1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2022 01 Tokarczuk
Олга Токарчук, авторката на „Книгите на Яков“
Снимка: Лукаш Гиза

 

През 2019 г. полската писателка Олга Токарчук беше млада носителка на Нобелова награда за литература. Тя беше на 57 години, с афро-прическа, злонамерена към политиката, вегетарианка.

Романът ѝ „Карай плуга си през костите на мъртвите“ наскоро беше превърнат от Агнешка Холанд във филма „Spoor“ – парче екзистенциален и екологичен ужас.

Токарчук не е сред лауреатите, които Шведската академия понякога сякаш прибира в криптата за последен оглед. Нейната кариера беше и си остава в пълен галоп.

Романите ѝ – които често са едновременно замислени и митични – бавно си проправят път на английски език. В допълнение към „Карай плуга си“ те включват философските и често ослепителни „Бегуни“, посветени на пътуването и битието между различните станции. Книгата спечели международната награда „Ман Букър“ за 2018 г.

За най-амбициозен роман на Токарчук – Шведската академия го нарече неин „magnum opus“ – отдавна се счита „Книгите на Яков“, публикуван за първи път в Полша през 2014 г. Сега той е тук. С почти 1000 страници той наистина е с магнум-размер.

Дори подзаглавието му (рядко срещано за роман) е трудно за произнасяне. Първата му третина гласи: „Фантастично пътешествие през седем граници, пет езика и три основни религии, без да се броят дребните секти“.

Ако изпитвате усещането, че сте на път да навлезете в епос с мечове и сандали, плюс входно антре, няма да сгрешите съвсем. Ако пък сте усетили спасителна, ухаеща на копър нотка на сатира, също няма да сгрешите.

Действието на „Книгите на Яков“ се развива в средата на XVIII век и разказва за харизматичния, самопровъзгласил се месия Яков Франк – млад евреин, който пътува из Хабсбургската и Османската империя, привличайки и отблъсквайки в еднаква степен тълпите и властите.

Франк е базиран на реална историческа личност; авторката очевидно е направила своите проучвания. Токарчук се придържа стриктно към обратите в съдбата на Франк, който приема исляма, а след това католицизма и по пътя си става прото-ционист.

Осъден за ерес, той прекарва много години в затвора. Идеите му са важни, както се казва, ако са верни.

Да се отбележи обаче, че „Книгите на Яков“ разказва за мъчителните странствания на един водач на култ, е все едно да се отбележи, че „Мейсън и Диксън“ на Томас Пинчън разказва за двама мъже, които отиват на разходка.

„Книгите на Яков“ е непокорен, смазващ, изключително ексцентричен роман. Той е изтънчен, подигравателен и изпълнен с народно остроумие. И третира всичко, с което се сблъсква, едновременно като номинална стойност и ad absurdum. Той е чосърски в своята живост.

Този Яков си е направо екземпляр: мускулест, висок, с трапчинки. Обилната му брада блести на слънцето. Грациозен като благороден елен той е загадъчен и земен, певец на мръснишки песни.

Той лекува болни и има способността да открива изгубени вещи. Комета го следва в небето. Кокошките, които докосва, снасят яйца с три жълтъка.

Заобикаля го мазен ореол от граничеща с комичното сексуалност. Говори се, че жените се взират с удивление в гениталиите му.

По-късно казват, че той има два пениса. Удобно е, че изглежда може да прибира единия, когато два му се струват прекалено много. Той може да прави жените бременни, като ги гледа (както се казва, че можел и Джим Морисън, мисля).

Множество други герои се въртят в орбита около него. Има редици от съпруги и любовници, неудачници, досадници и всевъзможни откачалки.

Двама поддържащи герои са особено важни. Единият е Нахман, равин, който се превръща в [Джеймс] Босуел[1] на Яков. Неудобно е, че съпругата на Нахман и Яков се презират.

След това идва Йенте, възрастна жена на ръба на смъртта, която поглъща вълшебен амулет и става безсмъртна. Тя наблюдава действието сякаш от върха на минаре и служи, както Токарчук се изразява полушеговито в едно интервю, като един вид „разказвач от четвърто лице“.

В този огромен роман има място за цяло свлачище от случки и коментари. В него има скандали за плагиатство и трудно рязане на нокти на краката. Има мизантропски лекари и епископи с дългове от хазарт. А кървавите петна са навсякъде.

Спори се за ползата от латинския език, страда се от подагра, хваща се настинка, фетишизират се големи гърди, пие се прясно изцеден сок от нар. В ключов момент някой от героите може да се отклони и да оплеви ригана. Това е такъв тип книга.

Токарчук може да бъде много забавна. Пред една публика Якоб пита: „Защо духът обича толкова много зехтина? Защо е цялото това помазване?“ Чувствителният превод на Дженифър Крофт е в унисон с многобройните регистри на авторката; тя дори кара каламбурите да звучат автентично.

Комедията в този роман се съчетава, както и в живота, с истинска трагедия: мъчения, предателство, затвор, смърт.

На повърхността излизат и по-мрачни теми. Евреите са преследвани и прогонвани през целия пейзаж. Чувстваме ранни намеци за Холокоста.

Авторката обръща голямо внимание на съдбата на женските персонажи. Неравенството винаги е на показ. „Как стана така – мисли един от героите, – че едни трябва да плащат, а други да прибират?“

„Книгите на Яков“ се възприема като модерна в усещането си за край на един стар ред. Крайните времена се усещат по-близки, отколкото някога са били. Хората чуват „звънтенето на ангелския арсенал“. Яков предлага на благодарните си последователи усещането, че някой има поглед върху случващото се.

Плътността на този роман е оргиастична; сатирата му е пъргава; учените ще се вкопчват в темите му, сякаш са червеи, в продължение на десетилетия. Ентусиазмът на авторката никога не намалява, дори и когато намалява онзи на читателя. Тя безмилостно си проправя път напред.

Но героите остават на разстояние. „Книгите на Яков“ рядко докосва емоциите. За мен нито една страница не се преобърна сама. На ум ми дойде една дума от „Бдение над Финеган“: гръмотевична буря.

Не искам да ви разубеждавам. Както и при някои опери, радвам се, че съм имал това преживяване – и също толкова се радвам, че то е приключило.

 

Източник

 

[1] Английски писател, автор на вероятно най-известната биография, писана някога, „Животът на Самуел Джонсън“ (1791). Бел. пр.

 

Pin It
Дуайт Гарнър
Дуайт Гарнър (род. 1965 г.) е американски журналист, дългогодишен автор и редактор в The New York Times. Рецензиите му се появяват във вторник.

Посетители

64

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Valpet писа Още
    „Поражението на... преди 1 ден
  • Йордан Нихризов писа Още
    В анализа мисля, че... преди 2 дни
  • мхм писа Още
    Този Мишра няма как да... преди 2 дни
  • мхм писа Още
    Толкова по-зле. Значи... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Кафà. преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Затварям... преди 3 дни
  • Броди писа Още
                        С... преди 3 дни
  • Пендо писа Още
    За мен нещата за Русия... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Интересно с какво... преди 5 дни
  • Тихомир Тачев писа Още
    Явно авторът е... преди 5 дни
  • Пендо писа Още
    Хубаво е Броди да... преди 5 дни
  • Метър писа Още
    Д-р Канов...ВЕЛИКанов! преди 6 дни
  • Броди писа Още
    ... преди 6 дни
  • Пендо писа Още
    Има ли някой някъде да... преди 1 седмица
  • фон Шванц писа Още
    Йоахим Фест доказва,... преди 1 седмица
  • Николай писа Още
    Съгласен съм Златко -... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря, Николай,... преди 1 седмица
  • Николай писа Още
    Като цяло отговорите... преди 1 седмица
  • pendo писа Още
    Може да е глупаво, но... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Виж, Вальо,... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Интересна публикация... преди 2 седмици
  • мхм писа Още
    Кирхов, проклета... преди 2 седмици
  • мхм писа Още
    Да не забравяме също,... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Блестящ анализ и... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Между другото,... преди 3 седмици