1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2020 12 Georgi Cankov 9

 

Съвсем не си представях така този книжен четвъртък. Трябваше да бъде цветен, бъбрив, озарен от светлина. Помръкна. Сгърчи се от болка. „Толкова е кратко“. Едва сега разбирам какво е искала да ни каже с антологичната си поетична книга Федя Филкова. Тя се е сбогувала по своя неповторим, деликатен, по старояпонски прекрасен и трагичен начин.

„Не разбирам:
толкова красиви знаци на съдбата,
а животът иска да си тръгне
и да ме остави.“

Малко преди това на прозореца ѝ се е приземило перо. Това, разбира се, е послание от нейния Николай:

„Една жена, когато истински заплаче,
политналата ѝ сълза е тя самата
направо от четвъртия етаж надолу.
И вече в мрака златно паяче заплита
спасителната паяжина, на която
ще падне не ребро от мъж: перо от ангел!“

При огромната си любов към него, тя никога не е била „ребро от мъж“. Ако на плочата в последното ѝ убежище трябва да пише нещо, то аз мислено си представям този поетичен портрет. Никой не може да каже по-точно какво беше тя за него. Някога, някъде Федя беше написала (едва ли цитирам съвсем точно): „Искам да съм книга.“ Истината е, че той, темерутът, срамежливият тиранин, я обичаше до полуда, само не – повече от книгите. Ще дойде време да открехнем страници от тяхната любов. Сега е достатъчно да си припомним стихотворението, което тя му посвети „Нагоре, нагоре“:

„Почакай, подай ръка,
заедно да изкачим стълбата до небето.
Земята тук като болна повръща
от неспирното колело на живота.
Без теб ми се вие свят.
Почакай, подай ми ръка!“

Вече се надявам да са се срещнали. И е време ние да си дадем сметка, че Федя няма как да е била в неговата сянка. Тя беше ренесансова личност, наречена от самия Александър Геров „българската Емили Дикинсън“. Беше поетеса, която с годините ще преоткриваме и ще установим, че е наравно с любимата ѝ Ингеборг Бахман, със Силвия Плат… Беше преводачка, която непрекъснато доказваше, че българското слово има душа и всмуква нюансите на най-висшата интелектуалност и красота. Беше дипломат, пратеник на доброто и на демокрацията в сърцето на Европа. Беше жена с неотразима хубост, която пръскаше благоуханието на висшата духовност. Беше достойна съпруга на един от най-великите ни поети. Страданието я преследваше по петите, само тя си знае какво ѝ е минало през главата. Да я изпратим със стихотворението ѝ „С обгорена ръка“, което е посветила на Ингеборг Бахман, но сякаш го е написала за себе си: „Славата няма криле! – твърди поетесата.

„С обгорена ръка гали всички прииждащи думи,
като редки цветя ги отглежда в самотни градини.
После идва нощта и написала края, си ляга.
Славата няма криле, за да литне от кладата –
Като пламък поезията се въззема, озарява смъртта.“

С романа-изповед, зов, поплак, „Китайската стена“ от Румен Шомов продължавам темата за възземането на поезията и за тъжната участ на пратениците на доброто. Румен Шомов не е от кохортата на избраниците, удостоени с „честта“ да присъстват като емблеми в тесния кръг на интелектуалните любимци. Книгите му не се появяват в най-големите издателства, не получават широко разпространение, за идеите му и за художествените му постижения се пише сравнително малко, макар да съм чел вдъхновени и правдиви слова от Рада Москова, от Здравка Евтимова, от Георги Константинов, от Екатерина Томова…

Всъщност той е притежател на една от най-престижните европейски награди за драматургия. Невероятно мъдрата му и модерна драма „Гълъбът“ получи приз на XIV – ия Международен фестивал за нова драматургия на Warehouse Theatre в Лондон. Това се случва през 1999 година – от 500-те конкурсни творби са избрани четири – три от англоезични страни и една от България, а артистичният директор Тед Крейг на финансирания от Борда на изкуствата в Лондон театър определя творбата на Шомов като „истинска европейска пиеса“. Тъй като почти няма пространни анализи на написаното от него, задача за бъдещето е да осмислим четирите му книги с приказки и стихове за деца, пиесите му, събрани в тома „Страната на пеперудите“, киносценариите, публицистичните статии, романа „Ускорителят на растежа“, поетичната антология „Трафикант на време“. Сега сме изправени пред един от българските шедьоври от изминалата година – „Китайската стена“. Още отначало ни грабват кратките, ударни изречения, задъханото пътуване във времето напред и назад. Очакваме от драматурга блестящи диалози, словесни дуели, а получаваме кинематографичен пъзел, в който е закодирана трагедията на епохата. Несъмнено много епизоди са автобиографични, прииждащите спомени звучат толкова автентично, макар и с „някакъв далечен привкус на театрално преживяване“. Един блок в най-красивата и тиха част на столицата, ограден с висока стена – от страната на разказвача са хората с попилени съдби, отвъд стената са богоизбраните, които менят само маскировката си: след жадните за класова мъст болшевики идват мутрите, после политиканите, а всъщност това е смесица от палачите, които предопределиха „тихите“ погроми срещу интелигенцията и срещу „обикновените хора“.

На пръв поглед ще ви се стори, че тази „китайска стена“ няма нищо общо с разказаната любовна история, която завършва с бягството на така желаната и обичана съпруга Ксения при стар китайски професор, специалист по Фен Шуй. Да, Фен Шуй в пространството около нашата „китайска стена“ не е възможен. Винаги ще се намери някой Продан – син на висш офицер от външното разузнаване, който ще вземе властта и материалните облаги в ръцете си, но и ще се превърне в безмилостен палач, ще контролира всяко дихание през живота ни. Лазар на Румен Шомов – библейското име не е случайно, той възкръсва неведнъж и отново потъва в небитието – ще премине през „макаренковската школа“ на обикновения болшевизъм, ще му поникнат криле във вълшебната работилница на великия режисьор Любимов, ще съпреживее катарзиса на Висоцки (прекрасно го разбирам, защото и аз имах своите звезди мигове с чудото на „Таганка“ и в София, и в Москва – сполетя ме рядкото щастие да присъствам на историческото представление на „Майстора и Маргарита“, на което Любимов беше поканил американския посланик, от висините летяха пропуски за бъдещи представления, а скупчените в салона редови и доброволни сътрудници на КГБ смръзнали се, слушаха подвикванията на актьорите: „Хайде да си кажем всичко, пък утре може и да осъмнем зад решетките!“), ще види като в сън „как светлините на завистта, омразата, скепсиса бавно гаснат“, как заблестяват други светлини – на обич, на благодарност. „Откъсване от блатото. Издигане в светлината.“ Това е надеждата на Лазар, който обаче след въздигането си отново попада в лапите на Големия брат, на „Биг брадър“, с когото ожесточено води диалог от началото до края на романа.

Страниците, посветени на „стажуването“ му зад кулисите на Телевизията представляват безмилостна епикриза за потъването в бездуховността и в манипулативните механизми на Четвъртата власт. Не е трудно да разпознаем някои от прототипите на Шомов: режисьорът с широк мащаб на действие и разузнаваческо минало Хардаров, талантливият писател и сбъркан човек, алкохоликът Вангел Ацев и всички останали са изписани сякаш от натура, но се превръщат в зловещо обобщение на цирка, наречен преминаване от тоталитаризъм към пишман демокрация. Е, несъмнено моята представа за този Вангел е доста по-различна, далеч по-сложна и по-трагична ми измглежда съдбата му, а и ролята му в културния ни живот, струва ми се, е далеч по-значима, но все пак – това е роман, а в романа важното е писателят да успее да създаде убедителна реалност. Има и друга важна линия в „Китайската стена“ – това е всъщност третата „китайска стена“ – след тази между властта и таланта, след тази между любовта и реалността, идва „китайската стена“ между поколенията. Тя също е изключително зловеща. В какво ще се превърне младата и красива Ани, ако следва повелите на Биг Брадър и реши на всяка цена да успее в подчиненото на Паричката медийно и бизнес пространство? В едно свое кратко стихотворение Румен Шомов пророкува, че „сред кърлежи и прилепи“, „светът умря от лаймска болест снощи“ и в романа си ни показва безмилостно този умиращ свят. Но из него все още крачи „трафикантът на време“, поетът, творецът:

„А може от съня на думите сеяч невидим,
да отдели зърно, с което
невидими пространства да засее и житото от тях
да бъде хляба – незрим, но топъл за душата…“

Точно това е успял да направи новият Лазар от „съня на думите“, с който ни омагьосва, за да се опита да срути проклетата „китайска стена“.

„Живеем в обезумял свят. И го знаем. За никого няма да бъде изненада, ако безумието изведнъж се разрази в бяс, след което горкото ни европейско човечество ще остане занемяло и затъпяло, с все още движещи се мотори и развяващи се знамена, но с изчезнал дух.“

Продължение на „Китайската стена“ ли? Или прозрение на изпълнен с горчив песимизъм съвременен мъдрец? Не – това е началото на една издадена през 1935 година книга. Тя се нарича „В сенките на утрешния ден“, а подзаглавието ѝ е „Диагноза на духовните страдания на нашето време“. Автор е нидерландският философ, антрополог и културолог Йохан Хьойзинха, останал безсмъртен с шедьоврите си „Есента на Средновековието“ и „Играещият човек“. Кариерата му започва катастрофално – концепцията за дисертацията му е отхвърлена, а размислите му за древния индийски театър не са приети за печат. Световната слава се стоварва на плещите му през 1924 година, след като създава „Есента на Средновековието“, книгата, която променя мисленето за „Тъмните векове“. Струва ми се, че ако го нямаше този труд, не би се появила и френската историческа школа „Анали“, по стъпките му вървят Фернан Бродел, Марк Блок, Филип Ариес, Жорж Дюби, Жак льо Гоф.. Хьойзинха въвежда термина „историческа сензация“, имайки предвид емоцията, която човек изпитва при прекия си контакт с историята. Знаменитата му книга-пророчество „В сенките на утрешния ден“ успява да постигне точно това: да бръкне в душите ни, да ни накара да се замислим за „сегашните и за предишните си страхове“, да осъзнаем до какво води „упадъка на моралните норми“ и превръщането на „държавата във вълк“.

Уви, мъдростта му не успява да предотврати най-страшната досега катастрофа в човешката история, но предупреждението остава и сега, в зловещото време на пандемия, когато осъзнаваме, че скоро светът няма да бъде същия, може би ще се опитаме да чуем ясно гласът на мъдреца, който ни призовава да следваме само един култ – „култа към живота“.

„Странни времена са. Човешкият Разум, някога борил се срещу Вярата и сметнал, че е спечелил битката, сега, за да избегне разпада си, трябва да търси убежище във вярата… Философия, която предварително обявява основанията си за истина за зависими от определена форма на живот, на която служи, фактически е излишна за носителите на тази форма, а за останалия свят – лишена от ценност.“ Предупреждението е както към развихрилите се крайни либерали, обявили новоезика като единствената форма на политическа коректност, така и към всички останали фанатици, готови за взривят света, за да докажат правотата си.

„В сенките на утрешния ден“ е пророчество, което непременно трябва да се чете ред по ред, буква по буква, с молив в ръка. Ето и финалното послание към глобалистите: „Където и да поникне даже крехко стръкче на истински интернационализъм, укрепвайте го, поливайте го. Поливайте го с живата вода на собственото национално съзнание, стига да е чисто. Така то ще израсте още по-силно. Интернационалното чувство – в самата дума вече се предполага съхраняване на националностите, ала националности, които се търпят взаимно и не превръщат различията в разногласия – може да стане модул за новата етика, в който да се премахне противоречието между колективизма и индивидуализма.“ (На тази тема е посветен новия есеистичен роман на Капка Касабова „Към езерото“, започнах да го чета и вече си представям към колко богата и драматична дискусия ни води талантливата писателка). Голямата липса в културния ни живот е запълнена от издателство „Сонм“ и от великолепната преводачка Анета Данчева – Манолова. Дали мечтата на Хьойзинха за „нов, хармоничен образ на света, който да ни огрява и озарява като ярка слънчева светлина“ е постижима? Невъзможно е все още да се каже, но поне мога да се обърна открито към нашите „високи интелектуалци“ – виждате ли на какъв език говори мъдреца от двайсети век? Толкова ли е трудно да се откажете от високомерието и да намерите – като него – прости на пръв поглед, но ярки и запомнящи се думи, за да разговаряте не като глухи само помежду си, а дори с затъпяващите от Биг брадър и от турските сериали „маси“, защото много от тях също биха се отзовали на топлата дума, на проявената емпатия?

Идва ред на сцената отново да се появи кралицата на превода, първомайсторката на езика ни Иглика Василева. Преводачите – те са надеждата за този интернационализъм, за който говори Хьойзинха, стига да успеят да пренесат идеите на световните духовни първенци през препятствията на объркващата ни терминология и да докажат непотребността на чуждиците в пространството на толкова гъвкав, звучен и богат език като българския. Иглика превърна „Одисей“ на Джеймс Джойс в разходка не само из Дъблин и из мрачините на човешката душа, но и в светилище на многоцветното кирилско слово. Тя преброди вселените на Вирджиния Улф и на Ивлин Уо, на Лорънс Дърел и на Пол Остър, на Пат Конрой и на Съмърсет Моъм… Идва ред на ирландката Една О`Брайън, която поема по стъпките на гениалния си предшественик Джеймс Джойс, без да напудря биографията му, така че да не го възприемаме като божество, а като един от нас, който обаче се е докоснал до великата тайна на битието. Изданието на „Колибри“ „Джеймс Джойс“ е сравнително кратка, извънредно стегнато написана биография, която е по-увлекателна от роман. Ако не беше жизнеописание на модерен класик, бих определил тази книга и като „роман на възпитанието“, и като „пикареска“, защото странстванията на преминаващия през всички изкушения на страстта писател са не просто интересни, а невероятно многоцветни. Една О`Брайън ни дава много ценен урок – да не превръщаме биографичните съчинения в средновековни жития, да разказваме не за икони, а за живи хора – страстни, грешни, страдащи, изгарящи от болки и от мечти. Той, Джойс, е и лицемер, и порочен, и понякога дребнав. Когато проследява свръхчувствената връзка между него и прототипа на Моли Блум – съпругата му Нора Барнакъл, биографката възкликва: „Мнозина недоумяват как е възможно мъж с дръзкия интелект на Джойс да се спре на такава селянка и да ѝ остане верен. Това е нещо отвъд техните писма, отвъд общоприетото, остава си така необяснимо, както са и Елевзинските мистерии.“ Всъщност не се ли наблюдава същия комплекс сред полските романтици-аристократи, които с удоволствие сключват бракове с неуки селянки – помните ли „Сватба“ на Виспянски? Въпросите, които остават след прочита на текста са повече от отговорите – те хитро-хитро ни приканват да се върнем към безсмъртните творби на Джойс, за да продължим да търсим ключа от сложната му индивидуалност

Невена Дишлиева – Кръстева е друг пример за изпълнена с чест и талант служба на словото. И нейната територия на духа е огромна – простира се от вселените на Джон Ъпдайк и Джоузеф Хелър до свръхмодерните величия Джефри Юдженидис и Зейди Смит. В едно интервю тя твърди, че вярва в „ефекта на пеперудата“: „Всички сме свързани. Заблуждаваме се, че изхвърленият през прозореца фас е пренебрежимо нехайство, което не ни засяга.“ В името на тази свързаност, създава издателството „ICU“. Вече споменах, че в момента чета превода ѝ на новата книга на Капка Касабова, а Кръстева я определя като „освен верен приятел и човек със заразителна енергия, съчетана с доброта, щедрост, съпричастност и талант“. Особено близки до философията ѝ за живота възприема думите на издаваната от нея полска нобелистка Олга Токарчук: „Който спре, ще се вкамени“. Помня първата ѝ преведена книга – тя беше събитие за почитателите на магията – „Първото правило на магьосника“ от Тери Гудкайнд. Стопанката на издателство „Прозорец“ Йоана Томова сложи началото на преводите на голямото фентъзи именно с този именит прозаик. Няма да ви разказвам подробно за откритията на бутиковото, изящно издателство на Дишлиева – сами можете да потърсите съкровищата в каталозите на книжарниците. Но ще поговорим за едно от най-интересните ѝ открития: британеца Крис Клийв. Роден е в Лондон, учи психология в Оксфорд. Дебютният му роман „Възпламеняване“ през 2006 г. печели наградата „Съмърсет Моъм“, както и френската награда на читателите. Голямата тема в него е терорът, причините за жестоките травми в обществото, последиците от разделението – класово, расово, междуполово. Той си завоюва верни читатели у нас и с романа „Другата ръка“ – за срещата между младата англичанка и бежанката от Нигерия (мога да го сравня по въздействие с една от любимите ми книги, за която вече писах – епичния роман на нигерийката Чимаманда Мгози Адичи „Американа“, издаден от „Жанет 45“). На ред е „На смелите се прощава“ – оригиналът се появява през 2016 година. Това е поредния британски шедьовър за травмите от Втората световна война. Наистина е смелост да пишеш на тази тема, след като сме чели и гледали на кино „Изкупление“ от Иън Макюън или получилия „Пулицър“ американски шедьовър „Светлината, която не виждаме“ от Антъни Доер, „Френската сюита“ от Ирен Немировски – можем да продължим този списък до безкрайност. Клийв намира своята гледна точка – той не акцентира върху кръвопролитните сражения, а ни внушава истината за ужасите на онова време чрез съдбите на обикновени, обаятелни хора. Мери Норт е осемнайсетгодишна и си представя, че може да стане страхотна шпионка, но на грижите ѝ биват поверени лондонски сирачета, които са нежелани в провинцията. Жестока и непозната за широката публика тема, както и събитията на остров Малта, където реставраторът на картини в галерията „Тейт“ Алистър трябва да оцелее по време на блокадата. Според „Ню Йорк Таймс“ прозата на Клийв носи „Дикенсов аромат“, а според „Таймс“ „в тази книга има изречения, които се врязват толкова надълбоко в душата, че ти идва да виеш от болка“. В превода усещаме невероятния ритъм на словото на Клийв, който ту ни понася във вихъра на любовните недоразумения, ту грубо ни сваля в праха на реалността и ни помага ясно да изпитаме „чувството за сковаващ ужас“. „Най-тежкото на живота е, че започва с лекота в сърцето“. Тази мисъл постепенно достига до съзнанието ни и усещаме, че разказвайки историята на дядо си Дейвид и на баба си по майчина линия, учителката Мери Уест, Клийв доказва художествено убедително, че войните обикновено завършват не с победа или със загуба, а със злокобното убеждение – „никога не бива да се помиряваме с врага“. Той се опитва да ни убеди в обратното и да ни накара да си зададем въпроса – „дали прошката е възможна на национално равнище или само между силни личности“.

Издателство „Рива“ е заложило на английски дебют, появил се през пролетта на 2020 година. Това е романът „Котката и градът“ от Ник Брадли. Дейвид Мичъл, авторът на „Облакът Атлас“ се отзовава пръв: „Жив и завършен дебют“. А в лондонската преса излизат рядко чувани похвали: „Гениално… трогателно, изненадващо и понякога сърцераздирателно“. Озоваваме се в Токио – все едно попадаме изведнъж в загадъчния и абсурден свят на Харуки Мураками. Как един дебютен роман може да стане любима книга на познавачите от литературния клуб на Би Би Си? С екзотичността и непредвидимостта си: „Сянка на самотна синя котка, сянка на котка, разказваща тъжната участ на човека, мечтания син нюанс на радост. Тя се появява като от вълшебните приказки, но не отива при принцовете, няма нищо общо с Котарака с чизми. Ще проследи скитника и детектива, преводача и шофьора, ще проникне в тайните им и ще намери начин да ги свърже съдбоносно. Категоричен съм, че отдавна не бях чел толкова непредвидим роман, в който има всичко: от невероятни хайку до кошмарни сблъсъци. „Котката и градът“ е едновременно и фантастика, и криминале, и притча, и дори на места комикс. И ето я накрая помъдрялата Риоко, преживяла какви ли не приключения и преображения: „Крещеше наум с глас, който беше много гласове и един и същи. Глас, който беше неин, от който тя беше част. Тя и те, многомилионните хора, движещи се във и около града, през метростанции и сгради, паркове и магистрали, живеещи живота си. Градът изпомпваше лайната им през тръби, транспортираше телата им насам-натам в метални конструкции и съдържаше тайните, надеждите, мечтите, болките и агонията им.“ Такъв е този екстравагантен роман, нещо между „Матрицата“ и „Метаморфозата“, но това нещо ми шепне на ухото, че скоро отново ще чуем името на Ник Брадли, вече не като дебютант, а като корифей. Да не забравя майсторския превод – той е подготвен от Явор Въжаров – Або, който бая се е озорил от дивотиите на автора, но е излязъл с чест от безбройните затруднения.

През следващите две книги ще преминем на бегом – не защото са по-малко значими, а тъй като и двамата писатели вече са си завоювали многомилионна вярна публика, без почти никога да са правели компромиси с художествеността на творбите си. Първо да идем при издателство „Обсидиан“, което преди много години заложи на Джон Гришам и не сбърка. Наистина, това беше един от най-сигурните начини да се закрепят сериозните ни издателства – като намерят автор, на който да заложат и да спечелят читатели и авторитет. Игор Бунич и Робърт Лъдлъм за „Прозорец“, „Хари Потър“ за „Егмонд“, „Кралете на трилъра“ и първомайсторите на фантастиката за „Бард“ и така нататък. „Обсидиан“ избраха Гришам, Чайлд, Балдачи и Робърт Харис – това им позволи да „експериментират“ с Емилия Дворянова и Кристин Димитрова, с Джулиан Барнс и Халед Хосейни… А първият роман на Гришам „Време да убиваш“ имал незавидна съдба. Възприемали го като прекалено социален, като крайно дързък и го отхвърляли безцеремонно. Едва след бляскавия успех на „Фирмата“ и критиката, и читателите осъзнали, че „Време да убиваш“ е един от големите американски романи, носещ в себе си мощта и посланието, близки до класиката „Да убиеш присмехулник“ от Харпър Ли.

Гришам продължи историята на адвоката Джейк Бриганс в „Сянката на чинара“ – друга епична, социално значима творба. Ето че идва ред на „Време за милост“ – вече може да си позволи спокойно да поставя възможно най-трудните въпроси и да бърка в кървави национални драми. Джейк Бриганс ще защитава 16-годишния Дрю, който е убил помощник-шерифа Стюарт Коуфър – мъжът, пребивал редовно майка му и изнасилвал сестра му. Годината вече е 1990, а темата за полицейското насилие и за разделението на обществото е повече от актуална. По улиците в различните щати едни срещу други са настръхнали привърженици на строгия ред, намирисващ на расизъм, и жадни за свобода и демокрация хора от всякакви цветове, които понякога не подбират средства за протестите си. Видяхме отражението на всичко това в ожесточената кандидат-президентска кампания и затова ще четем с още по-голям интерес „Време за милост“. Та нали ние, българите също сме жестоко разделени, макар и на друг принцип – но все можем да научим нещо от големия разказвач. Не е необходимо да напомням, че и преводите на Надежда Розова също са винаги на високо равнище, особено когато строгото редакторско око на Димитрина Кондева следи всяка дума.

Образцови са и преводите и подборът на заглавия в „Еднорог“, издателството, което наложи у нас Борис Акунин и представи много от британските и въобще от англоезичните шедьоври. Сред любимите автори на стопанката на „Еднорог“ Боряна Джанабетска и на хиляди читатели е и испанеца Артуро Перес-Реверте, член на Кралската академия на Испания, преведен на 30 езика в над 20 милионен тираж. Бестселърът му от 2019 година, който сега идва у нас в превода на Весела Недкова, с прекрасната корица на художника Христо Хаджитанев, се нарича „Сиди“. Наистина е огромно предизвикателство да съживиш героя на най-великия национален епос „Песен за моя Сид“ и да превърнеш Родриго Диас де Бивар от икона в жив човек. Не съм категоричен, че това е най-силното произведение на Перес-Реверте, но завръщането към легендата е не просто поредния опит за приключенски роман, а вникване в своеобразието на националния характер и размисъл за пораженията от фанатизма и от обладаващата хората враждебност.

В поредицата „Шедьоври на детската илюстрация“ издателство „Бук Травъл“ среща малки и големи с две познати и любими приказки от Андерсен – „Снежната кралица“ и „Грозното патенце“. Книгите са вълшебно красиви – това не са сладникавите детски илюстрации от стари времена, а образи, които омагьосват погледа и въображението. Англичанинът Кристиан Бирмингам носи в себе си нещо от наследството на прерафаелитите. Той е завършил колеж за изкуство и дизайн в Ексетър през 1991 година, а най-големия му световен успех е илюстрованото издание на „Лъвът, вещицата и гардеробът“ от Клайв Стейпълс Луис. През 2009 година в Лондон е организирана специална изложба, посветена на проникването му в историята за „Снежната кралица“. Илюстраторът на „Грозното патенце“ Антон Ломаев е петербургски художник. Дипломната му работа са великолепните илюстрации към Шекспировия „Крал Лир“. Под неговата магическа четка са оживели героите от „Одеските разкази“ на Исак Бабел, а и „Баскервилското куче“ на Артър Конан Дойл. В собственото си издателство „Лорета“ издава два тома с приказки от Андерсен, а изданието му, което можем да си направим като Коледен подарък, е сред най-впечатляващите му постижения.

Тъй като имам намерение да си дам поне две седмици почивка и искрено се надявам, че ще ме разберете – изтощението ми достигна до краен предел, а има нещо магическо да отпразнуваш Рождество Христово и преминаването на Витлеемската звезда с хората, които най-много обичаш, в спокойствие и хармония, ще завърша прегледите си за тази година с една Книга на Книгите. Това е „Библията“ на обновителя на българската опера, мъжът, който превърна столицата ни в „Байрот на Балканите“ Пламен Карталов.

Какво ли не изписа „геният на завистта“ по негов адрес: хулеха го за смелостта, оспорваха му визията, подиграваха се на подбора му на певци, но той победи. Вземете в ръце „Моят Вагнер“ – бих го нарекъл „достоен отговор на Ницше“. Томът от над 1000 страници, с твърди корици, със стотици цветни снимки, с блестящи есета и разсъждения за философията на Вагнеровата музика и за смисъла на изкуството се открива с „Поздравление“ от Райнер Финеске, Президент на Международната асоциация на Вагнеровите общества, а Рихард Тримборн, според Карталов „истински воин във вашата Вагнерова епопея, в продължение на осем години главен мотор в постигане на съвършенство в сложната интерпретация на вокално-сценичния език на Вагнер“, заявява: „Дългите години и хилядите часове, прекарани в работа над този монумент, намериха именно в България една много успешна, сценично адекватна реализация и се случи наистина един апогей на изкуството.“ Този апогей – триумфалното представяне по света на тетралогията „Пръстенът на нибелунга“, „Тристан и Изолда“, „Парсифал“ е документиран в надвременното начинание на издателство „Захарий Стоянов“. Това е оживялата приказка на XXI век, мечтата ни за върховна духовна красота и мъдрост. Тя е нашата светлина в тунела на страданията, в битката с пандемията от болести и злокобни страсти.

Изпращаме невероятно богата литературна и културна година, в която срещу Косата на Смъртта се изправи гордо Мощта на изкуството. Нека се опитаме, въпреки сълзите и болката, да отпразнуваме надеждата за надмощие на свободата и въображението над фанатизма, отчаянието и насилието. Може да сме различни по цвят, по вяра, дори по манталитет, но все се надявам, че в душите ни е поникнало зрънцето добро, посято от великото изкуство! И, разбира се, посвещавам този скромен текст на светлата памет на Федя Филкова – Кънчева.

 

Pin It
Георги Цанков
Георги Цанков е роден през 1950 г. Завършил е българска и френска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в Института за литература при БАН. Автор е на книгите „В мига на избора“ (награда „Южна пролет“, 1987), „Отвъд бариерата“ (1988), „Доктор Кръстьо Кръстев“ (1989), „Рицарят на родовата памет“ (за писателя Здравко Дафинов, 2001; 2004), „Сеячът на златни зърна“ (за издателя Славчо Атанасов, 2004) и на монографията „Диаманти от короната на Франция“ (2013). Превел е много книги от френски, сред които произведения на Брантом, Алфред дьо Мюсе, Мирча Елиаде, Филип Ариес и двата тома на „Черната книга на комунизма“. Лауреат на Националната награда „Христо Г. Данов“ за 2001 г.

Посетители

81

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Кунев писа Още
    Моят учител за... преди 1 ден
  • Пендо писа Още
    За младежките... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Един напълно... преди 3 дни
  • Марина Московкина писа Още
    Наслада бе за мене да... преди 5 дни
  • Стефан писа Още
    Приемането на исляма... преди 6 дни
  • Кунев писа Още
    Г-н Енев, толкова... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Развълнува ме, бате... преди 1 седмица
  • Д-р Георги КАРЕВ, д.... писа Още
    Аплодисменти от... преди 1 седмица
  • Милена Бончева, Кава... писа Още
    Не искам да обиждам... преди 1 седмица
  • драган събев,търгови... писа Още
    Кво не дадах от... преди 1 седмица
  • Белия капитан писа Още
    Защо сте забравили да... преди 2 седмици
  • Пенка Ангелова писа Още
    Златко, все пак съм... преди 2 седмици
  • Песимист писа Още
    "Компирите", като и ако... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Защо Бай Тошо реши 99 %... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Из днешния „Ню Йорк... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    Опитах търсачката на... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ха стига толкова, от... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    За Златко, който ни... преди 3 седмици
  • цвятко цеков писа Още
    Абе оставете най... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    Още две думи:
    Не... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Във фразата „В... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Както се казва в един... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Да бе, Кунчо, че и тебе... преди 3 седмици
  • Кунев писа Още
    Бях в Немско около 2... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    В нашето всекидневие... преди 3 седмици