Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
 

Около 1940 г. Оруел вече има зад гърба си четири конвенционални „социалистически“ романа и – което е още по-важно – три книги с документални репортажи, всяка от тях по-добра от предишната, като кулминацията им е неговият класически репортаж за Испанската гражданска война, Почит към Каталония.

Преминавайки през останалите и достигайки кулминация в Почитта, Оруел постоянно усъвършенства своя отличителен „обикновен“ стил, който така силно напомня за разговор с човек, говорещ директно с вас, честно и без претенции. Същевременно той повече или по-малко определя политическите си възгледи: „Всеки ред сериозна проза, която съм написал от 1936 насам, е бил насочен, директно или не, против тоталитаризма и в защита на демократическия социализъм, така както го разбирам аз.“ Това е казано през 1946.

Но докато тези неща може би вече са били определени, в ума на Оруел все още се доизясняват и други проблеми. Темите на есетата, които той пише през 1940-те години, засягат, по един или друг начин, почти само неща, които той не харесва. Есетата са все по-противоречиви. Първо, той обявява, че никой голям роман вече не би могъл да бъде написан от католическа (или комунистическа) перспектива; по-късно обаче приема, че в краен случай големият роман би могъл да бъде написан и от такава перспектива; още по-късно, в есето си за Греъм Грийн, той стига много близо до заключението, че в момента само католиците могат да пишат романи.

В есето за Т. С. Елиът той пише, че е „модерно да се казва, че в поезията значение имат само думите, а самото ‚значениеe маловажно, но всъщност всяка поема съдържа едно значение в проза – и когато тя е поне малко добра, то именно значението е нещото, което поетът желае да изрази така наложително. Всяко изкуство е до известна степен пропаганда.“ Няколко години по-късно, в Предотвратяването на литературата, защищавайки идеята, че поезията може да оцелее при тоталитаризма, докато прозата не може, то й пише, че „онова, което казва поетът – тоест онова, което стихотворението ‚означава‘, ако бъде преведено в проза – е сравнително маловажно дори и за самия него“.

Особено разстройващото при тези противоречия е, че при всеки следващ момент Оруел ги представя в своя великолепен стил, онзи остър и ясен стил, който ви кара да се чувствате така, сякаш няма абсолютно никакъв начин да му се противопоставите, освен ако не сте част от лигавата левица или пък бохем, носещ сандали и пиещ плодови сокове, а може би и просто откачен.

Разбира се, аз отчасти преувеличавам, тъй като правотата на Оруел по немалко теми е бреме, което той носи на гърба си вече повече от 60 години. Всъщност обаче Оруел е и неправ относно всевъзможни други неща, не на последно място и вътрешната логика на тоталитаризма: той смята, че зрялата тоталитарна система до такава степен би деформирала гражданите си, че те не биха били в състояние да я съборят. Това е кошмарната визия на 1984. Но както се оказа по-късно в Русия, дори управляващите елити не желаеха да поддържат зрелия тоталитаризъм след смъртта на Сталин.

Другите тоталитарни режими повториха този шаблон. Оруел беше неправ и Оруел си противоречеше сам. Той виждаше с голяма яснота отдалечените опасности на комунистическия мисловен контрол в Съветския Съюз, но не и по-належащия мисловен контрол на западния консумеризъм. Нито пък той виждаше приближаващата се сексуална революция, дори и само в общи черти. Човек се чуди как да съчетае твърде често повтарящата се подигравка за „лигавата левица“ с факта, че гей-движението беше едно от най-успешните – сигурно защото и едно от най-борбените – протестни движения на късните 60 години.

Но в есетата на Оруел има и една по-дълбока логика, лежаща под повърхността на противоречията и неизбежните пропуски. Кризата, с която той се бори чрез писане през 1940-те, е кризата на войната и, още по-объркващо, кризата на следвоенните години. Тя включва проектиране в бъдещето на някои тенденции, скрити в настоящето. Оруел се безпокои от възможната съветизация на Европа, но също и от инфектирането с тоталитарно мислене на живота извън съветската сфера – не просто специфични заплахи към специфични свободи, но и към по-дълбоки структури на усещане. Както казва филологът Сайм на Уинстън Смит в 1984: „Не разбирате ле, че целият смисъл на Новговора е да се ограничи сферата на мисленето? … Всяка година все по- и по-малко думи – и обхватът на съзнанието става по-малък.“

Ако Оруел е бил неправ в някакъв смисъл относно дългосрочното развитие на тоталитаризма, то той е прав относно неговите най-дълбоки интелектуални помисли, относно гнилостта, която той иска да създаде в самия център на мисленето. И той е прав за това, че тази гнилост може да се разпространява.

Едно решение на проблема би било литературата да се обгради напълно и разграничи от живота и политиката: в някакъв смисъл това е решението, възприето от писателите от по-ранното поколение – Елиът, Джеймс Джойс, Д. Х. Лоурънс, Езра Паунд – които Оруел нарича писателите на 1920-те, а ние днес наричаме високите модернисти. И все пак той не иска да провежда някаква специална пледоария в защита на литературата; всъщност, от всички писатели на своето време, Оруел е по природа най-малко способният да извърши едно подобно разделение. Неговото собствено писане и политика са плодове на собствения му опит – империализмът в Бирма, условията в английските въглищни мини, войната в Испания. На няколко пъти той натъртва, че „изкуството е пропаганда“ – израз на един специфичен мироглед. В случая с Дикенс например, това е мирогледът на един класически буржоазен либерал от 19 век – един мироглед, от който Оруел се възхищава, макар и да вижда неговите ограничения.

За Оруел от ранните есета, случаят с Хенри Милър е особено труден. Защото, докато политическите възгледи на Дикенс в края на краищата са му достатъчно близки, то съзерцателността и пасивността на Милър далеч не са такива. „За пръв път срещнах Милър в края на 1936, когато минавах през Париж на път за Испания“, пише Оруел. „Онова, което най-много ме заинтригува в него беше, че той не се интересуваше ни най-малко от Испанската война. Просто ми каза, с доста груби думи, че да се отиде по това време в Испания е нещо идиотско.“ Въпреки това Оруел отива в Испания и участва във войната. Той е писател, който счита, че е важно политиката да съживява творчеството му; Милър е негова противоположност.

И въпреки това Оруел предпочита Милър пред У. Х Одън[1] , който в стихотворението Испания от това време имитира мислите на добрата партия за „необходимите убийства“. Милър е толкова далеч от подобни чувства, толкова задълбочен в своя индивидуализъм, че Оруел почти ги приема: „Вероятно не ни остава нищо друго освен един пацифизъм, премахващ ужасите на реалността чрез простото им приемане. Влез вътре в кита – или, по-скоро, признай, че си вътре в него (защото ти си, разбира се).“ Само че Оруел не казва това на сериозно. Той може и да е вътре в корема на кита, но няма намерение да се отказва от това да пречи на храносмилането му, не възнамерява да бъде повече квиетист.

Онова, от което той се възхищава у Милър, е неговата готовност да върви срещу духа на времето си. Да, всяко изкуство е пропаганда, но не е задължително то да пропагандира нещо „правилно“. Важното е самият автор да вярва в него.

Но има и неща, в които човек просто не може да повярва. „Никой не е писал велик роман в защита на Инквизицията“, твърди той. Вярно ли е това? Почти по същото време, Жан-Пол Сартр (един писател, за когото Оруел неправилно смята, че е „въздух под налягане“) пише в Що е литература?: „Никой не може да предположи дори за момент, че е възможно да се напише добър роман в защита на антисемитизма.“ Вярно ли е това? Изглежда, че това е проблем, с който левите писатели от 1940-те просто трябва да се сблъскат, чрез безцеремонни твърдения.

За Оруел броят на вярванията, враждебни на литературната продукция, изглежда нараства все повече и повече. Четирите квартета на Елиът той нарича „петенски“[2] – доста силно определение по адрес на една дълга експериментална поема, която дори не е написана в рима. А Салвадор Дали в Неподсъдността на духовенството просто е „плъх“.

С развитието на войната, а и след края й, усещането на Оруел за опасност се изостря и той започва да гледа на литературата по един по-различен начин. Постепенно той стига до извода, че, независимо от това кой ще спечели, светът отново ще се окаже разделен на въоръжени лагери, всеки от тях заплашващ другите, никой не притежаващ реална свобода – и литературата просто няма да оцелее. Това е пространството на 1984, както и на късните му есета – Предотвратяването на литературата, Политиката и английският език и Писателите и Левиатан.

За момент дори може да се открие един вид халюцинация, в любопитния кратък текст Изповеди на един рецензент, където се появява отново стария му интерес към гладуващия писател, сега вече смесен със зимната мрачност на по-късните му години: „В една студена, но задушна стая, обсипана с цигарени угарки и полупразни чаши с чай, един мъж, облечен в проядена от молци жилетка седи пред паянтова маса, опитвайки се да намери място за пишещата си машина сред купищата прашна хартия, които я заобикалят … Той е на 35, но изглежда като на 50. Той е плешив, има разширени вени и носи очила – или по-скоро би ги носил, ако те не бяха така хронично изгубени.“

Кой е това, ако не Уинстън Смит, героят-неудачник от 1984, представен като рецензент на книги? Или кой, от друга страна, е Уинстън Смит, ако не един рецензент на книги, представен като затворник на един бъдещ тоталитарен режим?

С огромна упоритост Оруел продължава да се занимава с въпроса за положението на литературата в обществото и онова, което може да се направи, за да се запази тя жива във времето на тотална политика. В Писателите и Левиатан, датирано от 1948, той твърди, че в края на краищата писателите трябва да се разграничават от политическата си работа. Това е едно депресивно есе и то завършва – човек се чуди дали Оруел е осъзнавал това – с едно повторение на онази мисъл на Одън, която той вече толкова е хокал: писателят, способен да се разграничава от политическата си дейност, ще бъде онзи, който „стои настрана, регистрира нещата, които са извършени, и признава тяхната необходимост, но отказва да бъде измамен, що се отнася до истинската им природа“.

Оруел винаги е бил реалист, който разбира, че политиката е мръсно нещо – но той никога не е бил толкова реалист, колкото тук. Сферата на свободата в края на краищата се е свила до една малка, много малка точка, и тя трябва да бъде защищавана. Както казва Уинстън Смит в 1984, „Нищо не е твоя собственост, освен няколкото кубически сантиметра вътре в черепа ти.“

Трудно е да се намери отговор на въпроса дали песимизмът на това заключение не е отчасти реакция на изкуството (на пропагандата), което самият Оруел създава през онези години. Той публикува Животинската ферма през 1945; отслабен от туберкулозата, която накрая ще го убие, той пише 1984 през 1947–48. След начина, по който бива приета Животинската ферма, и при направлението, което получава 1984, сигурно му е било ясно на някакво ниво, че светът ще използва тези книги по един определен начин. И той ги използва, именно по този начин.

Социалистическата критика на късните творби на Оруел изглежда по същество коректна – те са не само антисталинистки, но и антиреволюционни, и те са четени като такива от милиони обикновени хора (един факт, който Оруел – който винаги се е интересувал от това какво мислят обикновените хора, би трябвало да уважава). По „необходимост“ той е избрал една позиция, както и един начин да изрази тази позиция, който в продължение на години ще бъде използван, за да се пердаши антивоенната, антиимпериалистическа левица.

Фактът, че той е избрал честно онова, което му изглежда като най-малко зловредната измежду всички възможни политически опции, не я направи, от гледна точка на историята, по-добра.

Но какъв великолепен писател той е станал междувременно! Този глас – след като веднъж сте го чули, как бихте могли отново да го избиете от главата си? Той изглежда като истината, дори и когато не казва истината. Той е ясен и остър, но не прибързан; Оруел не се страхува да бъде скучен, което означава, че той никога не е скучен.

Неговият писателски глас се е оформил преди Испания, но именно Испания го е разтърсила истински – не битките, нито пък раната (един снайперист го е прострелял в гърлото през 1937), макар че тези неща са имали своя ефект – а планираната кампания за измама, която той вижда в пресата когато се заврща обратно, предприета от хора, които знаят много добре какво вършат. „Рано в живота аз бях забелязал, че никое събитие не бива отразявано коректно във вестниците“, припомня си Оруел, „но в Испания, за пръв път, аз видях вестникарски репортажи, които нямаха абсолютно нищо общо с фактите, нито дори в онова отношение, което се съдържа в една обикновена лъжа. Аз видях репортажи за големи битки там, където не беше се случило нищо, и пълна тишина там, където са били убити стотици мъже … Това е нещо, което ме плаши, защото то често ми дава усещането, че самото понятие за обективна истина започва да изчезва от света. В края на краищата, налице са шансове тези лъжи, или поне подобни лъжи, да попаднат в историята.“

Това прозрение кънти из творчеството на Оруел през целия остатък от живота му. Отговорът на лъжите е да се казва истината. Но как? Как да се разбере какво е истината, и как да се създде стил, в който тя да се каже? Отговорът на Оруел е представен в Политиката и английският език: човек трябва да избягва готови фрази, да изчисти езика си от мъртви метафори, да не претендира да знае неща, които всъщност не знае. Бидейки далеч от това да е спокойна проза (каквато тя изглежда), речта на Оруел е изключително бдителна.

Интересно е да се знае, че Оруел не е завършил университет. Той започва да следва в Итън, но само се мотае наоколо и по-късно заминава за Бирма като полицейски офицер. Университетите понякога са места, където човек бива засипван с причудливи понятия, в чийто смисъл не е особено сигурен. Оруел е интелектуалец и високообразован човек, който смята, че Джойс, Елиът и Лоурънс са най-великите писатели на неговото време, но той никога не използва причудливи понятия.

Човек би могъл да каже, че по същество Оруел не е литературен критик, или че той е единственият вид литературен критик, който си заслужава да бъде четен. Той се интересува най-много от начина, по който литературата се пресича с живота, със света, с групи от реални хора. Някои от по-приятните му есета се занимават с неща, които множество хора четат и консумират – пощенски картички, детективски романи, „добри лоши книги“ (и поезия) – просто защото много хора ги консумират.

Следвоенните интелектуалци щяха да прославят (или да оплакват) „възхода на масовата култура“. Оруел никога не я е виждал като някакъв нов феномен. Той е един от първите критици, взимащи популярната култура на сериозно, защото смята, че тя винаги е съществувала и просто се е нуждаела от повече внимание. Тези есета са част от една дълбоко демократична обвързаност с културата изобщо и с четенето, по-конкретно.

Неговият прочит на автори, които по традиция са били „литературни“ е проникнат от същата обвързаност. Оруел е чел много и любимите му писатели са трудни автори, по много стандарти, но той отказва да се придържа към окултните механизми на литературната теория. „Реалната реакция към една книга, ако човек изобщо я е прочел, обикновено е ‚тази книга ми харесва‘ или ‚тази книга не ми харесва‘. Онова, което я следва, са рационализации. Но ‚тази книга ми харесва‘, струва ми се, не е една нелитературна реакция.“ А „рационализацията“, както той я разбира, вероятно ще включва неща като опит, очаквания, исторически период, в който човек живее, и т. н.

Ако сравним Оруел с неговия почти съвременник Едмънд Уилсън, който в много отношения е един по-чувствителен критик, ние откриваме особената сила на Оруел. Почти по същото време като Оруел, в ранните 1940 години, Уилсън публикува едно психобиографично есе върху Дикенс, в което обяснява голяма част от по-късното му развитие чрез неговото докосване до бедността като млад човек.

Работата на Оруел е много по-социологическа и политическа, при това по един по-малко драматичен от онзи на Уилсън начин. И все пак в един момент той резюмира аргументите на Уилсън в едно удивително заключение: „Дикенс беше израсъл достатъчно близо до бедността, за да бъде ужасен от нея, и въпреки щедростта на своята мисъл, той не е свободен от специалните предразсъдъци на човека, опитващ се да прикрива бедността си.“ Това е силно и коректно, а онова „ужасен“ е незабравимо.

Човек може да се завърже на възел – много леви интелектуалци са го правили в хода на годините – в опитите си да докаже, че стилът на Оруел е фасада, измислица, маска, която той си е сложил, когато е сменил името си от Ерик Блеър на „Джордж Оруел“; че, разказвайки една история с привидно прости и честни думи, той всъщност я прави по-трудна за разбиране, че замъглява онази част от историята, която по необходимост не е представена; че в края на краищата той потвърждава статуквото.

В определен смисъл, интелектуално, всичко това е донякъде вярно; човек може да прекара цял ден, седмица, цял семестър, опитвайки се да го докаже. Действително има нещо от света, които стилът на Оруел никога не е в състояние да улови. Но тези неща са малко.

Оруел не желаеше да става светец, но в края на краищата той стана такъв. Бидейки гладуващ писател през по-голямата част от кариерата си, резюмирайки книга след книга с удивителна бързина, той постепенно бива признат, особено след появата на Почит към Каталония през 1938, като велик професионалист на английската проза. С публикуването на Животинската ферма – една книга, отхвърлена от няколко водещи английски издателства, защото те не желаят да обидят британския съюзник, Съветския Съюз – Оруел се превръща в общоизвестно име.

А след това влиянието му започва да нараства все повече и повече, така че скоро след смъртта си той вече е феномен. „Във Великобритания от 1950-те“, оплаква се веднъж големият културен критик Реймънд Уилямс, „фигурата на Оруел изглежда ви причакваше по който и път да поемете. Ако бихте се опитали да развиете някакъв нов вид популярен културен анализ, там вече се намираше Оруел; ако бихте се ангажирали в какъвто и да било социалистически спор, то там се намираше една невероятно раздута статуя на Оруел, предупреждаваща ви да се оттеглите.“ До известна степен, огромният посмъртен успех на Оруел изглежда като един от по-странните епизоди в културния живот на запада.

Той не е – както веднъж заявява Лайнъл Трилинг – гений. Той беше служил в Бирма, мил чинии в един парижки хотел и участвал за няколко месеца във войната в Испания, но това едва ли може да се разглежда като живот, прекаран в приключения. През по-голямата част от времето той е живял в Лондон и е рецензирал книги. Всъщност, успехът му е изглеждал до такава степен необясним за някои, че дори има една книга, Джордж Оруел: Политиката на литературната репутация, посветена на опита да се разбере всичко това.

Когато обаче човек се обърне към есетата му от 1940-те години, мистерията изчезва. Навярно не би могло да се пише по този начин в наши дни, дори и ако човек е изучил занаята: гласът би звучал неестествено, след Оруел. Но у него няма нищо неестествено, и той изглежда разговаря – въпреки специфичността на разглежданите теми – директно с настоящето. Защото ние също живеем във време, в което истината изглежда изчезва от света, и тя го прави точно по начина, който толкова много безпокоеше Оруел: чрез езика. Ние се движим из света, давайки имена на нещата в него, и ние обясняваме света чрез изречения и истории. Поуката от тези есета е ясна: Оглеждай се наоколо.

Описвай онова, което виждаш, така както би го видял един обикновен наблюдател – защото ти си такъв, както сам знаеш. Вземай нещата на сериозно.

И казвай истината. Винаги казвай истината.


Източник



[1] Уинстън Хю Одън (1907–1973): англо-американски поет и писател. (Бел. пр.)

[2] По името на маршал Петен, водачът на профашисткото френско правителство по време на нацистката окупация. (Бел. пр.)

Кийт Гисън
Кийт Гисън е главен редактор на независимото списание за литература, политика и култура n+1, излизащо в Ню Йорк.
Други статии от този автор

Посетители

24
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Юрий Проданов писа Още
    Страхотна писателка!... преди 8 часа
  • Анти-анти писа Още
    Колкото и клакьорите... преди 1 ден
  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 5 дни
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 1 седмица
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 1 седмица
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 1 седмица
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 1 седмица
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 2 седмици
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 2 седмици
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 3 седмици