1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

 

 

През деветдесетте години често се задаваше въпроса дали руската литература е в също толкова тежко състояние, колкото и руската икономика. Но, изненадващо, тогава тя беше във великолепна форма. Изглеждаше така, сякаш се е осъществил старият лозунг на Мао: „Нека разцъфнат сто цветя“ – нови, стари и отново открити автори, често с напълно противоположни възгледи, се появяваха по едно и също време. Авангардисти и традиционалисти, излизащи от нелегалност Самиздат-поети и автори от странство публикуваха в едни и същи издателства заедно с предишните съветски писатели. Това беше неповторимо многообразие, но то не беше мир, а по-скоро примирие.

С прехода от ерата Елцин към ерата Путин се промениха много неща. И отново обратнопропорционално: колкото по-добре се развиваше икономиката, толкова по-безинтересна ставаше литературата. От една страна книгоиздаването стана неочаквано доходоносно. От друга страна, феноменът на масовия интерес към „трудната“ литература – по съветско време дефицитна стока, а оттам и символ на социален статус – започна да изчезва. Освен криминалета и розово-сърдечни истории, новите издателски концерни, които контролират и мрежите за книгоразпространение, желаеха да поддържат и една „по-изискана“ масова литература като „продукт“. И тъй като многократно осмиваният соцреализъм беше масова литература, тук започна да се тръби за връщане назад – от издателите (които бяха работили в съветски издателства), от редакторите (които бяха редактирали съветски книги), а и от читателите (които бяха ги чели и обичали).

От експеримента към тривиалността

Това стана отчасти чрез реанимация на съветски знаменитости, независимо от какъв политически цвят, а отчасти и чрез изнамиране на нови звезди – като Людмила Улицкая, която беше писала емоционални женски романи, преди да премине към поучаваща религиозна белетристика с антисемитски привкус, или Дмитрий Биков, който с удоволствие се възползва от всяко недоволство, появяващо се в един или друг момент в обществото, но се изживява преди всичко като представител на старата образована съветска прослойка. Носителите на надеждата от деветдесетте години останаха най-вече при малки издателства или се комерсиализираха, като например Владимир Сорокин.

Сериозната, търсеща, езиково осъзната литература, значително отслабена след дезертьорството на бившите авангардисти, днес е осъдена на маргинално съществуване, каквото не е водила дори и по съветско време, когато от нея се страхуваха – и я уважаваха – властимущите. Властващата днес в Русия литературна естетика е такава, каквато я желаеше официалната съветска критика: едно сантиментално и идеологически натоварено просто разказвачество, което работи с грубо опростени представи за света (но за разлика от преди, с различни идеологии – от комунистическа до религиозно-искейпистка, от националистическа до либерално-капиталистическа). Една късна победа на соцреалистите! Нали те винаги бяха твърдели, че са близо до народа …

Новите руски автори израстват в атмосфера, оформяна от издателства и критици. При това в главите на бедните „деца на прехода“ е останала по-малко пъстротата на перестройката, отколкото старият съветски жаргон. По принцип успешните руски автори днес клонят към един вид национално-комунистическо „червено-кафяво“, но винаги са готови да следват онова, което е във възход в момента, като същевременно говорят за демокрация и свобода: за тях не съществуват (идео)логически взаимозависимости.

Национални и комунистически

За нагледност, тук няколко примера: Сергей Шаргунов (род. 1980) има не само литературни, но и политически амбиции. Той беше започнал в междувременно забранената националболшевистка партия на Едуард Лимонов, след това се опита из различни опозиционни кръгове, после се присъедини към една близка до правителството партия, обяви се обаче за преследван, след като беше зачеркнат от тяхната кандидатска листа: „Почти никога не ме показват по телевизията!“ Романът „Птичи грип“, в който той описва младежки политически групи, желаеше да представи един личен опит, но се изгуби в готови шаблони. Едно измислено от това поколение понятие, „Нов реализъм“, бива обяснено от Шаргунов по следния първобитно-наивен начин: „Новият реализъм е нов в този смисъл, че той е по-открит и по-остър от класическия реализъм, той отразява един живот, в който има повече динамика (в него гъмжи от полицаи, бездомни и убийци).“ Това ниво е характерно за него. По подобен начин пише и роденият през 1971 Роман Сенчин, който се опитва да представи модни теми от деветдесетте години – полицаи, бездомници, убийци, дроги, проститутки и пр. – като критичен анализ на съвременността.

Захар Прилепин не е военен автор, въпреки романа си за чеченската война. Прилепин сменя темите си, постоянно остава само едно: той избира шокиращи ситуации, които предизвикват у читателя ту отвращение, ту съчувствие. Това напомня за „селската“ проза от седемдесетте и осемдесетте години. „Селяните“ (Валентин Распутин, Василий Белов и др.) бяха окачествявани по онова време като „консервативно-комунистически“ или „национално-антикомунистически“. Как тия две неща могат да вървят ръка за ръка е тайната на Homo sovieticus, която във всеки случай е наследена от по-младите поколения на „реалистите“. Повечето „селяни“ идваха от провинцията, пледираха под шепа за патриархална Русия и руската ортодоксална църква, като същевременно седяха в ЦК на КПСС, както и във Върховния Съвет. През деветдесетте години те изгубиха влиянието си. Запазиха списанията си, имаха (и имат) собствени литературни награди и собствени автори от подрастващото поколение, но останаха помежду си.

Чествани като нова надежда

А днес? Днес Прилепин и неговите връстници считат за свой образец един автор от националистическия ъгъл, Александър Проханов (освен „селяните“ и величията на соцреализма като Михаил Шолохов или Леонид Леонов). В края на седемдесетте, началото на осемдесетте години, Проханов беше честван от официалната, но либерална критика като нова надежда (заедно с Владимир Маканин и Анатолий Ким). Но когато през 1982 той публикува военно-патриотичния роман Едно дърво по средата на Кабул, разказващ за войната в Афганистан, предишните му почитатели започнаха да го презират, а критиците го нарекоха „славей на генералния щаб“.

През 1991 той поддържаше антигорбачовските превратаджии и написа „анти-перестроечния“ роман Последният войник на империята – част от неговото „червено завещание“ – който се появи, без да бъде забелязан, в едно от списанията на „селяните“. После беше почти забравен, докато се появи новата мода на „лявата идея“. Малкото издателство „Ad Marginem“, което отначало публикуваше френската философия от следвоенните години, а след това Сорокин и други експериментални текстове, направи крачка „по-наляво“: през 2003 то публикува Последният войник на империята и направи от червено-кафявия Проханов един модерен автор в светската, перчеща се с богатство „капиталистическа“ Москва.

Цветуща глупост

Както роденият през 1975 Прилепин, така и Проханов, който е роден през 1938, са изгубени деца на пропадналия Съветски Съюз. Те се смятат за опозиционери и са против „путинска Русия“. Прилепин разказва с удоволствие колко хубаво е било социалистическото му детство. Но докато той говори и мисли в примитивни популистки формули, то Проханов се обслужва с всевъзможни мистико-исторически теории и фантазии. И когато Прилепин пита по-старите си колеги съвсем делово: „В състояние ли е Русия да преживее кризата?“, Проханов отговаря зловещо: „Посред катстрофата, сред разрухата и падението покълва нещо ново, загадъчно. На мястото на четирите съществували тук империи (Киевска Русия, Московското царство, империята на Петър Велики и проекта на Сталин) възниква пета империя. В нашия Витлеем е родено тайнственото пето дете, за което светът не знае още нищо. Магьосниците обявиха неговото раждане.“

Прилепин, Шаргунов и Co. Се възхищават на тази цветуща глупост. Самите те обаче са напълно неспособни на такива пируетни полети: дори и най-простото разказване очевидно е много трудно за тях.

Източник

 

Pin It
Олга Мартинова
Олга Мартинова (род. 1962 в Дудника, Сибир) живее във Франкфурт на Майн, където се занимава с лирика и литературна критика.

Посетители

53

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Pendo писа Още
    В същност всички тези... преди 1 ден
  • Пендо писа Още
    Преди век и половина... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    И така, Георги... преди 3 дни
  • баба Катя писа Още
    Какво да кажем за... преди 1 седмица
  • илиан цаков писа Още
    Харесва ми написаното... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    А ето и окончателният... преди 3 седмици
  • Valpet писа Още
    Според Евангелието -... преди 3 седмици
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много важен  текст.... преди 3 седмици
  • Pendo писа Още
    Трудно е да си... преди 3 седмици
  • Пако писа Още
    Защо няма коментари... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Най-вероятният... преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Защо ако Османската... преди 4 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Това е много красив... преди 4 седмици
  • Pendo писа Още
    Геният на Христо... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Казват, че... преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    За да опаковаш... преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Чернокожите бяха... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Обожавам начина, по... преди 4 седмици
  • Янко Сливодеров писа Още
    Еврото може да се... преди 4 седмици
  • Надежда Александрова... писа Още
    Въпреки че е... Неделя, 19 Септември 2021
  • Златко писа Още
    Ок, ето това си е ясна... Неделя, 19 Септември 2021
  • Женя Кънева писа Още
    Да, и аз се обърках в... Неделя, 19 Септември 2021
  • Pendo писа Още
    Успеха на Христо... Събота, 18 Септември 2021
  • Гост писа Още
    Нямате го, спокойно.... Събота, 18 Септември 2021
  • grainis писа Още
    Значи хем имало... Събота, 18 Септември 2021