Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Поредица „Световна класическа есеистика“

Бележки за „Камп“ от Сюзън Зонтаг

Едно обесване от Джордж Оруел

Наводнение от псевдо-събития от Даниел Бърстин

ОК ли е да бъдем Лудити? от Томас Пинчън

Против интерпретацията от Сюзън Зонтаг

Условия за свободата от Ърнест Гелнър

Информирайки се до смърт от Нийл Постман

Пътят към „1984“ от Томас Пинчън

Такива, такива бяха радостите от Джордж Оруел

Естетика на мълчанието от Сюзън Зонтаг

Фройд и литературата от Лайънъл Трилинг

Граматики на творчеството от Джордж Стайнър

Границите на контрола от Уилям Бъроуз

Култура и варварство от Тери Игълтън

Писателите и Левиатан от Джордж Оруел

За фотографията от Сюзън Зонтаг

Размишления върху Чоран от Сюзън Зонтаг

Политиката и английският език от Джордж Оруел

Размисли за гилотината от Албер Камю

Преходът към Нарцис от Норман Мейлър

От дома на мъртвите от Тони Джуд

За Достоевски от Йосиф Бродски

Идеалният съпруг от Сюзън Зонтаг

Лир, Толстой и Шутът от Джордж Оруел

Какво е нацията от Ернест Ренан

Миналото е друга страна от Тони Джуд

Дуенде – теория и същност от Федерико Гарсия Лорка

Предотвратяването на литературата от Джордж Оруел

Пленителният фашизъм от Сюзън Зонтаг

Авангард и кич от Клемънт Грийнбърг

Какво означава класическо? от Дж. М. Кутси

Като че ли 1984 не ни беше достатъчна, но освен това тази година е двадесет и петата годишнина от известната лекция на Чарлз Пърси Сноу Двете култури и научната революция, прочута с предупреждението, че интелектуалният живот на Запад започва да се поляризира в две фракции, „литературна“ и „научна“, всяка от тях осъдена да не разбира и цени другата. Първоначалната цел на лекцията беше да се обърне към теми като реформи в учебната програма в епохата на Спутник и ролята на технологията за развитието на това, което скоро щеше да получи името трети свят. Но именно формулировката за двете култури привлече вниманието на хората. Всъщност по онова време тя даде повод за изумителна врява. Някои вече опростени разбирания бяха подложени на допълнителна редукция, която пък предизвика определени забележки, подхвърляния на епитети, дори несдържани отговори – придавайки на цялата история, ако и вече посмекчена от мъглите на времето, един определено нездрав вид.

Днес никой не би се измъкнал читав след едно такова разграничение. От 1959 насам ние започнахме да живеем сред потоци от информация, по-големи от всичко, което светът е виждал някога. Демистификацията е основно правило на деня, всички котки изскачат от всички чували и дори започват да си общуват едни с други. Ние моментално предпоставяме его-несигурност у всеки човек, който все още би се опитвал да се прикрива зад жаргона на някаква специалност или да се позовава на информация от бази данни, скрити завинаги „отвъд“ досега на неспециалиста. Всеки човек със свободно време, грамотност и способност да плати такса за достъп може да получи всяко парче специализирано познание, което му е необходимо. Така че, до тази степен, караницата за двете култури вече не може да бъде поддържана. Всяко посещение до местната библиотека или щанд за списания днес лесно ще потвърди наличието на много повече от две култури, така че проблемът всъщност вече е как изобщо човек да намери време, за да чете по нещо извън собствената си специалност.

Онова, което продължава да съществува, след един дълъг четвърт век, е елементът на човешки характер. Ч. П. Сноу, с рефлексите на романист в края на краищата, се опита да идентифицира не само два вида образование, но и два вида личности. Фрагментарни отзвуци от стари спорове, от незабравени обиди, получени в хода на някоя отдавнашна задявка, може би са подпомогнали да се оформи подтекста на нескромната – и по тази причина знаменита – забележка на Сноу: „Ако забравим научната култура, то останалите интелектуалци никога не са се опитвали, желали или били в състояние да разберат Индустриалната Революция“. Такива „интелектуалци“, в по-голямата си част „литератори“, бяха считани от Лорд Сноу за „естествени Лудити“.

С изключение може би на умното смърфче, трудно е човек да си представи в наши дни някой, който би желал да бъде наречен литературен интелектуалец, макар че това не звучи чак толкова лошо, ако разширите определението до нещо като „хора, които четат и мислят“. Виж, да бъде наречен човек Лудит е нещо друго. То води със себе си въпроси като: Има ли нещо в четенето и мисленето, което би накарало или предразположило човек към това да стане Лудит? ОК ли е да бъдем Лудити? И, като си помисли човек, какво означава да бъдеш Лудит, в края на краищата?

Исторически, Лудитите се появиха във Великобритания най-вече във времето между 1811 и 1816. Това бяха банди от мъже, организирани и маскирани, анонимни, чиято цел беше да разрушават машините, използвани най-вече в текстилната индустрия. Те се кълняха във вярност не към някой английски крал, а към собствения си Крал Луд. Не е ясно дали са наричали самите себе си Лудити, макар че са били наричани по този начин както от приятели, така и от врагове. Начинът, по който Сноу използва думата е ясно полемичен, опитващ да подскаже наличието на някакъв ирационален страх и омраза срещу науката и технологията. Според това гледище Лудитите се възприемат като контрареволюционерите срещу тази „Индустриална Революция“, която техните модерни версии никога „не са се опитали, желали или били в състояние да разберат“.

Но Индустриалната Революция не беше, като Американската и Френска Революции от почти същото време, яростна борба, притежаваща неща като начало, среда и край. Тя беше по-мека, по-малко окончателна, повече приличаща на ускорен период от една дълга еволюция. Фразата беше популяризирана за пръв път преди сто години от историка Арнолд Тойнби и сама е получила порядъчна порция ревизионистко внимание, напоследък например в юлското издание на Scientific American от 1984. Тук, в „Средновековните корени на Индустриалната Революция“, Тери С. Рейнолдс изказва предположението, че ранната роля на парната машина (1765) може би е била прекомерно драматизирана. Без непременно да са били революционни, много от машините, които скоро щяха да бъдат задвижвани от пара, съществуваха вече отдавна, бидейки задвижвани чрез водна енергия още от средните векове насам. Въпреки това идеята за една техно-социална „революция“, при която са победили същите хора както във Франция и Америка, в течение на годините се оказа полезна за мнозина и не на последно място за онези, които, подобно на Ч. П. Сноу, смятаха, че са открили в думата „Лудит“ един начин да назовават хората, с които са на различно мнение както в политико-реакционен, така и в антикапиталистически смисъл.

Но Оксфордският Английски Речник разказва една интересна история. През 1779, в едно село в Лестършър някой си Нед Луд проникнал в една къща и „в изблик на луда ярост“ разрушил две машини, използвани за тъкане на трикотаж. За това се разчуло. В скоро време при всеки саботаж на тъкачен стан – това се случвало, казва Енциклопедия Британика, от около 1710 нататък – хората реагирали с фразата „Това трябва да е работа на Луд“ (естествено играта на думи се получава единствено на български език, бел. пр.). По времето когато името беше заето от трошачите на станове през 1812, историческият Нед Луд вече беше абсорбиран в повече или по-малко саркастичния прякор „Крал (или капитан) Луд“ и се беше превърнал в мистерия, резонанс и мрачен хумор: едно по-голямо от човешко присъствие, в тъмната нощ, блуждаещо из тъкачните области на Англия, обзето от един-единствен комичен тик – всеки път когато забележи тъкачен стан да полудява и да го почупва.

Важно е обаче да се припомни, че обектът дори на оригиналното нападение от 1779, подобно на множество други машини от Индустриалната Революция, не беше някаква нова технология. Тъкачният стан се използваше от около 1589, когато според фолклора той е бил изобретен от преподобния Уилям Ли, от чиста низост. Изглежда, че Ли бил влюбен в млада жена, която се интересувала повече от плетивото си, отколкото от него. Той отивал на гости и … „съжалявам, отче, трябва да плета“. „Какво, пак ли?“ След време, неспособен да понася повече това отхвърляне, Ли, не в изблик на гняв като Нед Луд а, нека си го представим така, логично и хладно, се заклел да изобрети машина, която да направи ръчното плетене на трикотаж излишно – и го направил. Според енциклопедията, станът на отхвърления свещеник „беше толкова съвършен по замисъл, че продължи да бъде единственото механично средство за тъкане в продължение на стотици години“.

Сега, имайки пред вид това времетраене, просто не е лесно да си представим Нед Луд като някой, който лудо ненавижда технологиите. Без съмнение хората му се възхищават и го митологизират поради енергичността и решителността на неговото нападение. Но думите „изблик на лудешка ярост“ са третокласни, а и поне с 68 години по-стари от събитието. И гневът на Нед Луд беше насочен не срещу машините, не точно. Аз предпочитам да си го представям по-скоро като контролирания, от типа „бойни изкуства“ гняв на убедения Злодей.

Съществува дълга народна история на тази фигура, Злодея. Обикновено той е мъж и дори ако понякога успява да спечели насмешливата търпимост на жените, всеобщото възхищение към него идва от мъжете, които го ценят най-вече поради две основни добродетели: той е Лош, и той е Голям. Лош означава не непременно морално зъл, а по-скоро способен да вреди в голям мащаб. Важното в случая е разширяването на мащаба, увеличаването на ефекта.

Плетачните машини, предизвикали първите Лудитски безредици, бяха оставяли хората без работа в продължение на повече от два века. Всички виждаха какво става – това беше станало част от ежедневието. Те също виждаха, че машините все повече и повече се превръщат в собственост на мъже, които не работят, а само притежават и наемат. Нямаше нужда от някакъв немски философ, тогава или по-късно, който да посочи какво точно вършеше, и вече беше вършило, всичко това със заплатите и работните места. Общественото чувство относно машините никога не е могло да бъде прост необмислен ужас, а по-скоро нещо по-сложно: любовта/омразата, която възниква между хората и машините – особено когато те вече са били известно време наоколо да не говорим пък за силното раздразнение срещу поне двата умножени ефекта, разглеждани като нечестни и заплашителни. Първият беше понятието за капитал, представлявано от всяка машина, а вторият нейната способност да оставя без работа определен брой хора – да „струва“ толкова човешки души. Онова, което придаде на Крал Луд специалната харизма на Лош и направи от него не местен герой, а национален обществен враг, беше фактът, че той се възправи срещу тези усилени, умножени, повече от човешки опоненти – и ги победи. Когато времената са тежки и ние се чувстваме изложени на произвола на сили, многократно по-мощни от нас, не се ли обръщаме самите ние, в търсенето на някакво изравняване, ако и само във въображението, в желанието ни, към Злодея – Джина, Голема, Хълка, Супергероя – който ще се противопостави на онова, което инак би ни смазало? Разбира се, реалното трошене на станове все пак се извършваше от обикновени хора, от профсъюзници изпреварили времето си, използващи нощта, собствената си солидарност и дисциплина, за да постигнат своето собствено умножаване на ефекта.

Това беше предпазлива класова борба. Движението разполагаше със собствени парламентарни съюзници, сред тях и Лорд Байрон, чиято първа реч в Палатата на Лордовете през 1812 пледираше страстно срещу един законопроект предлагащ, сред другите репресивни мерки, да се направи трошенето на станове наказуемо чрез смърт. „Не сте ли Вие близо до Лудитите?“, писа той от Венеция на Томас Мор[1]. „За Бога! Ако има бой, аз ще бъда заедно с вас! Как да се нахвърли човек върху тъкачите – трошачите на станове – лутераните на политиката – реформаторите?“ Той включва и една „симпатична поема“, която се оказва Лудитски химн, толкова подстрекателски, че не беше публикуван чак до смъртта на поета. Писмото е датирано от декември 1816: Байрон беше прекарал предишното лято в Швейцария, окошарен за известно време във вила Диодати заедно със семейство Шели, съзерцаващ падащия дъжд докато си разказвали истории за призраци. През този декември, както се оказва, Мери Шели работеше над четвъртата глава на романа си Франкенщайн или новият Прометей.

Ако би съществувал един жанр като Лудитски роман, предупреждаващ срещу онова, което може да се случи когато технологията и ония, които я практикуват, излязат от контрол, то именно този би бил първият сред най-добрите. Освен това създанието на Виктор Франкенщайн със сигурност може да се квалифицира като първокласен литературен Злодей. „Аз реших“, казва Виктор, „да направя съществото с огромен ръст, … около два метра и петдесет и пропорционално обемисто“ – което ще рече, че Големината не е забравена. Историята за това как то е станало толкова Лошо е сърцевината на романа, най-съкровено закътана: разказана на Виктор от първо лице от самото същество, а след това вплетена в собствения разказ на Виктор, който пък от своя страна е вплетен в писмата на арктическия изследовател Робърт Уолтън. Колкото и голяма част от дълголетието на Франкенщайн да се дължи на недооценения гений Джеймс Уейл[2], който го пренесе в киното, романът все пак и до днес си остава повече от заслужаващ прочит, поради всички причини, по които инак четем романи, както и поради много по-ограничения въпрос за неговата Лудитска стойност: тоест заради неговия опит, чрез литературни средства, които са завоалирани и действат под прикритие, да отрече машината.

Вижте например разказа на Виктор за това как той монтира и съживява създанието си. Той трябва разбира се да бъде малко неясен в детайлите, но ние имаме описание на процедура, която изглежда включва хирургия, електричество (макар и нищо подобно на галваническите екстравагантности на Уейл), химия и дори, съдейки по тъмните намеци за Парацелз и Алберт Велики, все още дискредитираната форма на магия, известна като алхимия. Ясното обаче е, че въпреки всеобщо описвания болт през врата, нито методът, нито създанието са механически.

Това е една от няколкото интересни прилики между Франкенщайн и една по-ранна приказка за Големия и Лошия, Замъкът Отранто (1765) от Хоръс Уолпол, обикновено разглеждан като първият готически роман. Първо, и двамата автори, представяйки книгите си на публиката, използват не своите гласове. Предговорът към романа на Мери Шели беше написан от съпруга й, Пърси, който се преструваше, че е тя. Едва 15 години по-късно тя написа собствен увод към Франкенщайн. Уолпол, от друга страна, придаде на книгата си цяла фабрикувана издателска история, твърдейки, че тя е превод от средновековен италиански. Едва в предговора към второто издание той призна авторството си.

Романите притежават и един поразително сходен нощен произход: и двата произлизат от епизоди на просветлено мечтателство. Мери Шели, в онова лято на призрачни истории в Женева, опитвайки се да заспи една нощ, внезапно съзряла съществото в процеса на неговото съживяване. Картините се появявали в съзнанието й „с яснота, далеч надминаваща обикновените граници на мечтанието“. Уолпол бил пробуден от сън „от който всичко, което можех да си припомня беше, че бях се видял в старинен замък и че на най-високия парапет на една голяма стълба се виждаше огромна ръка в броня“.

В романа на Уолпол тази ръка се оказва ръката на Алфонзо Добрият, бивш принц на Отранто и, въпреки името си, обитаващ замъка Злодей. Алфонзо, също като съществото на Франкенщайн, е направен от парчета – украсен със самур шлем, крака, меч, всичко това, също като ръката, с огромни размери, – които падат от небето или просто се материализират тук-там из замъка, неуморими като фройдовото бавно завръщане на потиснатото. Активиращите средства, отново като ония при Франкенщайн, не са механични. Окончателното сглобяване на „формата на Алфонзо, разширена до огромна големина“ е постигнато чрез свръхестествени средства: едно семейно проклятие и застъпничеството на светеца-защитник на Отранто.

Лудостта по готическата литература след Замъкът Отранто се дължи, предполагам, на дълбок и религиозен копнеж по онова по-ранно митично време, познато тогава като Епохата на чудесата. По начини повече или по-малко литературни, хората от осемнайсети век вярваха, че едно време са били възможни всякакви неща, които вече не бяха такива. Великани, дракони, заклинания. По онова време законите на природата не бяха толкова строго формулирани. Онова, което някога е било истинска функционираща магия беше сведено, при Епохата на Разума, до чиста машинария. Черните сатанински мелници на Блейк представляваха стара магия, която, подобно на Сатаната, беше изпаднала в низвержение. Докато религията все повече и повече беше свеждана до Деизъм и неверие, постоянният човешки глад за доказателство за Бога и отвъдния живот, за спасение – телесно възкресение, по възможност – си остана непроменен. Методисткото движение и Американското Велико Пробуждане бяха само два сектора на един широк фронт на съпротива срещу Епохата на Разума, който включваше Радикализма и Свободното Масонство, както и Лудитите и Готическия роман. Всяко от тези неща по собствен начин изразяваше същото дълбоко нежелание да се изоставят елементи на вярата, колкото и „ирационални“ те да бяха за един възникващ техно-политически ред, който знаеше или не знаеше какво точно върши. „Готически“ се превърна в ключова дума за „средновековен“, което пък си остана ключова дума за „чудотворен“, през пре-Рафаелитите, таро-картите от края на деветнайсети век, космическата опера в евтината фантастика и комиксите, та чак до Междузвездни войни и съвременните приказки за мечове и магьосници.

Да се настоява върху чудотворното означава да се отричат на машината поне някои от претенциите й към нас, да се утвърждава ограниченото желание за всички живи същества, земни и други, от време на време да стават достатъчно Големи и Лоши, за да могат да вземат участие в свръхчовешки дела. Според тази теория например, Кинг Конг (?–1933), се превръща във вашия класически Лудитски светец. Финалният диалог на филма, както си спомняте, върви така: „А, самолетите го свалиха“. „Не … Красавицата уби Звяра“. В което отново откриваме все същото Сноувско Разделение, само че по-различно, между човешкото и технологическото.

Но ако настояваме върху въображаемите нарушения на законите на природата – на пространството, времето, термодинамиката, както и на най-големия, на самата ни смъртност – то тогава рискуваме да бъдем оценявани от литературния мейнстрийм като Недостатъчно Сериозни. Да бъдат сериозни е един от начините, по които възрастните традиционно са се защищавали срещу самоуверено-безсмъртните деца, с които открай време са принудени да си имат работа. Гледайки назад към Франкенщайн, който написа на 19 години, Мери Шели каза: „Обичам го, защото той беше порождение на щастливи дни, в които смъртта и скръбта бяха само думи, които не намираха истински отзвук в сърцето ми“. Готическото отношение като цяло, поради това че използваше картини на смърт и призрачно оцеляване за цели не по-сериозни от специални ефекти и евтини вълнения, беше преценено като не Сериозно и изпратено в неговата собствена част от града. Това не е единствения район във великия Град на Литературата, който е, нека се изразим така, доста тясно определен. В уестърните печелят винаги добрите хора. В романтичните романи любовта побеждава всичко. В криминалетата убийството, бидейки само претекст за логическа главоблъсканица, рядко е чисто ирационален акт. В научната фантастика, където цели светове могат да бъдат създадени от прости набори от аксиоми, ограниченията на нашия ежедневен живот биват редовно прескачани. Във всички тези случаи ние знаем, че това не е истина. Ние казваме „Но светът не е такъв“. Тези жанрове, настоявайки върху неща, противоположни на фактите, не успяват да бъдат достатъчно Сериозни и така биват маркирани с червено под етикета „искейпистка кухня“.

Това е особено неудачно в случая с научната фантастика, в която десетилетието след Хирошима видя един от най-забележителните цъфтежи на литературен талант и, много често, гений, в нашето собствено време. Това беше също толкова важно колкото и Бийт-движението, развиващо се по същото време, със сигурност по-важно от мейнстриймската литература, която с малки изключения беше парализирана от политическия климат на студената война и годините на Маккарти. Освен че е един почти идеален синтез на двете култури, научната фантастика също е едно от главните убежища, в наше време, за хората с Лудитски убеждения.

Около 1945 година фабричната система – която, повече от всяка единична машина, беше реалния и главен резултат от Индустриалната Революция – беше разширена до степен да включи в себе си Проекта Манхатън, немската програма за ракети с далечен обсег и концентрационните лагери като Аушвиц. Не беше необходима някаква особена пророческа дарба, за да може човек да предвиди къде евентуално ще се срещнат тези три криви на развитие, при това в недалечно бъдеще. От Хирошима насам ние наблюдаваме размножаването извън контрол на атомните оръжия, а системите за тяхното изпращане придобиват, за целите на тази планета, неограничен обхват и точност. Едно непремигващо приемане на Холкоста, достигащ седем- и осемцифров брой на жертвите, вече стана – сред онези които, особено от 1980 насам, направляват нашите военни политики – въпрос на здрав разум.

За хората, които пишеха научна фантастика през 50-те години, никое от тези неща не звучеше като голяма изненада, макар че модерните Лудитски въображения все още трябва да измислят някакво достатъчно голямо анти-чудовище, дори и в най-безотговорната фантастика, за да бъде сравнимо то с онова, което би се случило в една евентуална ядрена война. И така, в научната фантастика на Атомната Ера и студената война, ние виждаме Лудитския импулс да се отрече машината, поемаща различно направление. Хардуерния ъгъл беше пренебрегнат в полза на по-хуманистични грижи – екзотични културни революции и социални сценарии, парадокси и игри с пространство и време, диви философски въпроси – повечето от тях споделящи, както критическата литература обилно дискутира, едно определение за „човешкото“ като особено различно от „машината“. Като по-ранните им предшественици, Лудитите от 20-ти век се вглеждаха с копнеж назад в една друга епоха – колкото и да е странно, същата Епоха на Разума, която беше накарала първите Лудити да тъгуват по Епохата на Чудесата.

Но сега ние живеем, или поне така се говори, в Компютърната Епоха. Какви са днес изгледите за една Лудитска чувствителност? Ще предизвикат ли големите компютри същото враждебно внимание както тъкачните станове го направиха някога? Аз наистина се съмнявам. Писателите от всякакви насоки се надпреварват да си купуват текстообработващи програми. Машините вече са станали толкова потребителско-приятни, че дори и най-непромененият от Лудитите може да бъде изкушен да изостави бойния чук и вместо това да почука по няколко клавиша. Освен това изглежда, че е налице едно нарастващо единодушие относно това, че знанието наистина е сила, че е налице един доста директен преход между пари и информация, и че по някакъв начин, ако само би могла да се направи логистиката, чудесата все пак могат да се окажат възможни. Ако това е така, то Лудитите може би най-после са стигнали дотам да застанат на равна нога със Сноувските си съперници, веселата армия от технократи, за които се предполагаше, че „носят бъдещето в костите си“. Това може да е само нова форма на старата Лудитска двойнственост относно машините или може би най-дълбоката Лудитска надежда за чудо сега се открива в способността на компютъра да донася необходимите данни до ония, които ще имат най-много полза от тях. Със съответното разгръщане на бюджет и компютърно време ние ще бъдем в състояние да лекуваме рака, да се спасим от атомно унищожение, да произведем храна за всекиго, да обезвредим резултатите от полудялата индустриална алчност – да реализираме всички изпълнени с копнеж мечти на нашите дни.

Думата „Лудит” продължава да бъде прилагана с презрение към всеки, който се съмнява в технологията, особено в онази от атомен вид. Днешните Лудити вече не са изправени пред притежатели на фабрики или чупливи машини. Както добре познатият президент и непреднамерен Лудит Д. Айзенхауер предрече когато напускаше службата си, днес е налице един постоянен властови истеблишмънт от адмирали, генерали и корпоративни босове, които напълно превъзхождат нас, средните бедни копелета, макар че Айк не се изрази точно по този начин. От всички нас се очаква да си стоим спокойни и да позволим това да продължава, макар че поради информационната революция става все по-малко възможно да се мами който и да било от хората по което и да било време.

Ако нашият свят оцелее, следващото голямо предизвикателство ще се появи – вие го чувате тук за пръв път – когато се срещнат кривите на изследване и развитие на изкуствения интелект, молекулярната биология и роботиката. Оле мамо. Това ще бъде нещо поразително и непредсказуемо и дори най-големите клечки, нека се надяваме благочестиво, ще бъдат изненадани по бели гащи. Това със сигурност е нещо, което всички добри Лудити трябва да очакват – ако, дано даде Господ, доживеем до там. Междувременно, като американци, ние можем да се успокояваме, колкото и минимално и студено да е утешението, с пакостливо-импровизираната песен на Лорд Байрон, в която той, както и други наблюдатели на онова време, видя ясна идентификация между първите Лудити и нашия собствен революционен произход. Тя започва така:

As the Liberty lads o'er the sea
Bought their freedom, and cheaply, with blood,
So we, boys, we
Will die fighting, or live free,
And down with all kings but King Ludd!

1984 г.


Източник
 



[1] Томас Мор (1779 –1852): ирландски поет, писател и преводач, бел. пр.

[2] Джеймс Уейл (1889–1957): британски режисьор, най-известен с филмите си Франкенщайн (1931), Невидимият (1933) и Невестата на Франкенщайн (1935), заснети в Холивуд, бел. пр.

Томас Пинчън
Томас Пинчън (род. 1937) е американски писател, известен със своите плътни и сложни романи. Друга известна черта на автора е упоритостта, с която в продължение на повече от 40 години той избягва вниманието на пресата (поради което неговите снимки са истинска рядкост и обикновено го представят в младежка възраст).
Други статии от този автор
Посетители: 77

Последните най...


Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Жоро Ончев писа Още
    Това, което направи, е... преди 2 седмици
  • огнян стамболиев, пр... писа Още
    срамно e че търпим... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря на всички,... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Фукуяма пише: Тръмп... преди 3 седмици
  • Valpet писа Още

    “Днешната... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    Колебая се дали да... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    "Фукуяма е... преди 3 седмици
  • Надежда писа Още
    Много убедителен... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    Фукуяма е... преди 3 седмици
  • Ню Хевън писа Още
    Висш пилотаж с... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    Стотици години... преди 4 седмици
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... преди 4 седмици
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... преди 4 седмици
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... преди 4 седмици
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... преди 4 седмици
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Наистина... Сряда, 05 Септември 2018
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... Понеделник, 03 Септември 2018
  • Броди писа Още
                             ... Понеделник, 27 Август 2018
  • Гост писа Още
    Никак не е хубаво за... Неделя, 26 Август 2018
  • Гост писа Още
    "Колега" не е от гръцки... Неделя, 26 Август 2018
  • Янкова писа Още
    Добре е и да се владее... Петък, 24 Август 2018
  • гост писа Още
     За неуспешната... Вторник, 21 Август 2018