1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)
Pin It

 

2022 05 Kurkov

 

Сутринта на 25 февруари, ден след като руските бомби започват да падат върху страната му, Андрей Курков, най-известният жив украински писател, получава телефонно обаждане в дома си близо до площад „Независимост“ в центъра на Киев. Обаждането е от стар приятел, бизнесмен с близки връзки в правителството, който току-що се е сдобил с поверителна информация: Курков, дългогодишен критик на Владимир Путин, е включен в списък на „проукраински активисти“, изготвен от Кремъл, чиито сили могат да превземат столицата за броени дни. Той трябва да се измъкне колкото се може по-скоро.

Случва се така, че точно в този момент Курков работи върху роман за едно по-ранно руско нахлуване, т.нар. съветско-украинска война от 1917-21 г., в която украинските националисти, подпомагани от различни западни сили, за първи път в историята си създават независима република – само за да я видят бързо погълната от новата комунистическа империя, която се издига на изток. Романът, третият от поредица книги за този бурен период, е вдъхновен от тайно полицейско досие, което дъщерята на бивш офицер от КГБ завещава на Курков няколко години по-рано. Документите разказват с подробности за ужаса на живота под руска окупация, както и за неговите пикантни абсурди. Курков, лукав сатирик в традициите на Гогол и Булгаков, с особено удоволствие научава за руския данък върху бельото, според който всяко украинско семейство е трябвало да дари три чифта бельо на зле екипираната Червена армия. Същото важи и за руския данък върху мебелите, според който украинските домакинства могат да притежават само толкова столове, колкото са членовете на домакинството, плюс един за гости; останалите се реквизират.

Днес, сто години по-късно, когато Украйна отново е обсадена, Курков е принуден да изостави кашоните си с ценни документи в Киев. Заедно със съпругата си Елизабет Шарп, английска емигрантка, която живее в Украйна от брака им през 1988 г., те са имали време само колкото да съберат някои неща от първа необходимост (храна, лаптопи, зарядни устройства), преди да натоварят колата и да се отправят към Лазаривка, село на 60 мили на запад, където притежават селска къща. Тази сутрин те не са единствените, които се опитват да избягат, и в покрайнините на града попадат в задръстване. Няколко мили на север руските сили бомбардират летище „Антонов“, а небето пулсира от експлозии. Обикновено пътуването до Лазаривка отнема около час, но в този ден то трае четири часа и половина. Когато най-накрая пристигат, Курков изпитва облекчение. Занася малко хранителни продукти на съседите, след което се връща вкъщи, за да напише статия, в която да отрази събитията от деня. Но не стига много далеч, преди телефонът му отново да зазвъни. Това е същият приятел, който се е обадил по-рано. Иска да знае къде са се озовали Куркови. Селото все още е твърде близо до Киев – казва мъжът, след като чува отговора. Трябвало да продължат по-нататък.

Отклонен от историческия си роман, оттогава насам Курков е в движение. След второто предупреждение двамата с Шарп се качват отново в колата и потеглят към Лвов, в най-западната част на Украйна, където голяма част от интелигенцията и гражданското общество на страната са се събрали, като топки върху наклонена билярдна маса. Трите възрастни деца на двойката прекарват уикенда там, а няколко дни по-късно цялото семейство се премества отново, този път в град в Карпатите, близо до границата със Словакия, където една позната им е предложила да ползват нейния малък апартамент от съветската епоха. През следващите седмици жилището се превръща в своеобразен щаб, от който Курков и семейството му откриват свой културен фронт за съпротива срещу руската агресия. Докато Шарп и синовете им (всички от които са британски граждани и поради това не са призовани в армията), прекарват времето си в работа с бежанци, Курков се посвещава на хроникиране и контекстуализиране на войната за чуждестранна публика – задача, която изпълнява с огромно усърдие. Почти не минава ден без нова статия, радиопредаване, телевизионна изява или публична лекция.

„Смятам, че всеки трябва да прави това, което може да направи най-добре за страната“, каза наскоро Курков. „Снайперистите трябва да стрелят по врага. Певците трябва да пеят за войниците и бежанците. Това, което аз мога, е да пиша и да разказвам, и точно това правя.“

 

Арестуван, отведен в Русия, вкаран в затвора“, каза Курков безгрижно, сякаш описваше плановете си за уикенда, когато в края на март го попитах какво мисли, че ще се случи, ако врагът се добере до него. Както побърза да подчертае, неговата ситуация едва ли е уникална; всъщност тя е нормална. На окупираната от Русия територия в източната част на страната военните систематично задържаха журналисти и интелектуалци, за някои от които не се е чувало нищо оттогава насам.

Седяхме в бара-библиотека на хотел „Бристол“, елегантно заведение в центъра на Осло, където Курков – чийто последен роман Сивите пчели току-що бе публикуван в САЩ – прекарваше норвежката част от 10-дневното си европейско турне. Досега той беше говорил пред многобройна публика и медии в Лондон и се беше срещнал с високопоставени политици във Виена. Сега му предстоеше да направи същото в Осло и Париж, преди да отлети обратно за Кошице, Словакия, където вярното му Мицубиши Грандис го чака на паркинга на летището, на 60 мили път от украинската граница. Курков бе дошъл тук, за да отправи молба не само за съчувствие и подкрепа, но и за разбиране. „Емпатията без знание е празна“, както каза той на не един от присъстващите.

Знанието, което той дойде да предаде, беше, че Украйна и Русия, при цялата им трагично преплетена история, са две различни нации с два различни манталитета – едната анархична и свободолюбива, другата податлива и изстрадала. Само през последните 20 години, докато Путин задушаваше несъгласието и укрепваше автокрацията си в Москва, Киев преживя две революции „отдолу нагоре“ – през 2004 г. и 2014 г. Всяка от тях беше вдъхновена от желанието да се отърве от руското влияние и да установи по-тесни връзки с Европа.

Макар да е израснал в Киев и да притежава украински паспорт, Курков е роден в Санкт Петербург и пише на руски, родния си език – факт, който отдавна предизвиква гнева на украинските националисти. Инстинктивен космополит (владее шест езика, а романите му са преведени на 41), Курков няма разбиране за този вид есенциализъм и творчеството му е склонно да разкрива неговата празнота. Сивите пчели разказва историята на Сергей Сергеевич, неизкушен етнически руснак от Източна Украйна, чийто живот е преобърнат с главата надолу от войната между подкрепяните от Москва сепаратисти и украинското правителство, започнала през 2014 г. Въпреки наследството си, Сергеич се оказва все по-отчужден от Русия, тъй като войната обхваща родното му село в региона Донбас. В същото време руската идентичност го превръща в обект на подозрение за хората в Украйна. Макар да се различава от своя създател в много отношения, Сергей, подобно на Курков, е човек, попаднал между две култури, и книгата, при цялата си дефлационна комедия, дълбоко съчувства на неговата съдба.

Когато романът бе публикуван в Украйна през 2018 г., някои го критикуваха заради недостатъчно патриотичния разказ за войната в Донбас. Други предположиха, че той ще представлява интерес главно за чужденци. Курков смята подобен пуризъм за редуциращ. Украйна е била управлявана от Москва в продължение на стотици години и около една трета от гражданите ѝ говорят руски като първи език, така че да се настоява, както мнозина сега правят, че „украинска литература“ означава просто литература, написана на украински език, означава да се пренебрегне голяма част от сложността на ситуацията. Някои от най-големите писатели, родени в Украйна, от Гогол и Булгаков до Бабел, Ахматова, Гросман и Кузнецов, са писали на руски език. Това не им е попречило да свидетелстват за руските престъпления, включително и за тези срещу по-малката си съседка. „Измислил съм различни начини да обясня, че езикът не е виновен“, пише Курков в едно скорошно есе. „Че Путин не е собственик на руския език. Че много защитници на Украйна са рускоговорящи, че много цивилни жертви в южната и източната част на Украйна също са рускоговорящи и етнически руснаци.“ Засега обаче той е изоставил темата. Има по-неотложни битки, които трябва да се водят.

От началото на войната украинските мъже на възраст от 18 до 60 години по правило са призовани в армията. Когато се запознах с него, Курков беше навършил няколко седмици от 61-ия си рожден ден. Въпреки че не беше мобилизиран, той изглеждаше така, сякаш все още може да нанесе щети на бойното поле. Нисък, плешив и със солидно телосложение, той носи сиви моржови мустаци с различно количество рижи петна. Чифт правоъгълни очила седят малко под наклон върху кръглото му лице, което след седмици на трескаво пътуване и неспокоен сън показва признаци на изтощение. Това е човекът, за когото се бях подготвил – човек на ръба, отчаян ездач в бурята на историята; и все пак, за моя радостна изненада, Курков се оказа двигател на жизненост, кипящ от смях и бурни спорове, анекдоти и анализи, клюки и добро настроение. В момента той правеше снимка на следобедната си закуска със сирене – парче „Гауда“ по норвежки, с лъжичка сладко от сливи – за да го изпрати на издателя си в Украйна. Размяната на такива снимки е дългогодишна традиция – обясни той, докато разглеждаше изображението на телефона си. Изглежда му се стори, че е възможен по-добър зрителен ъгъл, и се опита да го направи още веднъж.

Много писатели са закотвени в кабинетите си; Курков е страстно социално животно с дълга поредица от прочути приятели. Където и да отиде, той вечеря обилно и говори (и пие) до ранни зори. Тази вечер в „Бристол“, под редица мавритански колони и резбован дървен таван, към нас се присъединиха няколко норвежки литератори, някои от които от издателството на Курков в тези краища, почитаемото Cappelen Damm. Присъстваше и Михаил Шишкин, един от най-големите съвременни руски романисти, който живее в полудоброволно изгнание в Швейцария от 2013 г., когато в писмо до руското правителство описа родината си като „пирамида от крадци“, контролирана от „корумпиран, престъпен режим“. На следващата вечер той и Курков ще споделят една сцена в Дома на литературата, главното културно място в Осло, в рамките на това, което беше обявено за „украинско-руска среща на умовете“. Двамата мъже са стари приятели и нямат особени противоречия, но когато разговорът се насочи към въпроса за културния бойкот срещу Русия – например как Метрополитън опера в Ню Йорк прекъсва връзките си с артисти, които подкрепят Путин – започна да се усеща напрежение.

„Вчера британски журналисти ме разпитваха за това в продължение на два часа“, каза Курков, който е изразявал квалифицирана подкрепа за подобни бойкоти, на своя силно акцентиран английски. „И те не можаха да разберат моята гледна точка. Те смятат, че не може да се смесват култура и политика. Аз казах: Може би не може. Аз мога!“ Той цитира отворено писмо в подкрепа на инвазията на Путин в Украйна, подписано от стотици водещи руски писатели и публикувано на 4 март в Литературная газета, един от водещите седмичници в Русия. „Това вече се отнася не само до културата. Става дума за политика.“

Собствените му романи, продължава той, са били многократно забранявани в страната, в която се е родил. „И така, кажете ми кой кого бойкотира?“

„Курков бойкотира Русия“ – каза палаво Шишкин, едър мъж с поддържана сива брада и изпитателни бледосини очи – с което предизвика всеобщ смях. Макар да споделя презрението на приятеля си към моралната немощ на сегашния културен елит на Русия, той изрази ужас от това как някои канонични писатели, включително съветски дисиденти като Йосиф Бродски и Александър Солженицин, са хвърлени от социалните медии в един и същи лагер. Тези писатели вече не са тук, за да се защитят, каза той. Да се изказваме за това как те биха възприели една война, която не са доживели да видят, е крайно несправедливо.

Курков не е толкова сигурен. Солженицин, привърженик на доктрината, че руснаци, белоруси и украинци са част от една нация, се среща с Путин през 2000 г., малко след издигането му на президентския пост, и по думите на Курков „му предлага съвети как да пресъздаде Велика Русия. Не е ли вярно?“, добавя той, а гласът му се втвърдява.

„Абсолютно вярно е“, каза Шишкин и стисна ръце в умолителен жест. „Но когато сега хората казват, че Бродски би подкрепил тази война, Солженицин би подкрепил тази война, Пушкин би подкрепил тази война – аз не вярвам в това. Те не биха!“

Курков се намръщи скептично. „Не знам“, каза той.

„Не мога да си го представя“, каза Шишкин след миг. „Боли ме да слушам такива неща.“

В крайна сметка те се съгласиха, че фокусът трябва да бъде върху тези, които са живи сега – и защо повечето от тях не говорят. „Мисля, че хората са станали много по-крехки“, каза Курков, звучейки не по-различно от Солженицин, който в прословутата си реч при откриването на учебната година в Харвард през 1978 г. твърди, че материалното изобилие на Запада е довело до съответно „намаляване на смелостта“. Курков смята, че нещо подобно се е случило и в днешна Русия, където жизненият стандарт се е повишил драстично след разпадането на Съветския съюз и икономическите сътресения през 1990-те години. По времето на комунизма, предполага той, доста провокативно, изборът между лишенията на „свободното“ съществуване и тези на ГУЛАГ може би не е изглеждал толкова рязък. „Сега можеш да имаш или качествен живот, или затвор“, каза той. „Така че те избират качеството на живота.“

(Руско-американската журналистка Маша Гесен усложни тази характеристика. „От февруари насам в Русия са извършени няколко хиляди ареста и задържания за антивоенни протести“, пише Гесен в имейл. „Това е с три порядъка повече арести на дисиденти, отколкото през който и да е тримесечен период от съветската ера. Не искам да кажа, че руснаците са направили или правят достатъчно, за да спрат войната. Очевидно е, че не сме го направили, тъй като войната продължава.“)

Атмосферата около масата беше на извънредна ситуация, но и на вълнение и обща цел. Курков говореше за обмена на разузнавателна информация между Съединените щати и Украйна, когато залата изведнъж се изпълни с воя на сирена за въздушно нападение. Хората, седящи на съседните маси, се огледаха разтревожени и объркани.

„Това е сирената от мястото, в което е жена ми“, каза Курков, като вдигна телефона си и ни показа приложение, което уведомява потребителите за предстоящи въздушни нападения.

Шарп все още е в Карпатите с един от синовете им. Означава ли това, че докато разговаряме, те тичат към бункера – попита някой.

Той поклати глава. „Не можеш да тичаш по пет, десет пъти на ден до убежището – просто ти омръзва. Трябва да се вслушваш в експлозиите и ако видиш, че не са далеч от теб, тогава отиваш“.

Няколко дни преди руската инвазия Курков все още се е съмнявал, че тя ще се случи. Сега, четири седмици по-късно, той вече е свикнал с изискванията на войната. Докато останалите на масата си разменяха притеснени погледи, Курков се върна към сиренето си.

 

Съветският съюз беше империя, специализирана в провалите – пропуснати квоти, сбъркани инженерни проекти, раздути портфейли с изоставени политически реформи – но имаше поне един огромен успех. Той унищожи нацистка Германия и спечели Втората световна война. Това бе постигнато с цената на около 27 милиона съветски жертви – най-големият брой жертви сред всички воюващи страни. (Цифрата за Съединените щати е малко над 400 000 души.) Тъй като победата на Съюзниците се прелива толкова плавно в Студената война, мащабите на съветските загуби остават почти незабелязани на Запад в продължение на много години. В същото време у дома победата над нацистка Германия и жертвите, които тя е дала, стават източник на всеобхватна национална митология, която младият Курков е попил с лекота.

Баща му, Юрий, е пилот от съветските военновъздушни сили, на когото се налага да си търси нова работа, когато Никита Хрушчов, първият секретар на Комунистическата партия, извежда от експлоатация голям брой военнослужещи в рамките на краткотрайния период на добра воля между двете световни суперсили, последвал след Кубинската криза от 1962 г. Юрий, който е бил разположен близо до Ленинград, си намира работа в авиационния завод „Антонов“ в Киев и премества младото си семейство в жилищна сграда точно от другата страна на улицата. По това време Курков е на 1 година и израства под звуците на реактивни двигатели в страна, чиито лидери твърдят, че се устремява към бъдещето. Все пак, при всички приказки за скорошно материално изобилие, Съветският съюз си остава прикован към миналото, което предлага на режима източник на легитимност, докато обещанията му намаляват, а след това тихо се забравят.

Като дете Курков обича пищния парад по случай Деня на победата, който се провежда всяка година на 9 май, с неговите войски, танкове и буря от балони. В училище той се присъединява към военна младежка група, която прекарва лятото, проследявайки стъпките на Червената армия по време на войната. Те се обличат в пълна униформа и се закичват с алуминиеви медали. От баба си по майчина линия, която прекарва част от всяка година със семейството, Курков е чувал истории за дядо си, който е загинал геройски в битката за освобождаването на Харков от нацистите през 1943 г. Инак навсякъде около него е имало значително по-малко героично насилие. Баща му го биел с кожен колан, когато получавал слаби оценки в училище, но след известно време той започнал да отвръща на ударите и наказанията престанали. В квартала, където живеели, масовите сбивания между враждуващи групи деца не били рядкост и Курков винаги играел своята роля. Пътят към по-висшите неща се представял под формата на литература, изкуство и природен свят. Когато станал на 9 години, той започнал да събира кактуси. „Те бяха бодливи и никой не ги обичаше“, каза той, когато го попитах защо. Това хоби го запознава с ботаническия латински език, който е неговият вход към чуждоезиковото обучение.

Един ден в средата на 70-те години по-големият брат на Курков донася вкъщи неподвързано, ръчно напечатано самиздатско копие на новото произведение на Солженицин „Архипелаг ГУЛАГ“, което наскоро е започнало да се разпространява сред дисидентите. По онова време комунизмът вече е нещо нарицателно за повечето съветски граждани, включително и за Курков, но едва след като прочита „ГУЛАГ“, той осъзнава злото, извършено в негово име. Терорът и робството, както става ясно от книгата, не са просто революционни ексцесии: Те са присъщи на съветската държава. Курков разполага с ръкописа само за ден-два, преди да го предаде на следващия, но ефектът от него е преобразяващ.

Няколко години по-късно, докато е студент в Киевския институт за чужди езици, Курков научава, че е имал двама прадядовци, които са били изпратени в ГУЛАГ през 1930-те години. До този момент за тях не се е споменавала нито дума. Това откритие го вдъхновява да започне свой собствен проект за историческо възстановяване. Представяйки се за студент по журналистика, той обикаля страната с диктофон в търсене на пенсионирани държавни служители, които са готови да разговарят с него за миналото. В Крим попада на 80-годишен мъж, бивш прокурор, който сега работи като нощен пазач на паркинг. По време на Голямата чистка на Сталин (1936-38 г.), когато квотите за екзекуции се издават с декрети, мъжът е подписвал стотици смъртни присъди, без дори да ги прочете. Колкото шокираща е самата информация, толкова и безгрижният тон, с който старецът я предава. Безкомпромисен сталинист, бившият прокурор продължава да смята действията си за добри и необходими.

Курков е преследван от един въпрос: Защо „размразяването“ на Хрушчов, усилията му за десталинизация на Съветския съюз, са завършили с такъв колосален провал, с идването на реакционера Леонид Брежнев през 1964 г., след като предшественикът му е свален чрез безкръвен преврат? Бившият прокурор в Крим, който се възмущава от критиките на Хрушчов към Сталин и от непоследователните му опити за либерализация и реформи, сякаш дава отговор. По време на пътуванията си в началото на 1980-те години Курков разговаря с десетки такива хора – бивши комунистически служители, които почти са слели идентичността си с държавните институции. Според тях свободата, колкото и да е ограничена и постепенна, е нещо, от което трябва да се страхуваме и на което трябва да се противопоставяме, западно понятие, което просто няма смисъл в съветската сфера. „Нашите хора се нуждаят от свобода, колкото маймуна от очила“, казва един партиен администратор във Време секънд хенд, устна история на последните дни на Съветския съюз от Светлана Алексиевич, беларуската нобелова лауреатка. „Никой няма да знае какво да прави с нея.“

Този аморален и покорен тип личност – „съветският човек“, както е наречен – е обект на първия голям роман на Курков, Бикфордовият свят, написан в средата и края на 80-те години, част от които той прекарва в армията, работейки като надзирател в затвора в Одеса. Книгата е творба с бурна фабула, която дължи повече на Булгаков и Замятин, отколкото на Солженицин. Нейният главен герой, младшият моряк Василий Харитонов, претърпява корабокрушение в руския Далечен изток в края на Втората световна война. Той отива да търси помощ, като взема със себе си огромна макара с предпазител, която прикрепя към няколко тона динамит в трюма на кораба. По този начин, смята той, може да докаже на всеки, когото срещне, че не е дезертьор, защото все още е буквално прикрепен към кораба си. Както скоро става ясно, взривателят е безкраен: Харитонов изминава хиляди километри, чак до Ленинград, и той никога не свършва. Такава, както предполага Курков, е силата на историята.

По време на пътуването си Харитонов се сблъсква с поредица от изолирани общности, всяка от които олицетворява различен аспект на съветската патология. Още в началото той е пленен от луд генерал, който гордо заявява, че не е спал и не си е мил зъбите повече от десетилетие. „И какво правите всички вие тук?“ пита Харитонов един от хората на генерала, Изводев. „Излизаме от обкръжение“, отговаря той. „Но на километри наоколо няма жива душа“, отвръща Харитонов. Изводев е непреклонен. „Генералът казва, че сме обкръжени от вражески сили“, вярно заявява той – чувство, което Путин използва, за да оправдае собствената си война. По-късно, в музикалния трудов лагер, или Мулаг, един композитор моли Харитонов да достави в Кремъл купчина ноти. „Всичко, което съм написал тук през годините“, обяснява мъжът. „Кантатата И ще умрем като един, цикъл за благородната омраза. …“ Най-голямото му желание след години в затвора е одобрението на държавата, която го е поставила там.

Под язвителната сатира на подобни епизоди се крие бездна от объркана скръб. Тъй като героите на Курков не разполагат с вътрешни средства, за да възприемат опустошението на войната, те се връщат към официалните форми на траур и възпоменание. Един мъж, когото Харитонов среща, охранител на отдалечена аерогара, е маниакално обсебен от идеята да построи огромен дървен паметник „На всички загинали“. Идеята звучи просто патетично – докато той не започва да я реализира. Поради липса на материали, местните жители, на които той плаща, за да построят сградата, започват да разрушават къщи, за да добият дървен материал. Точно както е било в света на младостта на Курков, бъдещето е пожертвано на олтара на миналото.

Съветският съюз изчезна на 26 декември 1991 г., но съветският човек е по-упорит. Според Курков именно той е виновен за неуспеха на Борис Елцин да модернизира нова Русия, а сега стои плътно зад Путин. Влиянието му върху Украйна, която гласува да се отдели от Съветския съюз месец преди окончателното му разпадане, е по-неясно. В началото на 90-те години Курков е оптимист за бъдещето на страната и вярва, че демокрацията скоро ще пусне корени. Преходът се оказва по-сложен. Независимостта е последвана от период на социален и икономически хаос, който, по думите на Серхий Плохи, водещ украински историк, прави късната съветска епоха „да изглежда като изгубен рай“. Една от жертвите на този период е издателската индустрия, която почти престава да функционира. Курков, който не успява да намери място за Бикфордовият свят през последните години на съветското управление (което не е изненадващо предвид съдържанието му), решава, че не може да чака повече, за да започне кариерата си. Взема пари назаем от приятели, издава романа на собствени разноски и го продава по улиците на Киев. В някои дни той се разхожда пред сергията си с дъска за сандвичи. На нея пише: „АЗ СЪМ АВТОРЪТ“. Вестникарските павилиони започват да разпространяват романа и в рамките на една година тиражът от 25 000 екземпляра е разпродаден.

Поради липсата на вътрешен книжен пазар Курков започва да изпраща ръкописи в чужбина. Получава десетки откази, докато през 1997 г. швейцарското издателство Diogenes Verlag приема романа му Пикник на леда. Книгата разказва историята на Виктор Золотарьов, неуспешен писател в постсъветски Киев, който си намира работа като писач на некролози за местен вестник. Виктор е потомък на съветските хора от Бикфордският свят, само че тук комунистическата държава е отстъпила място на украинската мафия. Когато открива, че е пионка в една от техните схеми и може би дори съучастник в убийство, това става повод за най-кратката криза на съвестта в рускоезичната литература. „Струваше ли си да се опитам да разбера какво се случва? Струваше ли си да се рискува комфортът… и спокойствието?“ Категоричният отговор е: не. Това, което донякъде го спасява, е привързаността към домашния му пингвин Миша, който той е осиновил от фалиралата градска зоологическа градина. Напълно изгубена и зависима от новия си стопанин, птицата е в затруднено положение, подобно на това на Виктор. В хода на романа той се превръща в своеобразен талисман на постсъветското положение. „Пингвинът е колективно животно, което е изгубено, когато е самотно“, казва Курков. Книгата става бестселър в цяла Европа, а по-късно и в Украйна.

Оттогава насам Курков периодично обикаля континента, за да популяризира романите си (издал е 24 от тях, както и много книги за деца) и да говори за развитието на ситуацията у дома. „Скоростта на живота там е три, четири пъти по-висока, отколкото в която и да е друга страна в Европа“, каза той в разговор в Дома на литературата в Осло вечерта след разговора си с Шишкин. През последните 30 години украинската политика беше дестабилизирана както от външна намеса, така и от вътрешна корупция. „Ако искате, мога да ви помогна да си купите политическа партия в Украйна“, каза Курков, който при цялата морална неотложност на момента не се свени да се шегува с репутацията на страната си. „Преди войната тя вече беше евтина. Сега вероятно е почти без пари.“

В същото време обикновените граждани неведнъж са показвали, че има граница на онова, което ще търпят. През 2014 г., по време на така наречената „Революция на достойнството“, масовите протести, съсредоточени на площад „Независимост“ в Киев, свалиха правителството на президента Виктор Янукович, съюзник на Путин, който отказа да подпише изключително популярното споразумение за асоцииране с Европейския съюз. В отговор Москва анексира Крим и изпрати войски в помощ на проруските сепаратисти в източната част на страната, с което разпали гражданска война. Това само още повече втвърди украинската решимост, тъй като към фронта се насочиха доброволчески батальони. До 23 февруари 2022 г. конфликтът вече беше отнел живота на повече от 14 000 души.

В лекцията си в Дома на литературата Курков определи случващото се днес като най-новата глава в историята на колониализма, която датира от стотици години. Преди края на XVIII в., когато голяма част от днешна Украйна е включена в Руската империя, територията до голяма степен е контролирана от казаци – войнствен народ, който избира своя водач или хетман чрез демократично гласуване. По време на царското управление украинският национализъм, подхранван от мита за казашката свобода, е бил жестоко потискан – традиция, продължена от болшевиките. Когато през 1929 г. Сталин въвежда политиката си на колективно земеделие, принуждавайки милиони земеделски стопани да напуснат земята си, тя среща особено ожесточена съпротива в Украйна, така наречената житница на Съветския съюз. Страхувайки се от пълномащабно въстание, Сталин умишлено подлага на глад цели региони на страната. В резултат на това загиват милиони хора. Днес Голодомор-ът, както е известен гладът от онова време, е широко признат за геноцид, въпреки че десетилетия наред всички сведения за него са официално потулвани. Много украинци, включително и Курков, научават за случилото се едва след 1991 г.

Възстановяването на историческата памет в годините след обявяването на независимостта е движеща сила на украинския национализъм. Курков вижда в новата война на Путин отчасти усилие за възстановяване на тази памет. „Първо той казваше, че украинците и руснаците са братя“, каза той пред аудиторията. „Напоследък започна да казва, че украинците и руснаците са едни и същи. Сега вече казва, че украинците не съществуват.“

 

Да бъдеш в крак с Курков е изпитание за издръжливост. В 4:30 ч. на следващата сутрин се срещнах с него на летището за полет до Париж. Дали е бил уморен – или тъгувал за дома, или размишлявал за смъртта си – той не даваше да се разбере с нищо. Докато чакахме за чекиране, той разказваше за тънкостите в поддръжката на кактусите и беше само с една-две степени по-малко енергичен, отколкото на сцената предишната вечер. Изпаднал в транс от умора, отидох да потърся закуска („Имат Тоблерон“ – извика след мен Курков) и когато го намерих отново на изхода за заминаване, той вече беше наведен над лаптопа си и пишеше поредната си депеша за войната, този път за „Киев пост“. Извадих бележника си и го погледнах сериозно, надявайки се да покажа, че и аз съм зает. На ум ми дойде една-единствена дума: „Стахановец“.

Курков продължаваше да пише статията си в самолета и докато стигнем до Шарл дьо Гол, тя вече беше готова. Беше отседнал в хотел близо до Люксембургската градина. Когато пристигнахме там, в проливния дъжд, малко след 11:30 ч., една дама от френското му издателство, Лиана Леви, го чакаше на рецепцията, за да го придружи до близките им офиси, където беше насрочена следобедната серия от интервюта. Когато го настигнах отново за събитието в Украинския културен център същата вечер, той е бил буден, както изчислих, през всичките 48 часа, с изключение на седем. Не бихте могли да разберете това. Застанал пред препълнената зала на втория етаж, с обичайната си динамика Курков изложи на френски език аргументите си в полза на народа на Украйна. В залата, чиито стени бяха украсени с язвителни антивоенни карикатури на френски и украински художници, се разнасяха въздишки и горчив смях: Путин начело на празна конферентна маса под лозунг, който го приканва да яде фекалии; несигурен Путин, разкриващ гениталиите си, придружен от думите Moi jai des couilles („Имам топки“).

Курков беше там, за да обсъди войната, но тъй като Сивите пчели наскоро беше излязла на френски език, събитието се удвояваше като разговор за книга. Преди четири години, когато романът се появи за първи път в Украйна, той беше изключително актуален, а днес вече е исторически. Действието се развива през 2017 г., три години след като Путин изпрати войските си в района на Донбас, където, за разлика от централните и западните части на страната, съветската носталгия продължава да е силна. Руската калкулация беше проста, казва Курков в предговора към английския превод на книгата: „Една Украйна с постоянна война в източния си регион никога няма да бъде напълно приветствана от Европа или останалия свят.“

Сергей, главният герой на романа, буквално попада в центъра на този разяждащ конфликт. Дългият 280 мили фронт между украинските и проруските сили е разделен от тясна ивица територия, известна като „сивата зона“. Повечето от жителите ѝ са избягали в началото на войната. Сергей, пенсиониран инспектор по минна безопасност, е останал на място и сега е един от двамата оставащи жители на село Малка Стархородовка. „Ако всички до един си тръгнат, никой няма да се върне“, разсъждава той. Докато снарядите свистят над главата му, а провизиите са на привършване, Сергей мисли само за едно – за пчеларство. Някога това е било хоби, но сега се е превърнало в нещо повече. В отсъствието на семейство и общност само кошерите му осигуряват някакво чувство за цел. „Той трябваше да поддържа здравето си не само заради себе си, но и заради пчелите“, пише Курков. „Ако нещо се случи с него, те ще загинат в цялото си множество – а той просто не можеше да си позволи да се превърне, независимо дали по своя воля, или по друг начин, в унищожител на стотици хиляди пчелни души.“

Сергеич не просто се грижи за своите създания, той им се възхищава. Редът и сплотеността на кошера му напомнят за съветските времена. При всичките му лишения животът тогава е имал смисъл. Днес има само хаос и объркване. Рускоговорящ, Сергей се възмущава, че името в паспорта му е написано на украински (като „Серхий Серхийович“) и отхвърля Революцията на достойнството като „всички тези глупости в Киев“. Освен това той се възхищава на Янукович, сваления президент (който обогати себе си и семейството си за сметка на значителни обществени средства), като човек, когото можеш да „разбереш и да му се довериш, като на старо сметало“. С други думи, Сергеич изглежда е позната съвременна фигура, от онзи вид жълтеникав мъж на средна възраст, който хленчи за свободата на словото, когато му кажат, че вече не може да нарича жените „пички“. При други обстоятелства той би могъл да бъде избирател на Тръмп или брекзитър. В този си вид той изглежда вероятен кандидат за повторно поглъщане в руския кошер.

Курков обаче иска да разкаже друга история. Сергеич най-накрая решава, че е време да напусне селото, когато забелязва, че пчелите му произвеждат горчив мед – пушекът е замърсил прашеца, който събират. Натъпква кошерите в своята разнебитена Лада и заминава първо за съседната Запорожка област, а след това за Крим, където възнамерява да посети стария си приятел Ахтьом, с когото се е запознал на пчеларски събор преди години. Ахтьом е кримски татарин, член на коренното мюсюлманско малцинство, което Русия преследва, откакто анексира полуострова през 2014 г. Когато Сергеич пристига в дома му, научава от съпругата на Ахтьом, че той е задържан: Тя не е чувала за него от почти две години. Сергей е аполитичен по темперамент, но докато се обръща към властите с молба да получи информация за приятеля си, бавно се пробужда за ужасите на руското държавно насилие. Курков проследява развитието на своя селски герой с много финес и внимание, като не се поддава на импулса да ругае или да редактира. Трудно е да се сетим за американски романист от космополитните центрове, който да е направил същото с поддръжник на MAGA от ръждивия пояс.

По време на сесията за въпроси и отговори, последвала лекцията му, един млад сънародник попита Курков дали има планове да напише роман на украински език. Той отговори учтиво, но твърдо, че няма. По-късно същата вечер, по време на задължителната четиричасова вечеря, на която Курков не показваше признаци на затишие, той ми каза колко много го е подразнил въпросът. Подтекстът му е ясен: ако не използваш украински език, значи не си истински украинец. Нещо повече, този въпрос сякаш пропуска духа на самия роман Сивите пчели. Книгата разкрива една страна, разделена на езици, региони и етноси, но също така предполага, че тези разделения не са толкова дълбоки, колкото изглеждат. Въпреки руските си корени, Сергей се сприятелява с украински войник, който периодично посещава дома му. В Запорожието ветеран от войната в Донбас, шокиран от обстрела със снаряди, забива брадва в неговата Лада, смятайки го за сепаратист, но това не пречи на Сергей да установи романтична връзка с една от местните жителки. Православен християнин, той трябва да преодолее инстинктивната си предпазливост към мюсюлманското семейство на Ахтьом, въпреки че в крайна сметка се оказва дълбоко свързан с тези хора.

Руската инвазия показва, че вътрешните разделения в Украйна наистина могат да бъдат преодолени. Днес страната е обединена както никога досега, макар и на значителна цена. Убити са десетки хиляди; самата литература също е жертва. „В Украйна времето на книгите приключи“, каза Курков в едно скорошно предаване за Би Би Си. Сивите пчели вече не е достъпна там. Издателите са преустановили дейността си, а последният тираж е бил разпродаден преди началото на войната.

В края на Сивите пчели Сергеич се връща в бомбардирания си дом. Два дни след събитието в Париж същото направи и Курков. „Защото това е моята страна“, каза той, когато го попитах защо се връща, въпреки опасността. „Това не е тяхната страна.“

На международното летище в Кошице, скромно съоръжение с размерите на провинциална автогара, се срещнахме с дъщеря му Габи, която в началото на март се беше прибрала в Лондон, където живее, а сега се беше върнала на гости. В момента, в който тя излезе от митницата, заваля проливен дъжд в старозаветен стил и първите 30 минути от пътуването ни приличаха на преминаване през автомивка. Докато Курков се взираше в пътя отвъд волана, Габи, която има кестенява коса и бледозелени очи, разказа как войната е променила усещането ѝ за украинска идентичност. На 24 години тя вече е преживяла две национални въстания, но нито едно от тях не я е засегнало така, както сегашното руско нашествие. В училище ѝ се е налагало да чете много от писателите, които са били забранени по съветско време, включително освободения крепостен селянин Тарас Шевченко (1814-1961), един от бащите на украинския национализъм, който в своята въодушевяваща поема Завещание призовава сънародниците си да „поливат свободата си/ с кръвта на потисниците“.

„Винаги ставаше дума за Украйна, Украйна, Украйна“, каза тя за тази литература, която по онова време я е оставила малко хладна, но след това е станала изключително актуална. „Всичко, което се случва сега, и всичко, за което са говорили тогава, изведнъж придобива смисъл“, каза тя развълнувано.

Пътувахме с голяма скорост през пейзаж от зелено и кафяво – голи дървета, обработени полета, линия от ниски неясни хълмове, сгушени в далечината. Нетърпеливите шофьори от другата страна на пътя продължаваха да пресичат в нашата лента, за да изпреварят колите пред тях. „Словаците карат като украинците преди 20 години“ – каза патриотично Курков.

Попитах го кога е започнал да се чувства като украинец, а не като руснак или съветски гражданин. Той спомена Оранжевата революция от 2004 г., когато стотици хиляди хора излязоха по улиците, за да протестират срещу фалшифицирани избори, като момента, в който чувството му за национална идентичност се е събудило и мобилизирало, въпреки че корените му са по-дълбоко в миналото и е по-трудно да се определят.

А какво е значението на тази идентичност?, наложи се да го попитам.

„Да плащам данъци в Украйна“ – каза той след миг и сви рамене. „Не ми харесва цялата тази патриотична лудост, речите, лозунгите и публичното пеене на стари народни песни. Нямам закачени никакви етикети с надпис ‚аз съм украинец‘, защото нямам нужда от тях. Знам, че съм украинец, и не ме интересува какво мислят другите“.

Настъпваше здрач, когато наближихме граничния град Вишне Немецке. Вдясно от нас, в отделна лента, се простираше опашка от камиони с хуманитарна помощ в продължение на може би половин километър. Присъединихме се към по-къса опашка от автомобили, чакащи да преминат, и Курков забеляза киевски номер на автомобила пред нас. Докато се придвижвахме напред, бавно се провиждаше гъсталак от червено-бели палатки. „Кафе. Чай. Сладкиши“ – пишеше на табела за сандвичи пред една от тях. „Параклис“, гласеше надписът на друга.

И точно тогава алармата за въздушна тревога на Курков започна да надува.

„Не ми липсва този звук“, каза Габи.

Курков заглуши телефона си и каза: „Посрещат ни обратно“.

 

Източник

 

Pin It
Джайлс Харви
Джайлс Харви е американски журналист и автор, сътрудник на много от водещите американски и британски медии, след които The New York Times, NewYorker, New York review of Books и Guardian.

Посетители

191

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Zlatko Enev...
    преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Ако щракнете върху... преди 2 дни
  • читател писа Още
    Текстът е супер, а... преди 2 дни
  • Format Z писа Още
    Ето още едно... преди 2 дни
  • Valpet писа Още

    Поздравления към г-н... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    А Кнаусгор отлагах... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Кога ще ни зарадваш с... преди 1 седмица
  • Евдокия писа Още
    Великолепен текст,... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Още по-големият... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Как да няма? Има!! Ето... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Който е гарантирал... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Смущаващото е, че... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Ау, хайде да пратим... преди 1 седмица
  • Георги Терзиев писа Още
    Броя на Азовците не е... преди 1 седмица
  • Георги Терзиев писа Още
    А защо няма снимки на... преди 1 седмица
  • Георги Терзиев писа Още
    Значи, ако има избори... преди 1 седмица
  • Георги Терзиев писа Още
    Украйна за Русия е... преди 1 седмица
  • bozo писа Още
    Война между САЩ и... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Моето впечатление е,... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Неграмотността на... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Абсолютно точно и... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Като  шоп ще спомена... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Звучи ми много... преди 2 седмици
  • Ясен писа Още
    Съвсем естествено се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И още: приемам... преди 2 седмици