Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

Нобелова лекция
10 декември 1949

Смятам, че тази награда се дава не на мен, а на моя труд – трудът на цял един живот, извършван в агонията и потта на човешкия дух, не за слава и най-малко от всичко за печалба, а за да се създаде от материала на духа нещо, което не е съществувало преди това. Ето защо тази награда ми се дава на доверие. За паричната й част няма да бъде трудно да се намери предназначение, съизмеримо с нейната цел и значение. Но аз бих искал да сторя същото и с аплодисментите, използвайки този момент като връх, от който мога да бъда чут от младите мъже и жени, посветили себе си на същото страдание и труд, сред които вече се намира онзи, който някой ден ще стои там, където сега стоя аз.

Трагедията на нашето време се състои в чувството за всеобхватен, физически страх, поддържан в продължение на толкова дълго време, че ние даже сме се научили да го понасяме. Вече няма проблеми на духа. Съществува само един въпрос: Кога ще бъдем взривени? Именно затова младият мъж или жена, пишещи днес, са забравили проблемите на човешкото сърце, намиращо се в конфликт със самото себе си – които са единственото нещо, пораждащо добра литература, защото само те са, за които си струва да се пише, които си струват агонията и потта.

Той трябва да ги научи отново. Той трябва да разбере, че страхът е най-низкото от всички неща и, учейки се на това, да го забрави завинаги, да изхвърли от работилницата си всичко освен старите идеали и истини на човешкото сърце, старите универсални истини – любовта и честта, жалостта и гордостта, състраданието и жертвоготовността, без които всяка история е ефимерна и осъдена. Докато не направи това, той ще работи под знака на едно проклятие. Той ще пише не за любов, а за страст, ще пише за смърт, в която никой не губи нещо значимо, за победи без надежда и – което е най-страшното – без жалост и състрадание. Неговите страдания няма да докосват всеобщата плът, няма да оставят белези. Той ще пише не от сърцето, а от жлезите си.

Докато не научи тия неща отново, той ще пише така, сякаш стои и наблюдава края на човека. Аз отказвам да приема края на човека. Достатъчно лесно е да се каже, че човекът е безсмъртен просто защото ще издържи на всичко, че когато последният звук на страшния съд е прозвучал и затихнал от последната ненужна канара, висяща неподвижно в последната червена и умираща вечер, че дори и тогава ще прозвучи още един звук: звукът на неговия жилав, неизтощим глас, все още говорещ. Отказвам да приема това. Аз вярвам, че човекът не само ще оцелее – той ще надделее. Той е безсмъртен не защото единствен сред съществата притежава неизтощим глас, а защото притежава душа, дух, способен на състрадание, саможертва и издръжливост. И поетът, писателят, е длъжен да пише за тия неща. Негова е привилегията да помогне на човека да издържи като възвишава сърцето му, като му напомня за смелостта, честта, надеждата, гордостта, състраданието, жалостта и жертвоготовността, които са били славата на неговото минало. Гласът на поета трябва да бъде не просто летопис на човека, той може да бъде една от опорите, от стълбовете, които ще му помогнат да издържи и надделее.

Превод: Златко Енев