Изкуство – Кино

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
„Вавилон“ е филм, направен от мексикански режисьор, който (за щастие) не е изоставил журналистическите теми от ранната си младост. Това е филм за комуникацията, „снета“ не само в образа на Средствата за Масова Информация, но и пронизваща цялостната тъкан на повествованието. Иняриту разказва за поредния деформиран, осакатен, несъстоял се опит за общуване във века на световното село, в хилядолетието на ранния Одисеев хюбрис[1] – „светът е познат и достъпен, той е в краката ни, можем да го обиколим за едно денонощие, да го присвоим и да го опишем в справочвици“. Всеобщото неразбиране покрива планетата като web. Като вирус, заплашващ да скапе поголовно всички обитатели на Земната мантия, без да прави разлика между high context и low context cultures[2]. Разпростира се над петте континента. Никой не е имунизиран от него.

Филмът поднася няколко истории, които на пръв поглед нямат много общо помежду си:

Американски ченгета не искат да изслушат някаква съгрешила мексиканска лелка, преминала незаконно границата, за да присъства на фамилно тържество – фиеста, излъчваща простодушна радост, преклонение пред таинството на битието и нежна остатъчна топлина от епохата на епиорниса[3].  Лицемерният пуризъм и аутизъм на едно общество, което се нуждае от евтиния труд на съседа, но не и от неговото пълногласно присъствие, за малко не обричат две деца на жадна смърт сред пустинята.

По същото време родителите на тези хлапета, едно дисфункционално семейство с дълго премълчавани проблеми и комплекси, стават жертва на криворазбран тест за мъжественост из пустите марокански пътища –  снабден с пушка невръстен пастир пробва точността на своя мерник не по чакали, а по луксозен автобус и неволно ранява американската туристка. Медиите използват суматохата, за да извлекат дивиденти от банализираната, но все още „продаваща“ тема за тероризма. Две култури, толкова различни, че са уплашени до смърт една от друга, парадоксално сходни в склонността си към насилие и неискреност, са принудени от обстоятелствата да предприемат плах опит за диалог сред планинските чукари. Пропаст ги дели, дори в осмисляне на най-насъщното: „Само две деца ли имаш? Защо не си вземеш повече жени?“

Изолацията, патриархалните нрави на арабското семейство, отчуждеността му от централната власт, превръщат глупавото недоразумение във фатална драма, когато провиненият на свой ред е „отстрелян“ от полицаите-преследвачи.

Това сандъче на Пандора неволно е открехнато от щедър японски турист, незаконно подарил ловната си пушка на своя марокански водач. Човекът мислел, че прави добро на бедния овчар. Първият въпрос на японеца към следователя, дошъл да потвърди версията на злочестия арабски баща за произхода на огнестрелното оръжие, е: „Въвлечен ли съм легално?“ Ами, не е. Трагедията се развива на хиляди километри от дома му. Но има нишки, които ни завличат много по-дълбоко от несинхронизираните международни правни норми. И не ни оставят нощем да спим. Нишки, свързващи всичко и всички в едно взаимно зависимо, пулсиращо кълбо – от централно американските градчета до централно европейските такива; от Лапута и Балнибарби до Лъгнаг, Глъбдъбдриб и Япония[4],  от Колорадския каньон през Калахари до Хималаите и Марианската дълбочина. И пак отначало. В едно извечно кръгово движение. Топло-тъмно, светло-студено, топло-светло, студено-тъмно. Абе, Кълбо. С всички последствия, произтичащи от това.

Дъщерята на японския ловец е няма, за да стане ясна и за най-несъобразителните причината за провала на Вавилонската кула. (Няма Е, не няма Я). С тийнейджърска непосредственост безсловесното девойче въплъщава основното послание на филма: Модерният човек, (както и Постмодерният, както и повечето им предшественици) има насъщна потребност от общуване и обич. Лишен от способността да контуктува адекватно, той често прибягва до гримаси и отчаяни жестове; среща недоумение и съблякъл всички защити, остава гол и сам на балкона на милионния град, в очакване на капка разбиране и взаимност.

Само един разколебан, но талантлив католик и бивш журналист може да слага човешката душа на кантар, за да я измери в грамове (“21 грама“ също бе филм на Иняриту), а през това време изпод ръцете му да излитат музика и поезия. 



[1] Тук – в смисъл на арогантност пред лицата на боговете.

[2] Разделени на база на функцонирането им. Култури на висок контекст – ритуализирани жестове и малко „говорене“, като японската. Култури на нисък контест като американската, „бъбриви“ , в които всичко се обговаря. Някои култури на висок контекст са маскирани като култури на нисък контекст. Там се говори много, но казаното често не разбулва смисъла.

[3] Изчезнала птица от един по-малко известен текст на Хърбърт Уелс – „Остров Епиорнис“

[4] Ако следваме географията на Джонатан Суифт