Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

Исмаил Кадаре постави Албания на световната литературна карта. Книгите му са преведени на повече от четиридесет езика, самият той се намира всяка година в списъка на кандидатите за литературна Нобелова награда. Писателят, роден през 1936 в южноалбанския град Жирокастра, живее днес предимно в Париж.

Един разговор върху верността към родината и свободата на литературата в тиранични времена.

 

2017 07 Kadare

 

Ди Велт: Господин Кадаре, Албания и албанскостта ви дължат мястото, което заемат в световната литература. Как осъзнавате това постижение за самия себе си?

Исмаил Кадаре: Никой писател не пише литературни произведения за самия себе си. А още по-малко пък литературата възниква от един народ за някой специфичен народ. Дори и ако Англия би желала да запази Шекспир единствено за самата себе си, това не би било нещо, което може да решава сама. Литературата е универсална.

В продължение на много години вие сте считан за кандидат за Нобелова награда. Как се отнасяте към това?

Не се чувствам неудобно. Това е малко като Коледа. Литературният свят може да бъде благодарен за това голямо внимание от страна на световната общественост, дори и ако в определена степен това изглежда наивно.

Злите езици твърдят, че до днес не сте получили наградата, защото не сте стояли достатъчно твърдо срещу комунистическата система. Как бихте отговорили на подобни упреци?

Въпросът какво трябва да бъде отношението на литературата към един тираничен режим е сложен. Тоталитарните режими са склонни да ласкаят литературата, за да могат толкова по-добре да я надзирават, паралелно с това да я заплашват със смърт и затвор. Парадоксално, но и при един жесток режим може да възникне първокласна литература – и такъв режим дори ще опита да извлече печалби от подобна литература. Диктаторските системи се отличават не толкова с произвол, колкото с лукавост. В течение на години се правят тайни досиета, за да могат да се цапат авторите. След падането на комунизма аз бях един от първите, който изиска досието му да бъде представено публично. Преди няколко години случайно попаднах на доклад на албанските тайни служби от 1982. В него става дума за потвърждение на факта, че писателят, с когото разговаряте тук и сега, е бил участник в заговор, който уж е целял държавен преврат. Тук става дума не за дреболии, а за сериозни неща – и то такива, които по онова време можеха да доведат директно до разстрел.

Какъв точно е този доклад?

Това е протокол от разпита на албанския министър на здравеопазването Ламби Зичищи, който почина през 1983 по време на мъчения. Става дума за подробности около „заговора“, редом с името на разпитващия, който и до днес си живее удобно и без никакви проблеми в Албания. Той беше интервюиран в тази връзка от млада албанска журналистка и потвърди, че текстът е оригинален. Не е ли типично, че никой от „злите езици“, които споменавате, не се интересува от този документ? А всъщност той е доста показателен за начините, по които диктаторският режим се държи към писателите си. След падането на комунизма не беше в стила ми да се перча с това, че съм бил участник в заговор срещу държавата – защото това не беше вярно – но все пак съществуването на този таен документ е факт. Той показва, че държавата постоянно е държала за мен, писателя, готов ковчег и само е изчаквала кога точно да издаде заповедта.

Как трябва да си представяме писателя в един диктаторски режим?

Писателят не е магьосник. Той не може да промени с вълшебна пръчица фалшивия курс на един режим, който се е засилил към пропастта. Но въпреки това той носи отговорност за творчеството си, дори и ако то възниква при отвратителни условия. Не съм започвал да пиша за комунизма едва когато това можеше да се прави без особена опасност. Не съм писал произведенията си на брега на някое швейцарско езеро, а в сталинистка Албания. Бях известен писател още в 1960. В 1970, след превод на френски, станах известен и в западния свят. Параноичната ни държава не беше ни най-малко подготвена за подобен успех. Около мен само се мълчеше. Едва по-късно разбрах, че от мен се е очаквало да кажа на западната буржоазия: може и да ви харесвам, но съм ваш враг. Което не се случи никога. Беше ми дори позволено да давам интервюта на западни журналисти. Но в никой от онези разговори няма да намерите и дума от онова, за което мечтаеха албанските сталинисти.

Беше ли трудно това?

Естествено. Но трябва да подчертая, че западните журналисти проявяваха разбиране към трудното ми положение. Макар че не всичко можеше да се направлява. Спомням си например за един случай, беше в Германия, по един от берлинските телевизионни канали. Журналистът ми зададе въпрос, който за идещия от изток писател беше унищожителен, така да се каже: „Господин Кадаре, бихте ли могли да пишете срещу режима?“ За щастие запазих спокойствие и отговорих с „Не“. След което поясних: „В моята страна това е забранено чрез закон“. Отговорът ми изглеждаше по-смел, отколкото всъщност беше. Докато летях обратно за Албания си мислех за хилядите плакати с лозунга „Да живее диктатурата на пролетариата!“ Цялата страна не се опитваше да прикрива ни най-малко, че това беше диктатура.

Как виждате творческия си път в ретроспектива?

Преди обикновено казвах: „Пишех нормална литература в ненормална страна“. По принцип винаги съм си желал литературата ми да стои над всички етикети. Публикувал съм около 40 книги в и извън Албания, при което никога не съм разигравал картата на дисидент или конформист. Винаги съм бил просто писател. Подчертавам това, тъй като би могло да се каже, че съм бил писател в три различни епохи от албанската история: времето на реалния социализъм от 1950 до 1970, социалистическото общество от 1970 до 1990, с двустранна читателска публика: албанска и интернационална; накрая, посткомунистическото време. Куриозно, но тази година бях номиниран за наградата „Букър“ с един от по-старите си романи, „Нишата на позора“, писан преди около 40 години. Позволете ми да бъда по-прецизен: „Нишата на позора“ е писан във времената на сталинистка, болшевишка Албания.

Беше ли възможно тогава книгата да се публикува в оригиналната си версия?

В книгата не е променяна нито една страница. Но ако ме питате дали в романа става дума за държавния терор, то, да, за това също.

През 1990 заминахте в изгнание. Защо – и защо във Франция?

Франция е била за Албания, както и за много други балкански страни, извор на вдъхновение що се отнася до историческото освобождение от османското владичество. Стари хроники свидетелстват, че в Албания дори се е пеела „Марсилезата“ като патриотична песен. Потърсих политическо убежище след като бях изгубил всякакви надежди и очаквания в тогавашния президент Рамиз Алия. Беше време, в което много хора вярваха, че Алия би могъл да се превърне в някакъв албански Горбачов.

Съпругата ви Елена, която седи тук заедно с нас, ви е съпровождала навсякъде.

Без нейната подкрепа моето писателско ежедневие би било изключително трудно. Тя открай време е първата ми читателка. За един писател това е от неизмеримо значение. Освен това литературният ѝ вкус е непогрешим. Да не говорим пък за подкрепата ѝ във всички фази на редактирането.

През миналата година една велика албанска жена, Агнéс Гонджа Бояджѝу, беше обявена за светица. Останалият свят я познава под името Майка Тереза.

С това най-после бива демаскирано времето, в което целият останал свят се възхищаваше на Майка Тереза, но в Албания за нея се мълчеше. Комунистическа Албания не обичаше Майка Тереза по две причини. Първо, тя беше религиозна; второ, на нея се гледаше като на част от западния свят. Натискът беше толкова голям, че тя никога не беше в състояние да посети роднините си в Албания. Нито да положи цветя на гробовете на мъртвите си роднини.

При всичките увреждания, които комунизмът е причинил на Албания, не престава да удивлява едно: във вашата страна хората винаги са били религиозно-толерантни. Как обяснявате това на не-албанците?

Да, нашата религиозна хармония е един от най-редките примери в историята на народите. Албанците са запазвали това си качество във всички исторически времена: по време на османското владичество, по време на албанското царство, през фашизма и дори през комунизма, тоест във времена, в които толерантността изглеждаше напълно изгубена. А по време на Втората световна война евреите са намирали убежище в Албания.

Вие живеете във Франция. Имате ли отношение към Германия?

Двете или три пътувания, които ми беше позволено да направя преди края на комунизма, ме доведоха куриозно не в ГДР, а в „капиталистическа“ Германия. В исторически план Албания и албанците винаги са изпитвали положителни чувства към Германия. Мисля, че в това се съдържа много благодарност. Толкова интензивно, колкото немски учени са се занимавали с албанския език, не са го правили и самите албанци. Това може и да ви учудва, но собственият език се е превърнал за нас, албанците, в един вид символ на мъченичество, особено след момента, в който той е бил забранен с декрет в Османската империя.

Апропо: преди три години турският президент Ердоган нарече Косово „Турция“!?

Да, това изказване ми е познато. Мога само да кажа, че не повярвах на очите си, когато прочетох за него.

Разговора води Вьолка Хайдари

Източник

Исмаил Кадаре
Исмаил Кадаре (род. 1936) е световноизвестен албански писател. Малко преди падането на комунизма в Албания през 1990, Кадаре избяга във Франция. Той е бил номиниран за Нобелова награда по литература и е носител на първата Международна награда Букър (2005).
Други статии от този автор
Посетители: 120

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Thompson писа Още
    Помните ли двете кукли -... преди 2 часа
  • Миро Роглев писа Още
    Как се... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    ... известната фраза на... преди 3 дни
  • сухи писа Още
    Умни отговори, макар и на... преди 4 дни
  • Жоро Ончев писа Още
    Образованието е, разбира... преди 4 дни
  • Евдокия Борисова писа Още
    Великолепен текст на... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    "...Промяна на курса може... преди 6 дни
  • Penka Angelova писа Още
    "бомба, пълна с енергия"... преди 1 седмица
  • Радомир Парпулов писа Още
    "Много често те продават... преди 1 седмица
  • Румяна Станкова писа Още
    Г-н Стефан Дечев е... преди 1 седмица
  • сухи писа Още
    Дилов е чистофайник. Все... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Няма и капчица съмнение,... преди 2 седмици
  • В. Панайотов писа Още
    Ама като вземем да сме... преди 2 седмици
  • Панайотов писа Още
    Изпускаме още една... преди 2 седмици
  • емил писа Още
    Под ръководството на... преди 2 седмици
  • емил писа Още
    Жалко е да чета подобни... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    "Не им сменили религията,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Случайно открих тези... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
    ПАК ЛИ... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Истинският политически... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Сухи, в какъв смисъл... преди 3 седмици
  • сухи писа Още
    Дайте ни права, защото...... преди 3 седмици
  • Златко писа Още

    Без опит за... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Подборът именно на един... преди 3 седмици
  • Кунев писа Още
    Когато гей роди, а... преди 3 седмици