Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Поемете дълбоко въздух и се пригответе да пометете всички жаргонни и надути фрази, които от години насам определят тона на заниманията с Ингеборг Бахман и Паул Целан. Това е уникална възможност да започнете отново.

Легендарната кореспонденция между Ингеборг Бахман и Паул Целан, за която първоначално се очакваше да бъде държана далеч от публиката до 2023 година, е била освободена от наследниците им по-рано и подготвена за печат от издателство Зуркамп с подходящата задълбоченост. И ето ги най-после – почти 200 документи, писма, посвещения, телеграми, пощенски картички, които отварят вратата към една голяма, трудна връзка между две личности, които са били просто захвърлени в ръцете един на друг от влечение, поетическо призвание, еротично привличане и скръб по отминали събития. Документите са от времето преди славата да се издигне над двамата поети по начин, който изглежда повече разрушителен, отколкото защитен, за самите тях. Всъщност нуждата от защита и чувството за ранимост са един от лайтмотивите на тези писма.

„По вълшебен начин“, пише 21-годишната Ингеборг Бахман на родителите си, „сюрреалистичният поет“ Паул Целан се е влюбил в нея. Годината е 1948, през май във Виена. 27-годишният Целан, чиито родители, Лео и Фредерике Анчел, са загинали в немски концентрационен лагер в Украйна, е избягал само няколко месеца по-рано от Букурещ, през Будапеща, за Виена. Бахман, дъщеря на учителка и бивш член на нацистката партия, пише докторската си работа върху Хайдегер. И точно Целан, от всички хора, ще пише в писмо до Бахман няколко години по-късно, че предпочита задавянето на Хайдегер със собствените му грешки пред солидната федерално-германска съвест на един Хайнрих Бьол.

Кореспонденцията започва със стихотворението на Целан В Египет, което той изпраща на любимата си, с посвещението „на мъчително точната“, за нейния 22 рожден ден. То съдържа един колкото объркващ, толкова и щекотлив мотив, който вече позволява да се предусетят бъдещите конфликти: „Закичвай чуждата до себе си най-хубаво./ Закичвай я с болката по Рут, по Мириам и Ноеми“, се казва в стихотворението. Този мотив, мотивът на „украсяващата болка“ – болката на еврейките украсява не-еврейката – е както психологически, така и морално труден за преглъщане и може би именно по тази причина той ни дава представа за конституцията на любовта между австрийската студентка по философия, на която предстои стръмна кариера като поетеса, и безнационалния евреин от Черновиц в Галиция, чието най-известно стихотворение, „Фуга на смъртта“, вече е предизвикало интерес в литературните кръгове.

Какво да прави една млада жена с подобно езиково ласо, което се опитва да впримчи едновременно и магията, и вината? Тя се оставя да бъде изкушена, обвита, тя е запленена, чете и се възхищава от неговите стихотворения – и отговаря в писмата си на неговото езиково превъзходство (все пак той е по-стар с шест години) – в един мистифициращ тон, който вече звучи като сладичко подражание на Целан; „Отново почувствах луната, дълбоко, много дълбоко, ти магьосничиш толкова великолепно, че никога няма да мога да го забравя.“ Но съвсем очевидно това е и една възможност да се говори за споделената сексуалност.

Новоизпечената любовна двойка прекарва около месец във Виена, след което Целан продължава, както е планирал, за Париж, където се установява (той вече е живял за кратко като студент в Париж), и където намира работа като учител. Три години по-късно той ще се ожени за французойка, ще стане баща, там ще го застигне и ужасната „Афера Гол“[1] – и там, в 1970, след множество тежки психически кризи и дълги престои в психиатрични клиники, той ще се хвърли в Сена, преди още да е станал на 50 години.

Кореспонденцията с любимата, която скоро става и интелектуална приятелка – докато Ингеборг Бахман, самата тя разтърсвана от множество кризи, престава да пише писма през 1961 – показва много ясно защо тези двама души, които за известно време са имали толкова безкрайно много да си кажат и които, в зависимост от екзистенциалната и творческа фаза, са се вдъхновявали толкова силно един от друг, не са могли да бъдат любовна двойка за дълго време. Колко облекчаващо би било, ако това би могло да се отдаде единствено на безразборните смени на сексуални партньори. През август 1949 Бахман пише самоуверено: „Сигурно можеш да си представиш, че времето от теб насам не е преминало за мен без връзки с други мъже … Но нищо не се превърна в сериозна връзка, не оставам никъде задълго, по-неспокойна съм от всякога, не искам и не мога да обещая никому нищо.“

Тази жизнена, сграбчваща, „мъжка“ страна на Бахман не бива да бъде премълчавана – и все пак това е само една страна от характера на човек, комуто специфично женската саморазрушителност изобщо не е чужда.

През септември 1950 тя ще спомене първия си „нервен колапс“ и ще каже на Целан, че е „изгубена, отчаяна и огорчена“; тя пише: „изпитвам такъв копнеж по малко защитеност“ и го умолява: „моля те, опитай се да бъдеш добър към мен и да ме прегърнеш!“. Целан очевидно чувства тук немалко стилизация, във всеки случай той скоро предупреждава своята междувременно много търсена приятелка да бъде „малко по-пестелива с претенциите си“. Досега те „е получила повече от живота“ от повечето техни връстници. Ревност? Това е удивително трезвият отговор на едно писмо, в което тя – през юни 1951 – признава: „обичам те и не искам да те обичам, това е прекалено много и прекалено тежко…“.

И въпреки това: любовната връзка ще се разпали още веднъж, през 1957 – Целан вече отдавна е женен и не забравя да похвали жена си Жизел Естранж за смелостта й. Същевременно нейните дневници издават колко шокирана тя е от изневярата (за да се узнае това във всеки случай трябва да се консултират и други източници освен настоящата книга). Но не само поради откритата изневяра, също и в други отношения този път нещата са по-различни. От първата среща са изминали девет години и внезапно Целан разпознава поетесата, колежката, голямата авторка: „Ингеборг, Ингеборг“, заклева той съзрялата Бахман: „Толкова съм изпълнен от теб. И вече знам, най-после, какви са твоите стихотворения.“

В тази възторжена фаза на подновено щастие в стихотворението на Целан „Кьолн, на гарата“ (където те са се срещнали в един хотел) се появява думата „време на сърцето“ (Herzzeit), откъдето идва и заглавието на тази кореспонденция. Целан се отдава с цялата енергия, с която разполага, духовно и чувствено – това е от една страна неудържимо, а от друга може би за пръв път истински сериозно и опасно за него. Когато в библиотеката на един приятел вижда книгите на двама им да стоят едни до други, той е сериозно развълнуван: фантазията за поетическата двойка, тук тя е валидна буквално. „Времето на сърцето“ може без съмнение да бъде означено като връхна точка на този сборник.

Но по-изненадващи, по-увлекателни, все пак си остават писмата от фазата на разрива, на огорчението и разочарованието. Това се отнася и до двамата: когато взаимно се призовават към разумност, те се справят отлично и без особено високопарен език. Точно както по-рано Целан се опитва да предупреди амбициозната, гладна за живот, разглезена от успеха млада жена, така и Бахман сега се дистанцира от него.

Не че не би могла да го последва в нещастието – остро породено от възприеманата от него като антисемитска критика на Гюнтер Бльокнер по повод на поетическата му сбирка Езикови решетки (1959). Но тя смята, че той се изгубва в отчаянието си, вместо да се подготви принципно за критика. В това писмо тя се показва решителна и прагматична – за разлика от обичайното й себепредставяне като наранена – и изисква от Целан да развие съзнание за собствената си слава. Тя аргументира, че нещата трябва да бъдат видени по този начин, напук на психозата и параноята му.

Целан обаче е напълно беззащитен срещу нападенията на критиката – и същевременно напълно невъздържан в изискванията към приятелите си, като това кулминира в аферата Гол, по време на която той бива сериозно поддържан от Бахман, Мария-Луиза Кашниц и други. Те публикуват в Neuer Rundschau един отговор срещу необоснованите обвинения в плагиатство, отправени от Клер Гол, самата тя еврейка – че Целан е използвал творбите на починалия й мъж, Иван Гол. За Целан това е едно травматично продължение на преследванията.

Бахман пише на Целан едно смело писмо – което обаче не се осмелява да му изпрати! – на 27 септември 1961. Тъжното е, че това е последното й важно писмо до него, преди тя да бъде обхваната от неспособността да пише писма. Тук се чувства и нейното изтощение, както и това, че вече отдавна тя е в плен на други проблеми. Съвместният й живот с Макс Фриш – от 1958 – очевидно е значително похабен от претенциите на Целан, това също се вижда от кореспонденцията. Тя пише: „Наистина мисля, че най-голямото нещастие е в самия теб. Злочестината, която идва отвън – и не е нужно да ме уверяваш, че тя е реална, защото аз го знам и сама до голяма степен – е наистина отравяща, но тя може, тя трябва да бъде преодоляна. Сега вече трябва да зависи единствено от теб да я посрещнеш истински; ти виждаш, че всички обяснения, всяко събитие, колкото и да е било истинско, не намалява чувството за нещастие у теб; когато те чуя да говориш, ми се струва, че … за теб не означава нищо това, че много хора са положили усилия, сякаш от значение е единствено другото, мръсотията, злорадството, глупостта … Ти искаш да бъдеш жертва, но от теб зависи да не бъдеш…“

Тук говори вече не младата жена, която се оставя да бъде запленена от изпълнения с болка език на Целан – тук говори опитната поетеса, която му налага граници: нейните граници. Всичко това не казва нищо за една възможна вина или небрежност от нейна страна. То не казва нищо и относно това в какви дълбини действително е изпаднал Паул Целан. То потвърждава обаче, че най-близките му хора са били неспособни да издържат състоянието му. Ингеборг Бахман не е могла, а още по-малко е могъл силният Макс Фриш, чиято кратка кореспонденция с Паул Целан също е отпечатана в този том.

Най-много обаче е отдала, изстрадала и изгубила Жизел дьо Лестранж, изключителната съпруга на Целан, чиято отчаяна кореспонденция с Бахман издателите също документират. На два пъти в умопомрачението си Целан се е опитвал да убие жена си – и въпреки това тя му е останала отдадена с цялото си същество, отвъд смъртта му. Писмата й до Бахман допълват разтърсващото впечатление, което прочитът на тази книга оставя. Макар и без да се впускат в разяснения – може би от стеснителност – издателите говорят за една „симптоматична кореспонденция“. И действително, тук става дума не само за любов, приятелство или поетически паралели в този дълго митологизиран поетически дует (като например общото и за двамата използване на думите „пясък“ и „коса“ като метафори за смъртта); тук винаги става дума и за техните болести. Болестите на Бахман, във всеки случай – нейните пристъпи на страх, тежката й зависимост от таблетки и алкохол, която също води до дълги престои в лечебни заведения – не са особено силно представени в кореспонденцията с Целан, те са били вероятно следствие от раздялата й с Макс Фриш през 1962.

И толкова по-удивително и затрогващо е, че след смъртта на Целан, почти десет години след прекъсването на техния разговор в писма, Бахман води още една интензивна – чисто поетическа – кореспонденция с някогашния си любим. Във вече завършения ръкопис на романа си Малина, който се появява през 1971, две години преди собствената й смърт вследствие на нещастен случай, тя вмъква приказната глава „Тайните на принцесата от Кагран“ – един hommage на Целан, когото тя е обичала най-много от всички. Тук обаче тя също говори и за невъзможността да бъде спасена от някого, който сам не може (и не иска) да бъде спасен.

От първото, посветено на Бахман стихотворение на Целан, В Египет, една директна линия действително води до Малина на Бахман – това отчаяно заклинание на ранимостта. Болката украсява, това го знаеше още големият виенски лекар Фройд, но поетическото й преувеличаване размива границите между нея и патологичното. При Целан това се е случило, при Бахман по-скоро не. Защото това също е нещо, което се показва от тази често мъчителна за четене и същевременно силно вълнуваща кореспонденция: Ингеборг е била по-силната.


Източник



[1] Аферата Гол: през 1960 Целан бива обвинен в плагиатство от Клер Гол, вдовица на еврейския поет Иван Гол, с когото Целан е бил приятел и за когото е превеждал стихотворения. Тези обвинения нараняват тежко поета и го преследват до края на живота му. (Бел. пр.)

Ина Хартвиг
Ина Хартвиг (род. 1963) е литературната редакторка на немския вестник Франкфуртер Рундшау.

Посетители

20
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Юрий Проданов писа Още
    Страхотна писателка!... преди 2 часа
  • Анти-анти писа Още
    Колкото и клакьорите... преди 20 часа
  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 4 дни
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 1 седмица
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 1 седмица
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 1 седмица
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 1 седмица
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 2 седмици
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 2 седмици
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 3 седмици