Елиът Уайнбъргър Фото: Litlog
Чух, че Е. У. искал върху надгробния му камък да пише: „Не се спирай, минувачо“.
Чух, че Е. У. живее в Ню Йорк, че е писател, есеист и поет, че превежда Октавио Пас и китайска поезия, че е чел всичко или за всичко на Земята, а останалото е видял със собствените си очи. Не съм чул, но мога да ви кажа, че Е. У. е разказвач на приказки, изкусител и археолог на духа; „събирач на светове“, който обира паяжините от ъглите на интелектуалната история.
Чух, че Е. У. не пише, а разказва; както в „Същността на нещата“, своята книга с трийсет и четири есета за сезоните, тигъра, китайците, дърветата, мушитрънчето, св. Катерина Сиенска, леда, варана, Юга, Севера, Емпедокъл, вятъра, музиката на пустинята, Мохамед, мандейците, вихъра, Валмики, скритото време, носорога, Бланки, знаците с ръце, звездите – книга, в която Е. У. иска сякаш да се разтвори във вселената.
Чух Е. У. да казва: „Вслушай се във вятъра и ще го познаеш. Вятърът духа, а поколенията са неговите листа. Няма по-голяма похвала от онази за Конфуций: той знае откъде духа вятърът“.
Чух Е. У. да казва: „Чан Чиан, един учен и губернатор от 1 в. пр. Хр., имал навика лично да боядисва веждите на жена си. Когато императорът го попитал защо, Чан отвърнал, че жените смятат веждите за много важни./ Чан Чу, един поет от 13 в., написал стиха: „Катаклизмът на червените овце“, който никой досега не е успял да разгадае./ Чан И съставил през 2 в. енциклопедия на тема „разни“. През същия век Чан Кай умеел да дресира жаби./ Чан Чио изгубил през 8 в. поста си в императорския двор и се оттеглил в планините. Той се отдал на риболов, но никога не използвал стръв, защото целта му не била да лови риба./ Чан Чао писал през 17 в.: „Цветята трябва да имат пеперуди, планините трябва да имат потоци, скалите трябва да имат мъх, морето трябва да има водорасли, старите дървета трябва да имат пълзяща растителност, а хората трябва да имат мании“./ Чан Йенсъ написал през 18 в. съчинение за мастилото./ Чан Юн, поет от 5 в., получил като подарък от един таоистки монах, който смятал, че забележителните хора трябва да получават забележителни неща, ветрило от бели пера на рибар. Императорът казал, че империята не би могла да понесе да остане без човек като Чан Юн, но не и да има двама като него“.
Чух Е. У. да казва: „Само дребното мушитрънче, безполезно и безлично, е свободно… Мушитрънчето е езическо, хтонично, женско“.
Чух Е. У. да казва, че бил чул лакандонските индианци да казват: „Ако сънуваш термит, ще видиш ягуар. Ако сънуваш ягуар, ще дойдат хора. Ако ягуарът те ухапе, това не са хора./ Ако сънуваш, че се притесняваш колко скъпи са нещата, не бива да се притесняваш колко скъпи са нещата./ Ако сънуваш, че луната има двор, тогава иде краят на света“.
Чух Е. У. да казва: „Тигрите ядат хора само по неволя или когато са стари или болни. В някои части на Индия хората вярват, че тигрите човекоядци изобщо не са тигри, а мъже, преобразили се в тигри, за да убиват под тази маска. Тези фалшиви тигри лесно се разпознават: те нямат опашка“.
Чух Е. У. да казва: „Таоистката вселена е безкрайна верига от вместени един в друг времеви цикли, които се въртят с различна бързина; онези, които не са обикновени смъртни, принадлежат към различни цикли. На някои учения са необходими 400 години, за да преминат от един мъдрец у ученика му; на други 4000; на трети 40 000. Лаоцзе бил прекарал 81 години в утробата на майка си… Типично за таоизма, също и тази система има един вроден порок: дупка във времето, наречена Ирационалния отвор. Когато в даден момент, който винаги се променя, човек премине в определен ред обратно през различните врати, той може да се изплъзне на времето и попада в Скритото измерение на времето. В това друго време отвъд всички други времена човек отново се озовава в свещените планини; там той може да събира лековити билки, вълшебни гъби и елексири, придаващи безсмъртие“.
Чух Е. У. да казва, че Джузепе Деза можел да лети.
Чух Е. У. да казва: „Абу ал-Анбас имал любимо магаре, което ненадейно умряло. Една нощ магарето му се явило насън и той го попитал защо така ненадейно го е напуснало. Магарето отвърнало: „Съжалявам, господарю мой. Един ден ти се спря пред аптеката и аз видях да минава най-прекрасната магарица. Сърцето ми пламна и аз се влюбих с такава дива страст, че накрая изпаднах в отчаяние“. „А написа ли стихотворение за нея“? „Написах, ето го:
Сърцето ми пламна от любов по една магарица
Докато чаках моя господар пред вратата на аптеката.
Тя ме заплени със своята свенливост
И с двете си меки бузи
С цвят на шанкарани.
Умрях за нея, защото ако бях продължил да живея,
Страстта ми щеше да стане още по-голяма“.
„Твоето стихотворение ме развълнува, рекъл Абу ал-Анбас, но какво означава шанкарани“? „О, това е една стара дума, която днес се среща само в магарешките стихотворения“.
Чух Е. У. да казва, че според някои източници хората в Гренландия страдали от пиблокток, страдание, което външните хора наричали арктическа истерия.
Чух Е. У. да казва, цитирайки Емпедокъл: „Онова, което човек трябва да каже, може да бъде казано и два пъти“. Емпедокъл, подобно на питагорейците, забранявал на последователите си да ядат боб. „Боб“ била вулгарната дума за „тестиси“.
Чух Е. У. да казва: „Гигантските изображения в пустинята Наска със сигурност са били някаква диаграма. Или може би текст. Така че царският град Куско е включвал буквално собственото си описание и е бил организиран от него. Градът е бил управляван от писмото. Свещената равнина Наска, в която няма никакви форми на живот, е била чисто описание: светът като писмо; равнината като лист“.
Чух Е. У. да казва: „Краката на гущерите приличат на човешки ръце; на много места по-рано хората са били гущери до деня, в който им отрязали опашките, смачкали им носовете и те започнали да ходят изправени. Малките гущерчета са пъргави животинчета; големите гущери са достопочтени мъдреци. Със своите никога немигащи очи, те обичат да се втренчват в хората и да слушат разговорите им. Те са пратеници на боговете; те предупреждават за опасностите; подобно на щъркелите, те донасят бебетата; те живеят там, където се е подслонила душата, сянката на душата или сънят на душата“.
Чух Е. У. да казва за мандейците: „Те живеят или живееха по иракско-иранската граница; кой знае колцина още са останали? Те са стари, по-стари от исляма; кой знае колко ли са стари? Някои казват, че били еретици юдеи, други, че били назарянска християнска секта, трети пък, че били отцепка от гностиците или манихейците, а има и такива, които твърдят, че били от Цейлон. Те не се обрязват и не приемат обръщенци. Те не могат да пият вода от чешмата или от шише, тъй като това убивало водата. Жива е само водата от потока или от извора“. Е. У. казва, че мандейците кръщавали не само децата, но и животните. Техните свещеници знаели три свещени думи, които никога досега не са били изречени или записани; те се препредавали чрез изписване върху пясъка, след което ги заличавали. „Много странен, необикновен народ“, чух да казва Е. У. Азбуката им имала 24 букви. „Първата и двайсет и четвъртата буква е „А“. Всяка буква произлизала от предходната, възхвалявайки я дотолкова, че цялата азбука щяла да се пръсне направо от гордост. Буквите се подреждали от двете страни на „Л“, средната буква, като две вражески армии, докато разбрали, че без взаимодействие няма език и тогава си подали ръка“.
Чух Е. У. да казва: „Едгар Алън По започва своята „Книга на истините“ с описанието на един човек, застанал на Етна, който се върти максимално бързо около собствената си ос, за да може да обхване величествената панорама колкото се може по-бързо и по-възможност като една цялостна картина. По констатира, че неговата книга прави същото във вихрен каданс за материалната и духовната вселена. Към края на живота си, през 1848, той стига до идеята за Черната дупка. Поради вихровото движение на отделни части на вселената било очевидно, твърди По, че в последна сметка вселената ще пропадне в една точка, която той, също като Емпедокъл, си представя като кълбо. Всички звезди и планети, всички хора, всички неща ще станат едно с Божествения дух. Вихърът е краят на всичко. Вихърът е началото на всичко. На езика нахуатъл една и съща дума означава „вихря се“ и „вдъхвам живот“.
Чух Е. У. да казва, че Луи-Огюст Бланки бил казал: „Нека не забравяме: всичко, което човек би могъл да бъде в този свят, той е в някой друг свят. В този свят прогрес има само за нашите потомци. Те ще имат по-голям шанс, отколкото сме имали ние. Всичко красиво, което е могло да се види някога в нашия свят, е било вече видяно – виждат го в този момент и винаги ще бъде виждано, – от нашите потомци и техните двойници, които са ги предшествали и които ще ги последват. Те и ние и всички хора на нашата планета сме преродени пленници на мига и на мястото, които съдбата ни е посочила в хода на превъплъщенията на Земята. Това не е нито някакво разкритие, нито пророчество, а просто дедукция на базата на спектралния анализ и космогонията на Лаплас. Тези две открития ни правят безсмъртни. Неочакван подарък ли е това? Нека тогава се възползваме от него. Объркващо ли е това? Нека тогава се примирим. Но нима не е успокояващо да знаем, че ние постоянно, на хиляди милиони Земи, сме в компанията на онези обичани от нас хора, от които са ни останали само спомените? Не е ли успокояващо да знаем, че сме споделили и ще споделяме тази радост с един двойник, с хиляди милиони други двойници“?
Чух Е. У. да казва, че на 21. 2. 1834 хавайският вестник „Ка Лама Хауай“ поместил статия, озаглавена „Но ка лаехаокела“ (За носорога), в която пишело: „Той обича да скита сам, тъй като поради чудовищната си глупост изобщо не се сеща да скита заедно с някой друг носорог. Да се търкаля в калта, да плюска и да спи, това са неговите удоволствия. Човек може да се запита, защо изобщо е бил сътворен носорогът“. Чух Е. У. да казва, че първият носорог, видян в Европа след края на Римската империя, бил подарък от султана на Гуджарат и бил докаран през 1515 в Лисабон. Вторият носорог в Европа бил докаран през 1579 пак в Лисабон, подарък за испанския крал Филип ІІ, който по онова време владеел вече и Португалия; един италиански придворен писал на близките си, че носорогът надхвърля всички представи и го сравнил с Лаура на Петрарка. Пристигането на третия носорог през 1684 съвпаднало с възхода на Британската империя, така че животното било изпратено в Лондон; то можело да бъде видяно от всеки срещу входна такса от 12 пенса. Казанова пък разказва доста неправдоподобната история за една своя метреса, която объркала неговия тъмнокож и „много мускулест“ прислужник с носорога. Чух Е. У. да казва и това:
„Черен африкански носорог, ок. 1900: 2 000 000 – 3 000 000
Черен африкански носорог, ок. 1970: 65 000
Черен африкански носорог, ок. 2000: 3600
Между 1970 и 1987 са били изтребени 85% от носорозите в света.
В Британската библиотека се пази една кутия с фрагменти и прах от ръкопис върху брезова кора, който преди две хиляди години е бил заровен в земята недалеч от Джалалабад. Това е най-старият познат ни будистки текст, написан на гандхари. Първият стих от възстановената само отчасти сутра гласи: Не прави зло на никое живо същество, на абсолютно никое, скитай сам като носорог“.
Чух Е. У. да казва: „През 1607 монахът Чен-и срещнал една жена, която била прекарала дълги години в планината Вутай Шан. Когато я попитал как се казва, тя отвърнала: „Аз нямам име“. Когато я попитал за възрастта ѝ, тя отвърнала: „Аз нямам възраст“. Тя казала, че е отникъде. Когато я попитал по какъв начин медитира, тя отвърнала: „Просто седя. Няма никакъв метод“. Когато я попитал какво е научила, тя отвърнала: „Моите уши чуват звука на вятъра, на дъжда и на птиците“.
Чух Е. У. да казва: „Отпечатъците от камилските копита върху пясъка са като листа на лотус“.
Чух, че Елиът Уайнбъргър станал известен с есето си „Какво чух за Ирак“ (What I heard about Iraq, http://www.lrb.co.uk/v27/n03/eliot-weinberger/what-i-heard-about-iraq).
Eliot Weinberger, An Elemental Thing (2007).
Източник: „Императорът на сладоледа. Блог на Стоян Гяуров“ – www.icecreamst.com
