Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

 „Когато Лот живееше в Содом и Гомор“, писа апостол Петър във Второто Послание, „той беше потиснат и измъчван ден след ден от техните беззаконни дела.“ Израсъл в Неапол, Роберто Савиано е измъчван и потискан от подобни чувства. Гомор е неговият разказ за престъпните дела на Камората, неаполитанската мафия. Колкото и удобно съзвучни да са двете имена, престъпленията от Неапол не са ония, които ние асоциираме с Градове в равнината[1] и Савиано не е праведният мъж, който се оттегля когато Бог се намесва, за изпепели грешниците. Напротив, изглежда, че той се чувства привлечен от това, което ненавижда и прави всичко, което е по силите му, за да види края на Камората и нейните беззакония.

За организираната престъпност в Италия са написани безброй много книги. Онова, което различава от тях книгата на Савиано е интензивността и сложността на неговата обвързаност. Тя не е като онази на Нандо дала Киеза, синът на висш полицейски чиновник, убит от Мафията, който е автор на книги, изобличаващи връзките между политическите партии и криминалните организации. При всичкия му личен ангажимент, книгите на дела Киеза си остават вътре в категорията на разследващия журнализъм: неговата цел е да демаскира политическото участие на най-високи нива. Савиано е по-дълбок. Под прикритието на автентичен антропологически интерес и настоятелна решителност за освидетелстване, той никога не пропуска да вземе директно участие в сцените. Той иска да говори с работниците от фабриките, управлявани от Камората, с хлапетата-новобранци, играещи с оръжия, с куриерите на дрога, със наркоманите, служещи като морски свинчета за изпробване на кокаина, с призрачната фигура, която носи парите за помощи на жените, чиито мъже са в затвора, с проститутките, с убийците. Той иска да посети сметищата за отровни отпадъци, временните складове за контрабандна стока, напуснатите вили на арестуваните босове от Камората. Той посещава погребенията на убитите и съдебните процеси на техните убийци; той е на улицата когато общините на Камората издигат барикади срещу полицейските атаки.

Но най-много от всичко Савиано иска да бъде на сцената на престъплението: да види изпочупените стъкла на колите и надупчените от куршуми трупове, да чуе стоновете на умиращите, да помирише изгорялото или разлагащо се месо – и тогава, когато всичко е било вкусено и описано, да запише собствените си реакции. Студените тръпки по гърба, повдигането на стомаха, треперенето на краката, неотложната нужда да се повръща, да се пикае или бяга: тези, повече от всички други статистики, са мярата на скандала, който е Камората. Именно този дълбоко обезпокояващ аспект на Гомор дава на книгата онази привлекателност, която отива далеч отвъд просто интереса към Италия или организираната престъпност. Всички ние споделяме един болезнен интерес към криминалната сцена. И сме загрижени за благополучието на Савиано.

Една от стратегиите на книгата е да отказва на читателя някаква успокояваща повествователна структура, историческа или автобиографична. Ние се хвърляме с главата надолу. Ето я Камората, ето го Савиано. Започваме в пристанището на Неапол. Савиано, по онова време вероятно на около двадесет (той е роден през 1979), намира стая под наем в замяна на работа през уикендите за една китайска организация, противопоставяща се на местните кланове. Работата му е да помогне за приспособяването на някои жилищни сгради като складове, така че да могат да се крият в тях контрабандни стоки. Съществува риск жилищният блок да се срути, след като вътре се събарят стена след стена. Но това няма значение. Той описва едно пътуване с лодка в пет часа сутринта, за разтоварване на маркови спортни обувки. Те препълват лодката толкова много, че тя изглежда ще потъне. Единственото, което има значение, е печалбата. Савиано описва много добре лудостта на една организация, опитваща се отчаяно да се утвърди пред лицето на яростна, глобализирана конкуренция.

Неговият китайски работодател го въвежда в света на нелегалните шивачници. Ние се научаваме да правим разлика между онези, които работят директно за клановете, търгувайки с оръжия, пари и дрога, и работниците, които са експлоатирани от тях, произвеждащи висококачествени продукти за най-мизерни надници, без социална осигуровка. Тези мъже и жени са нарочно държани в бедност и глад: инак те биха могли да получат свободно време да мислят за онова, което им се случва и евентуално да напуснат. Савиано среща един талантлив крояч, който получава оскъдна заплата за изключително висококвалифицирана работа. Същият човек пътува в багажника на една кола, за да дава добре платени уроци на китайските конкуренти на Камората, с риск за живота си. Стилът на Савиано е фрагментиран, претрупан, упорит, драматичен. Читателят трябва да разбира колко важно е всичко това, да познава интензивността на въздействието, което то оказва върху Савиано.

На 13 години, отивайки за училище, той видял кола със стърчащи от страничното стъкло крака на убит мъж. Той бил преобърнат от силата на куршумите. Когато полицията изтеглила убития, панталоните му били издути от ерекция. Младият Савиано гледал като хипнотизиран. Същото чувство се появило през 2004, когато господстващото семейство Ди Лауро се борело с кнкуренти в бедния квартал Секондиляно, два километра на север от центъра на Неапол. „За да проследя борбата бях успял да си намеря радио, което хващаше полицейските радиовълни. С моя мотопед стигах до местопрестъплението почти по същото време както и полицейските коли.“

Той стои залепен за това радио ден и нощ в продължение на месеци, докато враждата взема жертви почти всеки 24 часа. Едно момиче е намерено изтезавано и изгорено; един мъж е обезглавен, главата му оставена на задната седалка на колата; едно разлагащо се тяло, жестоко обезобразено, е захвърлено в контейнер за боклук. Но повечето убийства са от типа „стреляй и бягай“. Една жена отваря вратата и „някой насочва дулото на пистолет в лицето й, стреля. Кръв и мозъчна течност потичат от главата й като от счупено яйце.“ Мъже биват разстрелвани в коли и супермаркети. Савиано пристига с мотопеда си:

„Навсякъде кръв. Изглежда почти така, сякаш самата душа се е изляла през дупките на куршумите, покриващи цялото му тяло. Когато видиш по земята толкова много кръв, неволно започваш да се опипваш, за да провериш дали самият ти не си бил ранен, дали твоята кръв не е смесена с неговата; изпадаш в състояние на шок, изпитваш необходимост да се увериш, че по тялото ти няма рани – може би самият ти си бил ранен, без да разбереш. Не можеш да повярваш, че в един човек може да има толкова много кръв, сигурен си, че в самия теб няма толкова много. Дори след като си се уверил, че кръвта не е твоя, ти все още не можеш да се успокоиш: може би не си изгубил кръв, но въпреки това се чувстваш някак изпразнен. Самият ти си се превърнал в кръвоизлив, краката ти омекват, езикът ти лепне, ръцете ти са се разтворили в онази гъста локва кръв, изпитваш нужда някой да погледне в очите ти за признаци на анемия. Иска ти се да спреш някоя медицинска сестра и да помолиш да ти прелеят кръв, имаш нужда стомахът ти да се отпусне поне малко, за да можеш да ядеш нещо – ако изобщо би могъл да го направиш без да повръщаш. Принуждаваш се да затвориш очи, да се опитваш да не дишаш. Миризмата на съсирваща се кръв е изпълнила помещението, проникнала е дори в замазката, тази миризма на ръждиво желязо. Трябва да излезеш навън, на чист въздух, преди те да са покрили кръвта с дървени стърготини, защото смесената миризма на кръв и дървени стърготини произвежда воня, която надвива всеки опит за съпротива срещу повръщането.“

Изглежда, че още по-дълбоко от скандала на Камората за Савиано се намира скандала на самата смърт. „След като видях десетки убити мъже, покрити с кръв и мръсотия, излъчващи отвратителни миризми; трупове, разглеждани от наблюдателите с любопитство или с професионално безразличие, понякога подритвани настрана като отровни отпадъци или оплаквани с безутешно отчаяние, аз стигнах до едно-единствено сигурно заключение, една идея толкова проста, че вече изглежда глупава: смъртта вони.“

Неаполитанците са известни с един култ към смъртта, който датира назад до времето на Барока и дълго преди него, един култ, чиито следи са видими и до днес в църкви и гробища, където се излагат човешки черепи. Младите новобранци в Камората, разказва ни Савиано, са известни като „говорещи трупове“, толкова сигурен е краят, който ги очаква. Но защо тогава те се присъединяват? Той цитира едно писмо, написано от младеж в затвора:

„Всички, които познавам, са мъртви или са в затвора. Искам да бъда бос. Искам да имам супермаркети, магазини, фабрики. Искам да имам жени. Искам три коли и когато отида в магазина, хората да ме уважават. Искам да имам магазини навсякъде по света. И тогава искам да умра. Но така, както умира истинският мъж, човекът с власт. Искам да бъда убит.“

„Логиката на криминалния предприемач“, твърди Савиано, „съвпада с онази на най-агресивния неолиберализъм.“ Тези мъже искат максимум власт, колкото и кратко време да трае това. Нищо друго не ги интересува. Печалбата и загубата са единствените противоположности, които те познават; „моралът е слабостта на губещите.“ „Единственото нещо, което човек научава тук“, казва един свещеник на 15-годишно момче, „е как се умира.“

А защо Савиано върши онова, което върши: назовава имена, описва инциденти от първа ръка, излага се на гнева на една толкова свирепа машина за убиване? Сред анализа на криминалното проникване в дребната търговия, описанието на едно пътуване до Шотландия, за да види как Камората инвестира там, разсъжденията върху музиката, която слушат хлапетата-убийци докато убиват някого, разказите за декорациите, предпочитани от босовете на Камората, за тяхната странна религиозност, техните жени, Савиано ни предлага и няколко намека за собствения си произход. Но те са показателни. За майка му узнаваме само, че тя силно желае той да напусне Неапол и да престане да посещава сцени на престъпления. Разбираме, че родителите му са разделени отдавна. Баща му, казва ни той, е бил жестоко пребит някога, когато в длъжността си на лекар от бърза помощ е оперирал и спасил човек, застрелян от Камората. Обичайната практика, когато бъде намерен човек, останал жив след покушение, е хората от бърза помощ да чакат, докато убийците се върнат обратно и го довършат. Но Савиано също разказва как за баща му е било въпрос на гордост синът му да се научи да стреля:

„Роберто, какво е човек с оръжие, но без образование?“

„Гъз с патлак.“

„Правилно. А какво е човек с образование, но без оръжие?“

„Гъз с образование.“

„Правилно. А какво е човек с оръжие и образование?“

„Мъж, татко!“

„Правилно! Робертино!“

„Роберто“, казва баща му при един друг случай, „истинският мъж не бива да се страхува от никого. Той трябва да знае много неща, разбира се, но също и да внушава страх. Ако не плашиш хората, ако те не се страхуват когато гледат към теб, то дълбоко в себе си ти не си научил нищо.“ Бащата Савиано е силно впечатлен от местните босове и уважението, което те получават. „Командване“ е важна за него дума. „Има хора, които командват думи и хора, които командват неща. Трябва да разбираш кой командва нещата, докато се преструваш, че вярваш на ония, които командват думите. Но в костите и плътта си винаги трябва да знаеш истината. Само ония, които командват нещата, командват наистина.“

Един философ е по-малко важен от един доктор, казва бащата Савиано на сина си, защото докторът има реална власт над живота на другите, докато философът не разполага с власт над нищо. Свикнал с това да бъде разочарование за баща си, отбелязва Савиано, той отишъл да учи философия и отказал да приеме, че нещата са по-силни от думите. Една глава от Гомор разказва историята на Дон Пепино, един свещеник, който говорил против Камората и бил застрелян в църквата си когато Савиано бил на 16 години. Без да е вярващ християнин, Савиано изпитва силна привързаност към Дон Пепино и особено към настояването на свещеника за „приоритет на думите“ като свидетели и обвинители. Думата може да „различи парите от тяхната воня“, думата трябва „да бъде поставена в центъра на борбата срещу механизмите на властта. Думите срещу бетонобъркачките и пушките. Не метафорически. Истински. Бидейки тук, за да обвиняват и да свидетелстват. Думите с тяхната единствена защита: говоренето на висок глас.“

Огромният комерсиален успех на Савиано показва, че думите могат и да произвеждат пари, освен само да ги проследяват. А да се противопоставят думите на „механизмите на властта” означава да се признае, че самите думи са важен източник на власт и винаги са били съществена част от играта на властта. Савиано казва, че баща му „обожавал папа Йоан Павел II“ и бил силно впечатлен от тълпите, които го слушали, както и от властта, свързана с това. „Всички силни хора коленичеха пред него. За баща ми това беше достатъчно, за да го обожава.“ Сега, когато продажбите на Гомор достигат милиони, а авторът й бива почитан от носители на Нобелова награда и политици от всякакви цветове, баща му би бил задължен да премисли отново възгледите си както за разочаровалия го син, така и за властта на думите.

Но колкото и силни да са думите, изглежда че никоя книга не може да бъде напълно успешна без филмова адаптация. В този случай обаче налице са очевидни трудности. Да се покаже как Савиано пътува на мотопеда си към местопрестъпленията би изглеждало като превъзнасяне на автора или поставяне под въпрос на психическото му здраве. Още по-злополучно би било едно превъзнасяне на престъпниците, с някакъв холивудски сюжет, занимаващ ни със съдбите на конкуриращите се босове. Изправена пред една дълбоко вкоренена култура на организирана престъпност в Сицилия, Калабрия и Неапол, италианската филмова индустрия отдавна се е научила да оставя настрана подобни развлечения. Режисьорът Матео Гароне и сценаристът Маурицио Браучи избраха да използват шест различни разказа от книгата на Савиано, за да представят една широка картина на общността, в която функционира криминалната организация. Ние виждаме зле платения крояч, даващ уроци на китайците, красивото младо момче, което „се издига“ от разносвач на покупки до продавач на дрога, „подводницата“, носеща пари на роднините на мъжете, които са в затвора, предприемачът, купуващ земя, за да може да я превърне в сметище за отровни отпадъци и – събирайки всички нишки в едно – началото на една борба между клановете, както и последващата я вражда, показваща пораждането на огромния страх докато всички се опитват да разберат кой на коя страна е и дали самите те не се намират някъде в линията на обстрел.

Самият Савиано живее под заплаха за живота си; един подкупен член на Камората е казал, че съществуват планове той да бъде убит преди Коледа. Подобно на босовете, които описва, сега той трябва да се движи с непрекъсната охрана. Бяха направени сравнения с опита на Салман Рушди – не на последно място от самия Рушди – но ситуацията е аналогична само отчасти. Рушди беше изненадан и шокиран от реакцията на екстремисти по повод няколко страници от Сатанински строфи. Той едва ли ще предизвика отново някога такъв гняв, тъй като тези идеи не са централни за творчеството му. Но съдбата на Савиано изглежда е обвързана с Неапол и неговото противопоставяне срещу Камората. Дон Пепино, пише той, напусна юга, за да учи в Рим и „трябваше да си остане там“, далеч от родното градче Казал ди Принчипе. Но, „подобно на човек, неспособен да се отърве от някакъв навик … или като някой, който непрекъснато е преследван от усещането, че трябва да направи нещо“, той се връща обратно. Савиано също изглежда като човек, който е преследван от усещането, че трябва да направи нещо: нещо, което не може да се повери на никой друг. Един аспект от Гомор, който предизвика критики, е липсата на какъвто и да било ентусиазъм от – или дори дискусия на – работата на магистратите и полицаите, които се намират в ежедневна война с Камората, рискувайки животите си за скромни заплати. В един момент, след впечатляващ анализ на начина, по който Камората е проникнала в циментовата индустрия, Савиано казва, че арестуването на босовете всъщност само подсилва организацията, тъй като носи след себе си нови идеи и по-добър бизнес, като същевременно прави от арестуваните митични фигури, които вдъхновяват нови поколения от престъпници.

Ако човек приеме тази представа за ограниченията на политиката на репресии, единствената надежда за промени лежи в думите, в готовността да се говори високо, да се окуражава всеки да говори, да пречупи контрола на Камората над колективното съзнание. Думите трябва да бъдат „часовой, свидетел, те трябва непрестанно да посочват истината“, защото да се замълчи означава да се признае победата на Камората. „Използвани по този начин“, казва Савиано, „думите могат да бъдат заглушени единствено чрез убийство.“ Нека се надяваме, че тези думи няма да бъдат пророчески.


Източник
 



[1] Градове в равнината е последната част от Гранична трилогия на американския писател Кормак Маккарти (известен най-вече с романа си Няма място за старите кучета, филмиран от братята Коен). Бел. пр.