1 1 1 1 1 Оценка 80% (1 гласуване)
Pin It

 

2021 02 G Tsankov 14

 

Започвам с доста мрачни размисли за срещите ни с българската литературна класика. Извън задължителните четива, предназначени за учебната програма, нашите издателства напълно са забравили, че модерната поезия, проза и драматургия, а също и есеистиката не са се пръкнали от нищото. Никой не докосва архивите, в които „отлежават“ – може би за вечни времена – неизвестни творби на много значими писатели. Как иначе да си обясня, например, че един толкова силен и модерен роман, посветен на философията на музиката, написан от убития от така наречения „Народен съд“ Димитър Шишманов, остава заключен в прашни папки. Подготвих списък с около 150 заглавия, не се съмнявам, че те биха обогатили изключително много духовната култура на младите, които нямат представа дори от шедьоврите на Стоян Михайловски, на Йордан Йовков, на Чавдар Мутафов, на Георги Райчев, на поетите Теодор Траянов, Емануил Попдимитров, Димитър Бояджиев… С вълнение галих корицата на издадения от „Милениум“ том „Събрано“ от Атанас Далчев, като дете се радвах за представените от „Колибри“ солидни томове с избрани творби от Константин Константинов, от Елисавета Багряна и от Георги Стаматов. Възхищавам се и на отделни издания на „Фама +“. Може би пропускам някое издателство, но наистина всичко с осмислянето на традициите би било изгубено, ако го нямаше стореното от „Захарий Стоянов“. Само през 2020 година сред най-ярките културни събития – уви, останали почти невидими за пресата и телевизиите – бяха завършването на великолепните поредици със събрани съчинения на Пейо Яворов и на Димитър Талев. Появиха са епохалните томове с публицистиката на Захарий Стоянов, само за два месеца получихме прекрасно оформено полиграфически десеттомно издание на съчиненията на Иван Вазов. Поредицата „Българска класика в 120 тома“ няма равна в историята на книгоиздаването ни. Разлиствам със страхопочитание томовете на Елин Пелин и на Йордан Йовков. Огромно културно дело са седемте тома „Лица и събития от моето време“, събрали неиздаваните до този момент съкровища на Симеон Радев, великия летописец на строителството на Нова България. Истинско съкровище в библиотеката ми са и шестте тома стихове, проза, есета и драми от Стефан Гечев. Гео Милев също е почетен подобаващо – с прекрасно пълно издание. Стилистът в мен се бунтува – отвратително повторение на „том“ и „томове“, но не искам да заменям точната дума с която и да било друга. Да не продължавам с изреждането – всеки може лесно да провери в каталога на издателството за каква родолюбива дейност става дума. Говореше се, че тези стотици книги са идеологически оцветени, в това отношение и аз имам вина, но непредубеденият поглед ще забележи, че яростната публицистика на Захарий Стоянов, романът „На завой“ и трилогията „Усилни години“ на Димитър Талев, томовете на Симеон Радев, произведенията на новатора Стефан Гечев, творбите на Ивайло Петров, Златомир Златанов, Виктор Пасков и много други книги категорично опровергават подобна преднамерена теза. Да, Иван Гранитски и Панко Анчев – стопаните на „Захарий Стоянов“ – са хора с ляво мислене, но определено не са догматици. И сме длъжни да признаем приноса им за опазване на шедьоврите на класиката. Изричам всичко това с пълното съзнание, че ще се сблъскам с яростни несъгласия – все още разделението, разцеплението в обществото ни е страшно. Причините за това са тема за отделен разговор. Никога няма да се откажа да посочвам злодеянията и престъпленията на болшевиките, особено в кървавите първи години след есента на 1944 година, но и нямам намерение отсега нататък да зачерквам постиженията на талантливите леви творци. Само като си помисля, че по едно време не дръзвахме да споменаваме дори Христо Смирненски, защото в романтичната си младост (той завинаги остана в нея и това му спести тежките разочарования). Необходимото предисловие направих, за да представа събитието в началото на годината – появата на първия том от ненадминатото изследване „История на новата българска литература“ от Боян Пенев, колоса на осмислянето на канона. Няма как да не припомня словата на Владимир Василев, произнесени при изпращането му към вечното му жилище през юни 1927 година, когато е само на 45 години: „Боян Пенев можеше да бъде поет – затова никоя лъжа в поезията не можеше да остане скрита за него. Можеше да бъде художник – достатъчно е тънкото му наблюдение и нерв на художник. Той можеше да бъде и музикант – и написа великолепната си книга за Бетовен. Но и поетът, и художникът, и музикантът се чувстваха във всичко като в огромен и дълбок фон. Такива хора могат нищо да не „напишат“ – достатъчно е само тяхното присъствие. То вече е една мярка за времето.“ Братът на Боян Пенев, Никола Пенев е железен комунист. Той е сред основателите на железничарския синдикат. През 1923 година е арестуван и лежи в затвора до 1925. След това прекарва осем години в СССР. Трагична и не докрай обяснена е историята на идеологическото разделение у нас. Дори в моя род: дядо ми по бащина линия е бил царски офицер, земеделец – убит е през 1925 година в Дирекция на полицията; дядо ми по майчина линия е бил председател на Касационния съд и заместник-министър на правосъдието в правителството на Богдан Филов. Признавам, че вторият ми е по-скъп, защото с него израснах, сред скъпите му приятели бяха Константин Константинов – Душечка и Симеон Радев, които нерядко идваха в дома ни. Но ще е кощунство да се откажа и от другия си кръвен родственик, чието име нося: подобен акт би бил равностоен на скриване на главата в пясъка – носим както благодеянията, така и греховете на дедите си. И Боян Пенев не се е отказал от брат си. Дори го е крил в опасни моменти. Не се е превърнал в Павлик Морозов. Това не му е попречило да бъде пределно честен в писанията си – неговата „История на новата българска литература“, както и всичките му останали трудове, а също и „Дневниците“ му са откровения, чертаещи пътя на модерното възприятие на родната духовност. Сред най-важните открития на литературния историк е отхвърлянето на тезата, че възраждането започва с Паисий. Пенев е категоричен: „През робството се извършва една бавна, но дълбока промяна в националния живот – не само в културните, но и в обществените и икономическите отношения на живота, – извършва се преходът от средните векове към новото време. През тази епоха нашата книжнина започва да се влияе от новия дух на времето, да се освобождава постепенно от предишния си черковно-религиозен, догматичен характер, да става светска в основата си, да отразява потребностите и стремежите на реалния живот.“ Съвсем точно критикът изтъква, че по онова време не става дума за „политическо и историческо съзнание“, а за зараждането на национално съзнание, което постепенно се обогатява с политически и с исторически елементи. Разказът на Боян Пенев за епохата на Възраждането е епичен, ненадминат и до днес по пълнота и по обективност. Той не само анализира общите тенденции, посочва значението на юнашкия и на хайдушкия епос, осмисля ролята на манастирите, изследва католическото, сръбското и гръцкото влияние, измъква от забравата делата на първите печатари и книжари, на Софроний Врачански и Петър Берон, на Неофит Рилски и Неофит Бозвели, но и намира най-точния език за убедителното звучене на текстовете. Представете си студентите му, които със затаен дъх са слушали тези увлекателни лекции, произнесени вдъхновено, изпълнени с живописни подробности и напълно освободени от отровата на наукообразността. Повече от 50 години не сме имали достъп до заветния труд на Боян Пенев. Какво е това? Нихилизъм, гавра с представите за „национално съзнание“?! Затова и все по-често се появяват обругаващи класиката писания, а значението на Възраждането и на културата на Третото българско царство едва ли не се отричат. Трудно е обаче да се бориш с изреченото от капацитети като д-р Кръстьо Кръстев, Боян Пенев, Владимир Василев. Затова срещите на младото поколение с техните прозрения са повече от необходими. „В литературата ние можем да доловим духовните връзки между миналото и днешното и да дирим в тия връзки онова, което не е загубило цена за нас и нашето време. В нея са вложени нерешените загадки, цялото онова духовно наследие, което ни е оставило миналото и което ние от своя страна спокойно трябва да преценим, за да създадем от него активен елемент на едно нормално развитие. Освен това, тя отразява миналото като готов опит, твърде важен за съхранение на личната и национална духовна енергия.“ Боян Пенев е категоричен, че изследването на литературата ни – не само на върховете, но и на постигнатото от скромните труженици на перото, води към „себепознание“. Именно себепознанието не ни достига, когато сляпо се хвърляме към едно или друго „модерно“ творение и сме склонни да го обявим едва ли не за „начало на художествения свят“. Бардовете на глобализма (да не ги бъркаме със свободните граждани на света без граници, с волните космополити) са карикатурно превъплъщение на интернационалистите, жадни за световна революция. Енциклопедичните познания за световните култури и литератури в никакъв случай не предполагат обругаване на националната класика, а смесването на патриотизма с шовинизма е своеобразна форма на продължение на политиката на онези, които вкарваха в концлагери възприемащите се като чисти българи родолюбци от страдалната македонска земя.

Потвърждение на представите ни за непреходното значение на класическите цивилизационни ценности откривам в размислите на автора на Декларацията за независимостта, великия трети президент на САЩ Томас Джеферсън „Светлина и свобода“, подбрани и издадени в оригинал през 1993 година от изтъкнатия юрист Ерик Питърсън. На български ги получаваме от издателство „Рива“ в превода на Або. „Дължим всяка саможертва на себе си и на света въобще, за да извършим смирено и упорито великия експеримент, който ще докаже, че човек е способен да живее в общество, управлявано от самоналожени закони и осигуряващо на гражданите си отрада от живота, свобода, имущество и мир. Последната надежда на света за човешка свобода е в ръцете ни. За така скъпата ни страна трябва да пожертваме всяка привързаност и всяка вражда. Ако някога е имало свещена война, тя е била онази, която ни е дала свободите и независимостта.“ Не се учудвам, ако сега, някъде, новоизлюпените хунвейбини на „политическата коректност“ рушат паметниците и на този велик републиканец и демократ. Само личност от неговото потекло може да изрече: „Понеже съм възпитаник на школата на скръбта, никоя загуба, която може да прониже човешкото сърце, не е чужда на моето.“ Великите люде са и велики страдалци – те докрай изстрадват своите нелицеприятни истини, отстояват ги срещу яростта на тълпите. За тях „светлината и свободата са неразривно свързани“, а „патриотизмът е едничкото хранилище на Божествения огън“. Как ще ги разберат безразличните, които нехаят за благоденствието на страната им и не обръщат внимание на разяждащата ни корупция, на унищожителния размах на хамелеонството и направо – на злото?! Всеки ред от заветите на Джеферсън е безценен: „Принудата не може да причини благо“, казва той и ратува за пълното равенство между различните по религия, по пол, по идеи индивиди. „Изкуството на управлението се състои в искреността. Просто се стреми да изпълняваш дълга си, а човечеството ще прояви снизхождение, когато не сполучиш. Дай възможност на здравия разум и честността и те своевременно ще възстановят реда.“ Уви, колко далече сме днес от подобна, може би романтична представа за предназначението на властта. Затворени в принудителна изолация, която доскоро ни се струваше невъзможна и абсурдна посред 21-и век, все по-често се замисляме за своите заблуди и вини, довели до две зловещи световни войни и до броени минути на циферблата на световния часовник преди „вечната зима“.

Отговори на много от измъчващите ни въпроси ще намерим в поредния, единайсети том от „Събрани съчинения“ на модерния класик Йордан Радичков, безценно дело на издателство „Нике“ и на редколегията: Инна Пелева, Боян Биолчев, Мария Младенова, Джудзепе дел Агата, Мари Врина, Иванка Гезенко, Роза Радичкова. Очаква ни среща с изреченото от мъдреца в интервютата му от пролетта на 1962 година до края на 1999 – прескачането от една епоха в друга, което за него е особено драматично и болезнено. Радичков е може би най-яркия пример за вътрешната борба между две представи за света в мислещия индивид. Той, който в една от най-дръзките си новели беше накарал двама братя да помъкнат статуята на Сталин, по пътя да се откъсне главата ѝ, та от нея да изскочи рояк злокобни оси, не се поколеба да остане верен на навярно утопичната си ляво идея след политическата промяна и жестоко да изстрада осъзнаването на химерите. Категорично ще предпочета съжденията на такъв творец пред лъжите на „бояджиите“, които на Девети нарамиха пушки, а на Десети гръмко оплюха довчерашните си кумири. Йордан Радичков не просто беше свидетел на смъртта на традиционното българско село, той се нагърби с възвишено-трагичната мисия на негов гробокопач, а в „суматохата“, зареден със „свирепо настроение“, което такива като мене дори не посмяваха да си представят, измъкна на белия свят „тенците“ и „верблюдите“ на страшното време. Само в едно изречение от безсмъртния му пътепис „Неосветените дворове“ лъсна цялата истина за античовешкото безумие на ГУЛАГ – изпуснатият от самолет фас на територията на лагера ще доведе до меле, съпроводено с човешки жертви. Препрочитам знаменателната анкета на Атанас Свиленов с Радичков, публикувана на почти 100 страници в януарския брой на „Съвременник“ за 1975 година и я възприемам като самостоятелно, изпълнено с мъдрости и пророчества, произведение на майстора. „Писателят смята, че литературата е разграден двор и благодарение на неговото появяване най-после заграждането е завършено, дадена е окончателна форма. Но времето върви и все ще се намери някой глупак, както е глупавият Иван в приказките, който ще намери ей тука една пролука и ще увеличи този двор, ще придвижи оградата по-натам.“ Ей такива „глупаци“ винаги са ме интересували и вълнували, ще ми се да приличам на тях. Те могат да открият зависимости, невидими за обикновените зяпачи: „В живота, както и в литературата, не може да има само героично, а има и смешно начало. Те се редуват някак си. Понякога началото може да бъде тъжно, но да завършва смешно, а може и нещо да започне весело, почти като на игра, да премине през едно тъжно състояние и да ни постави накрая пред един страшен финал.“. Всъщност Радичков формулира притегателната сила на наричаното от критиката течение „постмодернизъм“, но той е същевременно и „магически реалист“, та дори и „сюрреалист“ – категорично доказателство, че голямата литература не се побира в теоретични построения. В едно от последните си откровения, публикувано в „Куриер на ЮНЕСКО“ Радичков заявява: „Навярно по света има места, където писателят може да не изпитва нуждата да се ангажира. Което, мисля, е невъзможно на Балканите. В България писателите винаги са били свързани с всички обществени, политически, религиозни и, разбира се, културни движения.“ Но как се разбират тогава? Трябва ли да воюват помежду си? „Като писател съм много чувствителен към човешката болка. Тя прави хората равни. Тя е еднаква за всички без оглед на раси и народи… Гледката на болката е сред онези неща, за които се смята, че правят хората по-хуманни…“ Струва ми се, че именно осъзнаването и осмислянето на болката прави големи писатели Георги Господинов и Капка Касабова, Димитър Бочев (скоро ще разлистим страниците на новия ме философски роман „Опит за екстаз“, издание на „Сиела“) и Алек Попов, Здравка Евтимова и Емилия Дворянова… Изреждам тези имена, за да потвърдя мисълта на Радичков за възможността различните почерци да намерят общ език, та дори в споровете между тях да изплува истината. „Предполагам, че в следващия век ще пренесем и много боклуци със себе си. Ще пренесем и своите спомени!… И своите недостатъци, разбира се! Ние сме като циганското петле – навсякъде вървим с миризмата си. Така ще бъде и в следващия век.“ Опитват се да ни убедят да се откажем от миризмата си. Но именно тази специфична миризма прави нигерийската писателка Чимаманда Нгози Адичи могъща, в нея е тайната на Борхес и дори на космополит като Кортасар. И накрая нещо за днешното ни състояние, макар Радичков да го разказва, за да ни припомни тоталитарната принуда: „Ние живяхме в една постоянно манипулирана изолация. Всеки чувстваше манипулирането и деформациите около себе си, но човек ден из ден свиква и започва постепенно да деформира и себе си, за да се нагоди към действителността. Постепенно човек се изгърбва, започва да накуцва, губи слух и обоняние, но когато това става бавно, той не го чувства остро и болезнено…Затова ме занимаваха гротеската и сатирата, затова и историите, които пишех, също бяха деформирани. Може би в тяхната деформация намирах все пак утешение за себе си. Само този начин на писане има смисъл.“ Когато прекалено идеологизираните критици в Чехия се нахвърлили яростно върху автора на „Строго охранявани влакове“ и на „Обслужвал съм английския крал“ Бохумил Храбъл, че е бил едва ли не колаборационист на комунистите, в негова защита дръзко проговорил Милан Кундера. Той обяснил, че истинското геройство е да се опиташ да взривиш системата отвътре, а с цялото си многолико творчество Храбъл отхвърля хомота на измисления социалистически реализъм. Затова трябва да пазим и съкровищата на Йордан Радичков, на Васил Попов, на Ивайло Петров, на Емилиян Станев… С творенията си, наричани сега понякога „социалистически парнасизъм“, те взривяваха системата отвътре – ако щете най-яркото противопоставяне на „болшевизма“ е именно „парнасизма“! Само още един том на Радичков ни дели от финала на голямото дело, осъществено най-вече от достойните му наследници.

А сега настъпват минутите на издателството на преводачката от френски Мария Коева „Фама +“, която също ни предлага значим размисъл за метаморфозите на европейската лява интелигенция и за пътищата на осмисляне на заблудите. В неин блестящ превод получаваме естетическия манифест на Жан-Пол Сартр „Думите“. Откровено ще ви кажа, че в мен винаги ще присъства раздвоението между обществено-политическите позиции на философа и белетриста и неговите ярки творчески изяви. Не мога да му простя отвратителното писмо, с което обвинява довчерашния си приятел Албер Камю в предателство към комунистическите идеали заради написването на „Разбунтуваният човек“, една от най-силните книги, отричащи тоталитаризма и мракобесието на съветската система. Не мога да му простя и карнавала от 1968 година, когато „Мерцедес“-ът му спира в тиха уличка и те двамата със Симон дьо Бовоар, облечени от скромно по-скромно, потеглят към младежкия клуб, където ще призоват лудите глави да застанат на барикадите. Но никога няма да отрека и гения на драматурга, написал „При закрити врати“ и „Мухите“, белетриста, оставил ни „Погнусата“ и „Пътищата на свободата“, както и биографа на Флобер, обезсмъртил го в гигантския труд „Идиотът в семейството“ (за съжаление, непознат на българските читатели). „Думите“ е искрена изповед на отрочето от благородническо семейство, което се отказва от статуса си на „богоизбран“ и, благодарение на книгите, намира своя път в живота. Тази панорама на откритията и на заблудите на Сартр е не само опит за обобщение на хуманитарните уроци на европейската цивилизация, но и обяснение в любов към вълшебния свят на четенето. Краят не е оптимистичен, защото отхвърлянето на вековни заблуди води към нови призрачни пространства: „Ретроспективната илюзия е на пух и прах; мъченичество, спасение, безсмъртие, всичко се разклаща, построението се руши, пощипвал съм Светия дух в мазето и съм го изгонил оттам; атеизмът е жестоко и дългосрочно начинание – мисля, че го доведох докрай. Виждам ясно, отрезвял съм, известно ми е какви са истинските ми задачи, положително заслужавам награда за гражданска съвест; аз съм човек, който от близо десетилетие се пробужда, изцелен от дълга, горчива и сладка лудост- той се чуди на себе си, със смях си припомня миналите заблуждения…“ Този „заслужаващ награда за гражданска съвест“ индивид е духовен баща на дарвинисти като Ричард Донкинс и неомарксисти като Ален Бадиу (вижте за него проникновените книги на Златомир Златанов, който не прощава и на Славой Жижек, и на Жан Рансиер), той доста ми прилича на „истинския човек“ Мересиев и откровено ме плаши заради модерните си превъплъщения. Развенчан е категорично в издадена от „Комунитас“ проникновена философска книга „Атеистичните делюзии“ от американския богослов Дейвид Бентли Харт – едно от най-развълнувалите ме открития напоследък, за което ще говоря по-нататък във времето, като ще си позволя да намеся и заливащите ни внушения на съмишленици на Донкинс. А сега ще ви предложа още няколко съждения за левите западни писатели и за тяхното чудодейно пробуждане. Миналата седмица писах подробно за Джордж Оруел и за десетгодишното цензуриране на неговата притча „Животинската ферма“, тъй като по това време, по политически съображения, сатрапът Сталин е „чичо Джо“. Но осъзнал болшевишката злост и опасността за света, Оруел излива озаренията си във „Фермата на животните“ и в пророческия роман „1984“. Разказах ви за много преводи и представяния на двете класически творби – но горещо ви препоръчвам елегантните и луксозни издания с твърди корици на „Фама +“: блестящият нов превод на Аглика Маркова на „Фермата на животните“ и поредното издание на вече класическия превод на Лидия Божилова – Аройо на „1984“. Препрочитането на „1984“ отново ме насочи към темата за „привилегированата каста“ – утешаваме се, че тоталитаризмът е прогонен, но „йерархическото общество“ си остава непоклатимо. То поръчва строежа на пропадащи магистрали, на срутващи се огромни каменни отломки, то обяснява наводненията с дъждовете и обезценяването на човешкия живот с епидемиите. Големият брат, наречен мило от някакво глухо и сляпо за тоталитарното минало момченце Батко, продължава да е всевластен, не само от екраните на телевизорите, но и от бастионите на корумпираната и безмилостна власт.

Темата за отговорността на обикновените хора и за жестокостта на овластените продължава в новото откритие на издателство „Лист“ – „Трилогия“ от норвежкия белетрист Юн Фосе, преведена от оригинала от Стела Джелепова. Оказва се, че един от най- ценените белетристи и драматурзи в съвременния свят едва сега стъпва на българска земя. Тук ще вметна само, че макар в последните години рецепцията на чуждите литератури да е доста внушителна, белите петна по картата на словесността продължават да зеят и едва ли в рамките на следващите две-три десетилетия ще ги попълним. Пиесите на Фосе се играят с огромен успех по всички континенти, за тях той е носител на Международната Ибсенова награда, на наградата на Шведската академия, а за цялостното му творчество е кавалер на „Националния орден за заслуги“ на Франция и на Европейската награда за литература. Издал е над 40 книги с романи, разкази, поезия, есета, а пиесите му са 28. През 2011 година норвежкото правителство го кани да се настани в знаменитата резиденция „Пещерата“, където е живял норвежкия поет от 19 век, застъпник за свободата и демокрацията Хенрик Вирлеланд, а след него композиторът Кристиан Август Синдинг и поетът Арнулф Оверланд. Пиесите на Фосе са измамно обикновени откъм сюжет, събитията в тях изглеждат „минималистични“, но напрежението се натрупва постепенно и големите проблеми на епохата избухват: ревност, екзистенциално лутане, самота, безнадеждност… И същевременно в творенията му е заложено нещо от магията на скандинавските вълшебни приказки, сурови и невероятно загадъчни и красиви. На 21 ноември 2009 година папа Бенедикт XVI връчва на Фосе възпоменателен медал по време на среща с творци в Сикстинската капела. Изборът на издателство „Лист“ е отличен: „Трилогия“ е емблематично за норвежкия белетрист произведение. То се състои от три кратки романа: „Бдение“, „Бленуванията на Улав“ и „Отмала“. Както въобще е характерно за писателя, пунктуацията отсъства – потокът на съзнанието тече плавно, лутанията на Ашле и Алида напомнят старинна сага, напълно прочистена от героичните нюанси, магически разказ за жертвите на греха, готови да захвърлят съвестта си, за да се отдадат на любовта. Минало, настояще и бъдеще се сливат в едно – потриса ни размислите за насилието и убийствата в името на личното благоденствие, за неизбежността на жестокостта на палача, за страданието и за прошката, за изкушенията на любовта и на властта. Ето, казвам си, свръхмодерен роман, но би бил невъзможен без норвежкия пейзаж, без аромата на старините саги, без Ибсеновата традиция. Сякаш от „Пер Гинт“ и от „Майстор Солнес“ се ражда чудото на словото на Фосе, въздействащо като поезия в проза. За да го почувстваме в цялата му драматична хубост активно помага преводачката Стела Джелепова, която е посветила труда си на паметта на професор Вера Ганчева: „но когато човек е свирач, си е свирач, макар това да си свирач да било по-скоро зла орисия… и ако го питаха откъде идва това, той отговаряше, че сигурно идва от скръбта, скръб за нещо или просто скръб, а в свиренето скръбта можела да олекне и да се превърне в полет, а полетът можел да се превърне в радост и щастие, затова трябвало да се свири, затова той трябвало да свири, и нещо от тази скръб навярно оставало у някои, и затова мнозина обичали да го слушат как свири, така било навярно защото нали свирнята въздигала живота и му придавала възвишеност, независимо дали се свирело на погребение, или на сватба…“ Оттук не е никак далеч до „лазарицата“ на Радичков или до филмите и музиката на Горан Брегович, стига да имаме сетива да чуем и националното, и общочовешкото, да ги чуем, а не да ги превръщаме във фалшива уж „постмодерна“ галиматия.

Хайде сега да се върнем към нашенско, но само за да тръгнем отново на път. Аз самият съм „чудо-невиждано“: уж съм зодия „стрелец“, а не обичам да пътувам, предпочитам да видя картините в „Лувър“-а през очите на Стендал или Венеция, каквато я е заварил Томас Ман: иначе всичко ми се струва едноизмерно, също както и внучката ми беше разочарована от срещата си с „Мона Лиза“ „на живо“: „Ама репродукцията много повече ме кефи“, чудеше се тя. Затова и умирам да чета за интересни пътешествия, при които странникът не просто регистрира пейзажите, а се опитва да им придаде частица от духа си. В това отношение моят ненадминат водач е Жерар дьо Нервал, завещал ни величественото си „Пътешествие из Ориента“, едновременно по масонски загадъчно и изпълнено с предчувствие за могъществото на символизма. Но Симеон Идакиев е съвсем друг тип скиталец. От десетилетия той обикаля света, за да ни го представи през всевиждащите си очи. Неговото знаменито телевизионно предаване „Атлас“ надникваше в болшевишките години там, където ни беше забранено да пристъпваме – то продължава и досега да ни омайва. Издателство „Вакон“, раят на любителите на шеметни пътешествия, представя красивия „деликатес“ „От Олимп до Тибет“ с подзаглавие: „Вдъхновението „Атлас“. Идакиев вече гони осемдесетте лазарника, но духът му е на младеж. Той го води от Пелопонес към Босна и Херцеговина, после към сърцето на Бавария Мюнхен и към вечния град Рим, оттам ще прескочим в Португалия и в Испания, ще прекосим Океана, за да се озовем в Салвадор и в Никарагуа, докато стигнем Великата китайска стена и проникнем в тайнствения Тибет. 27 истории, повечето от тях увековечени и на филмова лента, пиршество за окото и за въображението: Идакиев ще остави след себе си почти 500 филма, много повече от тези на Ерих фон Деникен, в никакъв случай не толкова сензационни, но затова пък изпълнени с топлота и с отвореност към другия, към чуждите култури. Идакиев не спестява злините, които ние, хората, причиняваме на Майката Земя и на великия Океан. Той майсторски умее да съчетава документалния разказ, усета си за екзотични подробности с осмислянето на социалните, политическите и гражданските особености на различните типове държави. Навсякъде го интересува натрупания опит в опазването на околната среда, опитва се да прогони „смайващото невежество по отношение на онова, което се крие в дълбините на Световния океан“. Когато разказва за музикалния стил на португалците „фадо“ или за тайната на благоденствието на жителите на Лихтенщайн, или за красотата на Единбург, видяна през очите на вълшебника на словото Бърнс или дори за безброй пъти описваните гробници на фараоните в Египет, телевизионерът никога не пропуска възможността да настройва обектива си така, че да види планетата от необичаен ъгъл. „Атлас“ се появява на 6 октомври 1968 година и във възприятията на многомилионната аудитория се класира веднага след големите новинарски предавания. Десетилетия наред той ни водеше из „Непознатата България“, предлагаше „Тайни и загадки“, „Приключения и експедиции“, но малко след началото на новия век внезапно изчезна от програмната схема. Може би обяснението е, че вече сами можем да пътуваме, но заслугата на Симеон Идакиев за опознаването и осмислянето на съвременния свят е неоспорима.

Толкова много неща, свързани с изскачащите от книгите проблеми, се блъскат в съзнанието ми: понякога се изключвам от действителността, разсъждавайки над темата за следващия „книжен четвъртък“. Уви, няма как да открие и да прочета всички книги, които заслужават внимание, но съм подготвил теми още поне за две-три предстоящи седмици, ако е живот и здраве! Все отлагам доста нелицеприятните срещи с произведения, които направо събудиха гнева ми, мисля си дали да не последвам опита на най-значимия съвременен критик-философ Светлозар Игов и да ги отмина, но същевременно си мисля, че предизвикателните и самонадеяни изблици не бива да остават без отговор – особено ако се радват на масово внимание, както се случва с подредените на първите места в класациите на книжарниците „шедьоври“ на пошлостта и на снобизма. Но не сега, не сега – както беше казал един обичан от мене поет. Днес съм отделил място за може би най-елегантното и най-възвисяващо духовете литературно списание у нас – „Хайку свят“, издание на „Българския Хайку съюз“, подготвено от неуморната главна редакторка, доцент доктор София Филипова, от заместничката ѝ Илиана Илиева (тя празнува юбилей – честито!) и от авторитетна редакционна колегия. Току-що появилият се пети брой е илюстриран с картини на художника Силви Велев. Във великолепното си есе „Очевидността на тайната, или как открих и прописах хайку“ доцент доктор Петър Пламенов пише: „Тъй като хайку е жанр на намека, полутона, недоизказаността, на бързия щрих и бързата мисъл, той оставя много широко диалогично поле, в което следва да се включи въображението на читателя, който трябва да допълни, досътвори, разтълкува и доизмайстори хайку-то през себе си. Така се появява хайку-мигът, хайку-озарението и хайку-насладата – онази особена свобода на въображението.“ Едва ли същността на този вече не японски, а световен жанр може да се предаде по-точно. Хайку е цял свят, мост между Изтока и Запада, между класическата и модерната мисъл. Темата на броя е „Ренга“, а същността на тази необикновена поетическа форма е изяснена в задълбочената студия на София Филипова. Така наречената „дълга ренга“, определяна още като „нанизани строфи“ се пише от трима или повече поети с „нанизване“ на определен брой тристишни и двустишни строфи, обединени от обща тема. Представено ни е и аналитичното английско тълкувание на жанра, връзката на поезията с будизма, както и нововъведенията, използвани в езика на модерната световна лирика. Твърдо съм убеден, че българските хайку-творци са сред най-добрите. Те не подражават, а дирят свой път, още от талантливите образци на наскоро напусналия ни „баща“ на българското хайку – големият поет Димитър Стефанов, есетата за когото скоро ще ви представя на страницата си. Човек може да прекара месеци наред с богатствата на списанието, да се възхищава от постиженията на нашите и на чуждите автори, да открие за себе си съставената от Александра Ивойлова хайку антология „Отвъд думите“ или да потърси новата книга на Людмила Балабанова „Слънчогледова нива“, издадена от Жанет 45 и представена чудесно от Светлана Стойчева. „Хайку свят“ е вселена, помагаща ни да проникнем в пълнотата на мига и да осъзнаем, че дори в изолация можем да си изградим неповторим свят на красотата и на мъдростта.

Идва реда на едно момче чудо, което също успява да създаде от думи вълшебна реалност. Представяли ли сте си в детството какво би станало, ако героите на вълшебните приказки оживеят и потърсят връзка помежду си? Този въпрос си е задал Кристофър Пол Колфър и отговорът му е поредица от най-стойностите фентъзи-бестселъри, превеждана по цял свят. Колфър днес е трийсетгодишен актьор и певец, притежател е на „Златен глобус“ за една от многото телевизионни роли в популярни сериали. От ирландски произход е, но е роден в град Кловис, в Калифорния. Като дете е останал три месеца прикован на легло заради тежка операция на лимфните възли и смята това преживяване за главната причина да насочи вниманието си към вълшебните светове. Децата го тормозели жестоко в училище и родителите му били принудени да го приберат в къщи, за да продължи като частен ученик. Никой не му спестявал развинтеното въображение и неудържимия романтизъм. Съвсем млад, успял да се наложи в света на киното, но голямата му мечта била друга. На 17 юли 2012 година излиза от печат първата му книга „Земята на приказките: Заклинанието“. Точно тя ни е поднесена от издателство „Рива“ в превода на Александър Маринов – Санчо. Посветил е романа на любимата си баба, която го съветвала: „Кристофър, по-добре първо завърши основното училище, а после се тревожи дали не си се провалил като писател“. В никакъв случай не се е провалил – намерил е своя „ниша“ и уютно се е настанил в нея. Близнаците Алекс и Конър Бейли получават от баба си том с вълшебни приказки и внезапно се озовават във вълшебния свят. Историята започва с внезапното посещение на Снежанка в затвора, където гние Злата кралица. По-късно ще научим как се е почувствала Пепеляшка, когато от слугиня се е превърнала във Величество, както и при какви обстоятелства е забременяла. Ще следите със зяпнали усти срещите с еднорози и с елфи, а Спящата красавица ще установи, че макар да е будна, нейният стогодишен сън се е отразил тежко на околните. Злата кралица ще се съюзи със Златокоска и ще сподели с нея: „Зад всеки целеустремен човек стои планина от болка, която той предпочита да запази в тайна. Проучих те, Златокоске. Двете с теб не сме чак толкова различни.“ Всичко е надолу с главата в паралелния свят, из който скитат Алекс и Конър. Затова никак не е чудно, че само две седмици след излизането на тази необикновена книга от печат тя щръква начело на всички класации. Няма нищо общо с шекспировия размах на „Игра на тронове“, нито с войнствените фантазии на Стивън Ериксън или с мистичните сюжети на наскоро напусналия ни Тери Гудкайнд, но притежава трудно обяснима с прости думи прелест: това е вълшебна приказка за съвременни момичета и момчета, пък защо не и за техните любознателни родители. А самият Крис Колфър е обявен от списание „Таймс“ за един от 100 най-влиятелни хора в света и вече 15-те му романа се превеждат в милионни тиражи. Ние ще очакваме продължението на „Земята на приказките“ – „Завръщането“ и ще се радваме, ако с подобни истории, наследниците ни си поотдъхнат от жестоките сражения и от зловещите убийци, както и от все по-застрашително нарастващата вселена на „Марвъл“.

Завършвам пътуването ни през този четвъртък с поредицата „Детски шедьоври от велики писатели“, едно от големите открития на издателство „Лист“. Тази поредица е носител на наградите „Златен лъв“ за проект през 2017 година и на Националната награда „Христо Г. Данов“ в категориите „Изкуство на книгата“ за 2018 и „Издание за деца“ за 2019. С новото си предложение може да спечели още куп призове, но струва ми се, най-важният от тях ще е любовта на публиката от 5 до 105 години. Защото получаваме не какво да е, а „Слонът и домашния котарак“ от Нобеловия лауреат за 1987 година, обвинения от болшевиките в „тунеядство“ и осъден на 5 години заточение, велик руски поет Йосиф Бродски. „Слонът и Маруся“ и „Самсон – домашният котарак“ са две от малкото му детски стихотворения, претворени са блестящо на български от поета Бойко Ламбовски. А художникът на изданието е Дамян Дамянов, който доказва, че българските илюстрации на книги за деца по нищо не отстъпват на върховните световни образци. Сега няма да си говорим повече за самия Бродски: ако все още не сте прочели издадените му от „Факел експрес“ томове с есета, както и настолния ми том разговори с него, проведени от Соломон Волков, побързайте да запълните огромната празнина в духовния си мир. Все се надявам, че някой ден Георги Борисов – той го може – ще ни изненада с огромен том (като този, който представих през миналата седмица на Хлебников). А засега да се насладим на гениалното проникване в детското въображение, което ми напомни за позабравените, но прекрасни стихове за деца на Николай Кънчев.

Котьо мърка… Притъмнява.
И очичките му стават –
все едно играе жмичка –
на листенца от брезичка.

И ние, възрастните, има какво да научим от улицата, пълна с хора и от доста страшничкия полковник, който понякога продължава да крачи из нощните ни кошмари. Хайде стига толкова, и аз, и вие се изморихме. До нови приключения!

 

Pin It
Георги Цанков
Георги Цанков е роден през 1950 г. Завършил е българска и френска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в Института за литература при БАН. Автор е на книгите „В мига на избора“ (награда „Южна пролет“, 1987), „Отвъд бариерата“ (1988), „Доктор Кръстьо Кръстев“ (1989), „Рицарят на родовата памет“ (за писателя Здравко Дафинов, 2001; 2004), „Сеячът на златни зърна“ (за издателя Славчо Атанасов, 2004) и на монографията „Диаманти от короната на Франция“ (2013). Превел е много книги от френски, сред които произведения на Брантом, Алфред дьо Мюсе, Мирча Елиаде, Филип Ариес и двата тома на „Черната книга на комунизма“. Лауреат на Националната награда „Христо Г. Данов“ за 2001 г.
Други статии от този автор

Посетители

135

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Лиляна Александриева писа Още
    "ИТН" е пошла... преди 43 минути
  • Златко писа Още
    Глупакът не е в... преди 9 часа
  • Надежда Александрова... писа Още
    Наистина и т.н. преди 14 часа
  • Кунев писа Още
    Само като прочетох... преди 16 часа
  • Златко Ангелов писа Още
    Andreas, my note of a lay person doesn't... преди 1 ден
  • Andreas Hamburger писа Още
    Dear Zlatko (Angelov),

    I have learned... преди 1 ден
  • Златко Ангелов писа Още
    Всъщност препрочетох... преди 1 ден
  • Златко Ангелов писа Още
    Казах и повтарям:... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Напротив – откривам в... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Не откривам в този... преди 2 дни
  • Златко Ангелов писа Още
    Анализът е... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря, Захари!... преди 2 дни
  • Захари писа Още
    Великолепен анализ,... преди 2 дни
  • Наблюдател писа Още
    "В Полша този дебат е... преди 4 дни
  • Кунев писа Още
    Пък в днешната... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Много интересно. Един... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря,... преди 2 седмици
  • Станислав Сиромахов,... писа Още
    Първото нещо което ми... преди 2 седмици
  • Наблюдател писа Още
    Самата Методиева се е... преди 2 седмици
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Дълбоки... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Както са казали умни... преди 3 седмици
  • Жеко Загоров писа Още
    Енев май никога няма... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    А стига толкова де!... преди 3 седмици
  • Жеко Загоров писа Още
    Опашката на тоя... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Достигнаха ме чак... преди 3 седмици