Изкуство – Кино

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

2007 04 iwo jima newТоку-що гледах един филм, който ме накара да мисля - и понеже това ми се случва не чак толкова често, бързам да запечатам резултата във форма, която няма да ми изчезне, поне не веднага.

Става дума за вече доста прочутия "Писма от Иво Джима" на Клинт Ийстуд, който току-що получи златния глобус за - малко странно, но факт - чуждестранен филм. Действително, филмът е направен изцяло на японски език и - което безспорно е много по-важно - представя една японска гледна точка за войната. Толкова японска, всъщност, че никой японец (както и никой немец, по същите причини) вероятно не би могъл да си позволи да направи подобен филм, подобна историческа интерпретация. Победените, за съжаление или не, винаги биват съдени - понякога и десетилетия, след като поражението им вече е отминало. Понякога с повече, друг път с не чак толкова много право.
 
Впрочем, аз съм далеч от това да си задавам въпроси относно историческата справедливост на осъждането (моралната, разбира се, стои извън всякакви въпроси; аз просто се питам понякога - може би защото живея в една от осъдените страни - колко поколения още ще трябва да заплащат вината на предшествениците си, и дали такава вина може изобщо някога да бъде изкупена, заплатена). Онова, за което искам да говоря тук, е силата на един човек (човек-скала, доколкото мога да преценя), да представи без каквото и да било колебание една картина на войната, така както тя изглежда от другата, от вече осъдената, страна. И да измине - пак без колебание - пътя до вероятно неизбежното заключение: войната изглежда оттатък точно така, както и от нашата страна. Войната, която, както и да го върти човек, опира винаги до едно и също, поне когато бъде погледната през очите на участнците в нея: способността да се умира.
 
За малко щях да напиша "изкуството да се умира", после се улових в празнословие и замених думата с друга - доколкото за това, което се върти из главата ми, изобщо може да се намери подходяща дума. Способността да се умира, с повече или по-малко отворени очи, е обект на безброй много героизирани перверзии, занимаващи ни с една или друга война. Войната, както ни учеха доскоро, е основното място, където човек може да стане герой. И ако, по нещастно стечение на обстоятелствата, точно в момента липсва подходяща война, то човек може - и трябва - да направи война от ежедневието си. Спомнете си как "воювахме" - с всички възможни средства - срещу това, онова и по-онова. "Героизъм в мирни дни" - така се наричаше това, доколкото мога да си спомня.
 
Впрочем, започвам да се отплесвам. Тук искам да говоря не за нас, а за този филм. Винаги съм се питал, сблъсквайки се с едно или друго нещо от света на изкуството, кое всъщност е онова, което разделя истинското от фалшивото в него, коя е способността, позволяваща на едни хора да говорят и представят неща, които в ръцете или устата на други просто биха звучали жалко, смешно или дори ужасяващо? И единственото, което успявам да открия дотук, е нещо, което за съжаление не може да се формулира точно. Става дума за онази способност, която вероятно повечето от нас свързват с уроците по музика от училище. Слухът за фалшивите тонове. Способността да пееш без грешка - или да мълчиш, когато това е невъзможно.
 
В това отношение Клинт Ийстуд е труден за надминаване. Усетът му за фалш е прецизен до ... докъде всъщност? Защо неговите каубои винаги изглеждаха по-различни, защо те се запомняха дори и в откровено слаби филми? И защо мръсният Хари винаги си оставаше така убедителен? Спомням си, в "Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет" имаше една такава закачка: "Знаете ли как се рисуват съвършени картини? Нищо по-просто - първо ставате съвършен, а после си рисувате най-естествено. Всички големи майстори са правили именно това." Същото май се отнася и до изкуството на актьора, както и на режисьора - единственият начин да играеш убедително е да престанеш да играеш.
 
Но, да се върнем към "Иво Джима". Историята, поне както я учехме при нас, едва ли ще ни подскаже нещо. Но за щастие ние живеем във времето на Wikipedia. И така: малко, изгубено островче, на което в началото на 1945 година американци и японци водят една от най-жестоките си битки. Сравнена със Сталингарад, битката е миниатюрна - 22000 японци защищават добре укрепения остров срещу далеч превъзхождащи ги американски сили (островът е бил напълно honeycombed - много хубава дума, "надупчен като пчелна пита", в продължение на продължителна строителна подготовка, която позволява на японците да го удържат в продължение на около два месеца).
 
Впрочем, именно това е гледната точка, която този филм разрушава напълно. Мащабите на битката, както и да бъдат оценявани от историята, си остават винаги едни и същи за участниците в нея. В края на краищата, дали ще умреш в Сталинград или на един малък остров, едва ли има значение. Добре де, със сигурност няма значение. Онова, което има значение, е как ще умреш. Или, още по-важно, как ще възприемат смъртта ти ония, които остават след теб - защото, във времето, в което живеем, единственото познато измерение на смъртта е онова, което остава след нея. Споменът. Посланието. Отпечатъкът.
 
Писмата, за които става дума в заглавието, са напълно реални, физически съществуващи обекти. По време на скорошни разкопки на острова археолози попадат на чанта, пълна със стотици неизпратени войнишки писма. Това е отправната точка на историята, която разказва Клинт.
 
И която постепенно се разгръща, представяйки битката, която той вече е представил - във филма-близнак, "Знамената на нашите бащи". Но този път от другата страна, откъм подземията, прокопани под целия остров. И откъм техните защитници.
 
За да избегнем ненужни приказки, нека отново се обърнем към статистиката: от всички японски войници на острова, живи остават само 1083. Цифрите, както винаги, са неми - те не казват нищо. Такъв им бил късметът - умрели. Войната е гадно нещо, това всеки го знае ...
 
Но тук започват картините - и човек полека-лека замълчава, започва да се задъхва. Ще поясня, че гледах филма без субтитри - но те едва ли са нужни. Онова, за което става дума тук, е пълната липса на фалш, особеното усещане за автентичност, което нито може да се опише, нито да се предаде. В този филм просто липсва какъвто и да било патос. Клинт нито за момент не се поддава на изкушението да повдигне пръст или дори да намигне. Той просто държи камерата - във всеки случай това е усещането, с което останах аз.
 
Или почти ... Няколко детайли, само за да поясня какво имам пред вид. Кен Ватанабе, актьорът, който играе ролята на генерал Курибаяши, японският военачалник, вече ни е познат от един друг "епически" филм, "Последният самурай". Спомняте ли си онази безумно слаба сцена, в която той умира, прегръщайки се до сълзи с Томчо Круз, под дъжд от картечни куршуми, които не докосват нито единия, нито другия? Е добре, по-голяма разлика в двете смърти едва ли може да има. И, за да подчертае това, Клинт започва да маже една типична "самурайска" смърт, с обезглавяване и всичко, както си му е редът. Но, тъкмо когато героят трябва да се натъпче до уши в един повече от банален шаблон, пристига отрезвлението под формата на американски куршум, който поваля помощника, държащ сабята. Сепуко няма да има, поне не в този филм. Генералът ще трябва да се самоубие точно така, както са го правили преди него десетки, ако не и стотици от войниците му - без героизъм, без патос, без боза, да си го кажем по български.
 
Бих могъл да разказвам още много, макар че това едва ли е необходимо. Например за хладната, почти нечовешка безмилостност, с която един от командирите изпраща заповед за колективно самоубийство до поделението си. И ъгълът, от който Клинт го показва - откъм гърба. Човек не вижда лицето му нито за миг - но начинът, по който той държи цигарата си, е достатъчен. Човек разбира всичко - и същевременно не го разбира. Тук никой не се предава. Край. Точка. Свърши.   
Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.
Други статии от този автор

Посетители

5
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 2 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 5 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 5 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 5 дни
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 1 седмица
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 1 седмица
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 2 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 3 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 3 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 3 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 4 седмици
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    Много емоции - малко... преди 4 седмици
  • Психолог писа Още
    "Браво, браво,... преди 4 седмици