1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2021 01 Dinekov

 

Истински подвиг е решението на великолепната литераторка Евелина Белчева да предложи на вниманието на читателите най-съществените страници от огромните дневници на академик Петър Динеков, посветени на периода след политическата промяна в България, започнала от 1989 година.

Не виждам какво значително мога да изрека след всичко онова, което ни е известно за съкровищницата на академик Динеков, в която откриваме енциклопедия на представите за фолклора, а също и блестящи анализи на класиката. Годините специализация във Варшава и в Краков (1934-1935) го нареждат заедно с Боян Пенев, а по-късно и с Боян Биолчев, сред носителите на специфичен европейски дух – несъмнено са му повлияли възгледите за „литературните поколения“ на Казимйеж Вика, съжденията на Ян Блонски, теоретика на полския критицизъм, и много други хуманисти. Но академик Петър Динеков неотклонно вървеше по свой, неутъпкан път, следеше с огромно внимание творенията на Емилиян Станев и Йордан Радичков, на Елисавета Багряна и Блага Димитрова, ненатрапчиво, но упорито помагаше на онези, които ценеше. Самата Блага Димитрова ми е споделяла, че благодарение на мъдрите му съвети се е заела с превода на поемата „Пан Тадеуш“ от Адам Мицкевич и това творческо дело ѝ е донесло неописуемо удовлетворение.

Познавах добре Петър Динеков, тъй като в продължение на почти двайсет години работих в списание „Литературна мисъл“, така че всеки месец се срещахме на заседания на редколегията. Неговото участие винаги беше убедително и никога не скриваше отношението си към един или друг спорен проблем. Имали сме и по- лични отношения, дълги срещи, за които засега нямам намерение да говоря. Само ще кажа, че когато човек попаднеше в дома му на улица „Любен Каравелов“ имаше чувството, че се намира в магическа библиотека. Там, покрай стотиците литературоведски трудове, покрай произведенията на класици и модернисти, имаше и немалко френски криминални романи в оригинал – с тях ученият си почиваше от непрестанното напрежение. Няма какво да се лъжем, не беше човек с лесен характер – непреклонно следваше и воюваше за онова, в което вярваше. Всъщност, ето че щях да забравя най-важното: преди личното познанство, бях негов студент и отлично си спомням умението му да поддържа интерес в нас, младите, никога да не робува на догми, да разказва за литературата от своята камбанария, а не по предписанията на глутниците догматици. След него останаха „тетрадките“ му – енциклопедия на шейсет години от културната ни история. Може би прекалявам, но усещам, че тези „тетрадки“ са дори по-ценни от трийсет и петте му книги. Започва да записва видяното и чутото през 1933 година, а последните бележки са от вечерта на 21 февруари 1992 година, часове преди да се раздели с този свят.

В историята на световната литература са останали немалко дневници. Сред най-ценните са тези на лорд Байрон, на братя Гонкур, на Толстой, на Корней Чуковски, на Андре Жид и на Жюлиен Грийн… В нашата литература все още няма ясно разбиране за значението на подобни свидетелства. Притежаваме част от дневниците на Борис Делчев, изповедите на Емилиян Станев… Категорично знам, че Блага Димитрова също документираше случилото се ден след ден, но нейните свидетелства навярно са безвъзвратно загубени. Няма го и дневника на големия български критик, стопанина на списание „Мисъл“ – д-р Кръстьо Кръстев. Самият той пророчески подхвърля, че записките му ще изчезнат, тъй като са политически неудобни за страшно много хора. Колко ли свидетелства за новата история на България гният из архивите, че и по мазетата, колко ли са изхвърлени със сметта!

Но Евелина Белчева се е погрижила да стигне до нас най-същественото от наблюденията на академик Динеков. Преди няколко години издателството на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ представи първия том от поредицата 297 тетрадки. Книгата дори не се появи по рафтовете на книжарниците, продаваше се само на щанда в самата библиотека, за нея почти не се появиха отзиви. Дори съставителят не скриваше упреците си към политическите позиции на автора. Говореше се, уви, най-вече за „левите възгледи“ на академика, оспорваха се много от неговите заключения, търсеха се под лупа доказателства за „колаборация“ с тоталитарната власт. Тази гавра със стойностите в литературата ни през петдесетте години под червения гнет продължават. Четем недостойни оценки за Йордан Радичков, за Емилиян Станев, напоследък се посяга и на Димитър Талев (обвиняват го в шовинизъм, дори се завръщат клеветите за фашистките му „изстъпления“). „Дневниците“ на академик Петър Динеков са най-ценни именно заради неговата толерантност.

Той подчертава, че е „индивидуалист“, не членува в партии и не подкрепя никакъв вид политически или верски фанатизъм. „Самоизяждането“, според него, е особено опасно в критични исторически периоди. Всичко написано от него се основава на разбирането му за същността на културата: „Какво е културата на човечеството? – Едновременен процес на развитието на корените, на националното, на типичното, фундаменталното, от една страна, и от друга – придобитото, усвоеното, погълнатото от другите национални култури, от общочовешкия духовен, интелектуален, научен, морален опит на човечеството.“ И още: „Патриотизмът и интернационализмът трябва да се развиват едновременно, те са еднакво важни и необходими за развитието на човешките общества.“ По онова време все още понятието „глобализъм“ не е влязло във всекидневна употреба, но, ако проникнем в мислите на Динеков, ще разберем откъде започва неприемането му в определени кръгове и вчера, и днес. Индивидуалистите винаги са били неудобни, тъй като са оставали верни на истината, въпреки сирените на епохите, развращаващи и подкупващи по-слабохарактерните. И ако трябва да бъда честен, докато такива като мене и като някои от вас мълчахме, Динеков е започнал недвусмислено да изразява несъгласията си още след първите престъпления срещу интелигенцията от страна на червените комисари. Но той е вярвал и до края на живота си продължава да вярва в „социалистическата мечта на човечеството“. Да го заклеймим ли за това? Изрекъл е на висок глас: „Убеден съм, че тоталитарната система решително трябва да бъде преодоляна, че наистина е нужна на нашия народ демокрация.“ Многократно се противопоставя на „непосилната система на насилия, унижени човешки права и свободи“. Но, заклеймявайки така наречения Народен съд, определяйки го като „съд над победените“, той предупреждава: „Времето на страстите, на силните емоции, на политическата омраза не е време за съд.“ Да припомням ли, че индивидуалистка като Айн Ранд, позната с рационалната си философия, която нарича „обективизъм“, е най-четената писателка в САЩ и за нея се говори по целия свят. Ние продължаваме да се боим от „индивидуалиста“, тъй като той не трепва пред бездните на времето и отстоява вижданията си до последен дъх.

Струва си да размислим над оценката му: „Страшна е нашата политическа действителност. Нищо чудно, че озлоблението в днешната криза има своите дълбоки корени в извращенията, започнали веднага след Девети. Кошмар, от който още не можем да се избавим и който дълго ще тегне върху съзнанието на нашето общество. Фалш и обругаване на всички морални ценности.“ Това е основата, на която трябва да стъпим, когато четем ярките свидетелства за случилото се в първите години след политическите промени. Академик Динеков не крие как фатално се променят лицата и действията на приятелите му от двете страни на барикадата, как „страшното разцепление“ довежда до надвисването на опасност от гражданска война, която – за щастие – беше избегната. Близките на сърцето на литературоведа жени и мъже са нещастни и той не крие трагедиите им. Помръкнал е Йордан Радичков, който тича да изпълнява партийни задачи, яростен е Йордан Василев, прегърбен от бремето да бъде главен редактор на вестник „Демокрация“, а близкия до сърцето му Христо Радевски предупреждава: „Ако Йордан вземе властта, той ще коли.“ По съвсем различен начин виждах аз Йордан, с когото години наред участвахме всяка неделя в предаването на журналистката Стефка Маймарева по радио „Свободна Европа“, но не бих променил нито дума от нееднозначния му портрет в „тетрадките“.

Академик Динеков споделя с Тончо Жечев, че възнамерява да напише статия под наслова „Самотни в нашето време“. Най-болезнена и най-трагична е съдбата на трезво мислещите, на съмняващите се „крехки тръстики“. Шокът от откритията за зверствата в комунистическите лагери е чудовищен, но помислете как би се чувствал впечатлителният човек, който осъзнава, че с всеки изминал ден се отдалечава от най-близките си приятели, тъй като не може да сподели крайните им възгледи. Всяка форма на фанатизъм го отблъсква. Спомня си самоубийството на Александър Фадеев, осъзнал, че няма сили да живее с вината за репресиите над сънародниците му, за чиято гибелна съдба е допринесъл. Затова в тетрадките се трупат наблюдения, които показват сложните, богати на нюанси характери на писатели и на общественици. Тончо Жечев, Здравко Петров, Николай Хайтов, рухването на Веселин Андреев, редят се срещи и разговори, обрисуващи хаоса и пропадането в бездната на погубени от жестокостта на епохата таланти. Динеков е безпощаден към кариеристите и към приспособленците. Той е отвратен от двуличието на Джагаров, от цинизма на Богомил Райнов, но не спестява критичните си наблюдения и над най-скъпите на сърцето си хора – Блага Димитрова, Елена Михайловска, Йордан Радичков… Външно остава привидно невъзмутим, но сърцето му започва да го предава. И дори, озовал се в болницата, с опасност за живота, пак се тревожи за другите, за натрупаната в хората омраза. Незабавно подписва предложената му от поета Николай Кънчев подписка за реабилитацията на Георги Марков, но отказва да участва във всички останали подписки и политически кампании, за да остане верен на себе си. Смята Ханс Магнус Енценсбергер за мъдрец, тъй като изповядва неговата философия: „Победителят рано или късно е победен от победата си.“ Повечето от изречените от академик Динеков мъдрости се оказаха пророчески. След като изпита огорчението от подмолите на политиката, Блага Димитрова се отказа от поста си на вицепрезидент и не успя да преболедува разочарованието. От омразата и фанатизма жестоко си изпати и Йордан Василев. Радичков в последните си години не написа нищо значително. Трагично си отидоха от този свят и Тончо Жечев, и Здравко Петров, и Георги Джагаров, и Веселин Андреев… Омразата продължава да пълзи като силно отровна змия и да корозира фатално българската духовност.

Пази Боже, да предполагам, че ще се съгласим с всички изводи на академик Динеков. Всеки от нас има своя представа за изминалите трийсет години. Нерядко сме готови да спорим за едно или друго твърдение. Но трябва да се научим да живеем с толерантността, с уважаването на чуждото мнение, с многоликата и драматична картина на реалността, в която се сблъскват цял куп лични истини и нито една от тях не е аксиоматична. „Аз съм лишен от религиозно чувство (като човек, който принадлежи към демократичната левица, не вярвам в Бога)“. Още една изповед на Петър Динеков, която заслужава уважение. Невярващите се измъчват още повече, тъй като нямат Спасител и Закрилник. Те самите трябва да изпълняват тази мисия. А това поражда страдание. Зад привидната външна студенина и безпристрастност се крие опасна за живота му тревога: „За мен е ясно – обратен път няма, новото (уви, в някои случаи то е реставрация на старото) непременно ще възтържествува. Опасното е другото – хаосът, жестоката омраза, антихуманните похвати, политическата поквара, през която у нас минава пътят към новото и това политическо разцепление, което скоро няма да бъде преодоляно.“ Винаги, когато чета подобни мъдри слова, си спомням призива на големия чешки писател Милан Кундера. Той също се обявява против разцеплението и против фанатизма: „В наше време сме се научили да подчиняваме приятелството на това, което наричаме убеждения. И се гордеем със своята принципност, с високия си морал. Необходима е голяма зрялост, за да разберем, че мнението, което защитаваме, е само наша предпочитана хипотеза, задължително несъвършена, вероятно преходна и която само крайно ограничени хора могат да смятат за окончателна. Обратно на детинската вярност към едно убеждение, верността към приятеля е добродетел, може би единствената, може би последната.“ Такова е кредото и на академик Динеков. Той вижда „кривиците“ на приятелите си, но им остава безрезервно верен – дори и най-вече, – когато им ги посочва. Затова неговите „тетрадки“ са безценни – и ако в нас има поне малко съзнание за значението на духовността, ще помогнем на будител като Евелина Белчева да ги направи обществено достояние и, нещо повече, ще потърсим в тях надвременните прозрения за колизиите на епохата. Възприемам свидетелствата на Петър Динеков като „оптимистична трагедия“, като енциклопедия за възходите и за сривовете в нашата култура и в нашето съзнание. След разсъжденията за съдбата на интелигенцията, изразявани от д-р Кръстев и Боян Пенев, дневниците на Борис Делчев и най-вече на академик Петър Динеков са безценни извори за възможните пътища пред свободните, недогматични умове.

Но тези ценни откъслеци от националната памет няма как да стигнат до нас без усилията на черноработници по архивите като Евелина Белчева. Голямата поетеса Блага Димитрова неведнъж ми е говорила за безценната помощ, която Евелина непрекъснато ѝ оказваше. Тя правеше всичко абсолютно безкористно, пое непосилната тежест да редактира осемте тома със „Събрани творби“ на вече признатата сред класиците ни писателка. Редактор е и на тома „Блага – така я помним“, появил се през 2005 г. Нейната трилогия за стопанина на безценното литературно списание „Златорог“, епохалния литературен критик и историк Владимир Василев, разкри неизвестните страници от живота му въз основа на архивни писма, спомени и документи. Третата, последна засега книга от поредицата „Златорожката тайна. Владимир Василев в театъра на живота си“ за мене е пример за проникване в психологията на твореца, за новаторско отношение към историята на новата българска литература. Не бива да забравяме и монографията на Белчева „Яворов – между драмата и театъра“, разсъжденията ѝ за „мартирологията на българския дух“ в първата книга, за смъртта на Владимир Василев в „Самотен в своето време“, както и приносните ѝ студии за делото и фигурата на академик Динеков, които донякъде обезсмислят необходимостта от моя текст. Пиша го, за да отдам и аз почитта си към личността на професор Динеков и към стореното от изследователката, а и за да добавя някои дребни щрихи към този кардинален документ за годините на прехода.

Петър Динеков. Записки от „Прехода“. Книга 1: 17 октомври 1989 – 17 октомври 1990.
Разчитане на ръкописа, подбор и идея: Евелина Белчева. София: Огледало, 227 стр.

 

Pin It
Георги Цанков
Георги Цанков е роден през 1950 г. Завършил е българска и френска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в Института за литература при БАН. Автор е на книгите „В мига на избора“ (награда „Южна пролет“, 1987), „Отвъд бариерата“ (1988), „Доктор Кръстьо Кръстев“ (1989), „Рицарят на родовата памет“ (за писателя Здравко Дафинов, 2001; 2004), „Сеячът на златни зърна“ (за издателя Славчо Атанасов, 2004) и на монографията „Диаманти от короната на Франция“ (2013). Превел е много книги от френски, сред които произведения на Брантом, Алфред дьо Мюсе, Мирча Елиаде, Филип Ариес и двата тома на „Черната книга на комунизма“. Лауреат на Националната награда „Христо Г. Данов“ за 2001 г.
Други статии от този автор

Посетители

53

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Глупакът не е в... преди 4 часа
  • Надежда Александрова... писа Още
    Наистина и т.н. преди 10 часа
  • Кунев писа Още
    Само като прочетох... преди 11 часа
  • Златко Ангелов писа Още
    Andreas, my note of a lay person doesn't... преди 1 ден
  • Andreas Hamburger писа Още
    Dear Zlatko (Angelov),

    I have learned... преди 1 ден
  • Златко Ангелов писа Още
    Всъщност препрочетох... преди 1 ден
  • Златко Ангелов писа Още
    Казах и повтарям:... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Напротив – откривам в... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Не откривам в този... преди 1 ден
  • Златко Ангелов писа Още
    Анализът е... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Благодаря, Захари!... преди 2 дни
  • Захари писа Още
    Великолепен анализ,... преди 2 дни
  • Наблюдател писа Още
    "В Полша този дебат е... преди 4 дни
  • Кунев писа Още
    Пък в днешната... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Много интересно. Един... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря,... преди 2 седмици
  • Станислав Сиромахов,... писа Още
    Първото нещо което ми... преди 2 седмици
  • Наблюдател писа Още
    Самата Методиева се е... преди 2 седмици
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Дълбоки... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Както са казали умни... преди 3 седмици
  • Жеко Загоров писа Още
    Енев май никога няма... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    А стига толкова де!... преди 3 седмици
  • Жеко Загоров писа Още
    Опашката на тоя... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Достигнаха ме чак... преди 3 седмици
  • Веселин писа Още
    Той най-безочливо... преди 3 седмици