Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Всички романисти са изследователи на човешкото поведение, но Иън Макюън преследва тази цел с повече научна щателност, отколкото работата сама по себе си изисква. По време на една скорошна разходка из горите, заобикалящи новата му вила в Бъкингамшър – обновена селска къща от седемнадесети век, от тухли и кремък – той редовно подкрепяше наблюденията си по отношение на Homo sapiens с цитати от един експеримент, рецензиран от колеги-учени. След като беше дискутирал многото си измамливи герои – като например Брайъни Талис, преждевременно съзрялото младо момиче от Изкупление, която опропастява два живота, отправяйки фалшиво обвинение в изнасилване – Макюън посочи едно изследване по когнитивна психология, указващо, че „най-добрият начин да измамите някого е първо да измамите самия себе си“, защото ние сме много по-убедителни, когато сме искрени. Говорейки за начина, по който мозъчният хирург Хенри Пероун, от романа му Събота, се бори с импулсивното желание да си отмъсти на един човек, който е нахлул в къщата му, Макюън се позовава на мозъчните скенери: „Когато хората си отмъщават, в мозъка се активират същите центрове, които са активни и при задоволяването на неща като глад, жажда, сексуално желание. Беше доста безцветно, това усещане.“


Писателите дълго време са създавали такива прозрения и сами – някой преди него, без помощта на мозъчен скенер, е измислил фразата „отмъщението е сладко“ – но Макюън не обича да се предоверява на интуицията си. Той притежава онова, което сам нарича „августейши дух“, тоест такъв, който е в еднаква степен повлиян от поемите на Филип Ларкин[1] и от статиите в Nature. И действително, той разказва, че романът му Неумолима любов, в който един рационален мъж побеждава неуморимо ирационалния си преследвач, е бил замислен като отговор на „непровереното романтично твърдение, което все още се подхранва от модерния роман, според което интуицията е нещо добро, а разумът – лошо.“

Интересът на Макюън към науката не е антисептичен; той подбужда ума му към игра. Той със сигурност е единственият романист, който притежава вратовръзка с десен, състоящ се от картинки на краниотоми – уреди за пробиване на дупки в черепа. Когато му се удаде възможност, той с удоволствие провежда аматьорски експерименти. След като написал набоковия епилог към Неумолима любов – подражание на научно изследване, занимаващо се с психиката на Джед Пери, преследвача – той изпраща по пощата копие до един от най-добрите си приятели, Рей Долан, който е директор на Центъра за невроскопия в Лондон. „Пратката беше изпратена от името на някакъв психиатър от Дъблин“, припомня си Долан. В нея се казваше: ‚Току-що публикувах тази статия в British Journal of Psychiatry.‘ Беше форматирана също като статиите от списанието, в две колонки и заглавен текст. Седнах в онази вечер и го прочетох. Бях стигнал вече до половината, когато най-после се досетих.“ Преди три години Макюън решил да прочисти библиотеката в лондонския си дом на площад Фитцрой. Той и по-малкият му син, Грег, раздали тридесет романа в един от близките паркове. В едно есе, написано по-късно за Guardian, Макюън разказва, че „всяка млада жена, към която се обърнахме, вземаше книгата с радост и удоволствие“, докато мъжете „не можеха да бъдат уговорени. ‚Не, не. Не е за мен. Благодаря, приятелче, но не.‘“ Заключението на изследователя: „Когато жените престанат да четат, романът ще бъде мъртъв.“

Емпиричният темперамент на Макюън го различава от приятелите му Мартин Еймис, Салман Рушди и Джулиън Барнс. Макюън си припомня един следобед, който е прекарал заедно с Барнс. „Джулиън четеше някаква статия от Гардиън за един кораб, който заседнал в полярния лед през 1893. Изследователите успели да си направят примитивна вятърна турбина за производство на електричество, а в капитанския дневник се описва как те са я пуснали в действие малко преди окончателния полярен залез да сложи началото на мрачната арктическа зима. Джулиън ми подаде статията. Аз я прочетох и казах: ‚Забележително. Вятърна турбина през 1893!‘ А той отговори ‚Не бе, не. Имах пред вид описанието на последния залез. Каква красива проза.‘ А аз отговорих: ‚А, да, да.‘“

Може би единственото нещо, което Макюън споделя с по-романтичните си колеги е любовта към дългите разходки. На шестдесет години, той може би е проходил повече мили от всеки друг английски писател от времето на Коулридж насам. За четири десетилетия той е обиколил надлъж и нашир Езерната област[2] и Чилтънс – карстовите хълмове между Лондон и Оксфорд. Извън Англия, Макюън е завладял бернския Оберланд[3], Атласките планини и Доломитите[4]. Обикновено той върви малко пред спътника си и раницата му съдържа две чаши от неръждаема стомана, плюс бутилка много добро вино. Походите на Макюън са станали още по-екзотични след международния успех на Изкупление, от който досега са продадени повече от четири милиона екземпляра. След като през 2007 Макюън приключил рекламните пътувания за новелата си Плажът на Чесъл и флима Изкупление, той и жена му Аналена Макафи, бивша редакторка за Гардиън, пътували в продължение на три месеца; те пътешествали в Хималаите, в южните Алпи на Нова Зеландия и по крайбрежието на Тасмания.

Нашият поход, в един ветровит летен ден, започва в едно поле с диви цветя, намиращо се зад селската къща на Макюън. Самият той е работил здраво, за да създаде пастелното парче земя, сега покрито с цвета, високи до кръста. „Да се поддържа поляна с диви цветя е невероятно сложна работа“, признава той в един момент. „За цветята е много трудно да надвият тревата. Един от местните фермери ми помага.“ Един градинар-немец се грижи за поддържането на участъка.

Макюън е прекарал голяма част от лятото в Бъкингамшър, опитвайки се да работи по новия си роман. Той разказва, че Плажът на Чесъл, в който се разказва за катастрофалната сватбена нощ на една английска двойка от 1962, е „улучил някакъв нерв във Франция“, и журналистите отново го преследвали в Лондон. Във време, в което книгите с твърди корици изглеждат малко застрашени, творбите на Макюън са почти скандално популярни. Макар че романите му се занимават предимно с идеи, а дарбата му за описание на визуални детайли се доближава до онази на Ъпдайк, международният му успех се дължи до голяма степен на старомодния талант за създаване на напрежение. Сюжетите му не се поддават на онова, което той нарича „мъртвешката ръка на модернизма“ (Дори Събота, в който се описва един-единствен ден, съдържа достатъчно събития, за да се конкурира с някоя телевизионна серия: падащ самолет, автомобилна катастрофа, нахлуване с взлом в чужда къща, падане по стълбата, животоспасяваща операция). Макюън казва, че една от целите му е да „пробуди зверски глад у читателите си“. За техниката си разговаря неохотно, сякаш е химик, който защищава новополучен патент. „Разказното напрежение се дължи преди всичко на прикриването на информация“, казва той.

Макюън е познавач на страшното, изпълняващ литературния еквивалент на пускане на крана в банята и напускане на помещението; наводнението е предвидимо, но все пак е шокиращо, когато водата започне да тече през ръба. Така е с кучетата, които се нахвърлят върху една жена в романа Черни кучета; с оргийното убийство от Утехата на чужденците; неуспешното посвещение в сексуалността от Плажът на Чесъл. В моменти на върховна интензивност, Макюън забавя темпото – една форма на мъчение, на която читателите се наслаждават противно на собствената си воля. В Дете на времето, малкото момиченце на един мъж бива отвлечено в супермаркета, и нарастващата му паника бива описана с безпощадната прецизност на кардиограма. В Невинните, една шпионска история от 1990, описваща следвоенен Берлин, Макюън се нуждае от осем страници, за да опише разчленяването на едно тяло. А Събота надува главата на читателя в продължение на четиридесет страници, чудейки се заедно с Пероун дали един самолет, който се спуска над Лондон, е бил превърнат в ракета на терористи. Мартин Еймис казва „Иън е ужасно добър в състоянията на стрес. У Конрад има известни неща, които ми напомнят за Иън. Например в Тайфун,когато капитанът води корабакъм тази ужасна буря и Конрад е в позицията на първия помощник. Отивайки в капитанската кабина, той забелязва, че корабът се клати толкова силно, че обувките на капитана се търкалят насам-натам като две кученца, които си играят. Човек си мисли, ‚еха, да стоиш с отворени очи когато повечето хора биха ги затворили от страх‘. Иън притежава точно тази способност. Той не премигва.“

Възбуденото прелистване на страници отдавна вече е подозрителна добродетел при романа и някои критици говорят с пренебрежение за Макюън като за печалбар с елегантен стил. Той действително си служи с похвати от криминалната литература – кулминационните точки както в Неумолима любов, така и в Събота включват умопобъркан мъж, трепереща жена и нож. Но Макюън вярва, че в романа трябва да се случва нещо възбуждащо. Макар че се вдъхновява от идеи, той никога не би поставил двама герои на някоя кушетка, за да обсъждат съперничещи философии. Началото на  Неумолима любов например предлага свеж поглед към игровите теории: когато един балон се отвързва, всеки от петте мъже, държащи по едно въже, е принуден да вземе решение, без да знае какво ще направят останалите. Но повечето читатели се наслаждават на откъса като силно вълнуващ пасаж. По време на похода ни Макюън на два пъти цитира сентенцията на Хенри Джеймс, че единственото задължение на един роман „е да бъде интересен“. По-късно Макюън казва, че намира повечето романи „невероятно скучни. Удивително е как жанрът изобщо оцелява. Да не бъдеш скучен е голямо предизвикателство.“

Днес е всеизвестно, че Макюън е задминал колегите си и е станал националният автор на Англия. Лондонската преса го преследва с упоритост, която инак е запазена само за Ейми Уайнхаус. Малко след като беше публикуван Плажът на Чесъл, Дейвид Камерън, водачът на Консервативната партия, беше фотографиран да чете романа в метрото. След като Макюън беше казал в едно интервю, че писалищната му маса е украсена с няколко камъчета от плажа Чесъл – едно защитено място – Дейли Мейл зададе въпроса дали поведението му заслужава подражание, и той им го върна тъпкано. През юни той спомена темата на новия си роман по време на един литературен фестивал в Уелс. На следващия ден първата страница на Гардиан обяви в едър шрифт: „Промяната на климата е сюжет на следващия роман на Макюън“.

* * *
 
Фитцрой скуеър, на няколко улици от Блумсбъри, е от онзи вид безапелационни лондонски адреси, които са пълни с табелки, указващи имената на известни личности, живели някога тук: Вирджиния Улф например, както и Бърнард Шоу. Завършен през 1835, площадът е заобиколен от четириетажни сгради, боядисани в различни оттенъци на спектъра между бежово и бяло. Кръгла централна градина е изолирана от останалия свят чрез желязна врата, на която е написано „Частна градина. Само за постоянни жители“. Извън градината, трамбован чакъл, наскоро подновен от полски работници, добавя заплашително хрущене към стъпките ви. Къщата на Макюън, която той е купил през 2002, все още няма табелка.

Макюън ме въвежда във всекидневната на приземния етаж и сяда на кафяво канапе. Щампи на Бриджет Райли[5] над камината – също като онези в дома на Пероун от Събота. На една лакирана маса малко по-настрана, на колекция от различни бутилки с алкохол е подпряна голяма фотография без рамка: Макюън, Хитченс и Еймис, прегърнати. Снимката е направена през 2004, обяснява Макюън, по време на онова, което тримата наричат „the Refulgencia“ – една продължителна среща в Уругвай, където Еймис живеел по това време. Хитченс си спомня, че мястото се е харесало особено много на Макюън: „Срещнахме се на онази част от крайбрежието близо до Хозе Игнасио, където е акостирал Бийгл, корабът на Дарвин. Отидохме да видим мястото, където той е слязъл, за да събира мостри“.

През седемдесетте, Еймис е председателствал така наречения „петъчен обяд“, ежеседмично събиране в един ресторант в Блумсбъри. Макюън и Хитченс били сред редовните участници. Подгрявани от алкохола, мъжете се перчели в продължение на часове, състезавайки се в измислянето на рими-клишета от рода на „търся си да се натъртя“ (cruising for a bruising). (Еймис: „Стреса за преса“ (Angling for a mangling). Хитченс: „Нареждане за увреждане“ (Aiming for a maiming). Разговорите често ставали разгулни. По-късно Еймис ми каза, че Макюън бил „по-развит“ от останалите. „Около Иън имаше нещо като по-висок стандарт на съпричастност. С останалите приятели човек можеше да води наистина отвратителни разговорчета. Но това не беше стилът на Иън. Той беше напълно в състояние да говори по интимни въпроси, но не и от вида: ‚Айде сега, седни ми тука, знаеш, че ще ти хареса“, на което аз съм напълно способен.“

Непосредствено до всекидневната е поетическата библиотека на Макюън. Приятелството му с Еймис, казва ми той, се е оформило отчасти чрез споделената любов към поезията: „През седемдесетте се срещахме, малко се понапивахме, и си говорехме за поезия. Ларкин идваше много често. Говорехме си за нещата на приятели – Крей Рейн, Джеймс Фентън. Понякога Шекспир. Измъквахме книги от рафтовете и просто опитвахме нещата.“ Що се отнася до прозата, и двамата се чувстват силно привлечени от писателите, живеещи в Америка – Набоков, Рот, Белоу, Ъпдайк – и изпитват презрение към онова, което Макюън нарича „надутия, задръстен от мебели английски роман.“

Еймис ми каза, че въпреки всички прилики, той и Макюън нямат почти нищо общо като стилисти на прозата. „Аз съм повече повърхност, а той е повече подводно течение“, казва Еймис. „Аз се чувствам много увлечен от начина, по който думите звучат, а той изглажда нещата повече. Той се интересува много повече от мен от фини градации.“ Когато разказах това на Макюън, той отговори „Аз съм по-малко обширен и музикален от Мартин, но що се отнася до пулса на едно изречение, аз съм също толкова старателен, колкото и всеки друг. Харесвам Бах повече от Вагнер, камерна музика повече от оркестрова. Обичам една известна стегнатост, сред която редкият образ ще заблести още повече. Стилът е продължение на личността.“

Той продължава: „Когато пиша, аз не мисля особено много за теми.“ Вместо това той си повтарял една фраза на Набоков: „играй си с детайлите.“ Макюън обяснява: „Писането е процес, който върви отдолу нагоре, за да заема едно понятие от света на познавателните науки. Онова, което липсва в литературните дискусии из академичните кръгове, е принципът на удоволствието. Не само удоволствието на читателя, но и онова на писателя. Писането е акт на самозадоволяване.“

* * *

Макюън е израсъл в домакинство, много по-различно от онова, което описва в Събота. Семейството е било военно, почти никакви книги. „Това ме подлудяваше“, спомня си той. „Аз чета например някоя книга, излизам от стаята и се връщам след половин час. ‚Къде ми е книгата?‘, питам. Майка ми я сложила някъде настрани, защото била загрозявала полираната й маса.“

Роден е през 1948 в Адлършот, югозападно от Лондон, но е прекарал по-голямата част от детството си в чужбина, във военни бази. Най-дългият престой на семейството бил в Либия. Баща му Дейвид, офицер от армията, работел много и Макюън често бил сам с майка си – Роуз, домакиня. Още от самото начало той много обичал да мисли за мозъка си. „Моментът в Изкупление, в който Брайъни сгъва пръста си и се пита в кой ли момент намерението действително се трансформира в действие, е нещо много тясно свързано с детството ми“, казва той.

Това бил вторият брак на майка му. От първия – с един бояджия на име Ърнест Уорт – тя е имала две деца: син на име Джим и дъщеря, Марджи. Уорт служил по време на Втората световна война и бил убит през 1944. Три години по-късно Роуз се оженила за Дейвид Макюън, който не искал да има нищо общо със заварените си деца. Джим бил отгледан от майката на Ърнест Уорт; Марджи била изпратена в приют за сираци. В резултат на всичко това Макюън израснал с чувството, че е единствено дете.

Родителите му – и двамата напуснали училище на четиринадесетгодишна възраст – нямали почти никакви литературни интереси, но той казва: „Писателят в мен идва от майка ми. Тя беше голяма майсторка на тревогите, а това е нещо, което изисква въображение. Винаги беше убедена, че е забравила ютията включена.“ В едно нежно есе на име Майчин език, Макюън пише за острите интелектуални безпокойства на Роуз. Засрамена от работническия си произход, тя говорела с абсурдна бавност когато си имала работа с елегантни дами, третирайки английския език „като нещо, което може да избухне право в лицето й, като пощенска бомба.“

Бащата на Макюън бил доминантен и темпераментен, но обичал Иън свирепо; те ходели на лов за скорпиони в пустинята с буркан от сладко, и се боричкали в Средиземно море. „Обикновено седях на раменете му, които бяха много хлъзгави, защото водата отмиваше брилянтина от косите му“, спомня си той. Дейвид Макюън, един изключително интелигентен човек – той получавал само отлични оценки в училище, преди майка му да го помоли да напусне и да започне да печели пари – също служил във Втората световна война и бил ранен при Дюнкирк; амрията предложила да го изпрати в колеж, но той отказал. „Той беше прекомерно предпазлив“, спомня си Макюън. „Това ме докарваше до отчаяние, неговата потребност да върши едно и също нещо всеки ден. Всяка събота той отиваше в една и съща кръчма и пиеше по една бира, докато майка ми отиваше да пазарува зеленчуци. Тя трябваше да се върне след половин час, и ако закъснееше малко, той започваше да си гледа часовника. Тя пък знаеше, че той си гледа часовника, и бързаше – със свито сърце. Не можеше да понася неодобрението му. След това тя си поръчваше едно шери, после той я питаше дали иска още едно, тя отговаряше не, а той казваше ‚Е, аз пък ще си поръчам още една бира‘, след това пиеше още една бира, а след това караха колата обратно за вкъщи.“ Бракът бил „доста труден“ и от време на време имало сцени на домашно насилие, спомня си Макюън. „Винаги имаше някакво усещане за самота и скука, липса на нормалност.“ Той никога не е разбирал защо родителите му останали в чужбина, тъй като те не са изпитвали нужда от пътувания. От 1961 до 1981 те живели в Германия, гледайки всяка вечер телевизия, без да разбират нито дума.

* * *

Не се учудвам да узная, че Макюън си има специална тетрадка за сюжети – една тетрадка във формат А4, пълна с различни сценарии. „Те са само по две-три изречения“, казва той. Една вечер на Фицрой скуеър, след известно подбутване, той донася тетрадката от кабинета си и я преглежда заедно с мен. „Ето тук един“, казва той. „Комедия на религиозността, развиваща се в една лаборатория. В това обкръжение идва млад учен от ислямски произход, който е технически брилянтен. Шефът на лабораторията е светски хуманист, и двамата се заплитат. Нещо кратко и гадно, като при Натаниел Уест[6].“ Той прави пауза, леко притеснен. „Когато са само няколко фрази като тук, те изглеждат като нищо.“

Макюън казва, че никога не бърза да стигне от тетрадката до романа. „Трябва да сте уверен, че не става дума просто за някаква самоизмама“, казва той. „Трябва да го чувствате вътре в себе си. Винаги внимавам много да не започна нещо преди да е изминало достатъчно време и да съм получил усещането, че то трябва да се появи. Много съм добър в не-писането. Някои хора са абсолютно непоклатими – петстотин думи всеки ден, шест дни в седмицата. Аз пък съм човек, който се колебае.“

(Преводът е със значителни съкращения.)


[1] Филип Ларкин (1922–1985): английски поет. Бел. пр.
[2] Обширна област в северозападна Англия, прочута с пищната си природа. Бел. пр.
[3] Област в Швейцария. Бел. пр.
[4] Планинска верига в северна Италия. Бел. пр.
[5] Английски художник (род. 1930), един от основните представители на т. нар. op art, използващо недостатъците на човешкото зрение. Бел. пр.
[6] Американски писател-сатирик (1903–1940). Бел. пр.

 

Даниел Залевски
Даниел Залевски е редактор на американското списание NewYorker и един от признатите познавачи на съвременната проза.
Посетители: 110

Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    Само преди няколко... преди 3 седмици
  • Жоро Ончев писа Още
    Това, което направи, е... Петък, 05 Октомври 2018
  • огнян стамболиев, пр... писа Още
    срамно e че търпим... Вторник, 02 Октомври 2018
  • Златко писа Още
    Благодаря на всички,... Неделя, 30 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма пише: Тръмп... Петък, 28 Септември 2018
  • Valpet писа Още

    “Днешната... Четвъртък, 27 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Колебая се дали да... Сряда, 26 Септември 2018
  • Николай Колев писа Още
    "Фукуяма е... Сряда, 26 Септември 2018
  • Надежда писа Още
    Много убедителен... Понеделник, 24 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма е... Неделя, 23 Септември 2018
  • Ню Хевън писа Още
    Висш пилотаж с... Събота, 22 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Стотици години... Сряда, 19 Септември 2018
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... Вторник, 18 Септември 2018
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... Неделя, 16 Септември 2018
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... Неделя, 16 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Наистина... Сряда, 05 Септември 2018
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... Понеделник, 03 Септември 2018
  • Броди писа Още
                             ... Понеделник, 27 Август 2018
  • Гост писа Още
    Никак не е хубаво за... Неделя, 26 Август 2018
  • Гост писа Още
    "Колега" не е от гръцки... Неделя, 26 Август 2018
  • Янкова писа Още
    Добре е и да се владее... Петък, 24 Август 2018