Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

 Александър Солженицин беше един непознат и непубликуван учител по природни науки в провинциално руско градче когато внезапно се появи на литературната сцена през 1962 г. с Един ден от живота на Иван Денисович. Книгата, новаторски роман за живота на един съветски затворник, беше сензация. Внезапно авторът беше сравняван с гиганти на руската литература като Толстой, Достоевски и Чехов.

През следващите пет десетилетия славата на господин Солженицин се разнесе по целия свят с описанията на тоталитарната принуда, които той представяше в такива мащабни творби като Първият кръг и Раково отделение, както и исторически произведения като Архипелаг ГУЛАГ.

ГУЛАГ беше монументален разказ за съветската лагерна система, една верига от затвори, в която по изчисления на Соженицин през 20-ти век бяха влезли около 60 милиона души. Книгата доведе до екстрадирането му от родната страна. Джордж Кенан, американският дипломат, я описа като „най-великото и най-мощно осъждане на един политически режим, извършвано в модерни времена.“

Соженицин беше наследник на една морално насочена и често пророческа руска литературна традиция – и той беше достоен за нея. Със суровото си лице, гъсти вежди и пълна, старозаветна брада, той напомняше за Толстой, същевременно навеждайки на мисълта за един съвременен Йеремия, изобличаващ злините на Кремъл и по-късно нравите на Запада. Той се завърна в Русия и осъди онова, в което виждаше нейното духовно падение, но през последните години от живота си той поддържаше президента Путин като възстановител на руското величие.

В течение на почти половин век изданията на неговите книги се продадоха в повече от 30 милиона екземпляра по целия свят, преведени на около 40 езика. През 1970 той получи Нобеловата награда за литература.

Гигант и жертва

Солженицин дължеше първоначалния си успех на решението на Хрушчов да разреши публикуването на Иван Денисович в едно от популярните съветски списания. Скоро след като историята се появи, Хрушчов бе заменен от съветски консерватори, които започнаха да потискат автора. Те спряха публикуването на негови творби, отрекоха го като предател и конфискуваха ръкописите му.

Но тяхната желязна хватка не можа да удържи разпространението на неговата известност. По това време произведенията му вече се публикуваха извън Съветския Съюз, на много езици – и той беше сравняван не само с руските литературни гиганти, но и с литературните жертви на Сталин, писатели като Ана Ахматова, Осип Манделщам и Борис Пастернак.

У дома Кремъл засили кампанията чрез изключването на Солженицин от Съюза на писателите. Той продължи да се бори. Микрофилми на забранените му ръкописи бяха изнесени извън Съветския Съюз. Той изпращаше петиции до държавни органи, пишеше отворени писма, събираше подкрепа сред приятели и хора на изкуството, кореспондираше в чужбина. Неговите борби се превърнаха в един от най-известните епизоди от времето на Студената война.

Тази позиция беше потвърдена когато през 1970 той получи Нобеловата награда за литература, въпреки протестите на Москва. Членовете на журито го отличиха за „етическата сила, с която продължава най-важните традиции на руската литература.“

Той писа, че докато обикновеният човек е длъжен „да не участва в лъжи“, то хората на изкуството имат по-големи отговорности. „По силите на писателите и артистите е много повече: те трябва да се борят срещу лъжата!“

По това време Солженицин вече беше завършил своя собствен масивен опит за казване на истината, Архипелаг ГУЛАГ. В повече от 300 000 думи той беше разказал историята на затворническите лагери ГУЛАГ, чиито операции, обосновка и дори съществуване бяха теми, считани за табу в продължение на дълго време.

Издатели в Париж и Ню Йорк тайно бяха получили ръкописа на микрофилм. Но желаейки книгата първо да се появи в Съветския Съюз, Солженицин беше ги помолил да отложат публикуването й. След това, през септември 1973, той промени решението си. Беше узнал за самоубийството на Елизавета Воронянская, една от тайните машинописки на неговите ръкописи, в резултат от разпита и пречупването на човешкото й достойнство от страна на КГБ.

Той премина в нападение. С негово одобрение книгата бързо беше публикувана в Париж, на руски език, малко след Коледа. Съветското правителство контраатакува с порой от статии, включително и една в „Правда“, озаглавена Пътят на един предател. Той и семейството му бяха следени, започнаха да се появяват заплахи за живота му.

На 12 февруари 1974 той беше арестуван. На следващия ден беше уведомен, че е лишен от съветско жителство и ще бъде депортиран. При ареста си той беше достатъчно предвидлив да вземе със себе си изтърканата шапка и полушубката, запазени още от времето на годините по лагерите. Това беше облеклото, с което писателят беше изпратен с полет на Аерофлот до Франкфурт. След кратък престой в Швейцария, Солженицин и семейството му се преместиха в САЩ, установявайки се в селцето Кавендиш, щата Вермонт.

Там той живя доста затворено в продължение на 18 години, защищаван срещу натрапници от съседите си, които поставиха знак „Не даваме информация за Солженицини.“ Той продължаваше да пише и мисли за Русия, почти без да се интересува от обкръжението си, толкова сигурен беше, че някой ден ще се завърне в родината си.

Редките му публични появи обаче можеха да се превърнат в заядливи Йеремиади. Изнасяйки поздравително слово пред випускниците в Харвард през 1978, той нарече страната на своето убежище духовно слаба и затънала във вулгарен материализъм. Американците, каза той (говорейки руски, като речта се превеждаше на живо), са страхливци. Малцина от тях са готови да умрат за идеите си. Той осъди както правителството на САЩ, така и американското общество за тяхната „прибързана“ капитулация във Виетнам. Разкритикува музиката на страната като нетърпима и атакува неограничената й преса, обвинявайки я в нарушения на личното пространство на човека.

Мнозина на запад не знаеха какво да правят с него. Той беше възприеман като велик писател и герой, успешно съпротивил се на съветските власти. При това обаче той изглежда беше твърдо решен да се съпротивява и на всички останали – демократи, капиталисти, либерали и консуматори.

Дейвид Ремник, редакторът на The New Yorker, който беше писал много за Съветския Съюз и беше посетил Солженицин, писа през 2001: „От гледна точка на неговото историческо въздействие, Солженицин е доминиращият автор на двадесети век. Кой друг би могъл да се сравни с него? Оруел? Кьостлер? И все пак, когато името му се спомене в наши дни, то най-често се появява като име на чудак, монархист, антисемит, болен човек, някой, принадлежащ на миналото.“

Роден със Съветския Съюз

Алексндър Исаевич Солженицин е роден в каспийското курортно градче Кисловодск на 11 декември 1918, една година след като Съветският Съюз се появи в резултат на революцията. Шест месеца преди неговото раждане баща му, руски артилерийски офицер, загива в ловна злополука. Майка му го отглежда в Ростов на Дон, където се издържа чрез стенография и печатни услуги.

През 1941, няколко дни преди Германия да нападне Съветския Съюз, Солженицин завършва Ростовския университет с диплом по физика и математика. Една година по-рано се жени за Наталия Решетовская, която по професия е химичка. Войната писателят прекарва като командир на батальон.

През февруари 1945 той е арестуван от агенти на Смерш, съветската шпионска организация в армията. Основанието за това е намерено в едно от писмата му до училищен приятел, в което той нарича Сталин „мустакатият“. Присъдата гласи осем години в лагер. Така той попада в огромната мрежа от наказателни институции, които по-късно ще нарече Архипелаг ГУЛАГ, от съветското съкращение за Главное Управление ЛАГерей.

„Вечно заточение“

На 9 февруари 1953 неговият официален престой в лагерите приключва. На шести май той бива изпратен в Кок-Терек, едно пустинно селище в Казахстан, където трябва да прекара годините на своето „вечно заточение“.

Солженицин преподава в местното училище и тайно пише стихотворения, драми и разкази без каквато и да било надежда за публикуване. По това време той подновява кореспонденцията с бившата си съпруга, която се е развела от него по време на престоя му в лагерите. Безпокоят го стомашни болки и когато най-после успява да посети местния лекар, бива диагностициран с голям раков тумор. (Преживяваният му от това време са описани в известния му роман Раково отделение).

След като успява да се възстанови, през април 1956 той получава писмо, в което бива уведомен, че вечното му заточение се отменя и че вече е свободен да замине. През февруари 1957 той отново се жени за бившата си съпруга, като двамата започват да живеят заедно в Рязан. Солженицин започва да пише активно, преработвайки някои от материалите, които е запаметил наизуст по време на затворничеството си.

Между публикуването на Иван Денисович и падането на Хрушчов изминават 22 месеца. През това време списанието „Новый мир“ успява да публикува още три негови разказа, през 1963. Това са последните негови произведения, разпространявани легално в Съветския Съюз чак до 1989 г.

След идването на власт на Брежнев съветските власти постепенно започват да го потискат. През 1969 той е изключен от Съюза на писателите. Получаването на Нобеловата награда 11 месеца по-късно само изостря ситуацията. В мощна кампания пресата заявява, че наградата е била организирана от „реакционни кръгове за антисъветски цели.“

Лични неприятности

По това време животът на Солженицин преминава през големи лични неприятности. Семейството му се разпада. Две години по-рано той се запознава с Наталия Светлова, математичка, участваща в самиздатското руско движение. Двамата се чувстват привлечени един към друг. Както обяснява самият Солженицин: „Тя просто ме последва в борбата и двамата тръгнахме рамо до рамо.“ Той иска развод от Наталия Решетовская, но тя отказва в продължение на няколко години. В един момент, малко след като той получава наградата, тя прави опит за самоубийство и Солженицин едва успява да я откара до болницата, където тя е съживена.

Междувременно Наталия Светлова ражда Ермолай и Игнат, двамата по-големи сина на Соженицин. В края на краищата, през март 1973, Наталия Решетовская се съгласява на развод. Скоро след това Солженицин и Наталия Светлова се женят в една ортодоксална църква недалеч от Москва.

В Америка децата му (един трети син, Степан, се ражда малко преди Солженицин да бъде депортиран) посещават местни училища, но те започват всеки ден с молитва за освобождението на Русия и майка им ги учи на руски език. Тя също участва много активно в публикуването на двадесетте тома с негови произведения, издадени в Париж от YMCA Press. Същевременно Наталия ръководи фондацията за подпомагане на политически затворници, на която Солженицин дава всички суми, които е получил от продажбите на Архипелаг ГУЛАГ, неговата най-добре продавана книга.

Що се отнася до самия автор, той прекарва по-голямата част от времето си в работа над Червеното колело, един монументален труд (5000 страници в четири тома), описващ революционния хаос, който води до Болшевизма. Макар че първата част от книгата, Август 1914, достига второ място в списъците на бестселърите, останалите три части, Ноември 1916, Март 1917 и Април 197, не постигат особен успех. Солженицин, недоволен от руската реакция срещу Червеното колело, изразява надеждата, че с годините тя може би ще получи значението, което заслужава.

Обратно в Русия

Солженицин се завръща в Русия на 27 май 1994, първо кацайки в далечния Изток, в Магадан, бившето сърце на ГУЛАГ. Когато пристига, той докосва земята в памет на жертвите.

От Владивосток семейството предприема двумесечно пътуване в частен железопътен вагон през цялата страна, за да види как изглежда посткомунистическа Русия. BBC филмира и финансира цялото пътуване.

Още на първата от 17-те спирки мнението му е вече определено: родината му е била „измъчена, шокирана и променена до неузнаваемост.“ След като се заселва в нов дом в предградията на Москва, той започва да дава глас на песимизма си, осъждайки престъпността, корупцията, изчезващите услуги, колебливата демокрация и онова, което той възприема като духовно падение на Русия.

Солженицин започва да води едно петнайсетминутно телевизионно предаване, наречено Среща със Солженицин, но след година на все по-западащ зрителски интерес то е спряно. Междувременно той продължава да пише и през 2001 се появява негова книга, в която авторът критически разглежда отношението между руснаци и евреи – една тема, която според мнозина критици той е пренебрегвал в течение на дълго време. Оттук датират и обвиненията в антисемитизъм.

През последните години от живота си Солженицин с одобрение говори за „реставрацията“ на Русия при Владимир Путин и в определени кръгове бива възприеман като все по-отявлен националист.

През 2007 той приема Държавната Награда от тогавашния президент Путин – след като по принцип е отказвал подобни награди от Горбачов и Елцин. Господин Путин, казва той в едно интервю за немския Der Spiegel „наследи една окрадена и подивяла страна, с бедни и деморализирани жители. И той започна да върши онова, което беше възможно – едно бавно и постепенно възстановяване.“

(превод със съкращения)

Източник
 
 

Майкъл Кауфман
Майкъл Кауфман е прекарал почти четиридесет години като репортер, чуждестранен кореспондент, колумнист и редкатор на The New York Times. Днес той живее като писател на свободна професия в Манхатън.

support

Посетители: 103

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Петров писа Още
    Един спомен от... преди 18 часа
  • Златко писа Още
    Благодаря ви за тази... преди 2 дни
  • Реус писа Още
    Уважаеми г-н Енев,... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Звучи хубаво и... преди 4 дни
  • Петров писа Още
    Благодаря на Златко... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Казано възможно... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    По този въпрос има... преди 4 дни
  • Петров писа Още
    Не мога да разбера... преди 5 дни
  • Петров писа Още
    От дълго време чета с... преди 5 дни
  • Николай Колев писа Още
    Нито съм толкова... преди 6 дни
  • Румен Кунев писа Още
    Да , наистина в... преди 1 седмица
  • Румен Кунев писа Още
    Ивайло Иванов писа:
    Силен. Въздействащ....
    преди 1 седмица
  • евдокия писа Още
    По течението на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Чудесен коментар!... преди 1 седмица
  • евдокия писа Още
    Филмът "Чернобил" по... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Фукуяма както винаги... преди 1 седмица
  • деду Въсу писа Още
    - мислех са за корав... преди 1 седмица
  • хаджи Станой писа Още
    Става, Румене. Лошото... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Живи да сте, Живковци!... преди 1 седмица
  • братя Стоилови писа Още
    Фукуяма бил казал... преди 1 седмица
  • Александър Димитров писа Още
    Благодаря за... преди 1 седмица
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Този невероятно силен... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А между другото,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 1 седмица
  • Александър Димитров писа Още
    Прелюдията към... преди 1 седмица