1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2021 01 G Tsankov 10

 

„Така беше не само с нея, докато рисуваше картините си, а и с актьора, докато преживява чужда съдба на сцената, и с музиканта, който твори или изпълнява музиката си пред другите за да подарят всички те радост и да предизвикат, макар и за кратко, извисяването на духа с онова неуловимо докосване до вечното, напълно забравили за делника. И тогава да изпиташ и ти онова чувство на блаженство, че си допринесъл с нещо добро не само за теб самия, а и за другите, като си ги доближил до Бога.“. Това са думи от чудесния разказ „А това се случи на утрешния ден…“ от тома, наречен „Дойдох да ви прегърна“ с подзаглавие „Балканска мешавица“ от една от големите ни белетристки Весела Люцканова. Слагам ги като мото към първия си книжен преглед за тази година с риск жестоко да разгневя последователите на неодарвиниста и еволюциониста Ричард Донкинс, който като че ли повлече цялата объркана до безумие – според мене – система на политическата коректност. „Рицарите“ на „правилното говорене“, както знаем, са яростни врагове на християнската вяра, на класическото семейство, на националните ценности… Затова повечето от тях наричат „нормалните“ съвременни български книги овехтели и консервативни. Признавам, че ми е трудно да открия нещо толкова лошо в консерватизма, разбира се, когато не се е превърнал във фанатизъм. Но имам чувството, че фанатизмът броди из умовете на уж напредничавите индивиди, готови да изхвърлят и майчиното си мляко, за да получат похвала, че са истински космополити. Може би за стотен път се опитвам да открия капиталната разлика между този тип космополитизъм и интернационализма, но, уви, тя става все по-невидима и по-невидима. Този космополитизъм, а всъщност – глобализъм, няма нищо общо с космополитизма на политическите емигранти, на титани на мисълта като поляка Джоузеф Конрад или на руснака Владимир Набоков, дори с фланьорството на Валтер Бениамин. Творци от техния ранг не се срамуват от произхода си, а привличат в безбрежната си творческа територия големия свят, докато фанатичните днешни глобалисти здраво са се вкопчили в догмите за превъзходството на "другостта“: те ни призовават да се кланяме пред преимуществата на малцинствата, да прославяме социалния избор на пол и цял куп подобни измислици, които не просто пробиват имунната сила на гените ни, но и атакуват устоите на съществуването ни. Да населиш двора на Екатерина Велика с чернокожи в телевизионен сериал, да отричаш яростно необорими исторически факти, да се опитваш да зачеркнеш историята като събаряш паметници и изпращаш в забрава прекрасни книги си е направо „ново Средновековие“. Никога няма да се примиря с всичко това. Затова по-добре не ме четете, ако мислите, че трябва да забраним на децата си да четат „Приключенията на Хъкълбери Фин“ или да свалим от екран филма „Отнесени от вихъра“…

Започвам яростно, да, защото ми предстои да ви срещна с книги-събития, в които никога няма да откриете и следа от фанатизъм. Уважавам всички стилове, дали авторът е постмодернист или класик, или дори „социалистически парнасист“, не ме интересува – трябва задължително да е талантлив, да ни накара да мислим и да се вълнуваме, да живеем стотици животи с герои, скитащи по всички континенти. Точно по тази причина съм убеден, че един от най-важните романи на 21 век е „Американа“ на Чимаманта Мгози Адичи – името на нигерийката вече се появява – без допълнителни обяснения – във филми и в есета. При нея национално и общочовешко, модерно и класическо са така тясно оплетени, че подобни творби като че ли очертават бъдещето на истинската литература: изпълнена с емпатия и с несамоцелен драматизъм. Впрочем, класациите на най-четените и най-значимите, издадени у нас книги, задължително провеждащи се в края на всяка година, доста се разминават с моите представи за ценности, включвани в тези „Книжни четвъртъци“.

А сега се връщам към Весела Люцканова. Първите разкази „Капки кръв“ и „Родена в облаците“ звучат измамно идилично – имаш чувството, че действието се развива не в същия кипящ котел, който познаваме, например, от представените наскоро от мене трагични новели на Марин Троянов. Но постепенно осъзнавам, че опитната писателка, носителка на безброй национални и европейски отличия, се стреми към съвсем друг ефект. Тя не само изследва особеностите на „балканския ген“, но и успява да ни покаже какво може да се случи с него, ако се поддаде на вълшебствата на любовта. Все по-сложни стават сюжетите: много от разказите спокойно могат да бъдат разгърнати в романи, но белетристката е съумяла максимално сбито и същевременно ярко да разкрие драмите на своите герои. Може би е добре да започнем от „дъното“: красивата жена, която поръчва на наемен убиец да затвори завинаги очите й. Тя може да има всичко на този свят, но завинаги е загубила надеждата да преживее „истинската любов“. Сред най-важните за концепцията на сборника разкази е „Игра на гените“. Доктор Александър Петров отдава цялата си енергия на тайните на генетиката, за да изкорени генетичните болести, ала теориите отиват по дяволите, когато взема в ръцете си своята новородена дъщеря. Няма да забравя и онзи толкова драматичен разказ „Сърцето на мама“, който е един от многото, готови да се превърнат в основа на роман. Ема с всички сили се бори да спечели благоволението на майката на съпруга си Кирил, но се случва нещо неочаквано – ще разбере какво, когато прочетете книгата, - което променя всичко и младата жена осъзнава, че дълги години всъщност е живяла с непознат. Весела Люцканова, която преди много време предсказа опасността от „Клонингите“, след това дръзко и безпардонно навлезе в света на издателите, обогати литературата ни с фантастични и реалистични романи и новели, едновременно пророчески и психологически проникновени, този път е заложила на метаморфозите на любовното чувство, съчетани с усещането за индивидуалност и за национална принадлежност. „Нека има любов, а не вражда!“, пожелават си изстрадалите балканци и – също като всички нас – търсят упование в могъществото на изкуството. „Винаги бе смятала, че талантът е разпятие. И че трябва да достига до хората. Те се нуждаеха и от това, не само от хляба.“ Прекалените естети навярно ще се намръщят – колко директно е казано всичко! Но в тези трагични времена нима не трябва да крещим истините, за да се осъзнаем. Не случайно сред героите на Весела Люцканова творците са доста. Прекрасната корица на книгата е любезно предоставен от автора и от галерия „Арте“ акварел от професор Иван Димов, включен в изложбата „Археология на паметта“. И „Дойдох да ви прегърна“ е своеобразна „археология на паметта“, а разказът „Имам една мечта“ е поклон към изкуството на Иван Димов и на големите съвременни български художници. „Можеше да различи неговия рисунък между хиляди други, бе различен, топъл, лъхаше на земя и на небе, на слънце и на птици, на животни и на забрадени отрудени жени на полето, приведени над хляба или вградени в стени, както може би някога е било…“ След тези думи осъзнаваме, че те са своеобразно обобщение и за таланта на самата белетристка – художничка, която вае сияйни портрети, гордо защитава женската неповторимост, но и я свързва с истинската, чужда на каквито и да било перверзии любов, която ни въздига към Небесата.

Същото въздействие и нетленна красота откривам и в бижуто, което този път няма да оставя за накрая, както обикновено правя с предназначените за малките читатели книги. „Алиса в страната на чудесата“ има у нас стотици издания, но „Колибри“ са се погрижили да превърнат новия том в културно събитие. Направо ме побиват тръпки, че е възможно да държа в ръце толкова красива и предизвикваща неописуеми емоции книга. Това не е просто гениалната „Алиса“ на Луис Карол, която според Вирджиния Улф „не е за деца, а е единствената книга, която ни кара отново да станем деца“. Също както филмите за Алиса на Тим Бъртън, тази Алиса на писателя и илюстратора Бенжамен Лакомб има собствен живот. Творбите на 48 годишния Лакомб красят прочутите галерии в Ню Йорк, Лос Анджелис, Рим, Париж. Французинът създава първия си комикс на 19 години и оттогава трийсетината му книги са откровения за милиони читатели. Той включва в тома писма на Луис Карол до Алиса и до други момиченца, хронология за живота и творчеството на класика, великолепен есеистичен предговор. Според него, книгата „ни въвежда в неизследвана дотогава област на духа…и събира в един и същи момент времето, мястото и обичта“. За Лакомб Карол е „типичната фигура на мъжа дете“: „До самата му смърт детството ще бъде смисълът на живота му, единственото му щастие – и най-вече детството, представено от малките момиченца“. Несъмнено подобно е и веруюто на Бенжамен Лакомб, който създава неповторима, озарена в багри панорама на детството – с мистиката и с неразгаданите духовни тайни в него. Илюстрациите в този том живеят собствен живот и ни подтикват да мислим над загадките в текста и в образите, приютили дълбоко закодирана представа за планетата на духовността.

А сега прескачаме към друга надвременна мистерия. Винаги съм се възхищавал от факта, че издателство „Вакон“ намери неразработвана ниша в нашето книгоиздаване. То непрекъснато открива шедьоври, посветени на пътешествия и на непознати чудеса в света. Но дори не можех да си представя, че ще ми поднесе такава изненада: да ме дари с книга, за която не съм чувал, от един от най-любимите ми писатели – Херман Хесе. Никога няма да забравя трепета, с който през 80-те години поглъщах „Игра на стъклени перли“. Повтарях си думите на автора: „За мен беше важно да изградя духовно пространство, в което да мога да дишам и да живея въпреки цялата отрова на света“. Подобно на героя му Йозеф Кнехт преминавах през изпитанията, на които е подложена личността в Касталия и откривах, че в съзерцанието също може да избухва съпротива срещу тоталитарното насилие и срещу униформеността. След това се докоснах до „Сидхарта“ и до великата идея за обединението на религиите около Висше съзнание, а Хари Халер от „Сивият вълк“ ми разкри, че във всеки от нас съзнанието за високи духовен морал воюва с животинското начало. Ето че сега всички ние откриваме откъде тръгват прозренията на нобелиста Хесе. Великолепният том „От Индия“ съдържа записки от пътуването му из Индия, писма, дневници, бележки от пътуването до Индонезия, както и непознати до този момент разкази и новели – „Годеницата“, „Горският човек“, Индийски животопис“ ( той е част от „Игра на стъклени перли“ ), „Легенда за индийския цар“. Истинско съкровище са и 55-те илюстрации от изобразителното наследство на Херман Хесе. Преводач на тома е Иван Б. Генов, а вълшебната корица е дело на художника Живко Петров. Дочуха се гласове, че тя не отговаряла на духа на индийското изкуство, но аз я намирам напълно хармонична с текстовете. В стихотворението „Река в девствената гора“, писателят изповядва, че „навсякъде, където има хора, боязливите души се доближават до техните си богове и с песен се мъчат да прогонят катранената нощ.“ Точно тази истина открива в одисеевските си скитания той – изтерзан от лични проблеми, отвратен от злоупотребите с европейската цивилизация, крачка по крачка прониква в нов свят, който му отваря пътя за осмислянето на Изтока. И постепенно разбирането му за живота се променя, той осъзнава, че „този ужасен, зрелищен, красив потоп от картини, безкраен поток, от който няма спасение“ продължава „до следващата смърт“. И после: „А може би смъртта била една пауза, кратка, мъничка почивка, поемане на дъх, но след това всичко продължавало отново и човек отново се превръщал в една от хилядите фигури в дивия, опиявяващ, отчаян танц на живота?“ Не ви ли се струва, че в тези думи се съдържа квинтесенцията на безсмъртното творчество на Шекспир, на Достоевски, на Кафка, че между Изтока и Запада винаги е съществувал невидим мост, който пророци като Херман Хесе правят зрим? И пейзажите, и размислите за литература, и срещите с обикновените хора правят всяка страница на тази книга безценна. Най-просто ще е да обобщим: „От Индия“ е химн за събуждането на безсмъртната душа. Затова ще завърша мъдруванията си за великолепния том, като леко перефразирам едно твърдение на Хесе: „Това красиво откровение, тази житейска мъдрост, тази разцъфнала до нивото на религия философия е онова, което ние търсим и от което се нуждаем, и по пътя към него трябва да сме благодарни на всеки пътеводител, а значи – и на тази книга.“

След като не сме разговаряли цели две седмици, искрено се надявам, че днес ще ме изтърпите, тъй като има творби, които не могат да чакат. Те викат от бюрото ми, стремят се към вас, за да ви покорят с мъдрите си послания. Та нима не би трябвало незабавно да чуете гласа на Едит Егер – унгарската еврейка, която след „Нима това е човек“ и „Потъналите и спасените“ от Примо Леви написа най-страхотната книга за „свободата и за вътрешната сила“ – „Изборът“ е голямото откритие на издателство „Рива“. Едит попада седемнайсетгодишна в Аушвиц, посреща я самия зловещ доктор Менгеле, който я уверява, че след малко ще види отново майка си. Но една затворничка-надзирателка, която буквално откъсва от ушите й нейните златни обици, насмешливо изрича ужасната истина: „Майка ти е там, в дима. Най-добре започни да говориш за нея в минало време.“ Преди това момичето е привикнало към омразата от страна на антисемистите, от жестокостта на унгарските нацисти, които изхвърлят семейството от апартамента им, а баща й прекарва осем месеца в трудов лагер. Но преживяното е нищо, в сравнение с онова, което я очаква. Предстои й „да танцува в ада“ пред похотливия поглед на „ангела на мрака“ Менгеле, а след това да поеме по „стълбата на смъртта“, докато се превърне в скелет, в подобие на човешко същество. Спасява я само максимата: „Не позволявай на духа си да се срине, издигни го като факел.“ И това всъщност е невероятното в „Изборът“: преминалата през всички кръгове на геената млада жена не само ще дочака освобождението, но ще започне да помага на стотици изтерзани хора да се почувстват свободни. Тя започва с „Тълкуване на сънищата“ от Фройд, но намира второто си аз най-вече благодарение на една безценна „малка“ книжка – „Човекът в търсене на смисъл“ от големия психолог и сърцевед Виктор Франкъл. Ако не сте чели прозренията му, непременно трябва да си набавите томчето, издадено от „Хермес“: „На човека може да се отнеме всичко освен едно: последната човешка свобода да избере своето отношение при всякакви обстоятелства, да избере своя собствен път.“ „Пътят към изцелението не е права линия“, изповядва Едит Егер и ни повежда след себе си – връзката й с Франкъл започва с едно писмо от него, което е адресирано: „От един оцелял за друг“ . Приятелството им продължава дълги години и благодарение на него, през 1972 година тя получава наградата „Учител на годината“, през 1974 завършва магистратура по психология на образованието в Тексаския университет, а през 1978 година защитава докторантура по клинична психология в университета „Сейбрук“. Вдъхновяващите я учители са титаните Карл Роджърс и Ричард Фарсън. От Роджърс се научава как да разбира езика на телата на пациентите си и как да използва езика на собственото си тяло, за да изрази безусловната си любов към тях. 90-годишната Едит Егер споделя с нас своя безценен опит за вътрешната сила, която ни помага от превърнато в животно получовешко същество да се превърнеш в спасител, който помага на заблудените и на страдащите да освободят своите вътрешни сили. Напълно съм съгласен с Бил Гейтс, че ако човек трябва да прочете само пет книги през живота си, една от тях трябва да е „Изборът“. Винаги ще следвам повелята й: „Не можеш да промениш онова, което се е случило, не можеш да промениш какво си направил, нито каквото са ти направили. Но можеш да избереш как да живееш сега.

Силвия Плат не е имала правото на този избор. Или силите не са й достигнали да се хване за него и да се издърпа за косата от блатото на съмненията и на страховете. Милионите почитатели на романа й „Стъкленият похлупак“, познавачите на неповторимо странната й психоделична поезия, вероятно знаят, че безкрайно много се е интересувала от двойничеството в романите на Достоевски, че е примирала по уелския бард Томас Дилън, че електрошоковете в психиатриите са я белязали завинаги, а бракът й с Тед Хюз - „певеца, разказвача, лъв и скитник по света“, чиито глас отеква „като божи гръм“ я отвежда към чудовищното решение да мушне главата си в горящата фурна през студената зима на 1963 година, когато е едва 30 годишна. Десетилетия читатели и критици стоварваха вината върху съпруга й, докато, след смъртта му, излизат наяве подготвените за печат от него дневници на Плат. Негово е и решението да представиш ранните й творби: разкази, съчинения в проза и изповеди в обемния том „Джони Паник и библията на сънищата“, една предизвикваща сетивата и разграждаща понятийната ни система творба, представена на български от поетесата Надежда Радулова ( изследването й „Фигури на женствеността“ е пионерско за нашето литературознание, а поетичните й книги не просто я поставят сред посестримите по духовност на Силвия Плат, но й отреждат важно място в новата ни поезия ) и от едно от любимите ми издателства – „Лист“, то винаги търси различното, откритието, духовния празник. Образът на авторката съзираме в описание на героинята от новелата „Вълшебната кутийка“:“Накрая осъзна горчивата истина: завесите на съня, на онзи оздравителен мрак на забвението, които разделят всеки един ден от деня преди и деня след, се бяха вдигнали пред очите на Агнес – безвъзвратно и завинаги. И тя съзря просналото се пред нея непоносимо бъдеще на безсънни, безпросветни нощи, в които изпразнената й глава нямаше нито един собствен неин образ, който да се противопостави на съкрушителния щурм на самодоволните и самодостатъчни маси и столове.“ Сравняваме тези слова с мигове от дневника й, когато тя наблюдава вълшебна нощна картина: „Почувствах се затворена, арестувана, съзнаваща колко втрещяващо красиво е това, но твърде заключена в собствената си болка, за да реагирам и да бъда част от заобикалящото ме.“ Кощунство ми се струва да определям към кое течение принадлежи този човешки глас, сякаш той е погълнал „капричиите“ на Гоя, страховете на Кафка, чудовищата на Лъвкрафт. Не Тед Хюз, но дори и Едит Егер не може да спаси погълналата библията на кошмарните сънища поетеса, която живее с някакъв миражен Аушвиц в душата си. И въпреки всичко, разказите в „Джони Паник“ не са подтискащи, защото Силвия Плат има трето око за красивото в живота. То изниква от представата й за мисията на поезията: „Определени стихотворения или дори отделни стихове за мен са мощни и чудотворни, както църковните олтари и коронациите на кралици биват за други хора, благоговеещи пред съвсем различен тип образи.“ Тя дори се радва, че стиховете са предназначени за малцината избраници – важното е, че обикалят света.

Точно в това се състои магията на стиховете на най-значимия днес нидерландски поет Рутхер Копланд, открит за българите от прекрасното издателство „Стигмати“ на незабравимата Малина Томова и издаден отново, в щедро допълнен и забележителен том от единственото по рода си издателство за поезия у нас „Да“, рожба на Силвия Чолева. „Каквото казах, нека“ е не само най-обемната книга на „Да“ – тя ни омагьосва с елегантното оформление и най-вече, с подбора и преводите на Боряна Кацарова. Непременно започнете с послеслова на преводачката „Почти приятното усещане да си излишен“, той ще ви въведе в своеобразието на Копланд. Ще се убедите, че думите на френския белетрист и есеист Паскал Киняр, че след смъртта на Борхес е останал само един жив поет“ и това е нидерландецът, съвсем не са преувеличение. Рутхер Копланд е кръстоска между лечителката на душите Едит Егер и саморазрушителката Силвия Плат ( виждате, че не се съобразявам с постулатите за мъжко и за женско писане ). Копланд по професия е психиатър и терапевт, изследва влиянието на съня върху емоционалния живот, както и възможностите за лечение на депресия чрез светлотерапия. Всъщност той е ненадминат терапевт и в поезията си, затова оказва толкова силно влияние върху читателите по цял свят. Започнах запознанството си с него посредством един включен в тома есеистичен текст „Как се прави стихотворение“, който много ми напомни за наблюденията на Томас Ман над работата му по „Вълшебната планина“ и по „Доктор Фаустус“. Ще приведа малко по-дълъг пейзаж, за да ви е по-лесно сами да бродите из поетичните владения на Копланд: „Отрицанието обгръща отреченото като прозирна кожа, благодарение на която то едновременно е и не е, така както, стоейки до прозореца, виждам прозореца и това, което се намира зад него: виждам пейзаж, виждам прозорец и зад него пейзаж, виждам лице, усещам ръце, чувствам мирис на коси, а зад тези елементи е едно цяло, някоя, и то не определено някоя, а някоя, която би могла да е и друга, някоя, която не познавам. Пренасям се към една вероятно предходна ситуация, в която вероятно още не познавам някого, към едно неопределено чувство за приключение, чувство, че „може да се случи всичко“, и търся думи за това. Как се изказва нещо подобно, това е моторът на поезията, поне за мен.“ Този възхитителен анализ може много да ни помогне не само когато пристъпваме към поетичните открития на Копланд, той е валиден за големите поети на съвременността, за Николай Кънчев и за Иван Теофилов, за Ани Илков и за Цочо Бояджиев…, но и за предходниците им – Атанас Далчев, Александър Вутимски. Както, разбира се, и за Силвия Плат, за Робърт Фрост, за Томас Елиът, за Езра Паунд… Няма как за няколко минути да пропътуваме 300-та страници на тома, но изборът на Боряна Кацарова е безупречен, тя съвършено предава „мистериозното оттегляне на Аз-а, което прави място за нахлуването на света“. Добре ще е да се запознаете и с биографията на Копланд, с премеждията му, преди да издаде последната стихосбирка „Човек в градината“ през 2004 година. Прозрението му, че тайната на света „е видимото, а не невидимото“ действа терапевтично, защото той през целия си живот е „имал смелостта да говори за това, което е видял“. Няма съмнение, че „поезията беше щастие, щастието да откриеш / няколко думи, които искаха за миг да си принадлежат, / преди смъртта да дойде да ни вземе…“

В този ми текст надеждата, терапията за освобождение и спасение сякаш върви паралелно с пълното обезверяване, с потъването в бездната на отчаянието. Очаква ни среща с една от най-загадъчните книги на великия полски фантаст Станислав Лем, която издателство „Колибри“ и блестящата популяризаторка на полската култура Силвия Борисова изваждат от забравата. Жестока критика на тоталитарната държава е обединена с окаяното положение на човека, изгубен в космоса от разнопосочни знаци, произведени за него от културата, историята, физическия свят и от точните науки. „Дневник, намерен във вана“ е пророчески разказ за надвисналата над „глобалното село“ катастрофа, усетена от Лем още през 60-те години на миналия век и промъкнала се през иглените уши на цензурата. Мисията на антигероя, чиято изповед е открита в необозримото бъдеще е „да разучава на място, да проверява, да претърсва, да провокира и да докладва“. Атмосферата на всеобщо подслушване, на шпиономания, на доноси и на осакатяване на човешки съдби е представена гениално кошмарно, сред заподозрените е дори барда Шекспир, а архиварят от следствения отдел трупа обвинения срещу всеки, за да не остане никой, който да не може да бъде подлаган на компрометиране. Неусетно се озоваваме в „Замъкът“ на Кафка, а „Процесът“ срещу съвременното човечество тече неумолимо. „Човешкото зло е дребнаво и нетрайно, а тук се пръква такава величина… Реки от пот! Океан от урина! Рев на агонии, милионогърдо хъркане! Изпражненията на вековете – основа! Тук можеш да потънеш в хората, да се задавиш с тях, да изчезнеш в пустинята от човеци, брате!“ „Пустинята от човеци“ си подсеща за зловещия черен хумор на автора на „Гъливер“. Никога Лем не е стигал толкова далече в гнева си, не е потъвал в безверието. Затова „Дневник, намерен във вана“ не е само документ за отминала, страшна епоха, но и предупреждение за надвисналата над всички нас опасност от обезчовечаване. Новият политически език, новите правила за представяне на културата и на обществените и междуличностни отношения вещаят потъване, задавяне, изчезване… Макар че не е късно да се спасим. Сред нас винаги ще бродят терапевти – лекари и художници, които ще ни помагат да осъзнаем стремителното си сгромолясване в блатото на бездуховността.

Някои от тях може да идват и от миналото. Да се опитваме да ги чуем, вместо пренебрежително да се отнасяме към ведрите им послания. Един от тези безсмъртни шегобийци е Джером К. Джером – той беше любимец на баба ми и на дядо ми, после го цитираха майка ми и баща ми, надявам се, че и внучките ми ще се усмихват с знаменитите му измислици. Има обаче и нещо друго. Другото се нарича Жечка Георгиева. Не преводачка, а природно чудо. Тя е съосновател на издателство „Колибри“. Преди това в „Народна култура“ вложи целия си талант, за да превърне детектива на Чандлър Марлоу в нарицателен образ дори за онези, които не пипват криминалета. Нейните преводи на Удхауз са доста по-смешни от оригиналите. Винаги, когато настроението ми не е на шест, отварям някоя от новелите в сборниците, които е претворила Жечка, и на очите ми се появяват сълзи от смях ( направо забравям, че с течението на годинките смехът стана доста дефицитна стока ). Изобретателният език на преводачката може да разсмее и мъртвец. Нейното словотворчество в „Трима на бумел“, поредната среща с Джером К. Джером, е пиршество. Осъзнавам, че в този преглед включвам трета книга на „Колибри“, но какво да се прави след като издателството завърши 2020 година по триумфален начин. Дори едва се удържам да не продължа и с „Кой уби Джон Ленън?“, сензационното разследване на Лесли-Ан Джоунс, но ще го оставя за следващия четвъртък. За да ви опиша смешките в романа на Джером, трябва да го препиша тук от началото до края. Затова оставям удоволствието на вас. Ще ви подгрея интереса с трошичка от финала, хем да не се питате какво, аджеба, е бумел: „Бумелът е пътуване, дълго или късо, без конкретен край; единственото, което го характеризира, е необходимостта да се върнеш в определен срок в точката, от която си тръгнал… Кимваме и се усмихваме на мнозина по пътя си, с едни се спираме да поприказваме, с други вървим за кратко време рамо до рамо. Било ни е много интересно, често сме били и малко уморени. Но общо взето сме прекарали приятно и съжаляваме, че бумелът е свършил.“ С други думи – бумелът не е нищо друго, освен животът ни. А какво ще правим с него, както казва Едит Егер, е въпрос на избор.

Какво е направил с живота си един от най-великите мъже на всички времена? Отговорът на този въпрос ще потърсим в увлекателното изследване на американския професор, историк и писател Филип Фрийман „Александър Велики“. Издателството е „Прозорец“, преводач е Владислав Градинаров. Фрийман преподава в колежа „Лутър“, но по-голямата част от проучванията му по темата са осъществени в огромната библиотека на Харвардския университет. Той преподава древна история и винаги се е стремял лекциите му да са интересни, да звучат не като скучна фактология за миналото, а като изпълнен с емоция и с поуки за съвременността разказ. Затова и книгата му е предназначена на любители на историята, които не са чели житията на Александър и имат бегли познания по история на древния свят. „За да разберем Александър истински, трябва да осъзнаем, че е мразел да губи повече от всеки друг в историята, но е бил и продължава да бъде символ на безпределните човешки амбиции с всички техни добри и лоши последствия. Можем да порицаваме смъртта и разрушението, което е оставял след себе си, крачейки като колос през света, но няма как да не се възхитим на човека, осмелил се да извърши такива велики дела.“ Фрийман се старае да освободи образа на Александър от митичните одежди, да ни срещне с жив и сложен характер, но като че ли в него надделява възхищението от завоевателя, докато – например – в любимия ми, но останал пренебрегнат от българската критика последен епичен роман на Стефан Дичев „Завоевателят на миражите“ виждаме създателя на безскрупулното имперско мислене, предтечата на Наполеон и на Сталин, който в името на своите миражи е готов да разруши света. Странното е, че ние съчувстваме на прекланящия се пред Наполеон Фабрицио Дел Донго на Стендал, но – щом се обърнем към близкото минало – все още не сме в състояние да осмислим дяволската харизма на чудовищата-тирани от 20-и век. Наистина като че ли човечеството забравя уроците на историята, склонно е да прощава за пирамидите от мъртъвци, може би защото се готви за нов Апокалипсис?! Ако е така, Бог да ни е на помощ!

И за да не ме обвините в прекален елитаризъм, ще завърша с един шеметен трилър, запазена марка за представяните от „Обсидиан“ майстори на световни бестселъри. Много начинаещи автори на трилъри просят милостта на Чий Чайлд да каже по някоя добра дума за написаното от тях. И несъмнено авторитета на името му осигурява високи тиражи. А неговият герой Джак Ричър не остарява, също като вечния Джеймс Бонд (Емил Боев на Богомил Райнов изчезна в небитието, изтрит от политическата конюнктура и от сгромолясването на фалшивите му идеи ). Най-характерното за Чайлд ( истинското му име е Джим Грант ) е, че е британец, който през 1998 година се мести в САЩ със съпругата си, природозащитничката Джейн. Неговият герой, бившият американски военен полицай Джак Ричър се появява през 1997 година. Той е железен, висок е колкото създателя си – над 1.90. От 2009 год. Чайлд е председател на Асоциацията на американските криминални писатели. Може би си спомняте гостуването му при Слави Трифонов, когато обеща на водещия да го включи в своя бъдеща книга – и наистина в романа „Врагът“ се появи сержанта от отряд „Делта“ Слави Трифонов. Досега Ричър се е подвизавал в 25 романа, а преводите им по света и тиражите са астрономически цифри. В най-новото му приключение „Стражът“ врагът осъществява мащабна кибератака над малко градче в щата Тенеси. Разбира се, колосът се сражава с руски агенти , а всички действия на Ричър са политически коректни. И все пак се забавляваме, не толкова, колкото във филмите с Даниъл Крейг, който скоро щял да бъде заменен от чернокожа фурия, но какво да се прави – и забавленията вече се подчиняват на условията на „коректните“, задръстили мозъчетата дори на моите внучки… А преводът на Милко Стоименов и на този роман е безупречен.

Преди да завърша това доста изморително, но изпълващо ме с приятна възбуда пътуване, както е редно в първите дни на годината, ще ви предложа анонс за някои от литературните лакомства, които предстои да щурмуваме в близките четвъртъци. Сред тях са страхотния том с разкази „Имало един ден“ от Чавдар Ценов, романът на Калин Терзийски „Аз и Бог“, хрониките за ( не ) непознати нам първозвани държавници „Великата забавачница“ от Светослав Цветков ( чета ги с превелико удоволствие ), новото предизвикателство на Капка Касабова „Към езерото“, поетичните книги на Цочо Бояджиев и на Жени Константинова, забележителният том с разкази „Накрая авторът умира“ от диригента в САЩ Герган Ценов и купчина преводни шедьоври… Ще ви помоля да имате търпение – тези книги не са еднодневки и затова ми е необходимо време, за да ги представя адекватно. Както вече многократно подчертах, не правя разлика между реалистични и постмодернистични произведения, най-важното за мене е да проговорят на душата ми, която е жадна за изстрадани изповеди. Затова и винаги си позволявам да говоря това, което мисля – с риск да бъда освиркан от строгите съдници и изразители на интелектуалното самодоволство.

Pin It
Георги Цанков
Георги Цанков е роден през 1950 г. Завършил е българска и френска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в Института за литература при БАН. Автор е на книгите „В мига на избора“ (награда „Южна пролет“, 1987), „Отвъд бариерата“ (1988), „Доктор Кръстьо Кръстев“ (1989), „Рицарят на родовата памет“ (за писателя Здравко Дафинов, 2001; 2004), „Сеячът на златни зърна“ (за издателя Славчо Атанасов, 2004) и на монографията „Диаманти от короната на Франция“ (2013). Превел е много книги от френски, сред които произведения на Брантом, Алфред дьо Мюсе, Мирча Елиаде, Филип Ариес и двата тома на „Черната книга на комунизма“. Лауреат на Националната награда „Христо Г. Данов“ за 2001 г.

Посетители

93

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Кунев писа Още
    Моят учител за... преди 1 ден
  • Пендо писа Още
    За младежките... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Един напълно... преди 3 дни
  • Марина Московкина писа Още
    Наслада бе за мене да... преди 5 дни
  • Стефан писа Още
    Приемането на исляма... преди 6 дни
  • Кунев писа Още
    Г-н Енев, толкова... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Развълнува ме, бате... преди 1 седмица
  • Д-р Георги КАРЕВ, д.... писа Още
    Аплодисменти от... преди 1 седмица
  • Милена Бончева, Кава... писа Още
    Не искам да обиждам... преди 1 седмица
  • драган събев,търгови... писа Още
    Кво не дадах от... преди 1 седмица
  • Белия капитан писа Още
    Защо сте забравили да... преди 2 седмици
  • Пенка Ангелова писа Още
    Златко, все пак съм... преди 2 седмици
  • Песимист писа Още
    "Компирите", като и ако... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Защо Бай Тошо реши 99 %... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Из днешния „Ню Йорк... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    Опитах търсачката на... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ха стига толкова, от... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    За Златко, който ни... преди 3 седмици
  • цвятко цеков писа Още
    Абе оставете най... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    Още две думи:
    Не... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Във фразата „В... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Както се казва в един... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Да бе, Кунчо, че и тебе... преди 3 седмици
  • Кунев писа Още
    Бях в Немско около 2... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    В нашето всекидневие... преди 3 седмици