1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)
Pin It

 

2020 10 Ferrante Guardian

 

В едно от редките си интервюта авторката отговаря на въпроси, задавани от книгопродавци и преводачи от целия свят, засягащи всичко – от коронавируса до писането като терапия.

 

Марчело Лино, преводач за издателство Intrinseca, Бразилия

Неаполитанският диалект играе важна роля в романите ви и за много от героите той вероятно е естественото изразително средство. Но той се проявява само рядко в директна форма и по-скоро се описва или изразява чрез един италиански език, съдържащ диалектни модулации. Може ли тогава да се каже, че и самата вие понякога превеждате, че чувате гласовете на тези герои на диалект, а след това ги пренасяте на италиански?

Разбира се, но това е странен, бих казала нещастен превод. За да го обясня, трябва да говоря за естеството на разказвачите, които съм изградила досега. В моите книги разказвачът е „гласът“ на жена от неаполитански произход, която познава диалекта добре, образована е добре, отдавна живее далеч от Неапол и има сериозни причини да вижда в неаполитанския диалект език на насилие и безобразия. Тук сложих „глас“ в кавички, защото изобщо не става дума за глас, а за писане. Делия, Олга, Леда, Елена, изрично или имплицитно, пишат собствените си истории и по този начин прибягват до един италиански език, който е нещо като езикова бариера срещу града, от който идват. В различна степен те са измислили за себе си – да го кажем така – един език на бягството, на еманципацията, на растежа, и са го направили срещу диалектно говорещата среда, която ги е формирала и ги е измъчвала през детството и юношеството. Но техният италиански е крехък. Диалектът, напротив, е емоционално силен и в моменти на криза той се налага, преминава в стандартния език, изплува в цялата си суровост. С други думи, когато в моите книги италианският език се поддаде и получи диалектни модулации, това е знак, че също и в езика миналото и настоящето се объркват по тревожен, болезнен начин. Като цяло аз не имитирам диалекта: по-скоро оставям той да се почувства като възможно изригване на гейзер.

Юлия Кирай-Кинга, преводачка за издателство „Parks Publishing“, Унгария

В предишните ви романи една жена можеше да се нуждае от десетилетия, ако не и цял живот, за да узакони интересите си и да се еманципира. В този роман[1], от друга страна, Джована успява да преодолее дресурата и рутината за великолепно кратък период от време. Дали тя е специален случай на поколенчески промени, или успехът на стремежите и усилията на майките ни е допринесъл за собственото ни овластяване?

Джована е много далеч от Лила и Ленý. Тя има добро светско, супердемократично образование. Родителите ѝ, и двамата учители, очакват дъщеря им да се превърне в много култивирана, уважавана жена, която е свободна и независима. Но едно дребно събитие задръства машината, проектирана за нея, и тя започва да възприема себе си като повреден продукт на двулична среда. И така тя започва отчаяно да изрязва полученото възпитание от себе си, сякаш иска да бъде сведена до простата истина на собственото си живо тяло. Освен това Ленý и Лила опитват да изтръгнат квартала от себе си, но докато на двете се налага сами да изфабрикуват инструментите, които ще им помогнат да се освободят от реалната и символична бедност, Джована открива тези инструменти у дома, готови да бъдат използвани срещу самия свят, който ги е предоставил. Тя вече е въоръжена за бунта си, така че той е бърз и решителен. Но да се хвърли в безпорядък собственото култивирано „Аз“ е опасно начинание. Не можете да смените формата си с някаква, която изглежда по-истинска, без да рискувате никога повече да не намерите себе си.

Жи-у Ким, преводач за издателство „Hanglisa“, Корея

В сравнение с женските персонажи, „ферантианските мъже“ изглеждат доста прости или тъпи. Има ли мъжки характер, когото смятате за по-положителна фигура по отношение на останалите, или когото особено обичате?

Енцо. Харесвам мъже, които използват силата си дискретно, за да ви помогнат да живеете – без твърде много думи, без сантименталност, без да очакват компенсация. Истинското разбиране на жените ми се струва най-високото приложение на интелигентността и способността на мъжа за любов. Това е нещо рядко. Не искам да говоря тук за груби, насилствени мъже, чието последно въплъщение са истински просташките, агресивни типове в социалните медии и телевизията. Струва ми се по-полезно да говорим за културни мъже, за нашите спътници в работата и ученето. Мнозинството продължава да се отнася към нас като към очарователни животни, като си дава кредит за това, че за малко са поиграли с нас. Малцинството е научило повърхностно формулата да бъдеш „приятел на жената“ и иска да ни обясни какво трябва да направиш, за да се спасиш, но веднага щом дадеш да се разбере, че трябва да се спасиш със собствени сили, цивилизованата патина се пропуква и се появява старият, непоносим човечец. Не, мъжките ни възпитатели трябва да бъдат превъзпитани по всички начини. Засега единственият, на когото се доверявам, е Енцо, търпеливият спътник на Лила. Разбира се, дори и на този тип мъже може да им писне и в даден момент да си отидат, но поне оставят след себе си добър спомен.

Ести Брезнер, продавач на книги, Адраба, Йерусалим, Израел

Как мислите, до каква степен дадена личност може да „напусне Неапол“ или да преоткрие себе си далеч от произхода и „съдбата“, която ѝ е била определена при раждането?

Бих започнала с подчертаването, че напускането не е предателство към собствения произход. Напротив, по-скоро трябва да напуснем, за да определим корените си и да ги установим като основа на собствения растеж. Скитайки, ние превръщаме телата си в претъпкани складове. Нови материали висят над първоначалните и ги променят като се смесват с тях, сливат се с тях. Самите ние се клатушкаме между различни начини на съществуване, понякога обогатявайки идентичността си, понякога обеднявайки я чрез изваждане. Но родното място си остава. Това е основата, върху която стоят първичните ни преживявания, където първо упражняваме погледа си, първо си представяме, първо се изразяваме. И колкото по-солидна намираме тази земя, толкова по-разнообразен е опитът ни от други места. Неапол не би бил моят единствено истински град, ако скоро не бях открила, по други места, в контакт с други хора, че там и само там съм започнала срамежливо да казвам на самата себе си „Аз“.

Ана Бадурина, преводач за издателство Profil, Хърватия

Във всеки ваш роман отношенията между жените и мъжете са много крехки и в по-голямата си част нещастни, докато истински формиращите преживявания, по различни начини, са онези между жените. Би ли ви интересувало да продължите, както като писател, така и като читател, един разказ, в който е възможна относително „щастлива“ връзка между мъж и жена? Или смятате, че би било трудно история като тази да бъде убедителна в литературен контекст?

Неубедителното в литературата често е резултат от назидателен прочит на реалността. Не съм от онези, които вярват, че щастието започва, когато приключва историята (мисля си за формулата „И те живяха щастливо до края на живота си“). Със сигурност може да се опише щастлива двойка: познавала съм много такива. Веднъж дори написах история, в която много нещастна жена решава да проведе разследване, също както в детективски роман, на щастливия семеен живот на застаряващите си родители. Не искам да ви отегчавам тук с развитието на тази история. Ще кажа само, че вие, Ана, сте обобщили цялата история много добре, използвайки израза „относително ‚щастлива‘ връзка между мъж и жена.“ Мисля, че за щастието може да се пише, но само ако това „относително“ е разработено и ако причините за кавичките, които сте поставили около думата „щастлива“ бъдат изследвани.

Одри Мартел, продавач на книги, Librairie l'Exèdre (Gallimard), Квебек

По какъв начин Италия ви е обусловила като писателка, или, казано по-точно, по какъв начин мястото, където се развиват романите ви, е повлияло на историите и живота на вашите герои?

Важна част от моя опит се оформи тук, в Италия. Това, което ми е скъпо, е в тази страна, започвайки с езика, който използвам, откак съм се научила да говоря, откак съм се научила да чета и пиша. Но като момиче ежедневната реалност ми беше скучна. Историите, които си струваше да се разказват, се случваха не в къщата ми, нито пред прозорците ми, нито на моя език или диалект, а по други места – в Англия, Франция, Русия, САЩ, Латинска Америка и т.н. Пишех екзотични истории, в които премахвах италианската география и италианските имена, които ми се струваха непоносими, бях сигурна, че те ще убият всяка история още при раждането. Голямата литература, която ме вдъхновяваше, не беше италианска или, ако беше италианска, беше изнамерила гениални начини да избегне италианството на градовете, характерите, диалектите. Това беше детинско отношение, но то продължи до поне двадесетгодишна възраст. [Едва] тогава, когато сякаш вече знаех повече за литературите, които обичах, започнах бавно да се интересувам от литературната традиция на собствената си страна. Научих се да използвам книгите, които ми бяха направили най-дълбоко впечатление, за да си дам някакъв импулс да пиша за онова, което дотогава ми се беше струвало твърде местно, твърде национално, твърде неаполитанско, твърде женско, твърде много мое, за да се разказва. Днес мисля, че една история работи, ако може да разкаже това, което съдържаш самата ти, ако заема идеално място сред книгите, които си обичала, ако пишеш тук и сега, на този фон, който познаваш добре, с опит, научен чрез страстно ровене в литературата на всички времена и всички места. Що се отнася до героите, там е същото: те са празни, ако нямат някакъв възел, който на моменти се затяга, а след това се разхлабва, някаква връзка, която може би искат да разкъсат, но тя въпреки това издържа.

Дина Борге, продавач на книги, Norli Nye Sandvika, Норвегия

Какво ви вдъхнови да напишете „Лъжливият живот на възрастните“? Мислите ли, че възрастните обикновено лъжат за живота си? Пред другите, пред децата си и дори пред себе си?

Като момиче бях лъжкиня и често бях наказвана заради лъжите си. Някъде към четиринадесет, след много унижения, реших да порасна и да спра да лъжа. Но бавно и постепенно открих, че докато моите детски лъжи са били упражнения на въображението, то възрастните, инак така противопоставящи се на лъжите, лъжат лесно пред себе си и другите, сякаш лъжата е основният инструмент, който ви дава последователност, смисъл, който ви позволява да устоите на конфронтацията със съседа, да изглеждате пред децата си като образец на авторитет. Нещо от това юношеско впечатление вдъхнови историята на Джована.

Деметра Доци, преводачка към издателство Patakis Editions, Гърция

„Smarginatura“ е една от ключовите думи в Неаполитанските романи, или, по-скоро, за да използваме определението на Лила, нейното „усещане за преместване за няколко части от секундата в човек или нещо, или число, или сричка, нарушавайки границите им.“ Може ли да се каже, че Джована също претърпява някаква Smarginatura, може би за постоянно, когато се повдигне крехкият воал на съвършенството в нейното семейство и тя заеме нов образ на самата себе си?

Да, сега, докато ви отговарям, мисля, че е така. Но трябва да се има предвид, че при Лила това е телесна реакция, в известен смисъл патология. Smarginatura е думата, която тя използва, за да обозначи [нещо като] земетресение, чийто епицентър е внезапна дисфункция на петте сетива. Джована ми се струва по-близка до Елена, която писмено адаптира думата, използвана от Лила, и подчертава нейната метафорична стойност. При нея Smarginatura означава да се насилиш, да надхвърлиш квартала, да прекосиш граници, да се превърнеш в нещо друго и отново в нещо трето, разкъсване на воалите чрез страданието, но и гордостта, която върви заедно с него. Лила е физически съкрушена от симптомите си; те са толкова бурни, че тя се разболява. Елена и Джована разтварят границите си в метафора, а метафорите нараняват малко по-малко.

Елза Билунд, продавач на книги, Billunds Boghandel, Фредерисия, Дания

Защо в този нов роман се завръщате в Неапол? Какво трябва да се разказва отново и отново за това конкретно място? Можете ли да си представите някога да пишете за друго място? И мислите ли, че би било по-просто или по-трудно?

Човек може да пише за всяко място, най-важното е да го познавате задълбочено, в противен случай рискувате да станете повърхностни. Била съм на много места и съм запълвала страници и страници с бележки. Имам много бележки например за Копенхаген и бих могла да ги използвам в някаква история – както направих, да речем, с Торино, град, който обичам. Но те изглеждат като места, които не ми принадлежат и ако пиша за тях, го правя, за да ги присвоя. С Неапол е различно. Той вече е част от мен, както и аз от него. Не е нужно да търся някаква гледка към него, имам я още от раждането си. Пиша за него отново и отново, за да го видя и да видя себе си, а и за да ме види той, все по- и по-ясно.

Д-р Чен Ин, преводач за издателство Shanghai99, Китай

За добро или зло, Неапол е провокативен град и той винаги е главният герой във вашите романи. В „Лъжливият живот на възрастните“ този град е разделен на два свята: горен квартал и долен квартал. Опитахте ли се да свържете тези два микрокосмоса в новия си роман?

Винаги съм била очарована от опозицията високо-ниско. С известно опростяване бих могла да кажа, че „издигам се“, „спускам се“, „втурвам се надолу“ и „издигам се отново“ са глаголи, около които обикновено съм склонна да изграждам историите си. Отбелязахте, че в новата ми книга отношението високо-ниско е централно. Именно топонимията на града ме подтикна да тръгна в тази посока. В Неапол всъщност има квартал на хълм, наречен „Старият Рионе“, Висок или Горен, квартал. За да стигнете до там, трябва да се изкачите по тясна уличка, наречена „Сан Джакомо деи Капри“. Струваше ми се интересно, че Андреа, бащата на Джована, живее със семейството си в този Рионе, като по този начин използва дори адреса си, за да елиминира „ниския“ си произход. Именно дъщерята, Джована, е онази, която в хода на юношеския си бунт открива изкуствеността на границите, които баща ѝ винаги е искал да подчертае.

Стефани Хетце, продавач на книги и собственик на книжарницата Dante Connection, Берлин, Германия

За Лила и Елена опитът от четенето на „Малки жени“ е изключително важен. Кои (други) литературни фигури ви очароваха и дълбоко повлияха като подрастваща?

За да отговоря, ще трябва да направя дълъг и вероятно скучен списък. Да кажем, че поглъщах романи, в които женските персонажи са имали злополучен живот в един ожесточен, несправедлив свят. Те извършваха неща като изневери и други прегрешения, виждаха духове. Между дванадесет и шестнадесет години с нетърпение търсех книги, в чиито заглавия имаше женски имена: Мол Фландърс, Джейн Еър, Тес от рода Д’ърбървил, Ефи Брист, Мадам Бовари, Ана Каренина. Но книгата, която препрочитах отново и отново, натрапчиво, беше Брулени хълмове. Днес все още намирам за изключителен начина, по който там се описва любовта, чрез смесване на добри и лоши чувства без никакъв отдих. Катрин е човек, който трябва да се припомня от време на време: тя е полезна, когато пишете, за избягване на опасността от болезнено сладки женски персонажи.

Моника Линквист, продавач на книги, Akademibokhandeln, Швеция

Идентифицирате ли се с някой от главните герои в Неаполитанските романи или в новия роман?

Ще отговоря с клише: всички герои, включително мъжете, носят в себе си нещо от мен, по необходимост. Макар и да знаем доста много за телата на другите, единственият вътрешен живот, който наистина познаваме, е нашият собствен. Така че е относително лесно да се научиш да гледаш и да разбираш някой смислен жест, израз, характеристиките на нечия походка, начин на говорене, красноречив поглед. Невъзможно е обаче да се влезе в съзнанието на някой друг: [в такъв случай] писателят винаги рискува да се впусне в опростявания, като в учебник по психология, и това е депресиращо. Ние разполагаме единствено със собствения си ум и е трудна задача да изкопаем от него някаква истина, чрез която да оживим фантастиката. Там [в сюжета] има буйна тълпа, която смесва всичко, на фона на различни конфликти и обърквания. Така че вътрешният живот на другия в крайна сметка е литературният продукт – винаги недостатъчен (твърде праволинеен, твърде сплотен, твърде логичен) – от един изтощителен самоанализ, подпомогнат от живо въображение. Но вие ме помолихте да посоча герой, с когото се идентифицирам, и ще ви кажа, че в момента харесвам определени черти на леля Витория, от „Лъжливият живот на възрастните“. Това не съм аз, но със сигурност се радвам, че съм нейна авторка.

Маргарида Перикито, преводач към издателство Relogio d'Agua, Португалия

Бих искала да знам дали забележката на Андреа от „Лъжливият живот на възрастните“, която толкова разстройва Джована, е отзвук от мисълта на Ема Бовари за дъщеря ѝ „… comme cette enfant est laide! – Колко грозно е това дете!“ – една преценка, която според онова, което прочетохме в [книгата ви] „Франтумаглия“, сте искали да използвате в собственото си писане, за да усетите тежестта му и да видите дали това може да е женска фраза.

Да, но това не е въпрос само на литературен произход. Като дете дълго усещах тази забележка на Ема като такава, която може да засяга самата мен. Казвах си: няма ли да е ужасно, ако родителите ми не харесват не само външния ми вид, но и някои черти на характера ми? Поне отчасти Джована идва от дискомфорта, създаден от тази страница на „Мадам Бовари“, съчетан с моето безпокойство. Що се отнася до това дали такова възклицание е правдоподобно – колко грозно е това дете! – дали може да идва от майка, дори толкова несериозна като Ема, не, не съм решила проблема. Поставих забележката в устата на един баща и въпреки това в историята майката на Джована не се бунтува, не противоречи на съпруга си.

Анна Ямполская, преводач към издателство Corpus, Русия

Град Неапол е едно от действащите лица на вашите книги, включително и „Лъжливият живот на възрастните“. Какво представлява за вас този град – улиците, жителите, езикът му? Що се отнася до езика: замисляли ли сте се някога да последвате примера на Андреа Камилери – чиито романи често са поставени в Сицилия – и да развиете определен език, който смесва литературен италиански и неаполитански диалект?

Неапол е сложен град, който не може да се сведе до литературна или социологическа формула. Чувствам го като свой град, град на моите предци. Той съдържа дълъг поток от преживявания, мои и тези на много хора, които запазвам в паметта си, с техните гласове. Гласовете, именно. Неапол е немислим без своята диалектна звучност. Диалектът се движи през всички нива на обществото. Познавала съм състоятелни и заможни, културни хора, които владееха различни езици и въпреки това при всеки повод използваха неаполитански, в популярните му форми и във фино изработените му литературни стилове. Но никога не съм имала добри отношения с диалекта, нито в суровата, нито в по-ангажиращата му версия. За това има много причини; тук ще спомена само една, която обаче съдържа всички останали. Но първо трябва да опиша накратко едно мое старо смущение. Понякога, особено като младо момиче, когато в училище трябваше да превеждам латински и гръцки пасажи на италиански или да трансформирам сто реда от средновековен италиански език, да речем, на съвременен италиански, и то много бързо – имаше много домашни, следобедът не беше достатъчно дълъг – аз получавах нещо като разстройство: чувах езиците като потоп от гласове, които се припокриват във времето, един вид театър в съзнанието ми, където мъртвите и живите говореха, всички заедно в някакъв рев, който ме изтощаваше. Тази халюцинация е отдавна отминала, но не и в случая с неаполитанския. Там тя продължава, и то по начин, който далеч надхвърля онова старо усещане от юношеството. Изпитвам усещането, че неаполитанският притежава такава звукова мощ, толкова опустошителен емоционален заряд, че не искам да бъда несправедлива към него, като го затворя в азбуката, сякаш е някакъв тигър в клетка. Когато пиша, го гледам, държа го под око, използвам го с трепет. И винаги изпускам неговата иронично-жалко-сантиментално-добродушна тоналност. Предпочитам един агресивен, саркастичен тон, заплаха за жените, които описвам.

Йоана Зенаида Ротариу, продавач на книги, St. O. Iosif, Брашов, Румъния

До каква степен според вас приятелствата променят живота ни?

Една приятелка не ни променя, но промените в нея тихо придружават промените в нас, в непрекъснато, взаимно усилие на адаптация.

Муауя ал-Абдулмагид, преводач за издателство Dar al Adab, Ливан

В четвъртия том на Неаполитанските романи вие споменавате универсалността на човешкото насилие и намеквате за арабския свят и ислямската култура: съпругът на Деде е от ирански произход, а синът ѝ се казва Хамид и пр. Можем ли да очакваме от Елена Феранте роман, съсредоточен върху настоящия конфликт между Исляма и Запада, фокусиран върху съвременни политически теми като расизъм, тероризъм, имиграция и ислямофобия? Освен това намеквате накратко за една от най-запомнящите се сцени от съвременната история: 11 септември 2001. Виждате ли в нея конкретен пример за смаргинатура, „разлагане на границите“? Има ли визуална връзка между колапса на двете кули и земетресението, което постига Неапол и ужасява Лила до степен, при която тя вижда хората „смаргинарски“, тоест по начин, при който те губят очертанията си? И дали по тези причини смаргинатурата не е метафора за насилствена метаморфоза?

С удоволствие се връщам към думата smarginatura, да, тя е свързано с насилието, но в смисъл, че тя обобщава в себе си последствията от неконтролируема сила, която разбива очертанията на хората и нещата. Изкуствените граници, в които сме затворени и в които затваряме другите, изведнъж стават илюзорни и не могат да издържат, а зверският спектакъл на унищожение и самоунищожение се извършва точно пред очите на Лила. И дори когато в хода на историята думата променя значението си и се превръща в метафора за растеж, разкриване на истината и т. н., тя винаги е придружена от идеята за разкъсване, раздиране, експлозия. Нашият съвместен живот е изпълнен с разрушителни действия; не можем да избягаме от насилието, дори и във формите на речта. Писала съм много за това и – по отношение на първия ви въпрос – бих отговорила, не, в настоящия момент не е много вероятно да пиша за неща като тероризъм, расизъм, ислямофобия. Краят на Неаполитанския квартет има за цел просто да покаже до каква степен хоризонтът на Елена е бил разширен от дъщерите ѝ, техните съпрузи, от внуците, как той вече не е фиксиран върху родния квартал, а върху по-широкия и много по-опасен фон на планетата.

От друга страна, ще продължавам да заявявам по всеки възможен повод колко много мразя насилието, особено срещу най-слабите, но също и насилието на слабите срещу слабите и дори насилието, което е оправдано от непоносимия характер на всевъзможните потисничества. Човекът е свирепо животно, което се е опитвало да се опитоми чрез религията, чрез поученията от ужасната си история, чрез философията, чрез науката, чрез литературата, чрез рискованото приравняване на доброто с красотата, чрез регулиране на конфликтите по изцяло мъжки начини, от дуела до войната. Но поне засега резултатът е някаква широко разпространена форма на лицемерие: войната, например, включва наказания за конкретни престъпления, наречени военни престъпления, сякаш сама по себе си, по своето естество, тя не е зверско престъпление. Човешките права, които трябва да бъдат подкрепяни мирно, са постоянно бойно поле, те се нарушават или защитават непрестанно; държавата твърди, че има монопол върху насилието, но на първо място това не е вярно и, второ, твърде очевидно е, че с този монопол се злоупотребява: големи части от световното население знаят много добре, че трябва да се страхуват преди всичко от правителствената полиция, дори и там, където демократичните традиции са силни. Нито пък ние жените, не упражняваме практиката на насилието: това трябва да се каже категорично. Но ние сме били толкова безмилостно излагани на мъжко насилие и толкова напълно изключвани от средствата, чрез които мъжете го практикуват, че може би само ние, днес, можем да намерим ненасилствен начин да го прогоним завинаги. Освен ако, обърквайки еманципацията със сътрудничеството, в крайна сметка се предадем, дори и в това, на мъжката традиция на агресия, изтребление, опустошение, като в същото време си изработваме някакви учени оправдания и собствени дребни предписания.

Енца Кампино, Libreria Tuttilibri, Formia, Италия

Въпреки че вярвам, че онова, което вълнува толкова различни читатели, от гледна точка и на география, и на култура, е истината, все пак бих попитала доколко връзката ви с реалността, която преминава през романите, се влияе от факта, че ви четат Мишел Обама и китайски мениджъри, Мадона и момичета от Турция?

Писането е много лична дейност. Винаги съм писала за себе си и голяма част от писанията ми са оставали в чекмеджетата. Но винаги, когато съм решавала да направя една история публична, съм се надявала, че тя ще отиде възможно най-далеч от мен, че ще пътува, че ще говори езици, различни от този, на който съм я написала, че ще се озове по места и домове, скрити от погледа ми, че ще сменя медиите и ще се превърне в театър, филм, телевизия, комикс. Така си мислех и нищо в това не се е променило. Писането ми е много плахо, докато пиша, но когато реши да се превърне в книга, то става амбициозно, става нескромно. Искам да кажа, аз не съм моите книги – не бих могла да се осмеля да водя такъв независим живот, какъвто имат те. Нека книгите отиват толкова далеч, колкото могат, аз ще продължавам да пиша според вкуса си, както и когато го пожелая. От момента, в който получат издателска одежда и напуснат, моята независимост няма нищо общо с тяхната.

Лола Ларумбе, продавач на книги, Librería Rafael Alberti, Мадрид, Испания

Много герои в романите ви са разкъсани между любовта и приятелството. Кого бихте предпочели да имате завинаги до себе си – приятел или любовник?

Бих предпочела любовник, който е способен на дълбоко приятелство. Тази смес е трудна за разбиране, когато сте млади, но със зрелостта, ако имате късмет, тя постепенно отваря нови хоризонти. Винаги съм обичала да откривам в стари кореспонденции между влюбени изрази като „приятелю“. По същия начин обръщението „сестро“, което се появява първо в рицарската литература и продължава векове наред, никога не ми се е струвало като признак на упадък на желанието: напротив.

Суомалайнен Кирякаупа, продавач на книги, Финландия

Как дойдоха при вас Лила и Ленý? Защо, по-специално, поискахте да разкажете историята им? Има ли нещо, което бихте искали вашите читатели да знаят за вас? И по какво се различава животът в Неапол от, да речем, онзи в Рим? Какво прави Неапол уникален?

Ленý и Лила са призраци, като всички, които живеят в писменото слово. Отначало те се появяват като кратки, мимолетни привидения, донякъде наподобяващи хора, които отдавна не сме виждали или които са мъртви. Задържаме ги с няколко изречения, затваряме ги в някой тефтер, по-късно ги препрочитаме. Ако изреченията имат сила, привиденията се появяват отново, ние ги улавяме с повече думи. И така нататък: докато веригата от думи придобива енергия, немощните привидения придобиват плът и кости, определят се, носят със себе си къщи, улици, пейзажи, Неапол, а също и сюжет, в който всичко се движи и притежава топлина, и изглежда, че само вие можете да придадете на тези неясни форми някаква определеност и дори подобие на реален живот. Но нещата не винаги вървят добре; всъщност много често вървят зле. Привиденията грешат адреса, те са твърде нестабилни, думите са фалшиви или безжизнени, градът е само име, и ако някой ви попита по какво той се различава от, да речем, Рим, вие не знаете отговора и не можете да го откриете в повече или по-малко немощните изречения, които сте написали.

Иева Мазейкайте, преводач за издателство Alma Littera, Литва

Много от главните герои в романите ви напускат родния си град веднага щом станат възрастни. До каква степен това напускане на Неапол влияе върху развитието им?

Напускането е нещо важно, но не е решаващо. Ленý си отива, Лила никога не изоставя Неапол, но и двете се развиват, животът им е пълен със събития. Както казах, аз се чувствам близо до избора на Елена. Не трябва да се страхуваме от промяната, различното не трябва да ни плаши. Но да останеш не ми се струва погрешно; това, което е от съществено значение, е нашето „аз“ да не обеднява, ако трябва да се ограничим завинаги в едно пространство. Харесвам хора, които могат да преживяват смели приключения, като просто минават от едната на другата страна на улицата, където са родени. Представях си Лила като такава.

Иво Йонков, преводач, и Деси Димитрова, продавач на книги, издателство Colibri, България

Защо продължавате да се връщате към болезненото минало? Форма на автотерапия ли е писането? И какво мислите за литературата, която се изучава в италианските училища? Мислите ли, че тя отразява динамиката на света, в който живеем? Какви ценности разпространява? И това ли са ценностите, които споделяте?

Не, никога не съм смятала писането за форма на терапия. За мен то е нещо съвсем различно: завъртане на ножа в раната, от което може да боли страшно много. Пиша като онези хора, които непрекъснато летят със самолети, защото трябва, но се страхуват, че няма да го преживеят, страдат по време на целия полет и когато кацнат, са щастливи, макар и да са станали на парцал. Що се отнася до училищата, не знам много за това как те работят днес. Когато бях в училище, някои четива, които по-късно, вече като възрастна читателка, намерих очарователни, се превръщаха в изключително скучни упражнения, за които трябваше да се получават оценки. Училището, чрез начина, по който в него се преподаваше литература, премахваше удоволствието от съпричастността и въображението. Ако извадите енергията от едно изречение, като се задълбаете в това прилагателно или онази фигура на речта, на страницата ще останат само бледи азбучни комбинации и ще превърнете младите хора, в най-добрия случай, в изтънчени измамници.

Фльор Синклер, продавач на книги, книжарница Seven Oaks, Sevenoaks, Великобритания

При толкова много събития в един роман, който започва с нещо, което е казано и никога повече не може да бъде оттеглено, в особено чувствителен момент в юношеството на Джована – питам се дали има нещо, което ви кара да искате да се върнете назад и да разговаряте с юношеското си Аз (или може би нещо, което искате вашето юношеско „аз“ да е дочуло). Накратко, нещо, което би могло да промени хода на живота ви, нещо, което би ви дало увереност и импулс да извършите по-рано неща, които вече сте направили, или да ви попречи да извършите други, за които днес съжалявате.

В ежедневието ни онова, което е било, е било. По-късно не говорим за юношеството: що се отнася до мен, това беше време на застой, неутешим. Като възрастна винаги съм внимавала да не кажа на някой юноша, дори и такъв, който очевидно е щастлив: късметлия си ти. Мисля, че колкото по-скоро приключи този период, толкова по-добре. От друга страна, писането за това е вълнуващо. Подозирам, че от всички книги надниква някакво малко парче юношество, независимо от темата им, именно защото това е фаза на гръмотевици, мълнии, бури и корабокрушения. Вие сте отчасти дете, отчасти възрастен, необходима е цяла вечност, докато тялото ви се отърве от една форма и приеме друга. Изглежда, че самият език не притежава правилната за вас форма, понякога говорите като дете, понякога се изразявате като пораснала жена, но така или иначе ви е неудобно. В действителност миналото не се променя. Но когато пишете, юношеството променя цвета си до безкрайност. Всеки фрагмент може да намери мястото си и изведнъж да придобие подходящия си в историята смисъл. Ако пишете, то онова статично, задушаващо време, наблюдавано от ръба на зрелия живот, изведнъж започва да тече, оформя се и се преработва, намира собствените си мотивации.

Фе Фернандес Виларет, продавач на книги, L'Espolsada Llibres, Corr d'Avall, Барселона, Каталуния

Първо бих искала да ви кажа, че за мен беше удоволствие да прочета четирите Неаполитански романи. Като продавач на книги съм ги препоръчвала на всички, но ги четат предимно жени, тъй като още от самото начало те са класифицирани като четиво „за жени“. Книгите ви имат женски облик, но това не означава, че те са само за жени: напротив. Защо според вас книгите, които гледат на света през женски очи, не интересуват мъжете? Години наред животът, историята и всичко, което се е случвало, са били разказвани от тях. Благодаря ви за приноса да направите женската вселена по-богата и разнообразна.

Какво да кажа? Мъжете, включително и много културни мъже, често дори не се опитват да ги четат, искам да кажа, нашите книги. Те ги смятат, както сама посочвате, за „женски“ и тази формула изглежда не само предпазва мъжествеността им от всякаква възможна деградация, но преди всичко отказва на нас дара на универсалността, едно качество, което те приписват единствено на себе си. Те пишат книги за мъже и жени, докато ние можем да пишем само за жени. Това е един от многото признаци за това как те продължават да ни смятат за хора от по-ниска степен. Понякога изглежда, че ги подкрепяме самите ние, като на практика възкликваме, подобно на Ифигения у Еврипид: „Животът на един мъж струва повече от живота на десет хиляди жени.“ Възпитани сме с идеята, че човек от мъжкия пол има, сред многото си чудесни прерогативи, и онзи да капсулира в себе си целия свят. Когато някой мъж създаде произведение – велико, малко, мъничко – той автоматично се обръща към цялото човечество, марсианци, венерианци, той се чувства готов за възможното и невъзможното. Но ние, така поне са ни казвали те, не сме родени за това. Тяхната интелигентност, техният талант, са добродетели. Нашата интелигентност и талант са дефекти. Като споменем само един пример, изключителният Бодлер, на когото всички ние, мъже и жени, дължим толкова много, е написал, че женската красота трае по-дълго, ако не е придружена от интелигентност, и е подчертал това, като е казал, по своя провокативен начин, че да обичаш интелигентни жени е удоволствието на педераста. Нещата се променят, разбира се, и те продължават да се променят, но, особено в дълбочина, твърде бавно. Дори и днес, ако кажа, че най-великата литература не е универсална, а просто най-великата мъжка литература, разтревожвам хората и им изглеждам малко сурова. Но това е вярно.

Малгожата Завиеска, продавач на книги, Korekty, Варшава, Полша

В книгите си се изправяте пред важен въпрос: еманципацията на жените чрез професионалния живот. Какво мислите за възможните въздействия на корона вируса върху положението на жените? Смятате ли, че това ще влоши икономическите различия, като ни принуди да предприемем стъпки назад по отношение на вече спечелени позиции по пътя към еманципацията? Мислите ли, че това може да е интересна тема за някой писател?

Все още усещам последиците от страха и дезориентацията, идещи от това колко лесно беше ужасните условия на живот на най-слабите на планетата да се влошат в рамките на само няколко седмици. Не се интересувам особено от вируса. Онова, което ме уплаши, беше крехкостта на системата, и то до такава степен, че имам проблеми при намирането на обяснения. Искам да кажа, всичко беше рязко смалено. За изключително кратък период от време подчинението се оказа на върха на йерархията на ценностите. И жените започнаха да получават много повече заповеди от обикновено, изискващи, както обикновено, да забравят себе си и да се грижат най-вече за материалното оцеляване на семейството: да изхранват, да бдят, да се грижат, да изолират, да се самоизолират – и междувременно да се чувстват виновни за всичко, сякаш до този момент са имали прекомерно високи надежди. В тази картина стъпката назад изглежда неизбежна, с цел да се справим с основните изисквания: храна, вода, покрив, лекарства. Да, вярвам, че вместо разпространението на пандемията, онова, върху което трябва да се съсредоточим, е как ни променя разпространението на страха, като премахва смисъла на изискванията и фините амбиции от по-високо ниво, накратко от цялото онова „правене“, което припява заедно с нас, докато икономическата и социално-културна система се преструва на солидна. Но, както казах, трябва да помисля за това. Засега проблемът е какво да направим, за да запазим въпроса за жените в центъра. Той трябва да се възприема като нещо фундаментално.

Тим ван ден Хоед, продавач на книги, De Utrechtse Boekenbar, Утрехт, Холандия

Очарованието, което Неапол упражнява върху мен, ме е водило на два пъти в града. Четирите Неаполитански романи и моят личен опит в града съжителстват и понякога се сливат, както многото герои в романите. До каква степен използването на различни образи беше важно при създаването на портрет на Неапол? И има ли вторичен герой, към когото се чувствате по-близо?

Прав сте да подчертавате, че погледът ни е наш собствен, и в същото време смесен с много други гледни точки, изразени в романи и по различни други начини. Това е вярно за всички и, естествено, също и за писателя, който предлага на обществеността свой собствен начин на виждане, който е абсолютно уникален и все пак всичко друго, освен единствен. Всъщност в него се вливат предци, география, история, философия, науки, прочетени книги, усвоени устни и писмени техники за разказване, много клишета и особено непрекъснатият контакт с другите, начинът, по който писателката е извлякла и си е представяла техните чувства и мисли, какво сред тях е неизразимо и все пак, ако е решила да разкаже някаква история, за какво точно трябва да намери думи. В историята на Неапол – но и в историята на обекти, много по-прости от Неапол – всички тези неща биват поставени в ход, и в по-голямата си част писателят/писателката дори не го осъзнава. Налице е непрекъснато смесване, замърсяване, дори разваляне, което изгражда един неистински свят, но който, ако опитът се окаже успешен, в крайна сметка е по-истински от истината: [той е] истината, която е точно пред очите ни, но която никога не сме виждали. Но дали този резултат е реално постигнат или не, писателят/писателката никога не може да знае със сигурност. Дори успехът не го гарантира, всъщност, щом само книгата е приключена, авторът става по-малко съществен от фоновите герои.

Като авторка, ако трябва да кажа истината, се чувствам като майката на [семейство] Солара. Тя държи целия квартал в юмрука си, чрез онзи червен лихварски тефтер, и въпреки това е малка жена от второстепенно значение. Тя се появява само за няколко реда, измъчвана от жегата, докато се разхлажда се с ветрило.

Ан Голдщайн, преводач

Как работите? Правите ли много корекции и от какъв тип? Смятате ли се за добър авто-редактор? Често ли правите промени в думите или в езика?

Решаващият за мен момент е да стигна, започвайки от нищото, до плътна, хаотична чернова. Работата по черновата е изтощителна. Нужна е много енергия, за да се получи текст с начало, край и собствена претъпкана жизненост. Това е бавен подход, като зараждане на някаква форма на живот, която още няма определена физиономия. В отделни случаи мога да продължавам с писането, дори и без да препрочитам, но това е рядко. По-често напредвам с по няколко реда всеки ден, като пиша и пренаписвам. Често разлюбвам [написаното] и оставям всичко настрана. Но това болезнено състояние засега ще пренебрегна. Вместо това искам да ви кажа, cara [скъпа] Ан, че само когато този предварителен труд даде добри резултати, за мен започва истинското удоволствие от писането. Подхващам всичко от началото. Премахвам цели раздели, пренаписвам много, променям насочеността и дори естеството на героите, добавям части, които едва сега, когато вече има текст, ми идват на ум и изглеждат необходими. Развивам епизоди, за които едва се е намеквало, променям хронологията на определени събития, много често връщам вече изхвърлени страници – по-ранни, по-дълги, може би по-грозни, но по-непосредствени версии. Това е работа, която върша сама, не бих я споделила с никого. В определен момент обаче имам нужда от внимателни читатели, но такива, които ще се фокусират само върху невнимателностите ми: грешки в хронологията, повторения, неразбираеми формулировки. Страхувам се от предложения, които клонят към нормализиране на текста, като например: не го казвайте така, пунктуацията е недостатъчна, тази дума не съществува, това е неправилна формулировка, това е грозно решение, по този начин е по-красиво. По-красиво? Редактирането от вид, който е прекомерно загрижен за уважението към настоящия естетически канон, е опасно. Същото важи и за редактирането, което насърчава аномалии, съвместими с популярния вкус. Ако някой редактор каже: във вашия текст има добри неща, но трябва да работим върху него, по-добре оттеглете ръкописа. Това първо лице множествено число е тревожно нещо.

Readings Victoria, книжарница, Австралия

Какво означава за вас да слушате приказки за „женско писане“?

Ще се възползвам от този ваш въпрос, за да обясня. Няма нищо лошо да се каже „женско писане“, но това трябва да се върши с повишено внимание. Тъй като съществува житейски опит, който е несъмнено женски, то всеки негов израз, устен или писмен, трябва да има недвусмисления печат на жена. Но за съжаление не е така. Всяко средство, което ние, жените, използваме, за да се изразяваме, всъщност не ни принадлежи, а в исторически план е продукт на мъжко господство – преди всичко чрез неща като граматика, синтаксис, отделни думи, самото прилагателно име „женски“ с различните му конотации. Очевидно литературното писане не прави изключение. И така литературата, писана от жени, може да се развива мъчително, [изхождайки] от мъжката традиция, дори и когато се утвърждава мощно, дори когато търси собствената си специфична генеалогия, дори когато абсорбира и, в определени рамки, прави свои собствени смесването на половете и неутолимостта на сексуалното желание. Означава ли това, че сме затворници, че ни е отредено да бъдем скрити завинаги от самия език, на който се опитваме да говорим за себе си? Не. Но трябва да осъзнаем, че в този контекст нашето изразяване е процес на проби и грешки. Трябва да изхождаме непрекъснато от хипотезата, че въпреки толкова големия напредък, ние все още не сме истински видими, истински чути, все още не сме истински разбираеми и трябва да разбъркваме опита си безброй много пъти, както човек го прави със салата, преоткривайки изненадващи гласове за хората и нещата. Трябва да открием много мистериозния начин (или начини), по които, започвайки от някаква пукнатина, от нещо, изхвърлено сред вече установените форми, стигаме до писане, което е непредсказуемо дори за нас, които работим по него.

Ивана Добраковова, преводач за издателство Inaque, Словакия

Досега винаги сте използвали перспективата на възрастен разказвач (Леда, Олга, Делия) или сте оставяли главния герой да порасне (Елена), а след това да се върне назад във времето; защо това се промени в случая с Джована?

Не мисля, че съм се променила. Но има нещо различно. Оставих неопределена самоличността на фигурата, която придава литературна форма на „Аз“-а на Джована. Препрочетете, cara Ивана, много краткия пролог, който намеква за „заплетен възел, и никой, дори и онзи, който в този момент пише, не знае дали той съдържа правилната нишка за разказ или е просто озъбена бъркотия от страдание, без изкупление.“ И докато четете, наблюдавайте „онзи, който“. Обичам много този пасаж. Моите разказвачи винаги са възприемани като отдалечени от разказваните факти. По времето, когато започват да пишат, те чувстват, че са много различни от онова, което са били в историята, и трябва да се доближат възможно най-близо до него, за да успеят да говорят за себе си. В случая с Джована онази, която пише, също е отдалечена по време от съответните събития и има проблеми с историята. Но фактът, който бихме могли да наречем нов, се състои за мен в това, че „онзи, който“ не е непременно Джована.


Източник

 

[1] В интервюто се обсъжда предимно последния роман на Феранте, „Лъжливият живот на възрастните“. Бел. пр.

Pin It
Елена Феранте
Елена Феранте, една от водещите авторки в съвременната италианска литература, е известна с изключителната си затвореност и отказ да дава почти всякакви интервюта и информации за себе си. Авторка е на няколко романа, най-известен и четен сред които е представяният тук „Дни на самота“ („Дните на изоставеност“ в оригиналното заглавие).
Други статии от този автор

Посетители

67

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Пендо писа Още
    Едно малко... преди 13 часа
  • Кунев писа Още
    Четох едни "писания"... преди 5 дни
  • Пендо писа Още
    Не мога да разбера... преди 6 дни
  • Български офицер писа Още
    " TIMEO DANAOS et  DONA  FERENTES ! " преди 1 седмица
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много ценно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Първи впечатления от... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Завиждам на страната... преди 2 седмици
  • хелена писа Още
    Коментарът Ви какво... преди 2 седмици
  • хелена писа Още
    Казвате, че западната... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Западът 5 века е... преди 3 седмици
  • АННА писа Още
    Върнах се в детството... преди 3 седмици
  • Гео Милев писа Още
    След всяка карикатура... преди 3 седмици
  • Кунев писа Още
    "Казване на истината":... преди 4 седмици
  • борислав гърдев писа Още
    Да уточмним все пак -... преди 4 седмици
  • Valpet писа Още

    През м.октомври т.г. в... преди 4 седмици
  • Емил Войников писа Още
    Беше лятото на 1984... преди 4 седмици
  • Valpet писа Още
    Благодарности към г-н... преди 4 седмици
  • Благо писа Още
    Освен "Адът - това са... Петък, 23 Октомври 2020
  • Златко писа Още
    Практиката в това... Петък, 23 Октомври 2020
  • Златко писа Още
    Просто щракнете върху... Петък, 23 Октомври 2020
  • Милена писа Още
    PS: Намерих я:... Петък, 23 Октомври 2020
  • Милена писа Още
    Бихте ли публикували... Петък, 23 Октомври 2020
  • mboru_uombe@abv.bg писа Още
    Особено ми липса... Сряда, 21 Октомври 2020
  • Кунев писа Още
    Бях в Германия 2... Вторник, 20 Октомври 2020
  • пантелей пътник писа Още
    за бедния и петмеза е... Понеделник, 19 Октомври 2020