Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 87% (3 гласувания)

 

2017 09 Svec Stalin

 

През 1948, по повод седемдесетия рожден ден на Сталин, комунистическата партия на Чехословакия решава да го почете, като му издигне паметник в Прага. Това трябва да бъде най-голямата от този род статуя в света. Провежда се конкурс, за да се определи кому ще се падне честта да го проектира. Поканени са да участват всички скулптори в Чехословакия. Повечето провалят шансовете си нарочно, като представят великия вожд в неподходящи пози – усмихнат или разперил ръце като Исус. Отакар Швец, който е учил изкуството на скулптурата при баща си – майстор-сладкар – се преосигурява, като се напива до смърт. За негов зъл късмет, той печели въпреки това.

В продължение на следващите четири години партийни големци посещават Швец ежеседмично, за да предлагат съветите си за [необходимата му] визия. В проекта на Швец Сталин стои начело на редица от хора, които символизират Народа. Зад него следват работник, агроном, жена-партизанка и руски войник. Всеки път когато идват големците, те се опитват да направят Сталин по-висок, а последователите му по-ниски. Започва изграждането, секат се гранитни блокове, но критиците продължават да идват. Съпругата на Швец не издържа напрежението и се самоубива.

Най-после паметникът е готов. В нощта преди откриването му Швец отива да види скулптурата. Шофьорът на таксито му казва, че иска да му покаже нещо. Жената-партизанка сочи към копчелъка на руския войник. „Който е измислил това нещо, със сигурност ще бъде разстрелян“. Скулпторът се самоубива същата нощ. Тялото му не е открито в продължение на петдесет дни.

Сталин умира. Хрушчов произнася тайната си реч. Изминават още седем години. В края на краищата Сталин трябва да бъде разрушен. Задачата е поверена на най-големия експерт по експлозиви в страната. Партийните водачи изискват от него статуята да бъде взривена по такъв начин, че честта на Съветския съюз да не бъде накърнена. Никакви експлозиви в главата на Сталин. Никакви изстрели към тялото му. Работата въпреки това се превръща в катастрофа.

„При изграждането ѝ бяха убити всичко на всичко седем души“, казва един от героите в разказа на Бохумил Храбал Измама на огледалата, наскоро преведен от Пол Уилсън и включен в сборника Господин Кафка и други приказки от времето на Култа. „Първият, който умря, беше скулпторът, който я проектира, а последният беше един работник, който дойде на работа в понеделник сутринта здравата поркан, стъпи накриво на една от дъските на шестия етаж, падна с главата надолу от скелето и си разби главата върху малкия пръст на генералисимуса“.

В същия разказ един майстор-каменоделец, по собствено описание „добър комунист“, наблюдава с угнетена душа разрушаването от върха на едно църковно скеле. За да направи място за експлозивите, той е трябвало да пробива дупки в очите и сърцето на Сталин. Когато го направил, „усещането беше сякаш пробива дупка в собственото си сърце, защото той, каменоделецът, обичаше генералисимуса, беше вложил надеждите си в него, беше живял живота си чрез него, а сега трябваше не само да участва в разрушаването на огромния му паметник, но и да слуша увещанията да изличи образа на генералисимуса от сърцето си – образ, който му беше толкова скъп, та му се струваше, че не би могъл да живее без него“.

Храбал е един от любимите ми писатели. В продължение на години съм раздавал екземпляри от великолепните му романи Обслужвал съм английския крал и Прекалено шумна самота на всеки, който би се съгласил да ги вземе. И все пак, когато прочетох този пасаж, се обезпокоих от мисълта, че подзаглавието на този нов сборник ще се окаже прекалено истинско, че това няма да бъде нищо повече от поредица младежки произведения от времето на култа. Но след това продължих да чета и осъзнах, че не е имало от какво да се страхувам. Храбал е най-свободният сред писателите, най-малко ограничаваният от каквото и да е. И макар разказите тук да са писани през ранните шестдесет години, далеч преди закъснялото размразяване на Чехословакия, Господин Кафка изобилства от специфичната за Храбал ексцентричност, а буйната любов към езика избуява от всяка страница като плевел, прорастващ през циментова настилка.

* * *

Това не означава, че в тези разкази няма намеци за сталинизъм. Няма съмнение, Господин Кафка ще бъде чудесен подарък за онези, които смятат, че литературата на нашето време страда от трагична липса на техническа експертиза по въпросите на металургията. Разказите от Господин Кафка принадлежат към един изгубен жанр – производственият роман, водещата литературна форма от сталинистката епоха. В типичния производствен роман някой аутсайдер пристига във фабрика или на строителна площадка и трябва да измисли как да реши морален проблем или да повиши производителността: Иван Александрович трябва да ръководи изглаждането на водноелектрическа централа или София Александровна трябва да увеличи производителността в текстилна фабрика. Те, заедно е маските от епохата на кралица Елизабет и вицепрезидентските автобиографии, са едни от най-безплодните литературни жанрове, измисляни някога.

Погледнати отвън, разказите от Господин Кафка се придържат към тази форма. Повечето от тях се случват в стоманодобивните заводи Полди – огромен фабричен комплекс близо до Прага (основан, по странна прищявка на съдбата, от бащата на Лудвиг Витгенщайн), където Храбал е работил в продължение на няколко години през петдесетте). Те описват стачки, наряди и постоянен интерес към нравите на фабричния живот. Но пък изобилстват с неочаквани неща, а освен това често са много смешни. Никой друг писател не е по-добър от Бохумил Храбал при откриването на комичното в трагичното или на странното в обичайното. Въпреки ограниченията на ранните шестдесет години всички черти на храбалианския космос вече са тук – купът боклук, който представлява сумата от западната цивилизация, тълпата от ексцентрици, еротомани и наивници, квази-философските разговори, водени до писоари или пред купища шлака.

Ексцентричността е управляващият принцип в прозата на Храбал. Сякаш в Прага, градът, където Кеплер е открил тайната на елиптичните орбити, вече нищо не може да се движи по права линия. Романите му гъмжат от странни, блажени мономаниаци, изолирани простаци, кръчмарски философи и герои, които изглежда са пристигнали, подобно на корабни отломки, от някакви предишни, сюрреални приключения. Сред тях откриваме заводски бригадир, който е обсебен от политическата валентност на поезията в бял стих, човек, който движи първото в Прага автоматично кафене, като клечи вътре във въртяща се масичка, французин-изгнаник и комунистически агитатор, чиято истинска страст всъщност са екзотичните голи вариететни спектакли.

Към тези откровени ексцентрици се присъединяват фигури, чиято странност е просто плод на времето им. Трудно е да се остане на едно място в чехословашкия цикъл от анексии и революции от средата на миналия век. Много от героите на Храбал се премятат като топчета за пинг-понг, захвърлени в лотарийния барабан на историята. В Странни хора има един юрист (известен само като Съдията), който е понижен до работник в стоманодобивен завод. Той живее в мъничък апартамент, който нарича своя подводница. Всеки ден той носи вкъщи дървени парчета от фабриката, „остатъци от счупени сандъци, парчета от руска бреза, в която беше опакован руският хром, норвежки дъбов фурнир от феросиликоновите сандъци, понякога парчета германска ела от сандъците с никел“ и ги разглежда втренчено, докато имената, изписани по тях, пламнат и се разпаднат в малката му печка. Далеч от това да се чувства отчаян поради загубата на статус, Съдията се наслаждаваше на новооткритите възможности да се ангажира с един нов свят“. „Мисля си колко чудесно е човек да бъде принуден да изпадне в тази ситуация“, казва той. Дори опасностите на фабричния труд му предоставят възможности за удивление: Съдията не може да се удържа и да не пъха ръка в облаците от зеленикави изпарения, и да наблюдава с невинно удивление как обувките му се разпадат, а дрехите се свличат от гърба му.

Духът на хашековия Швейк, чешкият Санчо Панса, стои зад много от тези чудаци. Но глупостта на Швейк е начин на съпротива, безсърдечната му тъпота е оръжие на слабите. За разлика от него героите на Храбал не се нуждаят от оръжия. Вместо това те се изгубват в удивление от самите себе си. Чрез мономания, блуждаеща философска спекулация и един вид тясна заетост с особеностите на собствената си идентичност, героите на Храбал достигат нещо като блаженство, satori[1] насред сталинизма.

Полският журналист Мариуш Шчугиел пише, че най-големият дар на Храбал за човечеството е една лъжа, „лъжата, че всичко може да бъде красиво“ – дори грозното, глупавото, уродливото, низкото. Героите на Храбал вечно търсят този вид просветление сред тинята. Те откриват красота в най-невероятни източници: в бали от пресовани за вторични суровини романи, пред отворите на доменни пещи, в екстаза на философската спекулация, в задните стаички на бордеи, а също и в акта на препикаване на собствените обувки.

Може би съвсем подобаващо за такъв познавач на веселието, Храбал е написал онова, което самият аз считам за най-великата сцена на вечеря в литературата (ако и не най-великолепното меню – то принадлежи на Леопардът от [Джузепе ди] Лампедуза). Тя се случва някъде по средата на Обслужвал съм английския крал. По време на вечеря, дадена в чест на [етиопския крал] Хайле Саласие, в хотела му поднасят камила, пълнена с антилопа, пълнена с пуйка, пълнена с риба, пълнена с разнообразен подправки и твърдо сварени яйца. „А след това се случи нещо, което нито аз, нито някой друг, нито може би дори г-н Скрживанек, не беше виждал преди това. Първо, един държавен съветник, добре известен епикуреец, беше толкова запленен от печената камила, че се изправи и закрещя с израз на блаженство по лицето. Но тя имаше толкова прекрасен вкус, че дори този крясък се оказа недостатъчен, така че той извърши нещо, което изглеждаше като гимнастическо упражнение, после започна да се блъска по гърдите, след което изяде още едно парче месо, натопено в соса“.

Колко далеч е всичко това от мрачността, очаквана от писането, идещо от онова, което някога е било наричано „другата Европа“. Защото в продължение на повече от половин век англоезичната литература е запленена от въображаеми диктатури, въпреки че е имала много малко директен опит с подобни неща. Тези описания изглежда са навсякъде – у Толкин и Игрите на глада, във Фермата на животните и наградения с Пулицър роман на Адам Джонсън за Северна Корея, Синът на директора на сиропиталището. Всички те споделят един общ привкус на нереалност. Може би това е естествено. В края на краищата, англоезичният свят никога не е бил изправян пред революции в селски ферми, нито пък (с изключение на Маргарет Тачър) е бил управляван от орки. Но в следствие от това, повечето от тези описания на живота при тоталитарни режими в английската литература си остават по принцип на нивото на ксенофобската фантазия и боязливата алегория.

Алегориите правят нещата плоски. Освен това те ласкаят, което, мисля, е и ключът към тяхната привлекателност. Показвайки светове, населени с чудовища, карикатури на реални животни, тези [англоезични] произведения ни позволяват да надничаме през оградата към една преобърната версия на собствения ни свят, дори и когато ни подтикват да се потупваме по рамото заради многостранните удоволствия на живота в свободния Запад. Храбал прави нещо друго и едва ли е случайно, че книгите му почти никога не са алегории. Или по-скоро: сцените и ситуациите в романите му, които понякога изглеждат като метафори, идват от неща, които той е преживял. Храбал открива алегориите си в [реалния] свят. Фабриката от Странни хора е реална. Такава е и фабрилата за производство на хартия от Прекалено шумна самота – история, идеща от собствения му опит при работата на пункт за вторични суровини и участието в претопяването на осем милиона книги след установяването на комунистическата власт в Чехословакия.

Ако Господин Кафка действително е пощенска картичка от „времето на култа“, тя разкрива свят, в който идеологията може и да е притиснала, но в никакъв случай не е изличила творческия живот. Това не означава, че всичко в книгите на Храбал се е случвало точно така, както той го пише. Разрушаването на сталиновия паметник например не се е случило съвсем така, както е описано при него. Както посочва Шчугиел, никой не би могъл да загине, падайки върху пръста на Сталин. При [реалния] пражки паметник пръстите на диктатора са слети едни с други. Най-много седмата жертва да е била убита от падаща ръка. Но скулпторът действително се самоубива, а след експлозията експертът по разрушения е трябвало да бъде въведен в психиатрично заведение. Той получава инфаркт след като е освободен и до днес отказва да дискутира събитията от онова време. Дори и в смъртта, както изглежда, Сталин е разполагал с някакъв начин да довежда хората до лудост.

Източник

 

[1] Понятието за просветление в Зен-будизма. Бел. пр.

Джейкъб Микановски

Джейкъб Микановски е млад американски културолог и литературовед, сътрудник на множество американски културни издания, сред които LA Review of Books, Newyorker, The Point, The Awl и HiLoBrow.com.

Други статии от този автор
Посетители: 99

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 4 дни
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 5 дни
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 5 дни
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    ... преди 1 седмица
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 1 седмица
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 1 седмица
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 1 седмица
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 1 седмица
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 1 седмица
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 2 седмици
  • Никола Бенин писа Още
    Накш-е-Рустам (Naqsh-e Rustam):... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Впечатляващото заглавие... преди 2 седмици
  • ЖИК писа Още
    Чакаме продължението.... преди 2 седмици
  • Здравко Попов писа Още
    Умна статия за размисъл. преди 2 седмици
  • Евдокия писа Още
    Много е хубаво, Заро.... преди 2 седмици
  • Влюбена на средна възраст писа Още
    Снежно-белият потенциал... преди 2 седмици