Изкуство – Кино

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Заедно с много други американци, аз открих Дейвид Линч за първи път на 8 април 1990, когато Twin Peaks беше излъчен по ABC. Всичко в пилотната серия изглеждаше много по-различно от нещата, които бях свикнал да очаквам от телевизията: апатичната музика на Анжело Бадаламенти, бавните движения на камерата, които никога не бързат да разкрият какво се намира извън кадъра, както и героите, които изглеждат прекомерно странни, за да се впишат в размерите на малкия екран. Серията не бързаше, тя по-скоро се разгръщаше. Не знаех как точно да разбирам онова, което виждах, но бях запленен. Исках още и още.

Поставен в едно фиктивно градче някъде в щата Уошингтън, Twin Peaks се развива около убийството на Лаура Палмър, популярна в градчето ученичка от горните класове. Началните кадри започваха с картини на водопадите Снокалми, където бях ходил на пикник със семейството си. Но вечнозелените дървета, така типични за региона, внезапно изглеждаха така, сякаш пазеха някакви по-дълбоки тайни. Приятелят ми Вес, съученик от училище, споделяше моята нова мания. Всеки петък разговаряхме надълго и нашироко за това, което бяхме гледали предишната вечер, претърсвахме сериите за скрити намеци и спорехме за техния смисъл. Пътувахме до градчето North Bend (дало идеята за Twin Peaks) за да хапнем пай и да пием страхотно кафе в тамошния Mar-T (откъдето пък идеше „Двойното R“) и се опитвахме – неуспешно – да увлечем приятелите си по нашия фанатизъм.

Сега, когато току-що пуснатата в обръщение Twin Peaks Definitive Gold Box Edition DVD оглавява списъка на желанията ми за Коледа (тя включва двучасовата пилотна серия, която никога досега не е била показвана в DVD-колекции), аз се питам до каква степен 30-те епизода на серията са остарели с времето. Но страстта ми по филмите на Линч никога не е отслабвала. Снимка на Лаура Палмър стои върху стерео уредбата ми от 17 години насам – едно постоянно напомняне за влиянието, което неговите работи имат върху мен.

Откриването на неговото творчество не вървеше лесно. Един от локалните алтернативни вестници публикува неговия комикс Най-сърдитото куче на света, в който главният герой-куче се бори с веригата си, докато обитателите на дома (невидими, присъстващи единствено чрез репликите си) вършат невъобразими глупости. Всяка рисунка беше еднаква, седмица след седмица. Само диалозите се сменяха. Това беше комична безизразност до немай-къде. Линч отново променяше всичко, което се считаше за допустимо в един художествен жанр. Комиксът вървя в продължение на девет години.

С вярата на новопокръстен аз посетих едно представяне на Eraserhead, неговият сюрреалистичен, агресивно-абсурден филм, в историческото кино Нептун в Сиатъл. Бях поразен – не само от онова, което се появяваше на екрана, но и от масовото напущане на залата, което започна някъде около двайсет минути след началото на филма. Предполагам, че хората излизаха, защото бяха очаквали малко по-апетитната мистериозност на Twin Peaks или дори Синьо кадифе. Те не можеха да приемат безкомпромисното обвързване на филма с една абстрактна чудатост. Но 17 години по-късно, в музея за модерно изкуство в Ню Йорк тази пролет, едно безукорно 35-милиметрово копие на филма предизвика същия ефект. След около двадесет минути търпението на хората се изчерпа и започна масовото напускане. Дори и сред обичайната за музея смесица от сивокоси ценители, маниаци на арт-киното и всеотдайни кинолюбители, Линч не може да бъде приет с наслаждение или дори търпимост от всекиго.

Един от колегите ми мразеше Линч. Според него той бил разглезен режисьор, който и сам не разбирал какво означават филмите му и който не уважавал публиката си. Аз спорех, че Линч знае много точно какво иска и по един забележителен начин не допуска тъпите представи на околните да го отклонят от пътя му. Може би и двамата имахме право. Линч започна артистичната си кариера като художник – в един медиум, при който собствената представа бива реализирана без външна намеса. Но правенето на филми много често е прекалено скъпо и тромаво, за да направи една такава решителност допустима. И все пак Линч изглежда способен да създава нещо уникално и напълно своеобразно, независимо от медиума, с който работи.

През петте години, които му бяха необходими за създаването на Eraserhead, Линч откри трансцеденталната медитация. Урокът се оказа достатъчно дълбок, за да го накара да основе Фондацията Дейвид Линч, която финансово подпомага програми, предназначени да представят пред училищни преподаватели и ученици предимствата на медитацията. „Идеите са като риби“, пише Линч в увода към книгата си Как да хванем голямата риба: Медитация, Съзнание и Творчество (2006). „Ако желаете да хванете дребна риба, можете да останете в плитките води. Но ако търсите голяма риба, ще трябва да се отправите към по-дълбоки води“. Той все още практикува медитация ежедневно, 33 години по-късно, и твърди, че вдъхновението за работата му идва по този начин, на малки порции. „Първият фрагмент е като камъка-Розета. Той е онази част от пъзела, която съдържа обяснението на останалото“. Това може би обяснява фантастичния характер на творчеството му.

Докато правеше Дюн – една голямобюджетна екранизация на романа на Франк Хърбърт през 1984 г., Линч имаше чувството, че се е продал. Постоянните битки със студиото в края на краищата го накараха да изиска махането на неговото име от филма, който се превърна в търговски и критически провал. „Аз се научих, че е по-добре да не направя даден филм, отколкото да направя филм, в който нямам последната дума“, каза Линч години по-късно. Дино де Лаурентис беше продуцент на филма и двамата мъже изглежда бяха се разделили, изпитвайки един вид ядно уважение един към друг. При следващия им съвместен проект Де Лаурентис оряза бюджета и комисионната на Линч, но му позволи да направи филма както сам желае. Резултатът от 1986 г. беше Синьо кадифе – един филм, който днес се счита за класика от всички останали, освен от кинокритика Роджър Ебърт.

Най-голямото огорчение в живота на Линч иде от факта, че се е поддал на натиска от страна на телевизионната компания да разкрие убиеца на Лаура Палмър рано през втория сезон на Twin Peaks. Рейтингът на серията веднага спадна и тя скоро беше спряна. Фирмата беше го принудила да убие златната патица, а след това прехвърлила върху него вината за това, че тя беше престанала да снася златни яйца. Но Линч обожаваше идеята за една безкрайна, мистериозна история и се опита да я осъществи отново с една друга серия на ABC: Mulholland Drive. Когато ABC прекрати серията, той се обърна към трансцеденталната медитация и намери решението за това как да я превърне в игрален филм. Договори с независими продуценти и StudioCanal финансираха допълнителните снимки. Филмът, който се получи в резултат на това – Wild at Heart, един шедьовър на психологическата подробност – завоюва за Линч златната палма в Кан, лавина от критически похвали и трета номинация за Оскар като най-добър режисьор.

Пет години по-късно, останалите номинирани режисьори – Рон Хауърд, Ридли Скот, Питър Джаксън и Робърт Олтман, бяха заснели вече по три филма, докато Линч най-после беше готов да представи следващия си филм: INLAND EMPIRE. Заснет за минимален бюджет на полупрофесионална видеокамера и без сценарий, филмът беше вдъхновен от една серия за гигантски говорещи зайци, която той беше направил за интернет. Лаура Дърн прави страхотно изпълнение на две от главните роли, докато илюзията за някакъв вид разказ в края на краищата бива разрушена напълно. Линч пое сам разпространението на тричасовия опус и филмът спечели около 850000 долара по националната мрежа за арт-филми.

Сега, когато Линч има тотален контрол върху творческия процес, от сценария до разпространението, ние само можем да очакваме неочакваното. Свободата на дигиталното видео, която му позволява да прави всякакви експерименти, му позволява да каже „филмът е мъртъв“. Той не възнамерява да прави повече пълнометражни филми.

За три десетилетия Линч направи един пълен кръговрат. Той отново прави трудни филми, за чието производство студиите не притежават нито парите, нито пък търпението. Но през това време той също си създаде легиони от фенове, които, също като мен, ще продължават да поддържат отделните му произведения. И така, въпреки че според мен INLAND EMPIRE е лесен за възхищение, но труден за наслаждение, не мога да не се поддам на упоритото любопитство на Алиса и да не последвам Линч в следващата заешка дупка. Не защото изпитвам сляпо преклонение пред миналите му постижения, а заради възможностите, които според мен само неговата откривателска работа може да разкрие.

Източник

Скот Касл е писател, живеещ в Бруклин, Ню Йорк.

Посетители

51
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Румен Петров писа Още
    Много добър и полезен... преди 3 часа
  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 4 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 6 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 6 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 6 дни
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 2 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 3 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 3 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 3 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 4 седмици
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    Много емоции - малко... преди 4 седмици