„Либерален преглед“ – Съдържание

По подобие на Оруел в „1984 година“, моят герой Павел Премянов от новата ми книга „Орлов мост“, участник в протестите на знаковото място в София, си съставя абсурдни опозиции, които извиняват неговия трагично преживян, но впоследствие добре обмислен и философски оправдан цинизъм:

„КРАЖБАТА Е ПРОИЗВОДСТВО! НАСИЛИЕТО Е ДРУЖЕЛЮБИЕ! БЕЗРАБОТИЦАТА Е ПОЧИВКА! ПРОСТАЩИНАТА Е КУЛТУРА! БЕДНОСТТА Е УТЕХА! БЕЗЗАКОНИЕТО Е РЕД! СЪВЪРШЕНСТВОТО Е ЕГОИЗЪМ!“

Преходът, който преживяваме вече двадесет и шест години беше натоварен с огромни надежди, с вярата, че ще бъде възстановено най-съкровеното притежание на всеки човек – свободата. За жалост, беше загубена и пропиляна огромна национална енергия, политическата класа превърна властта си в „дойна крава“ и най-лошото, замени демокрацията с една несвършваща и добре поддържана анархия. Анархия, която позволи така лесно да се корумпират полицията и правосъдието – имунната система на всяка държавност, да се окраде труда на няколко поколения българи, крупните мошеници да проникнат във високите етажи на държавното управление и да го преобразят в откровен бизнес. А цялата бездарна и алчна политическа върхушка да преосъществи аморалността и смайващата несправедливост от изключение в норма.

По тези неприветни причини българският преход е толкова мъчителен и несвършващ, така граничещ с човешкото отчаяние и с абсурда. По същите угнетителни причини два милиона българи – млади и предприемчиви, умни, образовани и интелигентни бяха прогонени от родината си и българският народ се стопи, изправи се пред най-чудовищната си, небивала, вече почти неразрешима демографска криза.

Колеги и приятели ме питат: след като народното недоволство отново се съживява, затиснато от тонове манипулации и несправедливост, причинени от власт, монополи и олигарси, кое точно ме провокира да напиша книгата „Орлов мост“?

Отговорът е лаконичен – самият живот. Премазан от обстоятелствата, от житейското и нравствено насилие на околния свят, моят герой вече не се интересува дали това е справедливо или е несправедливо, моралните пречки вече нямат значение за него, защото вината и отговорността за реалността, в която живее, не е негова. Ето защо: „СВОБОДАТА Е БЕЗНАКАЗАНОСТ! БОЛЕСТТА Е ЗДРАВЕ! ЛЪЖАТА Е ИСТИНА! ИЗМАМАТА Е МОРАЛ! ЩАСТИЕТО Е ДЪРЖАВНА ПОРЪЧКА! ПРЕДАТЕЛСТВОТО Е РОДОЛЮБИЕ И НАЦИОНАЛИЗЪМ! ПАРТИИТЕ СА СПАСЕНИЕ!“

За грубо погазения морал през тези двадесет и шест години, за това, че промишлеността и селското стопанство бяха ограбени и сринати до основи, за причините да бъдем най-бедни в Европа не е виновна само корумпираната върхушка и стотината фамилии. Виновен е целият български народ, който продължава да ги търпи, да понася тяхното продажно, алчно и некадърно управление. Става въпрос за прословутото, казвам го със срам, българско овчедушие. Подобен модел на народно поведение навярно е добит от натрупаните столетия на национално оцеляване, проклятието на постоянното оцеляване. Българската история сякаш не се развива и не се надгражда, а се повтаря, протича в някаква пространствена затвореност, змията е захапала опашката си.

Ето защо, когато започнаха протестите в началото на 2013 година, аз бях дълбоко обнадежден, че те ще завършат не просто с някаква победа, а че най-сетне ще се създаде жадуваното от всички гражданско общество. Онази могъща и всеобща национална сила, което ще помете корумпираната политическа класа и ще доведе в управлението повече нови, млади, интелигентни, можещи, и най-важното – морални люде. За жалост, и тези надежди се пропиляха и рухнаха. Протестиращите не успяха да излъчат елит, не можаха да предложат някаква висока национална цел или кауза, която да обедини всички и най-лошото – политическите партии и олигарсите платиха и отново противопоставиха хората на „наши“ и „ваши“, на „правилни“ и „лоши“, на протестиращи и контрапротестиращи. Т.е. успяха да разпалят омразата, а в атмосфера на омраза политическата върхушка се чувства най-сигурна и спокойна.

Именно тези драматични и съдбовни събития привлякоха вниманието ми, подбудиха писателския ми интерес и ме провокираха да напиша „Орлов мост“. Аз не желаех, а и не мога да напиша социален или бунтарски роман, но протеклите протести са фон, на който се развива действието.

Моите герои Павел и Юлия са сред водачите на протестиращите, но са задвижени от съвсем различни мотиви. Павел е човек, спечелил много пари, но загубил себе си, той използва връхлитащите го драматични събития, за да възвърне самочувствието и влиянието си в сложния и заплетен свят на адвокатската колегия. Юлия го прави донякъде от особена форма на безпомощност и самопрезрение, донякъде от идеализъм. Постепенно двамата извървят пътя един към друг. „Орлов мост“ всъщност е историята на тяхната трудна, изумителна, сякаш невъзможна любов. Любов и неистова, и жестока, и нежна, и нараняваща. Всичко рухва, когато Павел споделя най-тъмната си тайна.

В „Орлов мост“ аз се опитвам да изследвам и нещо друго, нещо съществено важно за всеки от нас. Доколко смазващата несправедливост, неприветността и ненавистта в околния свят повлияват върху интимния ни живот, засягат най-дълбинните ни усещания и чувства. Как привидно външните проблеми на действителността се превръщат в тревожни вътрешни проблеми, как обезобразяват и травмират човешката психика. „Орлов мост“ е психологически роман за ония промени, които засегнаха личността и морала на българина през тези двадесет и шест години.

През тези години на алчни и унизителни упражнения, българите най-сетне трябва да проумеят две неща. Първо, че в условия на демокрация са длъжни сами да отстояват свободата си, че трябва да се опрат на своята мъдрост и могъщество, за да отхвърлят безобразното управление на политическата класа, на олигархията, на корумпираните държавни чиновници и висшите магистрати. И второ, че това може да се постигне единствено чрез активното, действено гражданско общество. А то означава чрез единение, чрез реално и трайно обединяване на всички, които са потърпевши от това некадърно и порочно управление независимо от личните си политически пристрастия. Защото точно коварното повтаряне като мантра през годините, че „нашата“ партия е добра, а „вашата“ – лоша, както и развихрящата се себичност на всякакви „народни водачи“ пречи на гражданското общество да се организира. И да се превърне в истинската национална опозиция, способна да уплаши, да озапти мераците и егоизма на корумпираните управляващи и техните марионетки.

Публикация на сайта BGNES.COM

Източник

Владимир Зарев е роден на 05.10.1947 г. в София. Завършил е българска филология в СУ „Климент Охридски“. От 1973 г. работи в списание „Съвременник“ като редактор, завеждащ отдел преводна литература, зам.главен редактор. Понастоящем е главен редактор на списанието. Автор е на шестнадесет книги, десет от които са романи, между които трилогията „Битието“, „Изходът“, „Изборът“ и, „Хрътката“, „Хрътката срещу Хрътката“, „Лето 1850“, „Поп Богомил и съвършенството на страха“, „Разруха“, „Светове“. Негови творби са превеждани в Чехия, Полша, Унгария, Румъния, Турция, романите „Хрътката“ и „Хрътката срещу Хрътката“ излизат в бившия Съветски съюз в 200000 тираж, а романът му „Денят на нетърпението“ е отпечатан в „Роман газета“ в 1 300000 тираж. През 2006 г. романът „Разруха“ на Владимир Зарев е преведен в Германия и издаден от “Кипенхойер и Вич“, и по мнение на радио „Дойче Веле“ е най-успешната българска книга, излизала някога на немски език. Във Франкфуртер Алгемайне цайтунт „Разруха“ е наречен „романът на промяната в цяла Източна Европа“, а авторът – “българският Балзак“. Книгата е приета с изключителен възторг от немската критика, за нея излизат над 40 отзива в най-значимите немскоезични медии. В предаването си “Фьоникс“ ZDF излъчва филм за Зарев. През май 2009 година в издателство “Дойтике“ във Виена е отпечатана и първата част от трилогията на Владимир Зарев „Битието“, като още първата седмица за романа се появяват положителни отзиви в австрийските радио и телевизия, и в най-престижните немскоезични вестници „Ди пресе“, „Стандарт“, “Тагес Анцейгер“, “Нойе Цюрхер Цайтунг“. Вторият и третият романи от трилогията, “Изходът“ и “Изборът“ ще излязат на немски език, отново в превод на Томас Фрам, съответно през 2011 и 2012 година. През 2008 Владимир Зарев получава от баварския министър на културата едногодишна писателска стипендия в Международния творчески дом “Вила Конкордия“ в Бамберг, през 2010 е поканен в творческия дом в Кремс край Виена. Авторът е имал десетки четения в Европа и участия в най-престижните европейски литературни форуми. Владимир Зарев е и баща на три дъщери.