1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2021 01 G Tsankov 12

 

Миналата седмица обещах да отделя специално внимание на уникален „Универсален енциклопедичен речник“ в два тома, за който в печата и в електронните медии не срещнах нито дума. Размислих се, накрая реших, че все пак мястото му е в „книжния четвъртък“, като „черешката на тортата“, тъй като явленията в културния и в обществения ни живот трябва да бъдат проследявани внимателно. Обръща се внимание на тесен кръг от автори и от издателства, при това, разделението между „групи“, условно определяни или като „леви“ и „десни“, или като „постмодерни“ и „традиционни“ е, меко казано, карикатурно. Да, във всяка литература, и във всички епохи, е имало и ще има противопоставяне между „млади“ и „стари“, между литературни стилове и поколения, те са имали и ще имат своите идеолози, но аз не искам да бъда нито от едните, нито от другите (естествено, сред „нормалните“ идеологически разногласия, не е възможно да наредим фанатизма на болшевиките и разрушителната стихия на модерните хунвейбини, налагащи „правилния новоезик“). Навярно това ме прави „съмнителен“ – когато намеря нещо значимо сред творците от едната група, другите ме анатемосват, и обратно. Честно казано, не ми пука! Пиша не за да се харесвам, а за да изразявам онова, което чувствам. Понякога творбата, която съм забелязал, няма нищо общо с политическите ми възгледи, тогава не спестявам на автора несъгласията си, но воювам най-вече с бездарието и със снобизма. Все пак, имам си и слаби места. Също като доктор Кръстев – моя кумир в критиката, за когото пиша поредната си книга – възприемам един поет като месия – неговият Пенчо Славейков се среща с моя Николай Кънчев! Твърдо съм убеден, че превеждането му на толкова световни езици, без да заплати пукнат грош за това, е знак свише за недооценения му у нас талант. Така бях свикнал по едно време всеки ден, по обяд в Кафенето на писателите, да чета написаните му през нощта нови стихове, че имам чувството – в някакъв друг живот това чудо ще се повтори! Освен всичко друго, не бива да превръщаме днешните си представи в аксиоми, защото утре може да открием колко неправи сме били. Първата си статия за доктор Кръстев бях нарекъл „Човекът в сиво“, а през изминалите години постепенно откривах колко сложен и многопластов е бил този мъж, каква роля в живота му са играли не само философа Вилхелм Вунд и другарите му от „Мисъл“, но и жените, в които се е влюбвал. Смешни и нелепи са всъщност всички теоретизации за великите, тъй като те се отскубват от каноните и от етикетите, за да ни се изплезят – както Айнщайн за прочутата му снимка. Днес ще става дума за явления, които не се подчиняват на дълбокомислени интелектуални измишльотини. Така например, внезапният всеобщ интерес към романите и есетата на Джордж Оруел се дължи не на някакво желание да разберем – чрез утопиите му – полуделия съвременен свят (а нима е имало периоди в историята, когато хората да не са възприемали случващото се в обществения и в културния живот като безумие!), а на изтичането на давността на правата за книгите му. Давайте, застават на старт големи и малки издатели – и към нас политат три нови превода на „1984“ и на „Фермата на животните“, и още много заглавия, за които ще си поговорим по-нататък.

Но да започнем с едно направо потънало в тайнственост издателство – „Жорж Неф“, Женева – Париж. Напразно се опитвах да намеря в Интернет нещо за този благодетел, който ни е дарил с два тома на „Международни договори на България“, с чудесен том „Избрано“ от Цветан Стоянов, с „Великолепието на България“ от Атанас Божков, с преведените от Иван Бориславов „Фрагменти“ от Анри Новера… Представят Неф като най-големия издател във Френска Швейцария, получил изключителните права за шедьоврите на „Уолт Дисни“. Художникът Васил Докев – Вадо се хвали, че Неф оценил високо рисуваните му в Женева картини и приел да ги изкупи на баснословна цена. Така или иначе, сред другите му филантропски подвизи е и подкрепата му за двутомния „Универсален енциклопедичен речник“, появил се с логото на издателска къща „Свидас“. За да не си помислите, че правя реклама на някакво самодейно начинание, ще цитирам оценката на академик Иван Дуриданов, един от най-утвърдените изследователи по езикознание и по етимология, който през далечната вече 1998 година участва в обсъждането на труда в секцията до българска лексикология и лексикография към Института по българско езикознание в БАН. Той казва: „Изработен на високо научно равнище, съобразен с модерните теоретически принципи, без съмнение ще бъде един много полезен справочник за широките среди на българската интелигенция“. Не по-малко възторжена е професор Кристалина Чолакова: „Енциклопедичният речник е сериозно лексикографско дело, ценен труд, полезен както за културния български читател, така и за изследователите на българската лексика“. Страхотен консултантски екип проверява фактите, а съставителите на отделните статии са Сабина Павлова и покойния вече Борислав Георгиев. Но титаничното дело, подготовката на текстовете, превръщането на суровия материал в речник от типа на „Ларус“ и на „Ашет“ дължим на Иван Касабов и на Красимир Симеонов. Професор дфн Иван Касабов е български лингвист, реторик и семиотик, преподавател в Нов български университет, членува в престижни международни научни организации. През 2006 г. излиза най-значимата му монография „Граматика на семантиката“, а две години по-късно и „Лингвистиката между строгите науки и свободните изкуства“. Красимир Симеонов е ренесансова личност. Режисьор на великолепни документални филми, сред които особено се отличава портрета на големия литератор Здравко Дафинов, човекът, който написа биографии на най-значимите ни писатели-класици, като преди това – в качеството си на архитект проектира сградите на някои от най-красивите библиотеки в България, а ни остави и спомени за офицерските си години и написа цялата истина за пребиваването на военния корпус в Беломорието. Сред безбройните занимания на откривателя му за документалното кино Симеонов са преводите на поезия от скандинавски езици, писането на все още неиздадена, но високоволтова проза, популяризирането на архивните кинокласики… Дълъг път изминава „Енциклопедичният речник“, преди да бъде издаден. Като идеен проект жъне овации в Женева и в Берлин, а като организация на информацията е оценен високо в Грац и в Солун. Предварителната колективна работа е едва ли не каторжна. Всеки от споменатите вече изследователи участва в уточняването на терминологичните значения, след това текстовете са предоставени на авторитетни консултанти. Накрая Красимир Симеонов изработва речниковите статии за всички собствени имена (без България и Византия), а етимологичните мотивации и описателните тълкувания на образно-метафоричните значения на думите, както и пространния теоретичен увод, са дело на Иван Касабов. В 1200 страници са включени повече от 12 000 заглавни единици. Встъпителните слова на Иван Касабов ни убеждават колко модерно и стойностно начинание притежаваме. За да се убедите, ще цитирам финала на увода: „Семиотичната вселена, т.е. вселената на човешката култура включва и сферите на Науката и Изкуството. Оказва се, че от гледна точка на „ключа“ тя може да бъде представена или като Дърво или като Лабиринт-мрежа. На практика обаче и семантичната вселена, и отразяващите я като в капки вода нейни „атоми“ – думите са и едното, и другото, и третото и затова се нуждаят от съвместно представяне в такъв Универсален речник.“ След такова навлизане в спецификата на теоретичното осмисляне на труда, ви призовавам да се отпуснете и да се превърнете във фланьори, които се носят волно по вълните на съвременното знание. Ще се спрете на „апокалипсиса“, после пръста ви ще попадне на „Бъкингамския дворец“, ще потърсите сведения за художника Димитър Гюдженов, ще научите как тъстът на Иван Шишман, сръбският княз Лазар Хреблянович загубил голямата битка при Косово поле, ще посетите Скалните мостове в Западните Родопи, ще си припомните легендата за предводителя на аргонавтите Язон… Разбира се, напълно е възможно да поемете в други посоки или да намерите обяснения за дълго търсена от вас дума. Жалко, че не са стигнали парите този Универсален речник да бъде и илюстрован. Но никога не е късно. Ако всички ние успеем да привлечем интереса на млади и стари към него, нищо чудно да се появят нови, допълнени и преработени издания, в които да грейнат и илюстрации. Трудът на Иван Касабов и на Красимир Симеонов по нищо не отстъпва на най-добрите подобни световни образци. Жалко ще е да остане като реликва в избрани библиотеки, вместо да попадне във всеки отворен за знания и култура български дом.

А сега идва ред на експеримент, какъвто никога не съм правил. В следващите редове ще ви представя част от рукналите като щедър извор издания на Джордж Оруел. Приготвил съм на бюрото си десет от тях, които със сигурност ще намерите в книжарниците, едните – в нови преводи, а другите – с допълнителни тиражи. „1984“ в превода на Лидия Йорданова Божилова – Аройо, бивша заместник директорка на българската секция на Би Би Си срещна за първи път хилядите си сякаш новопокръстени читатели през 1989 година в издателство „Профиздат“, под редакцията на отишлия си млад преводач от френски Красимир Мирчев и с предговор от Ивайло Дичев. Този текст вече е предлаган десетина пъти от различни издателства, а през 2002 год. издателство „Жар птица“ пусна доста зле съчинен плагиат, подписан от някоя си Димитрина Стойкова – Робъртсън. В навечерието и в първите дни на 2021 година, по случай изтичането на авторските права, дължими за наследниците на Оруел, преводачите ни и издателствата си обявиха истинско съревнование за осмисляне на текста. Издателство „Хеликон“ се довери на Светлана Комогорова – Комата, A&T Publishing събра в луксозен том „1984“ и „Фермата на животните“, в превод на Мария Бояджиева, „Фама 1“ ни срещна с интерпретацията на Весела Еленкова, а „Сиела“ заложиха на Венцислав Венков – той е един от преводачите, на които безусловно вярвам, тъй като срещите ни с Дикенс и с Едгар Алън По, с Капоти и с Вонегът, със Стайнбек и с Мураками, с Джон льо Каре и с Филип Рот (списъкът е безкрайно дълъг) са незабравими. Дали обаче ще има публика за толкова много книги, дали Оруел продължава да вълнува младите поколения читатели ще покаже времето. Владимир Набоков откровено го представя като третостепенен писател, защото предпочита естетическите експерименти пред политическите констатации, а не са малко и световните критици, които откриват в отхвърлянето му на тоталитаризма троцкистки нотки. Оруел никога не крие, че е ляв като мислене. Той се възхищава от Хенри Милър, от Дейвид Хърбърт Лорънс, от Лорънс Дърел, но не посмява да пристъпи границата на моралните задръжки и в сравнение с всички тях си остава пуритан. За да навлезете пълноценно в сложния му и крайно драматичен свят горещо ви препоръчвам да потърсите из антикварните книжарници издадената през 2004 година от Весела Люцканова негова най-авторитетна и безпристрастна биография от Гордън Баукър. Откривам осем бройки в „Книжен пазар“, при това на съвсем приемлива цена. Баукър е от тези биографи, които нямат нищо общо с повечето от нашенските създатели на литературни митове. Той се осланя само на документи, на писма, на заслужаващи доверие свидетелства и рисува образа на преминал през жестоки изпитания човек, преследван цял живот от тежки болести, изпълнен с комплекси по отношение на жените, освободил се трудно от фалшиви идеали и достигнал мъчително до невероятни прозрения.

Но да вървим подред. Ерик Артър Блеър се ражда на 25 юни 1903 година в Мотихари, Индия. Баща му Ричард, потомък на западнал аристократичен род, работи в британската колониална администрация и отговаря за продажбата на опиум в Китай. Майка му Ида е израснала в Бирма – когато момчето навършва една година, тя го отвежда в Англия. Благодарение на щедра стипендия, Ерик завършва Итън колидж, а от 1921 до 1927 год. служи в колониалната полиция в Бирма. Какво се е случвало там, ще разберете от издадения от „Фама +“ роман „Бирмански дни“, преведен от Марин Загорчев. Книгата се появява през 1934 година – един антиколониален роман в стила на „На гости в Индия“ от Едуард Морган Фостър. Разбира се, усеща се силното влияние и на любимия му Съмърсет Моъм. Блеър знае почти наизуст цикъла разкази на Моъм „Ашендън или британският агент“, той се прехласва и по „Ким“ на Киплинг, така че е готов да се превъплъти в някои от авантюристичните герои на живите класици. За съжаление, здравето не му позволява да реализира подобни идеи. Затова следва пътя на Хенри Милър и предприема скитнически набези из Европа, като най-сетне се установява в Париж с твърдото желание да стане писател. Първата проба на перото му е повестта „На дъното в Париж и Лондон“, издадена през 1933 година. Посъветван да си намери подходящ псевдоним, той си спомня за любимата река от детството Оруел и се ражда белетриста Джордж Оруел. Весела Еленкова ни я поднася в издателство „Фама 1“. Ако трябва да сравняваме с „безобразията“ на Хенри Милър и със свободата му на разказване, симпатиите ни няма да са в полза на Оруел. По-скоро той следва модела на Джек Лондон от „Хора на бездната“ и дори на Дикенс от очерците му за Лондон и от романа му „Тежки времена“. Знаменателна е срещата му с комуниста Йожен Адам, основател на Световната асоциация на противниците на национализма. Адам го запознава с Анри Барбюс, предава му омразата си към Сталин и предразположението си към идеите на Троцки. По същото време в Париж са Хенри Милър и Джеймс Джойс, Скот Фицджералд и Иля Еренбург, но страдащият от бронхит Оруел остава далеч от тях. През 1930 година Съмърсет Моъм публикува книгата „Джентълменът в салона“, в която представя творец, който ще стане хроникьор на упадъка и на рухването на Британската империя. Нещо като Йозеф Рот – гробокопачът на Австро-Унгария. И като младия Ерик Блеър, жадуващ да се отърве от оковите на все още властващия почти викториански морал. Обвиняват го, че в „На дъното в Париж и Лондон“ е оклеветил луксозните ресторанти и хотели във френската столица, но той достойно се защитава. И бърза да завърши романа „Пасторската дъщеря“, издаден от „Фама +“ и преведен вещо от Аглика Маркова. Младият Оруел обича да се потапя в средата на англикански свещеници, той следи с интерес църковните ритуали – от тук се появява и неговата Дороти, английската „братовчедка“ на госпожа Ема Бовари. Критичните оценки варират от „Сатиричните умения на господин Оруел са го подмамили да изостави най-добрия си стил и да предпочете безмилостната повърхностност на карикатурата“ до „Твърде вероятно е през следващите години той да стане един от най-важните наши автори“. След това идва ред на „Не оставяй аспидистрата да увехне“. Руският преводач направо е нарекъл цветето „фикус“. Но попадението на преводача Юрий Лулчев е далеч по-точно. Аспидистрата е прекрасно буйно растение, което обайва със зеленината си, а родината му е Югоизточна Азия и Япония. В оригинал романът излиза през 1936 година, а първото му българско издание е от 1993 – издателство „Галактика“, Варна. Появява се отново с чудесна корица на художника Дамян Дамянов в издателство „Кръг“. Според мене, това е най-силният ранен автобиографичен роман на Оруел. Влиянието на Моъм, на Кронин се чувства и тук. Гордън Баукър успява в две изречения да синтезира същественото: „Гордън Комсток е изпаднал автор на рекламни текстове, решен да води поетичен живот в свят, който не цени поетите. Той отчаяно копнее да вкара в леглото си Розали, която не откликва охотно на сексуалните му желания.“ Всъщност между Гордън и Джордж има съществени различия. Белетристът обича да се представя за беден, изпаднал, един странен „Бодлер от предградията“, който разпръсква своите „цветя на злото“ и разрушава привидната идилия на фалшивия свят. Героят му си повтаря наум стихотворението: „Всевластен Бог – бог на парите, / владее разума, кръвта, ръката; / дарява покрив нам и буря спира, / но давайки, той взема ни душата.“ „Зловещото сияние на неоновите лампи пада върху пълните с хора улици.“ „Твърде грохнал е, за да се чувства оскърбен.“ Има нещо от патоса на Смирненски в тези картини и слова. Само дето отникъде не се задават „Червените ескадрони“. Впрочем, не съм прав. Ето ги и тях.

През 1936 година Оруел сключва брак с красивата Айлин О`Шонеси и шест месеца по-късно двамата поемат към Испания, за да се включат в редиците на републиканците. Той попада на Арагонския фронт и става член на Работническата партия за марксистко единство, известна като ПОУМ (целта е абревиатурата да наподобява звука на изстрел). В този момент започват разногласията му със сталинистите. За съжаление, една от най-важните му книги, документалната „Почит към Каталония“, която излиза от печат през 1938 година, има само едно издание у нас, през 2008 г. и е антикварна рядкост. От нея усещаме промяната в мирогледа на Оруел и първата му крачка към отхвърлянето на болшевизма. Впрочем, нещо подобно се случва и с Хемингуей, а до политическата промяна през 1989 год. романът му „За кого бие камбаната“ излизаше в соцлагера със значителни съкращения. Но пък последните документални открития превръщат американецът в агент на Съветите, докато вече съществуват неопровержими доказателства, че копоите на Сталин имат намерение да се разправят с Оруел и със съпругата му още на испанска земя, а Барселонският трибунал по проблемите за шпионажа и за измяна на родината предявява следното обвинение към семейството: „Тяхната кореспонденция свидетелства, че те са безспорни троцкисти.“ Когато се връща във Великобритания, Оруел влиза в редовете на Независимата работническа партия и пише в статия: „В края на краищата ни очаква режим, при който всички опозиционни партии и вестници ще бъдат забранени, значимите дисиденти ще се окажат зад решетките. Естествено, подобен режим ще бъде фашистки. Ще е различен от фашисткия режим на Франко, ще е по-добре, отколкото при Франко, дотолкова по-добре, че за него ще има смисъл да се сражаваме – но несъмнено ще си е фашистки режим.

Но тъй като ще го установят либералите и комунистите, ще се нарича иначе.“ Да запомним тези думи – те доказват твърдата троцкистка линия на левите във Великобритания по онова време. Всичко това обяснява и примирението на българските комунисти с пакта между СССР и Германия. Светът преди Втората световна война е сложен и трагичен, а заблудите на масите и на интелектуалците са чудовищни. През 1939 година се появява последния предвоенен роман на белетриста „Глътка въздух“. Издателство „Кръг“, отново със запомняща се корица на Дамян Дамянов, възпроизвежда превода от 1991 година на Юрий Лулчев. „Фама1“ предлага превода на Весела Еленкова, но имам известни възражения към промененото заглавие – „Още въздух“. Всъщност става дума именно за последната глътка въздух, преди световното земетресение, отнело милиони човешки животи и завинаги променило обществото. „Не е толкова трудно да умреш, ако знаеш, че нещата, на които държиш, ще просъществуват. Ти си живял, уморил си се, време ти е да вървиш под земята – така ги разбираха хората нещата тогава. Тяхното добро и зло си оставаха добро и зло. Нямаха чувството, че пластовете се разместват под краката им.“ Героят Джордж Боулинг, четиридесет и пет годишен, захвърля монотонното си съществуване на застрахователен агент, порядъчен съпруг и баща на две деца. Отвъд Океана Артър Милър пише подобна история – „Смъртта на търговския пътник“. Фатално се разместват историческите пластове. Вече карат децата да маршируват, да им внушат мисълта за предстоящата война. „, И ето че един ден разбрах: на всичко това един ден ще му дойде времето: на нещата в тайните кътчета на съзнанието ти, на нещата, от които се боиш, на нещата, които смяташ, че са само кошмарен сън или че се случват само в други страни. На бомбите, на опашките за хляб, гумените палки, бодливата тел, кафявите ризи, лозунгите, огромните лица, картечниците, които стрелят от прозорците на спалните… Няма спасение… Отърваване няма… Неизбежно е.“ Съзнателно приведох първия цитат от изданието на „Фама 1“, а втория – от томчето на „Кръг“, за да ви покажа, че и двата превода са чудесни. И още нещо, струва ми се, че „Глътка въздух“ е най-значимият художествен роман на Джордж Оруел. В него той изгражда образа на предусещащия катастрофата човек, който е безсилен срещу злото, но не се отказва от борбата – екзистенциализъм по английски, но не толкова тезисен, колкото е в „Пътищата на свободата“ на Сартър и далеч по-силно въздействащ.

По време на войната Оруел се изявява като пламенен публицист, пише остри антифашистки статии и подготвя най-известното си произведение – притчата „Фермата на животните“ – ковчег на сталинизма. В новото издание на „Сиела“ за първи път можем да прочетем подготвения от белетриста предговор, в който признава, че историята е замислена още през 1937 година и с огромна тъга и с гняв разказва за насилието над него от страна на официалната цензура. Днес никой не ни припомня за това, но достатъчно е да отворите издадения от „Труд“ том с предавания на Би Би Си за България по време на войната, за да почувствате жалкото преклонение към „чичо Джо“, „безкритичния възторг към Съветска Русия“ (това са думи на самия Оруел). „Английската интелигенция – или поне голяма част от нея – беше вече развила националистическа вярност към СССР и усещаше вътрешно, че да се усъмниш в мъдростта на Сталин, е равносилно на светотатство. Безкрайните екзекуции през чистките от 1936-1938 г. биваха приветствани и от пожизнени противници на смъртното наказание; със същия аршин се подхождаше и към масовия глад.“ Затова и първоначалната реакция към „Фермата на животните“ е: „Не бива да излиза.“ Този предговор е толкова значим и смел, че нашите издатели в първите години след промяната дори и не помисляха да го публикуват. Сега той отново става по-актуален от всякога. „Тези хора не могат да проумеят, че когато насърчаваш тоталитарните методи, ще дойде момент, когато те ще бъдат приложени против теб вместо в твоя полза. Стане ли веднъж навик да вкарваш зад решетките фашисти без съд и присъда, току-виж процесът се разшири и отвъд фашистите.“ Всичко изречено се отнася още повече и до френските интелектуалци от онова време. Предговорът е написан през 1945 година, но е свръхактуален и до ден днешен. Нещо повече – значим е не по-малко от самата притча. Дълго ще търси издател Оруел и ще се сблъсква с категорични откази. В подобно положение е и двойникът на Оруел, близкият му приятел и съмишленик Артър Кьослер, който обаче стига още по-далеч от автора на „Фермата“: „Според мене, човек трябва да признае, че семената на злото са били там от самото начало и че нещата нямаше да бъдат радикално различни, ако Ленин и Троцки бяха останали да ги ръководят.“ Всъщност свирепият сто и петдесет килограмов нерез Наполеон (Сталин) e чудовище в сравнение с жизнерадостния Снежко (Троцки). „Ние, животните, сме длъжни да бъдем единни и дружни помежду си докрай. Всички хора са врагове. Всички животни са другари.“ А след жестоката битка с вътрешния враг, лозунгът вече става: „Всички животни са равни, но някои от тях са по-равни от останалите.“ Словата на Оруел се превръщат в нарицателни, но до издаването на притчата ще трябва да мине време, да се стигне до знаменитата реч във Фултън на Чърчил, която слага началото на „Студената война“ на 5 март 1946 година. Само след няколко дни Джордж Оруел ще се превърне в нещо като национален герой и дори ще се самозабрави. Наскоро открити документи доказват, че и той се е поддал на истеричния отвъдокеански маккартизъм и е подготвил списък с десетки имена на интелектуалци, заподозрени в симпатии към Съветите. Ловът на вещици започва, но големият писател продължава да има своя гледна точка. Тя се открива в шедьовъра му „1984“, наречен от именития професор по история Джон Нюсингер „праведен манифест на Студената война“. Бестселърът незабавно е преведен на повече от 60 езика, а Ричард Бъртън изпълнява ролята на Уинстън Смит в заснетия от Майкъл Рътфорд филм. Унищожителната критика на съветския модел е наистина ненадмината в художествената литература, но повечето критици отминават мълчаливо включения в текста трактат „Теория и практика на олигархичния колективизъм“. Теоретикът на „новия ред“ Емануел Голдщайн уточнява, че от двайсет и пет години трите свръхдържави „са в трайно състояние на война“. Нито един от свръхгигантите не желае рухването на йерархичното статукво. „Господстващата идеология в Океания е ангсоцът, в Евразия я наричат необолшевизъм, а в Изтазия – с китайско понятие, което обикновено се превежда като „обожествяване на смъртта“, макар по-правилно да е било „заличаване на аз-а.“ И заключението е: „Истински непрекъснатия мир няма да се различава по нищо от непрекъснатата война. Именно тук – макар преобладаващото мнозинство партийци да го възприемат само в по-елементарното му значение – е скритият смисъл на партийния девиз „Войната е мир“. Дали с политическата промяна, след рухването на Берлинската стена, всичко това изчезна? Или съвременният свят е истинското зловещо видение на Оруел? „Големият брат“ вече не е само властен глас, а телевизионна реалност, която превръща във „Ферма за животни“ простащината по целия свят. Трите свръхдържави продължават да следват своите безмилостни тоталитарни правила, а пресата и електронните медии са техните послушни и манипулиращи масите очи и уши.

Последните записки в дневника на Оруел са от април 1949 година. Лежи в Университетска болница в Лондон, а в смъртния акт причината за кончината му ще бъде определена като „пулмонарна туберкулоза“. Макар да се представя категорично за атеист, не е забравил топлите си отношения с англиканските свещеници и в завещанието си заявява, че иска да бъде погребан по обредите на англиканската църква. Не се сбъдват страховете му, че може да си отиде като скитник. Изпращат го като знаменитост, знаме на антикомунизма. Романът „1984“ е публикуван на 8 юни 1949, а на 29 август вече цяла Великобритания слуша радиопостановка, подготвена светкавично. На 13 октомври сключва брак със Соня Браунел и се надява, заедно с нея, да поправи здравето си в Швейцария. Издъхва в нощта на 21 януари 1950 година, събота. На надгробната му плоча пише само „Тук почива Ерик Артър Блеър“ и са отбелязани датите на раждането и на края на земния му път. Соня няма ясна представа за художествената стойност на книгите на съпруга ѝ, но скоро ще усети тяхната финансова значимост. Джордж Оруел прекарва на този свят само 47 години, но освен романите, успява да напише стотици есета. Някои от най-забележителните са събрани в тома „Да застреляш слон“, издаден от „Фама +“ в превод на Павел Боянов. Блестящото есе „Овладяване на литературата“ завършва с думите: „На един бъдещ етап, ако човешкият ум се превърне в нещо съвсем различно от това, което е сега, може би ще се научим да отделяме литературното творчество от безкомпромисно честните мисли. Понастоящем ни е известно само, че въображението, подобно на някои животни, отказва да се размножава в пленничество.“ И още: „Възможно е поезията да оцелее в тоталитарно време, а определени изкуства или квазиизкуства като архитектурата дори да преживеят разцвет, но прозаикът не разполага с избор между мълчанието и смъртта… Потъпкването на интелектуалната свобода унищожава журналиста, социолога, историка, критика и поета.“ Сякаш тези думи продължават да тегнат като присъда над всички нас. Затова се радвам, че разполагаме с многотомната изповед на един син на обеднял английски аристократ, който преминава през комунизма и троцкизма, за да осъзнае, че всевиждащото око на Големия брат и законите на новоезика заплашват подчинения на тоталитаризма на свръхдържавите свят. Затова да не забравяме финала на „1984“: Всички човеци са създадени равни и техният Създател ги е дарил с определени неотменими права, сред които са животът, свободата и стремежът към щастие. За осигуряването на тези права сред човеците започва да действа управление, което черпи справедливостта си от съгласието на управляваните. Винаги, когато една форма на управление стане разрушителна за споменатите цели, право на човеците е да я променят, да я забранят и да създадат ново управление.“ Дали това ще се случи поне до 2984 година? Или ще остане вечна неосъществима мечта на романтиците и на идеалистите?

Няма как да завърша с толкова песимистичен въпрос, затова избирам за финал една превеждана по цял свят книга, издадена от „Бард“: „Защо стареем и защо това не се налага“. Авторът е Дейвид А. Синклер, доктор на науките и кавалер на Ордена на Австралия, професор по генетика в Харвард и съдиректор на Харвардския център за изследване на биологичните механизми на стареенето. Великият актьор Морган Фрийман популяризира революционните му идеи в телевизионното шоу „През червеевата дупка“. Списание „Таймс“ включва Синклер сред „100-те най-влиятелни хора в света“. Негов съавтор е професора по журналистика в университета в Юта Матю Д. Лаплант. Само да не си помислите, че тази книга трябва да се разпространява по старческите домове, за да вдъхва надежда на приютените там. Тя е подходяща за всички възрасти, тъй като е книга за надеждата. Бабата на Синклер е родена в Унгария. Десетина години след войната комунистите започват да затварят границите. Прабабата на генетика се опитала да премине нелегално в Австрия, но била заловена и осъдена на две години затвор, а малко по-късно починала. По време на Унгарското въстание младата тогава баба Вера разпространявала по улиците на Будапеща антикомунистически листовки. Успяла да избяга в Австралия със сина си – бащата на Дейвид. Починала на 92 години. Много преди това, научила внука си да мисли нетрадиционно за остаряването и за смъртта. Професорът открива огромна разлика между удължаването на живота и удължаването на жизнеността. Затова той ни предлага книга за активния, здрав и щастлив живот, за радикалното, положително мислене. След като ни превежда през историята на представите за стареене, след като ни представя своите новаторски идеи за смисъла на духовната мощ, Синклер завършва с думите: „Татко навърши 80…възрастта, в която огънят в очите на майка му Вера бе напълно изгаснал. Беше загубила желанието да живее и така и не събра кураж да излезе навън. Не мога да предскажа бъдещето, но като гледам пълноценния живо, който баща ми води, готовността му да обикаля света, оптимизма му и състоянието на здравето му, мисля, че той ще е край нас още дълги години. Надявам се да е така.“

И преди да бях изгълтал тази увлекателна и изпълнена с духовна светлина книга, преведена от Иван Златарски, си мислех, че ние двамата със съпругата ми Зоя, слава Богу!, все още имаме блясък в очите. И се надпреварваме да не оставаме без приятна работа. След дългите години блестяща журналистическа кариера и след издаването на две разтърсващи книги за българските политически емигранти, покрай всичко друго, тя прави цветна градинка в църквата в квартал „Младост“ 3. По четири-пет часа се изправя и кляка, но не чувства умора, защото вярва, че Бог и помага. Аз пък намирам своята поредна младост в книгите: пред мен се откриват безкрайни, многоцветни светове и никак не ми се ще да ги напускам. Още повече, ако мога да споделям мислите си с вас, моите скъпи приятели, и ако срещам взаимност! Така живея с надежда и с очакване от четвъртък до четвъртък – мъча да се отлагам мислите за старостта и за самотата, тъй като че чувствам заобиколен от красота и от човечност. Затова не ви казвам сбогом, а довиждане! До следващия четвъртък!

 

Pin It
Георги Цанков
Георги Цанков е роден през 1950 г. Завършил е българска и френска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в Института за литература при БАН. Автор е на книгите „В мига на избора“ (награда „Южна пролет“, 1987), „Отвъд бариерата“ (1988), „Доктор Кръстьо Кръстев“ (1989), „Рицарят на родовата памет“ (за писателя Здравко Дафинов, 2001; 2004), „Сеячът на златни зърна“ (за издателя Славчо Атанасов, 2004) и на монографията „Диаманти от короната на Франция“ (2013). Превел е много книги от френски, сред които произведения на Брантом, Алфред дьо Мюсе, Мирча Елиаде, Филип Ариес и двата тома на „Черната книга на комунизма“. Лауреат на Националната награда „Христо Г. Данов“ за 2001 г.
Други статии от този автор

Посетители

71

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Румяна Илиева писа Още
    Първи трепети,една... преди 21 часа
  • ЙК писа Още
    Много добра статия с... преди 2 дни
  • Татяна Ангелова писа Още
        Четох коментара... преди 3 дни
  • Антон Миленков писа Още
    Съжалявам, но не го... преди 4 дни
  • Мартин Заимов писа Още
    Българите, имаме един... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Декарт, български... преди 4 дни
  • Кунев писа Още
    Много ликуване -... преди 4 дни
  • Люба Александрова писа Още
    А дали изпробването... преди 4 дни
  • Пендо писа Още
    Великолепният... преди 5 дни
  • Надежда Иванова писа Още
    Радвам се,че Албания... преди 6 дни
  • Милен Радев писа Още
    Позволявам си да... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Това което се пише е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    М-да. Комарът, кацнал... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Изключително съм... преди 2 седмици
  • красимир митев писа Още
    много поучително... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Бях в Немско няколко... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря, Ева! Много... преди 2 седмици
  • Евдокия писа Още
    Великолепен текст за... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    Тръмп не е фашист и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Все повече ме обхваща... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Надявам се да не... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Публикувам тук този... преди 3 седмици
  • Божидар Спасов писа Още
    E, бих искал да взема... преди 3 седмици
  • Момчил Дойчев писа Още
    Естестествено, че... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Alexander...
    преди 3 седмици