1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)
Pin It

 

2021 02  Zamiyatin

 

През май 1929 г. Евгений Замятин става обект на враждебни стихове, написани от поета Александър Безименски, член на Руската асоциация на пролетарските писатели. Те се появяват в ленинградското издание на престижния Литературен вестник под заглавие „Сертификат за социална евгеника“ и един от тях гласи:

Тип: Замятин.
Род: Евгений.
Класа: буржоазна.
В селото: кулак. Продукт на дегенерация.
Бележка под линия: враг.

Със своите заплашителни препратки към дегенерацията и евгениката, тази песенчица сигурно не би изглеждала не на място в Der Stürmer, нацисткия таблоид, публикуван в Германия по същото време. За Замятин, един от най-известните автори, живеещи в Съветския съюз, атаката представлява кулминация на множество години, преживени в опасна несигурност. През септември 1929 г. той подава оставка от Съветския писателски съюз и през юни 1931 г. пише на Сталин с молба за разрешение да напусне страната. Максим Горки се застъпва и молбата му е уважена. Придружен от съпругата си Людмила, през ноември 1931 г. той напуска Русия и се установява в Париж, където умира от инфаркт през 1937 г.

Повече от всеки друг, Джордж Оруел прави известна на Запад основната творба на Замятин, романа Ние. В рецензията си за книгата, публикувана в [лондонския вестник] Tribune през 1946 г., Оруел нарича футуристичната дистопична фабула „една от литературните рядкости [curiosities] в тази епоха на изгаряне на книги“. Според Оруел Прекрасният нов свят на Олдъс Хъксли (1932), „може да бъде частично извлечен от него“. Оруел смята, че дистопията на Замятин – историята на все по-нарастващо неподчинение в обществото на тоталитарно наблюдение – превъзхожда онази на Хъксли поради „интуитивното разбиране на ирационалната страна на тоталитаризма – човешките жертви, самоцелната жестокост, преклонението пред лидера, комуто се приписват божествени качества“. Тези елементи присъстват и в [собствения му роман] 1984 – за който Оруел признава, че е повлиян от Ние – но същото може да се каже и за източника на бунта срещу тоталитаризма. Замятин и Хъксли си представят общества, в които сексът без емоции ще бъде предписван като средство за поддържане на населението покорно, докато дистопията на Оруел е по-пуританска. И все пак всички тези автори откриват източника на бунта в забранената любов.

Хъксли твърди, че не е чувал за Ние при писането на книгата си, която според него е отговор на Хора като богове на Хърбърт Уелс (1923). По-голямо влияние върху Хъксли несъмнено оказва Дедал: Науката и бъдещето от Дж. Б. С. Холдейн: (1924), в която прочутият биолог и трансхуманист от началото на 20-ти век призовава човечеството да поеме контрола върху бъдещата си еволюция посредством евгенична селекция и „ектогенеза“, изкуствено отглеждане на ембриони. Във визията си Хъксли представя световна държава, от която са изкоренени неща като избор и индивидуалност. Населението е подредено в йерархия от касти, от Алфи до Епсилони. Генното инженерство, психологическото кондициониране и предизвикващото еуфория лекарство Soma осигуряват безусловно изпълняване на функциите, възложени на хората. Малък остатък от немодифицирани човешки същества живее в резервациите за диваци, един от които, Дивакът Джон, посещава световната държава, има неразрешена връзка с Ленина, техничка по оплодяването, и накрая се обесва.

Целта на Хъксли е по-скоро сциентизмът, отколкото утопизмът. Но както Хъксли, така и Замятин вярват, че обществото, рационално проектирано да сведе до минимум раздорите и нещастията, в края на краищата ще елиминира голяма част от смисленото и ценното в човешкия живот.

***

Ниe често се описва като първия дистопичен роман, но в западната литература има и по-ранни образци. Х. Г. Уелс, с когото Замятин е имал няколко срещи, когато Уелс посещава Съветския съюз през 1920 г. и за чието творчество е написал дълго есе, създава няколко мощни дистопии, заедно с утопичната си фантастика и нехудожествената си литература. В първия роман на Уелс Машината на времето (1895), деликатните хора Елой водят очарователен живот, основан на робския труд на подземните Морлоци. Островът на д-р Моро (1896) описва създаването на отвратителни и окаяни хибридни видове – тема, предусетена близо 80 години по-рано във Франкенщайн на Мери Шели (1818). В Машината спира на Е. М. Форстър (1909) има хора, живеещи под земята, чиито нужди се осигуряват от вездесъща Машина. Сривът на тази машина подсказва края на техния свят.

Една от основните специфики на Ние е свързването на нечовешкия свят, който се изобразява в романа, с онова, което мнозина смятат за определящ човешки атрибут – силата на разума да прекроява обществото. Възражението на Замятин срещу утопиите се състои не в това, че перфектното общество е непостижимо. Онова, което той отхвърля е самата идея за съвършенство. Той вярва, че еднозначното преследване на някакъв рационален обществен модел е осъдено да завърши с тирания. Но не политическите репресии са онова, което го притеснява най-много. Той е по-загрижен от въздействието на рационализма върху душата. Човешката творческа сила е неразривно свързана с разрушителни страсти. Ето защо утопичните схеми са дистопични по самата си природа.

Тук Замятин следва Записки от подземието на Фьодор Достоевски (1864) – един от основополагащите дистопични текстове. За „подземния човек“ на Достоевски обществото, основаващо се на логиката и науката (ако подобно нещо е възможно), би било духовен затвор. Способността за ирационална любов и жертви, за избор на конфликта и страданието пред мира и щастието е съществена част от човешката свобода.

Оруел заслужава голямо признание за това, че е насочил вниманието на широката публика към Нас. Но поне в едно отношение рецензията му може да доведе и до омаловажаване на постиженията на Замятин. Той вярва, че книгата е написана около времето на смъртта на Ленин през януари 1924 г. – мнение, което е широко прието по онова време. Всъщност, както показа Дж. А. Е. Къртис в Англичанинът от Лебедянь (2013), най-авторитетната биография на писателя до момента, Замятин е написал книгата през 1919-20 г. и тя отразява обстоятелствата от онзи исторически момент.

Към януари 1919 г. ЧК – съветската тайна полиция, основана от Ленин през декември 1917 г. – е била съставена от близо 40 000 души, а към средата на 1921 г. наброява повече от четвърт милион. (За сравнение, различните секции на Охрана, царската тайна полиция, са достигнали най-големия си брой през 1916 г., когато тя е възлизала на около 15 000 души.) Заплашени от голям селски бунт в провинция Тамбов през август 1920 г., където Александър Антонов от Партията на социалистите-революционери е събрал „Синя армия“ от около 20 000 души, ЧК помага на Червената армия при разстрелите на заложници, изгарянето на села и използването на отровен газ върху селяни, които са се опитвали да избягат в горите.

Действието в Ние се развива векове по-късно, след като опустошителна война е намалила населението на света до нищожна част от предишния му размер. И все пак книгата е не толкова прогноза за бъдещето, колкото ясновидско прозрение за настоящето на Замятин, когато тоталитарната логика на съветския експеримент вече се разгръща с пълна сила.

Историята на самия роман потвърждава истинността на визията на Замятин. Първият превод на английски език се появява в Ню Йорк през 1924 г. Първият пълен руски текст е публикуван едва през 1952 г., отново в Ню Йорк. Много издания се появяват в други страни и на други езици, но книгата се появява в Русия чак през 1988 г., когато Съветският съюз е близо до окончателния си крах. Сегашното ново издание, което съдържа рецензията на Оруел, както и увод от Маргарет Атууд, послеслов на Урсула Льо Гуин и увлекателен коментар от преводачката Бела Шаевич, която е израснала в бившия Съветски съюз, вероятно ще бъде каноничната версия на английски език за обозримото бъдеще.

***

Замятин – роден през 1884 г. в Лебедянь, на около 300 километра от Москва, в семейство на православен свещеник и музикантка – винаги е живял паралелен живот. Бунтовник срещу царизма, като студент той се присъединява към болшевишката фракция на Руската социалдемократическа трудова партия. По време на размириците от 1905 г. той е нелегален активист, крие брошури и оръжия, и прекарва три месеца в затвора. По същото време той се обучава за морски инженер в Политехническия институт в Санкт Петербург. Пътувайки из Русия, инспектирайки пристанища и подводници, заедно с това той се утвърждава като писател, като публикува първите си разкази. Продължава двойната си кариера и когато е изпратен в [севернобританската област] Тайнсайд, за да наблюдава изграждането на ледоразбивачи за руския имперски флот. Докато живее в Нюкасъл, той пише книгата Островитяните (1918), в която се надсмива над класовата система и лицемерията на провинциалната Едуардова Англия. Все пак възприема костюмите от туид и сдържаните маниери на страната, която описва в сатирата си, и то до такава степен, че руските му съвременници започват да го наричат „англичанина“.

Независимостта на Замятин скоро ще го доведе до конфликт със съветските власти. Само няколко седмици след Октомврийската революция той осъжда съветската държава заради диктаторските ѝ методи. ЧК го арестува и разпитва през февруари 1919 г., а след това отново през май, по подозрение, че е подготвял заговор срещу режима заедно с други членове на Социалистическата революционна партията.

Опасността, в която той се намира, става по-ясна, когато през август 1921 г. неговият приятел Николай Гумильов, авангарден литературен теоретик и съпруг на най-голямата руска поетеса от 20-ти век Анна Ахматова, е арестуван по обвинение за участие в несъществуващ монархически заговор, осъден на смърт и разстрелян заедно с още 60 души в Ковалеската гора в покрайнините на Санкт Петербург. (Близо век по-късно се смята, че 4500 жертви от първата вълна на съветския терор си остават погребани в немаркирани масови гробове на това място.)

През 1922 г. Замятин прекарва един месец в затвора по време на репресии срещу интелигенцията, които завършват с масовото прогонване на повече от 200 от водещите художници, учени и мислители в страната с така наречените „параходи на философите“. Схемата за прогонване на потенциални дисиденти е замислена от Ленин с цел да се освободи съветската държава от интелектуална опозиция, но някои смятат, че именно Троцки е избрал Замятин за депортиране. След като корабите отплават през септември и ноември, съдбата на писателя продължава да се обсъжда от водещи болшевики в Москва, включително и от помпозно наречения Комисар по Просвещението Анатолий Луначарски, който всъщност ръководи цензурата над изкуствата.

В този случай Замятин не е изгонен и през следващите години той се колебае дали да не се присъедини към руските писатели, заминали в чужбина. Отношението му към съветската държава съдържа противоречия, които той никога не разрешава. От една страна той атакува болшевиките от времето, когато те завземат властта, но отказва да се присъедини към някоя от емигрантските фракции в Париж и остава съветски гражданин. Вместо да счита себе си за враг на съветския режим, той изглежда се е възприемал докрай като съветски дисидент.

***

Също като Замятин, романът Ние не може да бъде вписан лесно в някоя литературна категория. Бидейки атака срещу „машинната цивилизация“, заедно с това той е силно оцветен от опита му на съветски човек. Написан под формата на 40 „записа“ от „D-503“, математик и инженер, отговорен за изграждането на ракета, която би позволила завладяването на други планети, романът описва общество, проектирано в съгласие с правилата на разума. Гражданите на Едната държава живеят в стъклени къщи, които позволяват непрекъснато наблюдение. Те са идентифицирани чрез числа, а не имена; поведението им се регулира от математически формули, които предписват как да се прекарва всеки час от деня. Една Зелена стена ги разделя от облечените в кожи примитиви, които живеят сред дивата природа навън. Надвиснал над това затворено общество, всевиждащият Благодетел гарантира, че неговото хармонично функциониране ще протича необезпокоявано.

Темата е позната от 1984 на Оруел. D-503 среща свободолюбива жена, 1-330, към която се чувства неудържимо привлечен. Но вместо да правят терапевтичния и необвързващ секс, предписан от държавата, те започват интензивна романтична връзка. 1-330 разкрива, че тя е свързана с Мефи – организация, която си поставя за цел събарянето на Стената. D-503 решава да я предаде на държавните настойници, но не може да се принуди да го направи. Последният му запис го представя като вече „възстановен“ с помощта на „Велика операция“, при която способността му за емоции е отстранена хирургически:

… аз съм здрав, напълно здрав, абсолютно здрав. Усмихвам се – не мога да не се усмихвам, измъкнаха от главата ми някакво трънче и сега там е леко, пусто..

Освободен от съвестта си, D-503 предава любовницата си и наблюдава как я измъчват, без да изпитва съчувствие или угризения. За разлика от Джулия, любовницата на Уинстън Смит от 1984, 1-330 отказва да предаде съзаклятниците си. Непречупена, тя е екзекутирана заедно с тях. В същото време Зелената стена е пробита и цели части от града са осеяни с мъртви тела. D-503 си остава спокоен и уверен. „… сигурен съм – ще победим. Защото разумът трябва да победи“.

Последните канонични дистопични романи са може би Сънуват ли андроидите електрически овце? на Филип К Дик (1968) и Разказът на прислужницата на Маргарет Атууд (1985). Малко след това съветската дистопия, атакувана от Замятин, се разсипа на прах. Но една високотехнологична версия на общество, подобно на онова, което се изобразява в Ние и е пресъздадено отново в 1984, е в процес на изграждане в Китай. Западът пък демонстрира някои от характеристиките на Прекрасният нов свят. Масовата консумация на антидепресанти е напълно нормализирана. А в САЩ между 1999 и 2017 г. близо 400 000 души са починали от употребата на опиоиди. Всеки може да загине при предозиране с наркотици, но хората, които са най-склонни към такава смърт, идват от изоставени социални групи, по-безсилни и от най-ниските касти в романите на Уелс и Хъксли. За разлика от Морлоците и Епсилоните, на много хора от днешните постиндустриални пустини не се предлага каквато и да е роля в обществото, колкото и подчинена да е тя.

Ние обитаваме дистопична реалност, което може би обяснява липсата на дистопична фантастика. И все пак романите на Замятин, Хъксли и Оруел продължават да отправят мощно послание. Всички те завършват с поражение за главните герои, но във всеки случай си остава възможността за бунт. Замятин я свързва с примитивите отвъд Зелената стена, Хъксли с резервациите за диваци, а Оруел с пролèтите. Със своите непокорни страсти тези човешки останки запазват перспективата за свобода. В най-базисната си форма дистопичното въображение е израз на надежда и Замятин показва как несъвършенствата на човечеството в крайна сметка могат да унищожат и най-рационалния деспотизъм.

 

Източник

 

Pin It
Джон Грей
Джон Грей (род. 1948) е английски политически философ с интереси в областите на аналитичната философия и историята на идеите. Грей е редовен сътрудник и автор за множество важни британски периодични издания като The Guardian, The Times Literary Supplement и New Statesman, където е водещ рецензент в отдела за нови книги.
Други статии от този автор

Посетители

56

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Нойкьолн е част от... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Ходил съм, викаш, знам... преди 1 ден
  • Кунев писа Още
    Напишете нещо за... преди 1 ден
  • Баба Катя писа Още
    Голяма тема за много... преди 3 дни
  • тодор каварджиков писа Още
    пиши младене пиши... преди 6 дни
  • Младен Стари писа Още
    Ако не беше публикун... преди 1 седмица
  • MP писа Още
    Тази книга/тематика е... преди 1 седмица
  • Румяна Илиева писа Още
    Първи трепети,една... преди 2 седмици
  • ЙК писа Още
    Много добра статия с... преди 2 седмици
  • Татяна Ангелова писа Още
        Четох коментара... преди 2 седмици
  • Антон Миленков писа Още
    Съжалявам, но не го... преди 2 седмици
  • Мартин Заимов писа Още
    Българите, имаме един... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Декарт, български... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Много ликуване -... преди 2 седмици
  • Люба Александрова писа Още
    А дали изпробването... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    Великолепният... преди 2 седмици
  • Надежда Иванова писа Още
    Радвам се,че Албания... преди 2 седмици
  • Милен Радев писа Още
    Позволявам си да... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    Това което се пише е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    М-да. Комарът, кацнал... преди 3 седмици
  • Кунев писа Още
    Изключително съм... преди 3 седмици
  • красимир митев писа Още
    много поучително... преди 4 седмици
  • Кунев писа Още
    Бях в Немско няколко... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря, Ева! Много... преди 4 седмици
  • Евдокия писа Още
    Великолепен текст за... преди 4 седмици