От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 Вашата книга „Очарователната флорентинка“ разказва за невероятно много неща: любов и прелъстяване, фикция и истина, време и история, власт и просвещение, ориент и окцидент … Роман за всичко ли искахте да напишете?

Ами аз винаги искам да пиша романи за всичко. Много рано в писателския си живот аз стигнах до убеждението, че има само два начина да се пише интересно: човек или пише за нищо, или за всичко. Джейн Остин избра първото. Тя беше в състояние да откъсне един косъм от главата на Бога, да го завърти в светлината и да конструира от него цял един свят. На мен не ми е даден този талант. Аз по-скоро съм склонен да опитвам отново и отново да побера в една книга целия живот, цялата вселена. Както и авторите от 18-ти и 19-ти век, на които се възхищавах, когато търсех собствения си път като писател – Уилям Текери, Хенри Фийлдинг или Чарлз Дикенс. Тези опити са, разбира се, осъдени на провал. Но това е един красив провал.

Николо Веспучи, разказвачът на историята във вашата книга, рискува не само провал, но и главата си …

Откачено, нали? Веспучи пътува по целия свят в едно време, в което пътуванията са изключително трудни; той е твърдо убеден, че неговата история има голямо значение точно за великия могол Акбар, един невероятно могъщ и поради това опасен човек. И защо върши това? Защото една от фундаменталните потребности на човека се състои в това, да осигури чуваемост за собствената си история. Онзи, който не може да разкаже историята си, не съществува.

Не е ли това валидно само за писателите?

В никакъв случай! Веднъж се запознах с един католически свещеник. Разговаряхме за неговата задача, която често го води до леглото на умиращи хора, за да им даде последно причастие. Но всъщност, каза той, задачата му в тези моменти се състояла в това да слуша. Хората искат, малко преди края, някой да чуе историята им: това бях аз, това беше живота ми. Не е достатъчно да знаете кой сте. Необходим е и някой, който да го чуе.


Small Ad GF 1

Веспучи желае освен това, Акбар да повярва в историята му. Ние сме чели Итало Калвино и Хорхе Луис Борхес, сега просто се замеряме с понятия като метафикция и постмодернизъм. Колко важно е за съвременната литература това „да ги накараш да повярват“?

Това е ядрото на литературата. Изкуството на фикцията се състои в това да измисляте неща, които не са верни. Но човек трябва да ги измисли така, че те да станат верни. Ако не можете да постигнете това, по-добре не се опитвайте. Между другото именно Калвино ми служеше като вдъхновение в много отношения при работата над този роман. Аз много обичам неговите Шест предложения за следващото столетие. Литературните добродетели, които Калвино изрежда там …

Лекота, бързина, точност, видимост, многообразие …

… те ми изглеждаха решаващи за успеха на тази книга, ако не бих искал да се изгубя в необятността на материала. Дори си сложих една такава бележка на работната маса: „само ако е от полза за историята“. Колкото и изкусително да беше да се предостави повече място за политическите интриги във Флоренция по времето на Ренесанса или за делата и завоеванията на индийските владетелски династии – принципите на Калвино ме предпазваха от тези капани. Инак сега бихте имали пред себе си един много, много по-дебел роман.

Някои се опитаха да редуцират вашия роман в сегашния му обем до едно изречение …

… „Проклятието на човешката раса се състои не в това, че ние толкова се различаваме едни от други, а в това, че толкова си приличаме“ – ах да, посланието на автора (смее се).

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Веспучи изказва тази мисъл и пред Акбар …

… с тон, който позволява да се предположи, че това не трябва да се разбира прекалено буквално. Защото, разбира се, между отделните култури има гигантски разлики, между християнството и исляма и така нататък. Във всеки случай аз бях наистина удивен да открия при изследванията си колко много прилики е имало между Европа и Индия в едно време – говорим за шестнадесети век – в което между двете култури не е съществувал почти никакъв контакт. Хедонизмът в двора на Акбар например е напълно сравним с онзи от градовете на италианския висок Ренесанс. Същото се отнася и до културния разцвет от онова време, защото владетелите са събирали около себе си най-добрите хора на изкуството.

Освен това Акбар – поне във вашата версия – подхранва просветителски идеи. Той, а не Бог, се намира в центъра на нещата, желае една култура на противоречието. Вярвате ли в съществуването на глобални ценности?

Да, наистина вярвам в тях. Ние живеем в едно странно, релативистко време, в което хората изглежда не се доверяват на универсални ценности и права. Според мен хуманизмът е най-големия подарък, който ни е дало просвещението – философията за ценността на индивида, за суверенитета на човека. Който отрича тази идея, независимо по какви добронамерени причини, не върши услуга на никого. Може би съм преувеличил малко в случая с историческия Акбар, но все пак съществуват множество указания в полза на това, че по такива представи тогава се е дискутирало много, включително и извън Европа.

Освен Акбар като просветител, начинът, по който вие представяте Николо Макиавели изобщо не отговоря на образа на аморалния циник, който е разпространен в наше време. Защо желаете да реабилитирате автора на „Владетелят“?

Историята е несправедлива към Макиавели. Владетелят е бил прочетен като набор от упътвания, вместо като анализ на властта. Макиавели не е имал причини да харесва или да се възхищава на принцове, нито пък да защищава делата им. Медичите са го измъчвали, а след това са го изпратили в изгнание. Централният въпрос, който той задава, е: Може ли един владетел да бъде справедлив? Неговият отговор е ясен: Не. Той наблюдава света около себе си и стига до извода, че властта по неизбежност винаги води до несправедливост. Това обаче далеч не означава, че той одобрява това обстоятелство. При своето описание той просто се е отказал да използва захарна глазура.

Кой решава за кого историята е била справедлива или несправедлива?

Историята е един вечен спор. Ние постоянно спорим за значението на миналото, а заедно с това и за света, в който искаме да живеем. Аз следвах история и по тази причина открай време се интересувам от отношението между история и индивид. Ние ли правим историята или тя прави нас? Можем ли да повлияем върху хода на събитията и ако да, то в какви ситуации? В една или друга форма аз винаги се занимавам с такива въпроси. Мисля, че една от причините за въодушевлението след последните президентски избори тук в САЩ е в това, че преди всичко младите хора изведнъж получиха усещането, че действително могат да постигнат някакви промени.

Значи промяната във Вашигтон говори и за промяна на политическото съзнание?

За пробуждане на съзнание. Отношението между макрокосмоса на историята и микрокосмоса на нашия живот е тема, която занимаваше много по-силно поколението на писателите, които са малко по-възрастни от мен, отколкото изглежда това занимава по-младите писатели. Вземете например немските следвоенни писатели като Гюнтер Грас, Хайнрих Бьол или Зигфрид Ленц. Но също и италианци като Алберто Моравиа или американци като Норман Мейлър или Сол Белоу. Всички те са се борили с въпроса дали и как литературата може да изобрети историята отново, а заедно с това и да промени нашето отношение към нея.

А с какво се борят младите автори?

Най-вече със самите себе си. Изглежда, че те се оттеглят назад към личния живот. Историите им са някак смалени. И ако от време на време човек попадне на един или друг писател, който очевидно има пред вид нещо по-голямо, като например Дейвид Фостър Уолас, то това е истински късмет.

Да, но Дейвид Фостър Уолас се самоуби само преди няколко месеца.

Да. От друга страна литературата протича безпощадно циклично. Това, което е валидно днес, утре вече е остаряло. Исторически погледнато, времената, в които са се случвали бързи и масивни исторически промени, често са пораждали велика литература – помислете за Шекспир или Сервантес. А едва ли някой ще тръгне да оспорва, че ние живеем в интересни времена. Значи е напълно възможно да има писатели, изобщо хора на изкуството, които в този исторически момент разпознават шанса да придадат на литературата и изкуството една нова тежест.

Интервюто води Саша Верна

Източник

Салман Рушди (р. 1947 г. в Бомбай) е британски писател от индийски произход. Стилът му, смесващ митология и фантазия с реалния живот, често се определя като магически реализъм, примесен с исторически измислици, а темата за взаимните прониквания, противоречия и недоразумения при преплитането на двата тъй различни свята – света на Изтока и света на Запада – минава като основна нишка през произведенията му. Той си спечелва признание още с публикуването на втория си роман „Среднощни деца“ (1981), за който е удостоен с наградата „Ман Букър“ през същата година. През 1988 г. неговият четвърти роман „Сатанински строфи“ предизвиква силна реакция в ислямския свят, книгата е забранена в много страни, иранският аятолах обявява автора за вероотстъпник и за убийството му е определена голяма парична награда.

Във Великобритания той получава от кралицата рицарско звание за заслугите си към литературата (2007), във Франция също е отличен с най-голямата литературна награда, избран е и за член на Американската академия за изкуство и литература. Сред основните му произведения, освен споменатите вече, са „Срам“ (1983), „Последната въздишка на мавъра“ (1995), „Земята под нейните нозе“ (1999), „Ярост“ (2001), „Шалимар клоунът“ (2005), „Чародейката от Флоренция“ (2008).


Pin It

Прочетете още...