1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2020 10 Georgi Cankov 2

 

Понеже ще пиша за книга, бъкаща от магии и заклинания, компютърът ми решава да се включи в играта и започва да прави магарии. Дано в крайна сметка текстът ми стигне до вас. Никак не ми е приятно да се занимавам с произведения, които – по моя преценка – нямат нищо общо с изящната словесност. Но нали знаете приказката за магарешките уши на цар Траян – как човек да си трае, когато настъплението на пошлостта заплашва литературната атмосфера?! Не че въздухът е прозрачно чист – почитателите на Венета Райкова и на производните ѝ са хиляди, някои, меко казани автори, от издателство „Пощенска кутия за приказки“ бълват и на хартия, и в You Tube циничните си смешки, дори обикалят страната и – почти като чалгаджиите – обират портфейлите на наивниците (само не възприемайте, че възприемам всички автори от това обединение като бездарници). Стотици са и графоманите, даващи последните си стотинки, за да зарадват близките си с „букети“ от стихове и разкази, отпечатани за тяхна сметка. С всичко това не е възможно да се преборим. Имам право обаче да издигна глас, когато уважавани издателства представят в примамливи опаковки ерзац четива. Няма как да не се натъжа и да не поделя с вас изумлението си, че през ръцете на редактор като Христо Блажев и на издателство като „Сиела“ може да мине ръкопис, наречен „Откраднато, обречено, опазено“ с подзаглавие „Самодивски сезони“. Когато зачетох книгата, тъй като съм жаден за добро българско фентъзи от сорта на романите на Николай Теллалов (те за съжаление не се преиздават и могат да бъдат намерени само антикварно на космически цени), отначало помислих, че авторката ни провокира, че безумията в текста ще бъдат обяснени и всичко ще се обърне надолу с главата. Любовта между овчаря Марко и красивата самодива Неда ми изглеждаше пародийна, както и началните думи в анотацията на последната страница, че „самодивите и овчарите водят вековна борба по българските земи“. Ето че овчарят „с особена миризма“ се доближава до русалката. Заплашена е да отреже косата ѝ. Но той се отказва. „Усетих изчезването му, както може да се усети изчезването на хищник, стоящ с оголени зъби до гърлото ми. Сравнението не е пресилено – те са свързани с животните така, както ние с растенията. Не съм чувала растение да е прегризало гърлото на животно.“ Откривате ли някаква логика или следа от мисъл в трите изречения? По нататък русалката Неда ни обяснява, че в миналото овчарите „отглеждали овце“ – „днес не им се налага да го правят: повечето са много заможни, ядат месо и тренират телата си.“ Героят Марко „е най-добрият катерач и бегач сред овчарите“ Живеел в Сицилия, „имали куче, котка и породисти коне“. Непознат белокос мъж му обяснил, че родителите му са се преселили на небето и отвел Марко в България. Захваща се да реже самодивски коси. „В два часа след полунощ, докато шофираше към Рибарица, звънна на Васил, който пътуваше към летището в София с грижливо прибраните самодивски коси. Борил пък му се обади след разговора с Васил.

– Братле, това беше… – емоционалният му приятел звучеше превъзбудено – като върховно садо-мазо, не се сещам за друго сравнение!“

Оттук нататък си позволявам хаотично да отварям страниците и да търся нещо по-смислено. На страница 264: Неда описва тялото на овчаря Марко: „Забележителна форма, няма спор. Всеки мускул е на мястото си, а плочките на корема му се броят достатъчно ясно.“ После той бързо влиза под душа. Намират се в притежаван от него хотел. Самодивата решава да влезе в сайта „на банката, в която имам сметка, за да проверя от кой клон в Пловдив е най-удобно да изтегля парите си преди заминаването. Отварям сметката и…“ Тя се оказва празна, а парите са били изтеглени „в брой от клона на банката във Видин“. Прехвърлям се близо до края. И попадам на сърцераздирателна любовна сцена: „Овчарят дръпна по рамото ѝ широкото, приличащо на лодка деколте, за да могат устните му по-бързо да стигнат до голата кожа. Звукът от късането на плата остана незабелязан, а пръстите ѝ настойчиво плъзнаха под тениската и притиснаха гърба му.

В ума ѝ се мярна странното усещане, че докосва не само него… Сякаш погали крилете на големия орел, татуиран върху плещите му. Той хвана лицето ѝ с длан и прекъсна целувката:

– Не си тръгвай от мен!

Очите ѝ блеснаха синеещи и Марко се взря в тях като омагьосан. Неда посегна с устни към неговите, но той продължи:

– Не искам да живея без това синьо! Не съм аз без теб, разбираш ли? Когато те видях насред двора ми…Жива! Не съм изпитвал такава лудост! Исках да те убия от любов!“.

Този текст е на страница 423. Нарочно цитирам точно страниците, за да не ви хрумне, че си измислям. Можете да проверите, да отворите още на много места. А в един литературен сайт прочетох, че „Искра Урумова явно познава пазара и вкусовете на днешните млади читатели“. Ако помагаме на децата ни да харесват подобни писания, тежко ни и горко. Отделих толкова място на тази книга, защото категоричното ми мнение е, че трябва да даваме отпор на кича и на бездуховността.

Забелязвам, че миналият ми „Книжен петък“ (вече обясних защо прескочих обичайния ден за хрониката) беше съпроводен от доста по-малко харесвания. Обяснявам си това с тирадата ми срещу омразата в литературните среди и в защита на правото на другия да изрази мнението си. Просто не можем да се отърсим от злобата, от завистта, от разделението. И от неприемането на различните от нас. Дали става дума за „балкански синдром“ или за непреодоляна болка от натрупаното повече от петдесет години принудително мълчание? Ще продължа да разсъждавам на тази тема и в бъдещите ни срещи, но сега ще се опитам да споделя невероятното си вълнение от срещите с другостта и от желанието на талантливите и човеколюбиви творци и мислители да насочват нашата толерантност. Красноречив пример е новата книга „Възхвала на Ханс Аспергер“ от Златко Енев, издание на „Колибри“. Това е текст, който те държи буден, нещо повече, подготвя те за среща с непознат за сетивата ти разум. А всъщност е изповед за одисеята на едно семейство. Но първо, за онези, които по някаква причина не са чували за Златко Енев да го представя. Години наред тегля от интернет неговото месечно електронно списание „Либерален преглед“. През 2014 година като приложение беше издадена разтърсващата книга на Румен Леонидов „Уплашеният човек“, можем да прочетем също великолепните романи на Енев „Една седмица в рая“ и „Реквием за никого“, както и детската му трилогия „Гората на призраците“, „Паркът на призраците“ и „Пустинята на призраците“. Но за всички тях и за тенденциите в „Либерален преглед“ непременно ще говорим отделно. Този около шейсетгодишен мъж завършва философия в СУ „Св. Климент Охридски“, а от трийсет години живее в Берлин. Изповед като „Възхвала на Ханс Аспергер“ не се появява всеки ден. Енев ни запознава с Темпъл Грандин, американска специалистка по отглеждане на добитък и говорител на аутистите – страхотен документален филм за нея показаха по HBO. Нейната книга „Мислене в картини“ допринася много за сваляне на стигмата от аутизма. А началото на обсъждането на другостта е поставено от австрийския педиатър Ханс Аспергер – той наблюдава група момчета, които нарича „малки професори“, открива в тях минимална съпричастност към другите, липса на приятели, непохватност. Синдромът на Аспергер става известен в психиатрията като високофункционален аутизъм. Как да разберем аутистичния мозък? Златко Енев се нагърбва с непосилната за повечето от нас мисия да разкаже нещата от личен опит. Той ни предлага да проследим историята на неговото семейство: на бившата му съпруга Дорейн Вестфал (натрупаните напрежения нерядко водят до разводи, но отношенията между родителите остават завинаги много близки) и на двете им деца Паул и Леа. Навлизането в друго измерение – това на невроспецифичните деца, или на аутистите, не е описание на болест, а многострадален опит да бъдат разбрани онези, които не са като нас и се нуждаят от огромната ни воля и от безмерна обич, за които не бива да търсим отплата. Не е възможно да преразказвам преживяното от Златко Енев, но просто ще цитирам един от най-важните изводи в книгата му: Според него трябва да разпознаем и приемем аутизма „като неизбежна част от многообразието на собственото ни съществуване“ Авторът посочва много важна предпоставка за да успеем: „Достигането на някакъв жалон от груповото и единичното ни израстване, който прави вече неизбежно осъзнаването, че единствено в прегръщане на идеята за различността и за другостта – като нещо не само не-заплашително, но и дълбоко необходимо, желано, търсено“ – ето къде изниква „изключителният ни шанс за преодоляване на трудностите и проблемите, пред които сме изправени в сегашния исторически момент“. Поради всичко изречено дотук, горещо ви препоръчвам да прекарате няколко дни с книгата на Златко Енев и да осмислите в нея надвременните послания, надскачащи конкретната тема за аутизма.

Ние, българите, все още сме толкова далече от толерантността към другото мнение, към различното поведение, че сами падаме в капана на изолацията, на вечните омрази и зависти. Прост пример – съпругата ми Зоя писа във фейсбук на една госпожа, която гневно забраняваше да празнуваме Хелоуин, тъй като този празник противоречал на нашите вековни традиции,. Тя отговори, че не бива да отнемаме радостта от очите на децата, че и ние възрастните имаме право да се порадваме на красивия маскарад. Върху Зоя се изсипаха какви ли не хули. Представям си какво ли би станало, ако приемем да сведем глави пред близки и приятели в Деня на благодарността! Същото е и в артистичните среди, въобще в културата – мнението на другия е враждебно. То е едва ли не заровена бомба, която ще експлодира всеки момент.

Повод за размисли на същата тема ни дава и следващата книга, този път вече преводна – сензацията по цял свят „Душата на октопода“ от Сай Монтгомъри. Тази жителка на Ню Хампшър е автор на двайсетина документални бестселъра, посветени на общуването ни с животните – тя представя интелигентността на прасетата, „магията на тигъра“, среща се с „розовите делфини“, изследва „новозеландските папагали какано“, но „Душата на октопода“ несъмнено е нейният шедьовър. Разговаряме пълноценно с извънземен разум, ала срещата ни с него в никакъв случай не е фантастика, а реалност. Нали си спомняте, че на последните световни първенства по футбол октоподи предвиждаха резултатите от мачовете? В текста на Монтгомъри въобще не става дума за подобни евтини сензации. Тя категорично доказва, че не сме сами. Философските обобщения ни отвеждат много далече: „Буда отрича съществуването на постоянно „аз“. В края на живото „азът“ може да се разтвори във вечността като сол в океана. За някои хора това е истинско нещастие. Но загубата на самотния „аз“ в океана на вечността може да се разглежда и като освобождение и просветление, както ни обещават мистиците“, В общуване с октоподите Октавия и Кали, естествоизпитателката се опитва да отговори на въпроси, които далеч надхвърлят науката за съзнанието на животните. Почти всички стопани на кучета и на котки усещат невероятната телепатична връзка, която ги привлича към тях. Един критик остроумно забелязва, че Сай Монтгомъри се отнася към наблюдаваните от нея октоподи като към герои от роман на Джейн Остин: „Накрая е трудно да се отърсим от усещането, че тези чудати създания наистина водят богат вътрешен живот, при все че на нас не ни достига въображение да го разберем напълно.“ Преводачката Елмира Великова чудесно се е справила с нелесната си задача да се гмурне в дълбините на философията и на океанологията, но опитът ѝ от преводи на Съмърсет Моъм, на Катрин Ан Портър, на Джек Лондон и на Амброуз Бирс се усеща в богатството на речника и в намирането на изход от множеството трудни задачи – научни и художествени.

И още по темата другост, но от съвсем различна гледна точка. „Компас на ценностите“ или „Житейските уроци на 101 страни“ е бестселър от Мандийп Каур Рай Дилон, световен експерт по ценностите, която работи с водещи световни компании. Била е в над 150 държави и е правила репортажи като журналист за „Би Би Си Свят“, „Ройтерс“ и др. Издание на „Хермес“, преводачка – Цветана Милева, тази книга дири онези положителни качества на различните народи, които могат да бъдат от огромна полза на цялото човечество. Навремето Тончо Жечев мечтаеше да напише „Географска история на българската литература“, за да осмисли „духът на мястото“ и неговото значение за художествената образност. В този, благословен от Далай Лама том става дума най-вече за „добрия дух на местата“: за прагматизма на китайците, за дипломатичността на норвежците, за предприемчивостта на американците, за любовта към поезията в Никарагуа, за усета за хармония в Малайзия, за сплотеността в Кения, за хумора на египтяните и т.н., и т.н. Едва ли Рай Дилон винаги е права, невъзможно е да установиш кое е най-важното за жителите на някоя страна след кратък престой там. Например, за българите тя смята, че най-важната характеристика е изключителните им грижи за здравето. Като гледам какво се случва в условията на пандемия, едва ли е точно така. Но както и да спорим, книгата е изключително полезна, дори само за това, че открива повече от 100 надвременни ценности, спазването на които може да спомогне за опазване на човечността. Руснакът от български произход Георгий Гачев също остави няколко десетки томове с изследване на най-характерните качества на народите. Такива произведения може да породят много спорове, но са конструктивни и най-вече – дават ни уроци, че ако потърсим мостове между различните ни представи за най-важното в живота, можем да постигнем и толерантност, и по-добро разбиране на другостта.

А сега ще погледнем на другостта в областта на международните политически отношения. На тази тема има не хиляди, а милиони изследвания, мемоари, документи, но сред тях много значимо място е отредено за „Свидетел на историята. 1929 – 1969“ – мемоарите на американския дипломат Чарлс Е. Болън. За нея фотографът Иво Хаджимишев научава от бившата посланичка на САЩ в България госпожа Ейвис Болън. Тя разказва скромно за съдбата на нейния баща и за ролята му при установяване на дипломатически отношения между САЩ и Съветска Русия през 1934 година. Личен преводач на Рузвелт и на Труман, съветник и политически анализатор при американските президенти до края на кариерата си, той оставя мемоари с огромна стойност. В крайна сметка Университетско издателство „Свети Климент Охридски“, съвместно с „Книги НИСИМ“ (вълшебна книжарничка на булевард „Васил Левски“ 59, където внучката на поета Валери Петров Анна Хаджимишева радушно приема ценителите на хубавите книги) издадоха огромния елегантен том с твърди корици „Свидетел на историята“ в превод на Явор Сидеров.“Има два случая, в които можем да кажем със сигурност, че си имаш работа с лъжец; ако човек казва, че може да пие шампанско цяла нощ, без да се напие, и ако каже, че разбира руснаците.“ Болтън става близък приятел с Михаил Булгаков: „Кръглолик като повечето украинци, с червен нос като копче и светли, весели очи, заразно енергичен и общителен, Булгаков хич не се свенеше да изказва мнението си за съветската система.“ Очакват ви повече от 600 страници с проницателно изписани портрети на политици, на писатели, на значими личности, като основното правило на Болтън е да уважава другостта и да се опитва да намира общ език, не в името на компромиса, а за благото на хората. „Свидетел на историята“ е съвършеният деликатес за любителите на исторически загадки и за всички, които биха желали да проникнат отвъд „желязната завеса“ на дипломатическите тайни.

Дали имаме правото да тълкуваме посланието в романа „Хотел „Ирис“ на японката Йоко Огава също като опит за обяснение и за съобразяване с другостта? През 2017 година, благодарение на „Колибри“ получихме романа „Любимата формула на професора“. Един шейсет и четири годишен математик, след тежка автомобилна катастрофа, почти напълно изгубваше връзката със заобикалящия го свят и се опитваше да търси спасение в магията на числата. Родената през 1962 година Йоко Огава притежава най-авторитетните японски литературни награди – „Акутагава“, „Танидзаки“, а през 2006 година режисьорът Такаши Коидзуми създаде запомнящ се филм за съдбата на губещия паметта си професор. Сега отново „Колибри“, в превод от японски на Маргарита Укегава, ни среща с появилия се в оригинал през 2003 година роман „Хотел „Ирис“. Докато четях творбата, си мислех за „Жената от пясъците“ от Кобо Абе, за „Татуировката“ от Джуничиро Танидзаки, за модерната „скандална“ проза на Рю Мураками. Всяка среща с японската литература е докосване до светоусещането на другия – еротичната тръпка е доста различната от европейското усещане за плътско, а любовта и в този, и в други японски романи е едновременно жестока и красива. Седемнайсетгодишна девойка и мъж, прехвърлил средната възраст, са напълно отделени от света на малък остров и изживяват бурна, изпълнена с ярост и с болка връзка, която същевременно носи и на тях, и на читателите леко перверзна наслада – защо пък да не я сравним с чувството, което блика от „Поручик Бенц“ на Димитър Димов. Така другостта неочаквано се оказва по-близка до нас и по-разбираема. Литературата е едно от най-сигурните средства за откриване на неподозирани възможности за общуване.

Точно по този начин – с възхита и с уплах – светът през 1817 година приема драматичната поема „Манфред“ от „черната овца“ на британския романтизъм Джордж Гордън Байрон. Обвиняват го, че плагиатства от Кристофър Марлоу, после го сравняват с „Фауст“ на Гьоте – да, паралелите са очевидни, но поредният български преводач на гениалната творба професор Александър Шурбанов – най-значимия англицист у нас, на когото дължим срещи с Чосър, с Милтън, с десетки английски и американски поети, както и прекрасни авторски стихове и есета, открива в „следговора“ си сянката на Сатаната от „Изгубеният рай“ на Милтън, както и отгласи от монолозите на Хамлет, но същевременно ни помага да почувстваме, че „Манфред“ е еманация на „байронизма“ – неповторимата защита на човешкото достойнство, апологията на силния дух – тя завладява умовете и сърцата на хората по света и им вдъхва кураж за бъдещето. Затова, макар и до днес ровенето в „мръсното бельо“ на интимния живот на Байрон да продължава, след „Манфред“ ние имаме силата да се обърнем към духа, що всичко отрицава и гордо да му заявим:

„Каквото съм направил,
направил съм го. В себе си аз нося
терзание, което ти не можеш
да умножиш, каквото и да сториш.
Безсмъртен е умът и си заплаща
за всяка мисъл, зла или добра;
на злото съм начало, но и край,
за себе си е място той и време.“

А истинският модерен човек няма да престане да повтаря след гордия Монфред: „Който иска власт да има/ над други, трябва по-напред да служи,/ да се харесва, да се подчинява, /на четири да гледа, да се вре / навсякъде, да стане въплътена / Лъжа, така че да се възвиси / между посредствените – а такива / са мнозинството. Аз не бях готов да стана част от стадото, макар и като водач. Дори да е сред вълци, лъвът е сам – и с мене е така.“ Не случайно сложих в курсив последните думи. Те са мантра, защита от стадото, от посредствеността, макар да са основната причина отгоре ти да се струпват опасни врагове.

Завършвам с два романа за митичен герой от древността, който прилича донякъде на Манфред, но носи в себе си и фаталната вина на самодръжците – като Хитлер и Сталин. Говоря за Александър Македонски и за събраните в един том повествования на първомайстора на британското криминале с исторически сюжет Пол Чарлз Дохърти. „Средновековни загадки“, „Дневниците на сър Роджър Шалот“, „Кентърберийски загадки“, „Египетски загадки“, „Тайните на Древния Рим“ – над 100 романа, продуктивност, почти равняваща се на тази на Александър Дюма, без висините на таланта на французина, разбира се, но винаги създавани след внимателно изучаване на епохата и наситени с драматични обрати и със запомнящи се образи. „Загадките на Александър Македонски“ са доста, а в тома, предложен от „Бард“ под общото заглавие „Александър Велики. Хаос и кръв“намираме две от най-интересните:: „Убийство в Македония“ и „Убийство в Тива“. Първият роман е посветен на възкачването на Александър на трона след загадъчното убийство на баща му Филип, а вторият е за битката на владетеля срещу Тиванците и стремежа му да сложи на главата си свещената корона, пазена в Храма на Едип, която може да му осигури „божествен статус“. Преводач на романите е опитният Владимир Германов. Всъщност започнах с митологията, превърната в кич, и завършвам с почти митичен герой, устремен към божественост. Това бяха поредица от срещи с другостта, която много често ни озарява с мъдростта си, но понякога е и глашатай на бездуховност и на бездарие. Къде ще ни отвее вятъра на промяната следващата седмица и дали обичта ни към вълшебния свят на книгите отново ще успее да се пребори с беса на пандемията – да се молим да стане така!

 

Pin It

Посетители

59

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Пендо писа Още
    Едно малко... преди 13 часа
  • Кунев писа Още
    Четох едни "писания"... преди 5 дни
  • Пендо писа Още
    Не мога да разбера... преди 6 дни
  • Български офицер писа Още
    " TIMEO DANAOS et  DONA  FERENTES ! " преди 1 седмица
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много ценно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Първи впечатления от... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Завиждам на страната... преди 2 седмици
  • хелена писа Още
    Коментарът Ви какво... преди 2 седмици
  • хелена писа Още
    Казвате, че западната... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Западът 5 века е... преди 3 седмици
  • АННА писа Още
    Върнах се в детството... преди 3 седмици
  • Гео Милев писа Още
    След всяка карикатура... преди 3 седмици
  • Кунев писа Още
    "Казване на истината":... преди 4 седмици
  • борислав гърдев писа Още
    Да уточмним все пак -... преди 4 седмици
  • Valpet писа Още

    През м.октомври т.г. в... преди 4 седмици
  • Емил Войников писа Още
    Беше лятото на 1984... преди 4 седмици
  • Valpet писа Още
    Благодарности към г-н... преди 4 седмици
  • Благо писа Още
    Освен "Адът - това са... Петък, 23 Октомври 2020
  • Златко писа Още
    Практиката в това... Петък, 23 Октомври 2020
  • Златко писа Още
    Просто щракнете върху... Петък, 23 Октомври 2020
  • Милена писа Още
    PS: Намерих я:... Петък, 23 Октомври 2020
  • Милена писа Още
    Бихте ли публикували... Петък, 23 Октомври 2020
  • mboru_uombe@abv.bg писа Още
    Особено ми липса... Сряда, 21 Октомври 2020
  • Кунев писа Още
    Бях в Германия 2... Вторник, 20 Октомври 2020
  • пантелей пътник писа Още
    за бедния и петмеза е... Понеделник, 19 Октомври 2020