Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

 

2019 10 Olga Tokarczuk
Олга Токарчук е запленена от дългата история на етническото смесване в Полша.
Снимка: Томаш Лазар за списание Нюйоркър.

 

Панаирът на книгата във Варшава се провежда всеки май на Националния стадион – едно съоръжение, подобно на кошница, изпъстрена с червено-бялото на полското знаме. В светлата съботна сутрин стотици оранжеви балони, подарени от издателство за аудиокниги, се издигат нагоре, пускани от детски ръчички, а тълпи от читатели разглеждат щандовете на издателства от цяла Европа. На щанда на националния институт „Фредерик Шопен“ има роял, на който млада жена свири „Бохемска рапсодия“. В мобилна книжарница продавач с дълга коса и хипарски очила услужливо показва на клиент копие на „Завинаги секси“ [Forever Butt 😊], антология на куиър-списание („джобно, розово и супер-гей“). Дълга опашка се извива пред щанда на уважаваното издателство Wydawnictwo Literackie и продължава около няколко други. Те чакат за автограф на Олга Токарчук, която през последните години се утвърди като водеща романистка в Полша и често се споменава като претендентка за Нобеловата награда[1].

Самата Токарчук е излязла навън: тълпите я карат да се чувства напрегната и тя има нужда да се подготви. Стояла е до късно предишната нощ, имала е проблеми със съня. Токарчук, на петдесет и седем, е дребна и впечатляваща жена с фокусираната енергия на йога учител. Харесват ѝ умело скроени рокли с множество гънки, заедно с многопластови гривни. Дългата ѝ кестенява коса е сплетена на раста, преплетена със сини мъниста и накамарена на главата ѝ. Устата ѝ често е присвита в иронична усмивка.

Стоя до нея, докато тя пуши тънка цигара „Вог“ под трибуните-кошници на стадиона. Сградата е открита отново през 2012 г. и напоследък се е превърнала във фокусна точка на ежегодния ноемврийски „Марш на независимостта“, на който членовете на крайнодесни и националистически групи носят транспаранти с лозунги като „Полша за поляците“ и „Спрете ислямизацията“. Новото съоръжение е заменило стадиона от комунистическо време, който се е разпаднал напълно в средата на деветдесетте години, когато прекарвах по-голямата част от годината тук в страната, учейки полски, преди да продължа образованието си. Докато Полша постепенно се ориентираше към капиталистическа икономика, мястото се беше превърнало в пазар за фалшиви или от втора употреба стоки, и беше известно с боклуците и престъпността си. Бях предупредена да не стъпвам никога там.

Токарчук довършва цигарата си. Вятърът носи наоколо малки топчета от сив пух на тополи, които цъфтят из цяла Варшава през пролетта. Тя ги отупва от опушено-черната си рокля и се отправя навътре.

Надолу по опашката се разнася лека възбуда, когато един журналист повежда Токарчук покрай тях, към пресцентъра. Прическата-раста я прави моментално разпознаваема. Решила е да държи косата си така по прищявка, преди повече от десет години, когато една стачка на летището в Банкок ѝ оставила повече свободно време. Някъде по-късно тя узнала, че подобен вид прическа била често срещана сред племената, живеещи в Полша през предхристиянските времена. „За това даже има израз на латински: plica polonica“, казва ми тя по-късно. „Леко отрицателно описание, което намеква за липса на хигиена“, смее се тя.

Изкопаването на неща, забравени от полската история, и преработването им в съвременен контекст се е превърнало в личен почерк на Токарчук. В международен план тя е най-известна с Бегуни – шестия си роман, който беше публикуван в Съединените щати миналата година, повече от десетилетие след появата си на полски език, а през 2018 спечели международната литературна награда Man Booker. Токарчук нарича книгата (която представлява рехава агломерация от художествена литература, история, мемоар и есе) – „роман-съзвездие“. Основната му тема е онази за пътуването, но отделните раздели често са свързани едни с други само чрез някоя дума или изображение, което позволява на читателите да откриват свои собствени връзки. „Когато го изпратих за първи път на издателството си, те ми се обадиха и ме попитаха дали не съм объркала файловете в компютъра си, защото това не е роман“, казва тя.

Формата, основаваща се на фрагменти, е особено подходяща за роман на автор от Полша, където националните граници са се променяли отново и отново през вековете, и където множество етнически групи – поляци, украинци, литовци, германци, рутенийци, евреи – са живели едни до други сред какофония от езици и опит. Централноевропейската литература като цяло, смята Токарчук, „поставя реалността повече под въпрос. Тя е по-недоверчива към стабилните, постоянни неща.“ Един от героите в Бегуни казва, „В съзвездието, а не в последователността, се крие истината“.

Но в Полша един разказ за историята, който обхваща разпокъсаността, многообразието и преплитането, е по неизбежност политически и с това нарушава дългогодишната митология на страната като хомогенна католическа нация. Тази национална митология се намира във възход през последните години, особено след 2015, когато социално консервативната партия Право и справедливост (ПИС) дойде на власт, въз основа на платформа за антиимиграционно „национално единство“. Оттогава насам правителството отказва да приема бежанци от Близкия изток и Северна Африка, противопоставя се на институционализирането на равни права за еднополови двойки и прие закон, който забранява дискусиите относно полското сътрудничество с нацистите по време на Втората световна война.

В една неотдавнашна статия от нюйоркския Таймс, Токарчук осъди политическия климат в страната си: „Държавната телевизия, от която значителен брой поляци получават новините си, последователно очерня, с агресивен и клеветнически език, политическата опозиция и всеки, който мисли различно от управляващата партия.“ Творчеството ѝ често се занимава с въпроси, по които тя има силни възгледи. Дългогодишна вегетарианка, която казва, че губи сън от мисълта за страданията на животни в кланици и фабрики, през 2009 г. тя публикува неконвенционална криминална история за поредица от убийства, с мотиви, свързани с теми от екологията и правата на животните. Книгата Води плуга си над костите на мъртвите излиза тук [в САЩ] през август при издателство „Ривърхед“, в превод на Антония Лойд-Джоунс, преводачката на два предишни романа на Токарчук.

Полша, също като САЩ, е политически разцепена по средата. Привържениците на ПИС са балансирани от прогресисти – често по-млади хора, които живеят в градовете и предимно в западната половина на страната – които са за толерантност, мултикултурализъм и реална конфронтация с миналото на Полша. Това са читателите на Токарчук. „Дори приятелите ми, които не четат особено много и не следват най-новите млади поети или писатели, четат Олга Токарчук“, казва ми Зофия Крул, редакторка на литературното онлайн-списание Двутигодник.

Когато Токарчук се появява, за да поздрави читателите си, всички следи от безпокойство вече са изчезнали от лицето ѝ. Тя разговаря оживено и позира за селфита на масата за автографи. Един фен ѝ е донесъл книга с рисунки на „фантомна архитектура“ – проекти, които никога не са били изградени – с надеждата, че това може да е източник на вдъхновение. Библиотекар от Прушков, градче в непосредствена близост до Варшава, ѝ представя неотдавна публикуван полски превод на книга със спомени – хроника на живота на еврейската общност в града, унищожена през 1941 по време на нацистката окупация.

Подписването продължава близо два часа. Когато се надига от масата след това, Токарчук изстенва и се престорва, че е на път да се срине. Но очите ѝ са будни. „Да знам, че хората очакват следващата ми книга – това ми дава енергия“, казва тя.

Токарчук живее във Вроцлав, в югозападната част на Полша. Дошла е във Варшава не само за панаира на книгите, но и за литературен фестивал, наречен „Апостроф“, който се провежда в „Универсалния театър“ – един вид генерален щаб на тукашните интелектуалци и артисти. Тази година Токарчук е гост-куратор, и е организирала едноседмична поредица от симпозиуми с участието на водещи полски писатели и интелектуалци. Присъствала е на почти всички дискусии, където си записва отделни неща в малко черно тефтерче, а от време на време прави и предложения, ако изглежда така, че говорителите са изгубили нишката. Темата, която е избрала, е „Това не е единственият възможен свят.“ Една от дискусиите се фокусира върху това как би могла да изглежда една пострелигиозна Полша. Друга се занимава с въпросите за изменението на климата и други екологични проблеми. Вместо традиционния букет от отрязани цветя, в знак на благодарност всеки от говорителите получава букова фиданка.

В една от вечерите група учители обсъждат бъдещето на полската училищна система. Пьотр Ласковски, учител в ранните си четиридесет години, говори за отвращението си от начина, по който бизнесът си е присвоил думи като „креативност“ и „иновация“. Доскоро той е бил директор на гимназия, в която повечето решения са се вземали съвместно, чрез гласуване на учениците и преподавателите. Според него училищата трябва да имат за цел да освободят учениците от грижите за пазара на труда и вместо това да ги подготвят да преоформят света. Облечен в тъмносиньо яке с качулка, той се полюлява напред-назад докато говори, с едва сдържана енергия. Токарчук го огрява с поглед откъм обичайното си място в средата на първия ред.

След събитието, на сбирка в градината на театъра, Токарчук представя Ласковски като човек, който ръководи „най-анархисткото училище в системата“.

„Страхувам се, че не е чак толкова анархистко“, казва той.

Токарчук отпива от диетичната си Фриц-Кола, немска марка с интензивен кофеинов състав. „Колко свободен си да определяш какво казваш на учениците?“, пита тя.

„Право и справедливост“ е въвела държавно-задължителна програма: часовете по история са ограничени до полската история, разказвана от ясно националистическа гледна точка; часовете по литература наблягат на класиката на полската литература, като например историческите романи на Хенрик Сенкевич, а не на големите ѝ неконформисти, като Витолд Гомбрович и Бруно Шулц.

Ласковски свива рамене. Един учител, който се отклонява от официалната линия, „няма да бъде арестуван“, казва той, а просто „сплашен“, може би със заплахата за принудително пенсиониране. Макар че това вероятно няма да се случи във Варшава, той добавя, „ако сте учител в малък град или село, с много консервативно население, със свещеник, който преподава религия в училището, то тогава положението ви се променя коренно.“ Той се подсмива мрачно.

Сред ляво-ориентираните хора, с които разговарям, тази тема е често срещана: можеш да се измъкнеш с почти всичко, което вършиш – докато един ден внезапно не можеш. Повечето културни институции зависят от държавното финансиране, което ги прави уязвими за политически натиск. Миналия декември, след като Крул, редакторката на Двутигодник се противопоставила на опитите за цензуриране на списанието, правителството оттеглило финансирането си; това е довело до преустановяване на публикуването му в течение на няколко месеца, докато Крул си осигурила подкрепа от сравнително либералното градско управление на Варшава.

В областта на медиите намирането на начин за работа без държавна подкрепа се превръща във все по-привлекателен вариант. Когато наскоро в Ютюб беше излязъл групово финансиран документален филм за насилването на деца от католически свещеници, той беше гледан повече от двадесет милиона пъти – което се равнява на повече от половината от населението на Полша – в течение само на няколко дни. „Не мога да слушам официалното радио“, казва ми Моника Платек, професорка по право и криминология във Варшавския университет, докато търси на телефона си епизод на [предаването] „Radiolab“ на WNYC [група от независими нюйоркски радиа], което иска да сподели с Токарчук. Платек се е кандидатирала за място в изборите за Европейски парламент, като представител на Виосна, нова прогресивна партия. До изборите остават ден и половина.

В края на вечерта полският писател Анджей Стасюк, подкрепян от украинска рок група, наречена „Хайдамаки“, изпълнява музикални колажи по стихове от Адам Мицкевич. Роден през 1798 г., точно след като Полша е разделена на три от Прусия, Руската и Австрийската империи, Мицкевич участва в неуспешната борба на страната за независимост и прекарва по-голямата част от живота си в изгнание. Творчеството му е пламенно-патриотично – той е смятан за национален поет на Полша, но, както подчертават адаптациите на Стасюк, земята, която Мицкевич е възхвалявал, е включвала големи части от Украйна, Литва и Беларус. Стасюк – висок, строен мъж в петдесетте си години – започва с рецитиране на полски на началните строфи от Акерманските степи, романтичен сонет, в който се описва кримския пейзаж. И докато постепенно започват да му асистират духови, а след тях и ударни инструменти, разработващи фолклорна мелодия, Стасюк сменя езиците, при което наполовина изкрещява, наполовина рап-ва същите стихове на украински. Токарчук се люлее под ритъма на музиката. „Настръхвам, когато слушам това“, казва тя и потрива ръце. „Можеш ли да видиш какъв точно е онзи знак на ризата му?“

Намираме се на известно разстояние от сцената и знакът трудно се различава. Изглежда като орела от герба на Полша, но има и нещо друго. Придвижвам се напред през тълпата, докато стоя точно под Стасюк. Дизайнът изглежда като стилизирана птица, с две симетрични крила от двете страни на нещо, оформено като дървена лъжица. Правя снимка и се връщам при Токарчук.

„Аха“, казва тя, докато я увеличава. „Това е украинският кръст Тризуб.“ Тя преплита пръсти и поклаща ръце, за да подчертае казаното. „Двете култури са преплетени ето така. Те не могат да бъдат разделени.“

Връзката между поляците и украинците представлява сърцевината на романа, над който Токарчук работи в момента, и който ще черпи от семейната ѝ история. Предците от страна на баща ѝ включват поляци, украинци и рутенийци, идещи от някакво село в провинция Галиция. „Някои от тях са били много по-наясно с националната си идентичност, а за други това не е било толкова важно“, казва ми тя, докато следващия следобед пием чай във фоайето на нов бутиков хотел в централна Варшава. (Токарчук говори английски изключително добре, но полският ѝ език има необичайна елегантност и яснота; разговорите ни се водят и на двата езика.)

По време на Втората световна война над поляците в селото е било извършено клане, като част от вълната от убийства, извършвани от украински националисти, които са отнели десетки хиляди животи в региона. Дядото на Токарчук, който е бил поляк, но женен за украинка, оцелял. След войната Галиция е поделена между Съветския съюз и Полша, и селото е станало част от Украинската съветска социалистическа република. Семейството, заедно с близо милион други жители на областта, е имигрирало в Долна Силезия, регион на югозападна Полша, граничещ с Германия и Чехия. Поляците са насърчавани да се заселят там, отчасти за да заменят етническите германци, които по онова време, с напредването на Червената армия, са бягали в Германия, или са били прогонени от Полша след края на войната. „Не може да се говори за тази област [Силезия] без да се споменават украинците, защото три милиона поляци, които живеят там, все още имат корени в Украйна“, казва Токарчук. „Това разграничение – кой е поляк и кой украинец, за мен е много изкуствено.“

Токарчук е родена през 1962 г., първата от две дъщери, в село малко пò на север от Долна Силезия. Там се е запазило малко немско малцинство: за да останат, някои от хората твърдяли, че са поляци, а други се оженили за поляци/полякини. Като дете Токарчук имала немска бавачка. Родителите ѝ преподавали в народната гимназия – част от движение, основано с цел повишаване на образованието сред селските среди, а семейството живеело на територията на училището – период, който Токарчук си спомня щастливо. Баща ѝ бил училищният библиотекар и тя прекарвала по-голямата част от времето си в библиотеката, като четяла всичко, каквото ѝ попаднело – поезия, Апулей, Жул Верн, енциклопедии.

В тийнейджърските си години Токарчук започнала да осъзнава, че голяма част от света е затворена за нея. „Всичко, което беше интересно, беше извън Полша“, казва тя. „Страхотната музика, изкуството, филмите, хипитата, Мик Джагър. Беше невъзможно дори да мечтая за бягство. Като тийнейджърка бях убедена, че ще трябва да прекарам остатъка от живота си в този капан.“

През есента на 1980 г. тя постъпила във Варшавския университет, за да учи психология. По време на войната кампусът на университета е бил немска казарма. Нейното общежитие било в близост до руините на еврейското гето, а по улиците все още имало множество празни места, поради системното разрушаване на града от нацистите през 1944. През втората година от следването ѝ, в отговор на все по-масовите демонстрации в цялата страна, правителството обявява военно положение. Дори и сега, в комфорта на хотелското фоайе, Токарчук потиска потрепването при този спомен. „За младо момиче от провинциите всичко това беше много сурово“, казва тя. „В магазините нямаше какво да се купи, по рафтовете само оцет и горчица. И отчаяние във въздуха. Хората наистина бяха много песимистични. Не вярвах, че Съветският съюз някога ще се разпадне.“

След дипломирането си, през 1985 г., Токарчук се омъжва за колега, с когото е следвала психология, и двамата се преместват в градче недалеч от Вроцлав. Токарчук специализира в клиничната психология, включително работа с наркомани и алкохолици. След няколко години тя вече е „прегоряла“. „Прекалено невротична съм, за да бъда терапевт“, казва тя.

Успява да получи паспорт, за да пътува до Лондон за няколко месеца, където учи английски, работи каквото намери – сглобяване на антени във фабрика, чистене в луксозен хотел – и прекарва времето си в книжарници, четейки феминистка теория, с която не е имала възможности да се среща в Полша. Един от ранните ѝ разкази, „Хотел Капитал“, е написан от гледната точка на камериерка, която пише истории за хората, чиито стаи чисти, въз основа на личните им вещи. „Всеки път, когато съм в хотел“, казва ми Токарчук, оглеждайки се неловко из фоайето, „си припомням, че камериерките са хора като мен, че те също могат да пишат и за мен, и за бъркотията в хотелската ми стая.“

След като Токарчук се завръща в Полша, се ражда синът ѝ, и тя започва да пише сериозно. Съзнанието, че множество реалности могат да съществуват съвместно, тя обяснява с обучението си по психология. Едно от първите ѝ клинични преживявания е включвало двама братя, които са имали съвсем различни емоционални разкази за семейната си динамика. „Това беше първата ми стъпка към писането“, припомня си тя по-късно. „Да пишеш означава да търсиш множество конкретни, специфични гледни точки към реалността.“

Първият роман на Токарчук, публикуван през 1993 г., е философска притча, поставена във Франция от XVII век; следващият разказва историята на екстрасенс от Вроцлав през 1920-те години. Първият ѝ голям успех идва с третия ѝ роман, „Правек и други времена“ (1996), в който тя се обляга на истории, които ѝ разказвала като дете бабата по майчина линия. С нотка на вълшебен реализъм – четири ангели-пазители бдят над развитието на действието – романът описва живота на две семейства в измислено полско село от ХХ век. Голяма част от него се върти около взаимоотношенията между поляци и евреи. Поляците посещават еврейски лекари и пазаруват в еврейски магазини, но страстната любов между полякиня и евреин е осуетена. Заради съчетанието си от митични елементи и дългосрочен поглед към историята, романът е приветстван като новаторство.

Приблизително по същото време Токарчук се влюбва в долината Клоджко, живописно кътче в Долна Силезия, недалеч от чешката граница. Тя и съпругът ѝ купуват обикновена дървена къща и се заемат да я ремонтират. Токарчук е очарована от историята и културата на региона. Докато минава покрай една църква малко след преместването, тя забелязва статуя на една светица, Света Вилгефортис – и това преживяване формира гръбнака на следващия ѝ роман „Дом на деня, дом на нощта“, публикуван през 1998 г. Историята се развива така: в магазина за сувенири на църквата авторката попада на книжка, съдържаща средновековно животоописание на светеца, написана от човек, идентифициран само като „Пасхалис, монах“. Според легендата Вилгефортис искала да стане монахиня, но баща ѝ я отвлякъл от метоха и се опитал да я принуди да се омъжи. Тя се помолила на Исус да я направи отблъскваща за бъдещия младоженец и била възнаградена с мъжествени черти и брада, наподобяваща Христовата – при вида на което баща ѝ я убил.

„Кой е човекът, който е написал живота на светицата и как е узнал всичко това?“, пита един от героите. Както се оказва, Пасхалис – измислена фигура – е човек, уникално подходящ за написване агиографията[2] на това мъжествено момиче: още от детството си той е измъчван от желанието да стане жена. Подобно на региона, в който се случва историята, с неговите непрекъснато променящи се национални граници, и двамата герои обитават една гранична област, което изглежда повишава способността им за съпричастност.

В съчетанието от мемоар, измислица и мит, романът е първият опит на Токарчук във формата на съзвездието, която по-късно тя използва в „Полети“. Този роман прораства от факта, че за първи път в живота си Токарчук се оказва способна да пътува на широко. Процъфтяващата ѝ международна репутация означава покани на литературни фестивали по целия свят, синът ѝ наближава зряла възраст, а и бракът ѝ приключва. Тя се заема с идеята да напише книга за пътуванията, но конвенционалното писане на пътеписи ѝ изглежда твърде праволинейно, липсва му „нервната, дори агресивна, много активна, много спешна“ природа на акта на пътуване.

„Отчаяно се опитвах да намеря формата за такава книга, но не можех“, разказва ми тя. Но когато започнала да събира бележките си, тя разбрала, че самите те вече могат да съставят роман. За да определи окончателната форма, тя разстлала фрагментите на книгата – сто и шест от тях – на пода на работната си стая и се качила на масата, за да може да ги огледа отгоре.

Един от тези фрагменти се отнася до Филип Верхейен, фламандският анатом от XVII век, който е дал названието на Ахилесовото сухожилие. Като млад мъж, един от краката му е трябвало да бъде ампутиран. Но след това Верхейен започнал да преживява постоянни болки в празното пространство, където е бил кракът му. Онова, което е премахнато – било то крайник от тялото или група хора от нацията – все още има силата да наранява. „Трябва да изследваме болката си“, заключава той.

В деня след като приключва „Апостроф“, Токарчук обядва в индийски ресторант във Варшава заедно с партньора си от единадесет години, Гжегож Зигадло, приветлив мъж в късните си четиридесет години, със загрижени очи и гъста черна коса. Резултатите от изборите за Европейски парламент са влезли в сила и те са обезкуражителни. „Право и справедливост“ е спечелила най-големия дял от гласовете за всички избори досега – повече от четиридесет и пет процента, преднина от близо седем процента пред основния ѝ центристки съперник – Европейската коалиция. [Партията] Виосна е успяла да влезе, с шест процента, и ще да изпрати трима представители в Брюксел. Моника Платек, фенката от „Апостроф“, не е сред тях.

Зигадло работи като преводач от немски език. Сега работата му, както сам той я описва, е „да се грижи за Олга“, да служи като шофьор, момче за всичко, научен сътрудник и т.н. Тя го нарича свой „мениджър“; той пък нарича писането ѝ „семейният бизнес“. Освен че ѝ предоставя всичко, от което тя може да се нуждае незабавно – еспресо, копие на книга, техническа поддръжка – той понякога се намесва, докато тя и аз разговаряме, за да изясни някой пункт, който тя е представила, или за да я предупреди, sotto voce, да не бъде недискретна.

По-късно в следобеда Зигадло ни откарва до Вроцлав, на три часа път. Автомобилът им, Волво-комби, е натъпкан догоре с куфари, чанти за дрехи и буковата фиданка на Токарчук от фестивала. Когато потегляме, Токарчук връзва растата си на кок и посяга към торбичка с оризови бисквитки с аромат на къдраво зеле. Зигадло с мъка си проправя път сред трафика, като в един момент спира рязко точно по средата на едно от варшавските (всепризнати като объркващи) кръгови движения.

През годините, които е прекарала в изследване и писане на най-новия си роман, „Книгите на Яков“ (2014 г.), двамата обикалят голяма част от Европа ей така – Украйна, България, Румъния, Чехия, Германия, Турция – следвайки дирята на главния герой, Якуб Франк. (Очаква се романът да се появи на английски през следващата година, в превод на Дженифър Крофт, която е превела и Бегуни.) Франк е полски евреин от осемнадесети век, който се е провъзгласил за Месия. През 1750-те години той печели хиляди последователи сред сабатяните, месианската еврейска секта, към която сам принадлежи. Той включва християнските учения в сабатския юдаизъм и провежда масови кръщения. Освен че е направила исторически проучвания на детайлите от епохата, Токарчук е искала да посети и самите места. „Аз съм писателка, а не историчка, така че сама трябва да се докосна до всичко – да го помириша, да го докосна, да го видя.“, казва тя. Наблюдавала е растения, листа, цвета на почвата, течението на река Днестър. В Лвов е седяла в катедралата, за да си представи как е било, когато последователите на Франк са били кръщавани там масово.

През по-голямата част от последните десет години тя се е потапяла във всички възможни теми, свързани с Франк: Полша от осемнадесети век, религия, мистика, еврейско просвещение в Централна Европа. За нея е било важно да улучи дори най-малките детайли. В една сцена тя изобразява жени, които седят и шият, като светлината се отразява в металните им игли. Докато четяла пасажа, тя усетила, че нещо не е наред, а след това осъзнала, че за метални игли в тази част на Европа е още рано; хората са шиели с дървени. По-късно, когато книгата е почти завършена, консултанти, наети от издателя ѝ посочват, че през този период картофите не се ядат често в Централна Европа; оризът, внасян от Турция, е основният хранителен продукт.

Резултатът от всичко това е най-амбициозната досегашна творба на Токарчук.  В повече от деветстотин страници романът преплита перспективите на десетки хора, свързани с Франк, включително Бенедикт Чмиловски – свещеникът, написал първата енциклопедия на полски език; Елиша Шор – равин, който е запленен от харизмата на Франк; Моливда – полски благородник, който е преводач, довереник и евентуален предател на Франк; както и една умираща еврейска баба, която поглъща кабалистичен амулет и чрез това постига безсмъртие.

Книгата става моментален бестселър и печели най-престижната литературна награда в страната, Nike. Успехът ѝ подчертава нещо, което изглежда очевидно по време на посещението ми: днес еврейското наследство на Полша се обсъжда много по-открито, отколкото през деветдесетте години. По време на „Апостроф“ един от участниците носеше тениска с надпис на идиш. На мястото на варшавското гето сега стои популярен нов музей – ПОЛИН, Музей на историята на полските евреи. („Полин“ е названието на Полша на идиш.) „Няма полска култура без еврейска култура“, казва ми Токарчук в един момент. И все пак прегръщането на това наследство от Полша далеч не е еднозначно. Когато Токарчук за първи път прочита за Франк, тя разбира, че много хора имат силни мотиви да забравят историята му: полските католици, смутени от начина, по който Франк се отнася към църквата (той е бил затворен в манастир за тринадесет години); ортодоксалните евреи, които смятат Франк за предател; и дори полските потомци на Франкистите, неговите последователи, които може би не искат да им се припомнят еврейските корени.

Токарчук се наслаждава на ролята си на човек, който оспорва утвърдени разбирания, и в едно интервю, след като книгата е спечелила наградата Nike, тя призовава сънародниците си да признаят по-тъмните елементи от миналото на нацията. „Измислили сме си тази история на Полша като отворена, толерантна страна“, казва тя. „И все пак сме извършили ужасни неща, като колонизатори, като национално мнозинство, което е потискало малцинството, като собственици на роби и убийци на евреи“. Пощенската кутия и страницата ѝ във Фейсбук незабавно били наводнени със съобщения, обвиняващи я в национална измяна. „Единственото правосъдие за тези лъжи е смъртта“, писал някакъв човек. Други призовали тя да бъде изгонена от Полша. Крофт се притеснила за безопасността на Токарчук и я помолила да напусне страната за известно време. Издателите на Токарчук временно ѝ предоставили телохранители. Но Токарчук си остава непоколебима. Според нея ереста разкрива границите на конвенцията, но освен това поставя предизвикателството да се преминат тези граници; това е „акт на свободния разум“.

Напоследък Токарчук си играе с мисълта да живее повече или по-малко пълноценно в селската си къща в долината Клоджко, и сградата се реновира и разширява. Преди пет години тя е основала летен литературен фестивал в близкия град Нова Руда, в който участват писатели от цяла Източна Европа. Получила е финансиране от местните власти и няколко частни спонсори, включително и производител на тоалетна хартия. „Мислех да направя медал от тоалетна хартия за нашия министър на културата“, казва Токарчук и се усмихва през зъби.

Един ден тя и Зигадло пътуват от апартамента си във Вроцлав до селото, за да проверят как вървят строителните работи. Поемайки на юг от града, ние подминаваме паметник в чест на шестстотната годишнина от заселването на региона, а след това и склад на [фирмата] Amazon. Възрастен белокос мъж пресича улицата, като води за ръка дете от междурасова връзка. „Красив млад поляк“, отбелязва Зигадло.

Докато магистралата се изкачва в планината, започва да вали обилен дъжд. Токарчук реагира така, сякаш това е лична обида. „Няма да можем да видим гледката“, оплаква се тя. При хубаво време тя обича да се изкачва до върха на хълма зад къщата си, от който се виждат планините, които се простират по чешката граница.

Започвам да разпознавам пейзажа, който Токарчук описва във Води плуга си над костите на мъртвите, току-що преведената ѝ криминална история за убийства и правата на животните. Когато започнала да пише романа, тя вече била замислила идеята за „Книгите на Яков“, но знаела, че това ще отнеме години и че трябва скоро да предаде на издателя си нов роман. В желанието си да напише „нещо леко“, тя решила да опита перото си в детективски роман. „Вече имаш формата, нали разбираш? Просто ти трябва време, за да подредиш всичко, и тогава е лесно. Нищо чудно, че тези писатели на криминалета могат да издават нова книга всяка година.“ Зигадло, откъм шофьорското място, бързо ѝ изшътква.

Идеята за криминален роман ѝ хрумнала за пръв път през зимата, която прекарала сама в долината, след като се разделила със съпруга си, като единствените придружители били двете ѝ кучета. Един ден кучетата изчезнали. „Започнах да питам хората какво се е случило“, разказва тя. „Някой ми каза, че в района е имало голяма ловна експедиция, а понякога тези пияни ловци убивали кучета.“ Тя продължава: „Беше преди много години, но запазих тази идея в продължение на дълго време. Идеи като тази – все едно са в хладилника. А след това някой ден се появяват на масата ми.“

Книгата е всичко друго, но не и конвенционален криминален роман. Главната героиня Янина Душейко живее в неназовано село, където води самотна война срещу ловците, нейни съседи. Вегетарианка и страстна поборница за правата на животните, Душейко е потънала в скръб след необяснимото изчезване на домашните си кучета и страда от множество физически и психически мъки. Докато в един момент съседите ѝ започват да измират по най-невероятни начини – единият се задушава с кост, докато яде елен, който е убил, друг пада в изоставен кладенец – а Душейко се опитва да убеди полицията, че самите животни си отмъщават на ловците.

Историята е разказана изцяло чрез странния, натрапчив глас на Душейко. Изолирана и фиксирана върху астрологията като средство за разбиране на света – „Редът съществува и той е в нашия обсег“ – тя е чиста душа, на която напълно липсват умствени защити. В началото на книгата, мислейки за болката си, тя се чуди: „Може би с това може да се свикне? Научи се да живееш с него, точно както хората живеят в градове като Аушвиц или Хирошима, без изобщо да се замислят какво се е случвало там в миналото.“ Но към края тя осъзнава, че такъв живот е невъзможен. „Всяка мъничка частица на света е направена от страдание“, казва тя.

Малко по малко асфалтовият път се превръща в черен. В крайпътния храсталак се появява лисица, само за да изчезне също толкова бързо. Токарчук размишлява как ли е изглеждало мястото след войната, когато немците са бягали, а поляците са се заселвали. „Поляците са гледали на тези къщи като на временно селище. Те изобщо не са се грижели за тях“, казва тя. „Били са сигурни, че идва Третата световна война и че трябва да са готови да напуснат отново.“

Къщата изплува от мъглата, оголена до дървената си рамка. Разкопките отстрани са създали големи купчини червеникава земя. Двама мъже работят с нещо, което прилича на ръчна бетонобъркачка, с която правят хоросана за зидането. Изпълнителят, компактен мъж на средна възраст, облечен във ватирано черно яке и черен каскет, въвежда Токарчук в къщата. Още няма електричество и тя пристъпва внимателно през недовършените етажи, докато разглежда плочките за кухнята и обсъжда цветовете на боята.

На горния етаж тя и Зигадло изследват напредъка в работата по спалните. Токарчук е искала стаята с най-голям прозорец да бъде стая за гости, най-вече за сестра ѝ, с която тя е много близка, но Зигадло се опитва да я убеди да я запази като своя работна стая. Вкъщи във Вроцлав тя има собствено пространство за писане, но тук вече е свикнала да работи в кухнята. „Както обикновено се случва с жените“, казва тя.

„Не и по време на моята смяна“, отвръща Зигадло и поклаща глава.

Токарчук наднича през прозореца. „Сигурни ли сте, че не можем да отидем до върха на хълма?“, пита тя. „Може би с колата?“

Той въздъхва. „Можем да опитаме.“

Обратно в колата Токарчук си спомня за фиданката от „Апостроф.“

„О, господин Роман! Ето нещо за вас“ – казва тя на един градинар, който ни гледа откъм верандата си.

„Какво искате да правите с това?“, пита той.

„Не знам“, казва Токарчук. „Това е буково дърво. Има нужда от място, за да расте. Но не искам да блокирам изгледа. Какво мислите вие?“

Те тръгват заедно към горичка от дървета пред къщата. Токарчук се връща след миг, доволна. „Горичката тук е засадена от мен“, казва тя. „Нямах достатъчно въображение и не очаквах, че ще станат толкова високи. Сега ни засенчват слънцето сутрин.“

Колата започва да издава сигнали на протест, докато Зигадло се опитва да я маневрира по черния път, сега сериозно разкалян.

„Да опитаме“, призовава Токарчук. „Ой!“, възкликва тя, когато колата се подхлъзва.

„Не можем да караме по този път!“, казва Зигадло.

„То и без това няма какво да се види при това време“, добавя Токарчук и въздъхва. „Всичко е в мъгла. Жалко.“

Колата отново започва да протестира, когато Зигадло се опитва да обърне назад по тесния път. На поляна се вижда дървена ловна вишка[3], от която ловците дебнат дивеча. „Ох, тази е нова“, казва тъжно Токарчук. В романа ѝ [героинята] Душейко отбелязва: „Не е ли връх на арогантността, не е ли дяволска идея да се нарече място, от което човек убива [животни], ‚амвон‘?“

„Когато се живее тук, в центъра на Европа, където армиите идват и си отиват, и унищожават всичко, културата се превръща в своеобразна спояваща маса“, казва Токарчук в някакъв момент по пътя. „Поляците знаят, че без култура не биха оцелели като нация.“ Една нация, която е обединена от патриотичната поезия на Мицкевич – или от митологията на гордия народ, който си остава обединен, дори и когато е опустошен от завоевателски армии – е може би нещо като напукана ваза: може да се използва, стига лепилото да държи, но едва ли е особено стабилна. Но ако не може да има полска култура без украинска или еврейска, то какво се случва, когато тези малцинства бъдат потиснати или изтребени? Лепилото се разлага, парчетата се разпадат. Хората на изкуството могат да правят опити за възстановяване, като разказват истории, които показват, че евреите и поляците живеят в хармония, като пеят думите на Мицкевич на украински. Но те не могат да възстановят съда в първоначалния му вид. Тяхната работа просто преконфигурира купчината от парчета, като прави от тях нещо ново. Съдът, който Токарчук е създала от историята на нацията си, е раздробен и фрагментиран – и след онова, което се е случило през миналия век той няма как да бъде друг. Някои хора насочват гнева си от онова, което тази картина разкрива, обратно към нея.

Заглавието Бегуни (Бегачи) идва от името на руска православна секта, датираща от осемнадесети век, чиито членове са смятали, че постоянното движение ще им позволи да се предпазят от злото. В много отношения Полша е страна на номади, бягащи от злото от миналото, многото ѝ етнически населения са се изтласквали многократно едни-други в различните ѝ региони. „Благословен е онзи, който напуска“, казват религиозните номади. Но такова бягство може да бъде само временно.

„Всяка култура е изградена върху механизми за отбрана“, казва Токарчук. „Съвсем нормално е, че се опитваме да потиснем всичко, което не ни е удобно.“ Нейната роля, както самата тя я вижда, е да принуди читателите си да се вгледат в аспекти от историята – своята собствена или онази на нацията – които инак биха предпочели да избегнат. Тя е станала, както сама казва, „психотерапевт на миналото.“

Източник

 

[1] Статията е от юли 2019 г. Бел. пр.

[2] Животоописание на лице, обявено от църквата за светец/светица. Един от основните жанрове на средновековната литература. Бел. пр.

[3] На полски (и английски) думата е „амвон“. Бел. пр.

 
Рут Франклин
Рут Франклин е старша редакторка на американското списание The New Republic.
Други статии от този автор

Посетители

14
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Сложна... преди 2 часа
  • Серкан писа Още
    Аз никога не съм си... преди 2 часа
  • Лора писа Още
    Благодаря. Страхотен... преди 2 часа
  • Златко писа Още
    Благодаря и на двама... преди 4 часа
  • Серкан писа Още
    Радвам се за теб,... преди 4 часа
  • Гост писа Още
    Кой, аз ли? Ще го... преди 4 часа
  • Златко писа Още
    И пак в същия дух:... преди 7 часа
  • Златко писа Още
    Вярно. На Запад пък... преди 7 часа
  • Гост писа Още
    Само заглавието на... преди 8 часа
  • Златко писа Още
    Изля се долу-горе по... преди 10 часа
  • Лин писа Още
    Страхотен завършек на... преди 11 часа
  • Росица Гичева писа Още
    Ани писа:
    От известно време ...
    преди 22 часа
  • Златко писа Още
    Здравейте, Ани!

    Не... преди 2 дни
  • Ани писа Още
    Здравейте!

    Случайно... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ухаа, току-що реших "да... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    И аз съм боледувал... преди 2 дни
  • peterpup писа Още

    Статията е супер... преди 4 дни
  • Олег Витов писа Още
    Здравейте г-н Златков,... преди 4 дни
  • Анастасия писа Още
    Благодаря за това че... преди 5 дни
  • Peterpup писа Още
    Златко,
    Защо не... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Ще повторя тук... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Chavdar...
    преди 1 седмица
  • Б. Илиева писа Още
    Всяка емоция, описана... преди 2 седмици
  • Мими писа Още
    Благодаря Ви, открих... преди 2 седмици
  • Liliana Deyanova писа Още
    Blagodaria ti za texta, Zlatko, nai -... преди 2 седмици