(Джонатан Лийтъм за новото си амплоа като борец против авторското право)
„Идеализирам начина, по който се предават на публиката материали, отнасящи се до интелектуалната собственост“, казва Джонатан Лийтъм (обяснявайки защо книгите му се четат като смесица от културни справочници, заемки и директни плагиати). „Може би затова книгите ми са пълни с поп музика“, размишлява той, споменавайки някои от групите, които са го вдъхновявали: Pavement, Camper Van Beethoven, неща, които принадлежат към твърдата страна на студентския рок.
С посивялата си грива, бейзболна тениска и очила на инженер, Лийтъм би могъл да мине за който и да е музикален маниак, възторгващ се пред неизвестен рок в някое тихо кафене в Бъркли. Но Лийтъм е авторът на литературната сензация Крепост на самотата, носител е на наградата МакАртър, а в момента се кани да произведе нова версия на култовия комикс Омега Неизвестната за Марвъл.
През двадесетгодишната му кариера като писател той е писал за жени, които се влюбват в космически черни дупки, за отвличания от извънземни, разумни транссексуални кенгура и хора, страдащи от синдрома на Туре[1]. Познат със способността си да смесва научна фантастика и теми от комикси с прецизна, литературна проза, Лийтъм принадлежи към типа хора, които отиват – поне във въображението си – там където малцина преди тях са се осмелявали да отидат.
Сега той има нова мания: реформата на авторското право.
Някои бележки в тази връзка се появяват под формата на лирика за групата Monster Eyes, която той е измислил за новия си инди-рок роман Ти не ме обичаш още.
На повърхността си романът е едно слънчево припомняне на музикалната сцена от Лос Анжелис през ранните 90 години. Но под идилията за секс и изкуство всъщност се крие едно размишление по въпроса за това как артистичното творчество не се подчинява на закона за авторското право.
В хода на романа ние откриваме, че никои от песните на Monster Eyes не са написани от автора им. Всъщност те са скърпени от различни парчета, идещи от поп-културата, историята, различни разговори или просто мимолетностите на ежедневието. Един от героите се опитва да предяви авторски права върху песните след като е написал лирика за тях и Лийтъм определя поведението му като „манипулативно“ и „грубиянско“.
Лийтъм е фен на изкуството, породено от друго изкуство – „колажи, cover-версии, семплинги“ – и в едно скорошно есе за Harper's той предефинира думата „плагиат“, определяйки акта на присвояване като централен за изкуството. Есето завършва с три страници, посочващи източници, от които той е заемал, за да го напише. Освен това Крепостта на самотата е изпъстрена с поезия, чиито източници са неизяснени. Ето защо Лийтъм желае да върне нещо обратно на културното съсловие, от което е заемал така радостно.
Ти не ме обичаш още е част от това, което Лийтъм нарича свой набег в областта на „експериментите с авторското право“. Той току-що е започнал тези експерименти с Promiscuous Materials Project, един сайт, на който филмови творци и драматурзи могат да намерят няколко дузини от неговите разкази, чиито права те могат да закупят само за по долар на парче. „Много кинодейци и драматурзи нямат достъп до типа пари и адвокати, които обикновено са нужни за закупуването на права, така че аз исках да премахна тази бариера“, казва той.
Като разширение на този експеримент Лийтъм също ще подари филмовите права за Ти не ме обичаш още. Още по-интересно, пет години след появата на филма той обещава на обществеността всички „спомагателни права“ както върху филма, така и върху романа. Това означава, че всеки ще бъде в състояние да прави производни, вторични произведения от тях. Евентуалните автори ще могат да пишат нови истории, в които участват същите герои, да публикуват продължение на романа или да го превърнат в комикс.
„Исках просто да кажа, че всеки човек на изкуството може да намери собствен път за това как да работи в областта на авторското право“, обяснява той. „Аз исках да притежавам дейността като такава. Някои писатели вече са правили подобни неща като са се възползвали от лицензии на Креативното Съсловие. Но аз твърдя, че ние можем да определяме нови правила всеки път, когато предлагаме нещо на света. Артистите трябва да вземат в ръцете си начина, по който се предава на публиката тяхното изкуство. Всъщност това би могло да бъде част от изкуството. Всяко авторско право би могло да бъде различно, в зависимост от самото изкуство. Важното е това право да бъде предоставено на самите артисти“.
Слушайки Лийтъм, човек си представя един свят, в който всеки артист създава някакво собствено авторско право, с негови собствени странни правила, украсяващо корицата или уводните бележки на неговото творение.
Лийтъм не счита себе си за активист в областта на авторското право. Той просто иска да раздвижи културните представи на хората, което вероятно е първата крачка към промяната на законите.
„Моля настойчиво хората да мислят и чувстват по-различно за социалните условности, касаещи оригиналността и плагиатството“, казва той. „Искам да ги провокирам да разгледат отново онова царство на несъвършенството, наречено авторско право“.
