Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Ние все още очакваме големия немски роман на прехода, който да опише по един валиден начин падането на стената и студа на свободата, която разцепва и обединява нацията – а същевременно обгръща и цялата литература и общество. Вероятно ще трябва още дълго да го чакаме. Но чрез „Разруха“ на Владимир Зарев ние поне имаме в ръцете си големия български роман на прехода, при това такъв, който доста се доближава до вече скицирания идеал.

Преходът, иницииран и контролиран още от стария режим, се оформи в България още по-болезнено, объркващо и разочароващо, отколкото на други места. През деветдесетте години упадъкът на всички икономически, политически и морални ценности изглеждаше неудържим; бивши служители на държавна сигурност, корумпирани политици и съмнителни бизнесмени разграбваха държавата и изграждаха върху руините на „реалния социализъм“ нови измамнически фирми и потьомкински села. Това беше времето, в което борци и келнери основаваха банки, а проституцията, контрабандата на цигари и кражбите на автомобили бяха единствените развиващи се отрасли. Литературната продукция (а заедно с нея и интелектуалците, заедно с целия им мит за дисидентство), лежеше в руини: през 1989 в България имаше 1400 книжарници, една година по-късно – само две. Междувременно в страната отново съществува една жива издателска среда, както и млади, многообещаващи автори като Георги Господинов и Алек Попов. Но само преди четири години Владимир Зарев, все пак един от най-известните български автори и издател на най-важното литературно списание, едва успя да публикува романа си „Разруха“ в едно малко издателство.

Приказка за възхода

„Тази трагика, братче, не можеш ли и без нея? И тези дълги изречения! Стига си се правил на аристократ, посмали малко, направи го малко по-просто, сам знаеш как …“

Онова, което писателят Мартин Сестримски получава като напътствия от издателите си, не е чуждо и на самия Зарев. „Разруха“ е хроника на разрухата и същевременно парченце автобиография, отразено в приказния възход на един бизнесмен и съответния упадък на един писател. Преди промяната Мартин е бил литературна звезда, любимец на жените, критиците и дори на държавната власт. Сега той е без работа и без надежда, подут от алкохол и себеотвращение. В кратките моменти, в които не тъне в печал в панелното си жилище, той пие бира с марката „мъжете знаят защо“ в бара на съюза на писателите или жули сандвичи и шнапс в Гьоте-института.

Жена му, Вероника, изпитва към него единствено презрение; едната от дъщерите му е емигрирала в Америка, а другата е затънала в наркоманските среди. Мартин се чувства като идиота на Достоевски, един тъжен фантазьор, който е попаднал в проядения си от молци и вонящ на нафталин костюм сред шикарни, модерно облечени хора. Той се поти от срам и самосъжаление, но все още не се е предал напълно. За пълната разруха и предателство му липсва достатъчно цинизъм, енергия или просто удобен случай. И така той продължава да оцелява като писач на реклами, подставен автор, гледач на гъски или „измамник на заплата“ в културни проекти на Европейския Съюз.

Веднъж той се оставя да бъде придуман за участие в един многообещаващ гешефт от приятеля си Божидар, антикварен търговец и квартален пияница. Накрая Мартин умира в Созопол, сборната точка на всички жизнени линии, по средата на последното изречение на романа си „Разруха“. Смъртта на разказвача, твърди Вероника, познавачката на Фуко, е краят на историята. Но без писател няма история, без „отделни памети“ няма колективна памет – и така смъртта на Мартин е триумф на литературата и любовта и един празник на езика.

Мъже в състояние на вцепенение

Другата половина от двойния роман разказва за възхода и падението на Боян Тилев. Боян е бивш дребен служител на държавна сигурност, който след поврата се издига главоломно благодарение на случайност, сръчност и безогледност. През ноември 1989 неговият шеф, генералът, го дръпва настрана и го подготвя в серия от трудно разбираеми оракулски предсказания за едно блестящо бъдеще. В началото Боян не знае какво става с него, но после започва да граби всичко, което и както му попадне – пари, власт, жени, по законни или незаконни начини. Като играч той обича риска и касира плодовете на свободата като разбиращи се от само себе си. Проститутки, които четат Пруст и изнасилват кучета, мазни мафиотски кръстници, неподкупни корумпирани министри, всички те ближат краката му. Само Мария, жена му, се изплъзва от хватката му чрез хайку, заекване и мълчание, а генералът дори и в смъртта си е по-могъщ от живите.

За разлика от недодялания си бизнес-партньор Краси Дионов, Боян знае кога да премине от кредитни измами към инвестиции, от грубо насилие към лобизъм, от демонстративно потребление из бардаците към културно спонсорство. Един баварски милиардер веднъж му дава урок по дискретност и мярка: в дългосрочен план разумът на пазара е по-силен от голата алчност, криминалния произвол и вулгарното перчене. Анархистката фаза на натрупване на капитала все още не е приключила в България, но скоро глобалните пари ще наложат и тук право и ред. Не заради хората, както твърдят еврокомисарите: според Зарев парите са нещо като живо същество, което само си търси носителите, което с нарастващия ръст и напредващата възраст отхвърля хлапашките маниери, става „по-мъдро и по-морално“. Във всеки случай в момента гангстерските инстинкти на Краси са по-силни от логиката на пазара – и така Боян пропада точно поради копнежа си към ред и буржоазна репутация.

Онова, което след „взрива на демокрацията“ Мартиновците са изгубили като лекота, безстрашие и гордост, Бояновците пък са спечелили като дързост и алчност. Парите са свобода, но според „закона на моралната термодинамика“ мярата на свободата, както и енергията, си остава една и съща. Зарев проницателно описва моралната разпродажба на България – с мрачен хумор, горчива ирония и меланхолична печал. „Няма по-лош затвор от наложената свобода“. Всичко е позволено, най-вече нещастието. Новите богати затъват в блестящо тъпоумие, а старите интелектуалци – в сълзливост, докато дребните хора живуркат в дребни измами и една голяма самоизмама. Който не може да си позволи по-избраните удоволствия като шопинг, Шивас Регал или индийски гуру, се обръща към икони, евтина водка и моралните идеали на отминалото време. Мъжете си мечтаят за прашки, тежки гърди и „отдаденото вцепенение“ на мъчително красиви жени; Зарев също е опитал не само една „западноевропейска“ глътчица от мачо-бирата „мъжете знаят защо“.

В романа има дразнещи мъжки фантазии, а също някои клишета и сантименталност á la братя Карамазови. Но като цяло „Разруха“ е една увлекателна човешка комедия на българското общество от времето на прехода. Със злобна духовитост, епичен дъх и острата наблюдателност на ония, които нямат нищо повече за губене, Зарев описва линиите на конфликт и свързаност между капитал и интелигенция, дух и пари, гангстерски и образователен роман.

„Разруха“ е най-успешният български роман на прехода, а от литературно-политическа гледна точка той самият представлява преход: там, където критиците от старото поколение се заяждаха за неща като секс, престъпност и уличен език, младите, западно ориентирани читатели и автори възприеха епоса на Зарев като необикновено свеж и обнадеждаващ. Шестдесетгодишният Зарев днес е не само заслуженият герой на българската литература, но и разказвач от европейски мащаб. Тази „Разруха“ дава надежда – и в същото време показва литературната европейска зрелост на България.

Източник

Pin It
Мартин Халтер е литературен кореспондент на Франкфуртер Алгемайне Цайтунг.

Посетители

67
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Just passing by писа Още
    Авторката е преди... преди 12 часа
  • Серкан писа Още
    "Сговорна дружина... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    За всички хора, които... преди 3 дни
  • Георги Пейчинов писа Още
          До Георги... преди 4 дни
  • Сухи писа Още
    Както казва един... преди 4 дни
  • петьо писа Още

    ще има да вземаш. за... преди 4 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Авторът очевидно не... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Това издание не го... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Наистина ли? Колко... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Любим разказ от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Странно нещо са... преди 1 седмица
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Да, с голямо... преди 1 седмица
  • Пенка Ангелова писа Още
    Есето на Георги Карев:... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Господин Карев, това... преди 1 седмица
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Както всички текстове... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Хубава история,... преди 2 седмици
  • Цончо писа Още
    Спомням си, бях в... преди 2 седмици
  • Цончо писа Още
    Що за коментар?... Абе,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Годината по-горе е 1979,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нека се опитаме да... преди 2 седмици
  • Златко Ангелов писа Още
    Авторката също не... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Аз мисля, че ако... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Между другото, бързам... преди 2 седмици
  • Българин писа Още
    Г-н Енев, защо нямаме... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Zlatko...
    преди 2 седмици