Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2015 12 Aleksievich
Светлана Алексиевич © DPA

 

Светлана Алексиевич живее в малко жилище на осмия етаж на огромна жилищна сграда в центъра на белоруската столица. От прозореца ѝ се открива красива гледка към реката Свислач, превърната в изкуствено езеро. Вали лапавица. Авторката е облечена в тъмнокафяв плетен костюм, върху който е наметнала пъстра вълнена жилетка. Казва, че е настинала, предлага на посетителката домашни пантофи и я угощава в кухнята с кафе и сладкиши.

Керстин Холм (Франкфуртер Алгемайне): Как се живее като Нобелов лауреат, Светлана Александровна?

В Русия днес ме считат за пета колона. „Литературная газета“ ме нарича „привърженичка на Бандера“, защото поддържам курса на реформите в Украйна. Нашият президент Александър Лукашенко ме поздрави, но само преди изборите за президент. След като беше отново избран, той обясни, че съм хвърляла мръсотия върху страната си. Откъм Русия дойде само едно поздравление, от председателя на Думата Сергей Нарышкин. От Путин нищо. Русия има болнаво отношение към Нобеловата награда, това е било така още при Иван Бунин и Йосиф Бродски.

Но и руската журналистка Юлия Латынина, яростна критичка на Путин, намери, че решението на Нобеловия комитет във Ваша полза говорело за някакъв решително „европейски“ вкус. И то защото във Вашите книги преживяванията на войни и екологически катастрофи винаги се описват откъм перспективата на малкия човек. В тях никога не се представя логиката, закономерността на катастрофалните явления. Да се разбере тази логика или дори да се задават въпроси за нея, твърди Латынина, е за днешния европеец направо неморално.

Руската литература винаги е придавала глас на малкия човек. Всички ние произлизаме от гоголевия „Шинел“. Русия просто е прекалено голяма, поради което редовно поражда супер-идеи, които правят от човека обект, подчиняват го, премилат индивида в колективното тяло. Аз разграждам това колективно тяло и изследвам отделните му части.


Small Ad GF 1

Докато се разхождах из центъра на Минск се заговорих с две жени, които намират, че вашите книги са прекалено „черногледи“. Според тях литературата трябва преди всичко да внася светлина в живота.

(Смее се) Много хора са на мнение, че литературата трябва най-вече да украсява. Когато тя показва рани, то в това е скрит един апел за действие, за промяна. А това е неудобно. Веднъж казах пред един вестник, че се нуждаем от реформи. Лукашенко пък каза, пред друг вестник, че реформите били напълно излишни.

Двете гражданки – медички, тоест далеч от необразовани, се представиха като изключително верни на режима и горди от факта, че една жена може да се разхожда нощно време из Минск без да се страхува.

Действително, тук демокрацията – както и в Русия – не може да разчита на мнозинство. Трябва обаче да се добави, че Лукашенко спазва донякъде договора с народа. Поддържа колхозите, държавните селскостопански предприятия, макар че това не е никак лесно. При нас също има корупция и шуробаджанащина. Но народът в Беларус не се ограбва толкова безсрамно, както в Русия, но също и в Украйна, където полята пустеят, а селското стопанство е в упадък.

В Русия месните и млечни продукти, а също и бирата от Беларус, се радват на култов статус!

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Действително нашите хранителни продукти – за разлика от руските, с техните многобройни адитиви и усилватели на вкуса – са отлично произведени и чисти, това се контролира от държавата. Президентът помага със сина си Коля (с когото поддържа демонстративно-приятелски отношения) при събирането на „булбата“, както при нас се наричат картофите.

Понякога руснаците на шега наричат Беларус „Булбония“.

Белорусите са селски народ, те не губят връзката си с циклите на природата. И не са агресивни като московците. Когато някой в тълпата започне да се гневи, хората наоколо се опитват да го успокоят. Но затова пък са лишени от инициатива, за разлика от обичащите свободата украинци. Аз вярвам в украинците, те са енергични и не се оставят да бъдат унижавани. Видях пламтящите очи на младите хора там. При нас хората казват, типично: по-добре да понасяме президента си, той вече не е млад. Важното е да не се получи и при нас някой Майдан!

Но Вашите книги все пак могат да се купуват в днешна Беларус, нали?

Да, има едно хубаво петтомно издание, направено от московското издателство „Время“. За съжаление преводи на белоруски има единствено в Самиздат. А книгите ми продължават да не се приемат в учебната програма, както и преди времето на Лукашенко.

Вие имате украински и белоруски корени, но пишете на руски език.

Всъщност имам три различни родни места: западноукраинският град Иваново-Франкивск, откъдето произхожда майка ми и където съм родена; белоруското село, в което съм израснала; накрая, руската култура, която ме е възпитала и част от която станах. Баща ми, комунистът, е пристигнал в Иваново-Франкивск като част от окупационната армия на ненавиждания там Съветски съюз. През четиридесетте години на руснаци там по принцип не се продавало нищо. Ето защо като бебе едва не съм умряла. Тогава баща ми отишъл в местния манастир и казал на игуменката, „Аз съм враг, но имам малко дете, което умира от глад“. А тя му отвърнала, „Махни се веднага оттук и не се показвай никога повече. Но изпрати жена си.“ На майка ми монахините давали всеки ден козе мляко. Това ме е спасило.

В православната църква недалеч от дома ви днес влязоха много минувачи, за да се молят или да запалят свещи.

Да, хората ходят на църква, но тук църквата е напълно свободна от московската истерия и агресивност. Също и руският антиамериканизъм липсва при нас, както и руската враждебност срещу Европейския съюз. Лукашенко не е издавал и тези ужасни анти-хомосексуални закони като Путин…

А при това в руската Дума и правителство седят множество хомосексуални хора…

… да не говорим пък за Московската Патриаршия! Не бих казала, че мнозинството белоруси биха се възрадвали на хомосексуални признания, но поне считат това за нещо лично.

Днес би могло да се каже, че руската православна църква е приела като свое изказването на революционния водач Ленин: „колкото по-зле, толкова по-добре“.

Действително, архиереят Всеволод Чаплин, който отговаря в Московската Патриаршия за връзките с обществеността, изглежда доста щастлив от руската икономическа мизерия. Добре е, че тлъстите години са отминали, казва той, това е добре за руснаците. За хора като Чаплин страданието е основна задача на хората, тяхната истинска работа. Но и Александър Солженицин вярваше, че страданието се възнаграждава и води към свободата. Това ме различава от него.

Колко устойчив срещу кризи е бракът между Русия и Беларус според Вас?

Беларус е зависима от Русия, от нейните кредити, които за съжаление не се инвестират, в периодично се „излапват“. Откак обаче се случи руската окупация на източна Украйна и на Крим, специално сред по-младите белоруси започват все повече да навлизат в мода белоруският език и белоруското национално облекло – междувременно хората тук също се чувстват застрашени от съседа и по този начин се дистанцират от него.

Близо до дома ви се намира салон за продажба на луксозни автомобили Бентли. Това контрапункт на кризата ли е?

Очевидно – той съществува от една година насам. Беше открит, когато започна кризата. Днес в белоруските затвори лежат множество бизнесмени, чиито фирми са пробудили апетитите на държавното ръководство. Един известен случай беше онзи с шоколадовата фабрика „Комунарка“, която Лукашенко си присвои под предлог, че била заплашена от попадане в чуждестранни ръце.

Виждате ли в днешна Украйна нещо по-добро, тъй като вече не принадлежи към имперска Русия?

Да, руснаците получиха свободата и се върнаха по собствена воля обратно в робството. Те обичат Путин, защото страната им уж отново била уважавана и от нея се страхували. За съжаление руските елити, за разлика от полските например, нямаха никакъв план за ново начало след комунизма. Руската свобода беше просто брътвеж, руските елити могат единствено да крадат.

Но западните политици и съветници също не винаги играеха някаква особено похвална роля…

Западът искаше да реши собствените си проблеми със сигурността. Русия не успя да развие собствена политическа култура. Вместо договори и закони тук все още властват неформалните „разбирания“, лични договорености между силни хора. Вземете за пример даденото от Запада обещание, че НАТО няма да се разширява на Изток. Хората, вземащи решенията разговаряха, ядоха и пиха заедно и Горбачов счете, че това е достатъчно. А на Запад нищо няма валидност без формално споразумение.

Днес Европа се опитва да се предпазва от радикалните мюсюлмани, които вземат заложници и са готови да се самовзривяват. С такива хора те си имаха работа още през седемдесетте години.

Да, в Афганистан, където събирах материал за книгата си „Цинковите момчета“. Тогава ми направи силно впечатление един красив афганистанец, който ми обясни, че смъртта не е нищо лошо, след това той веднага щял да се окаже в рая. Също толкова нормално му се струваше да убива пленниците си, ако роднините им не успеят да донесат чувал брашно, за да ги откупят. Ориентът е нещо напълно различно.

Но Ориентът днес вече е и в Европа.

Забелязах това в късните нулеви години, докато живеех три години в Париж. Хората страняха от множество арабски квартали, за разлика от китайските и виетнамските, където с удоволствие ходехме и получавахме отлична храна.

Как възприехте нападенията от Париж?

Това, че терористите са успели да влязат в залата „Батаклан“, въоръжени с автомати Калашников, говори, че силите по сигурността не са били на висота. Терористите биха искали да направят от нас част от собствените си театрални инсценировки. На техните видеоклипове с екзекуции палачът винаги е висок и облечен в черно, докато жертвата е облечена в оранжево и е много по-дребна. Но пък когато имамите пееха Марсилезата пред залата „Батаклан“, това също беше силен театрален жест.

Канцлерката Ангела Меркел днес е критикувана за това, че желае да приема бежанци в Европа без ограничения.

За мен Ангела Меркел е велика, мъдра жена, епохална фигура. Много руснаци крещят днес, че Европа щяла да загине заради емигрантите. А самите те, или поне много от тях, живеят като емигранти в Германия. Към Германия принадлежат също и турските градски квартали, както и множеството смесени бракове. Струва ми се, че немците възприемат всичко това спокойно. Вярвам, че Германия ще преодолее кризата и ще „преработи“ потоците от бежанци.

Източник

Светлана Алексиевич (род. 1948) е съветска и белоруска писателка, журналистка, сценаристка на документални филми. Пише на руски език. Отличена е с множество международни награди. Носителка на Нобелова награда за литература за 2015 г.

Pin It

Прочетете още...

„Другият“ път

Пенка Ангелова 09 Май, 2011 Hits: 16475
За топоса България при трима носители на…