От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2015 08 Jem Sultan

 

Защо съм какъвто съм? Аз станах Ти.
Орхан Памук „Бялата крепост“

Вера Мутафчиева и „Случаят Джем“

Романът „Случаят Джем“ е роман за едно дълго пътуване – историческо и екзистенциално. За живота като пътуване, при това съвсем не доброволно. Пътуване-лутане и намиране между световете на Изтока и Запада. Има такъв жанр, твърди Памук, отнесен към традициите на турската литература от 90-те години на ХХ век, който е обвързан с „фокусирането на наратива върху озападняването и опасностите от преклонението към Запада“, върху „имитирането на Запада и предизвиканото от него трагикомично объркване.“[1] Естетическата рецепция на романи в тоя жанр съвсем не предполага единствено трагикомизма и объркването: „Моят собствен роман „Бялата крепост“ – отбелязва Памук – е скромен принос към традицията на романа за Изтока и Запада.“[2]

Широкото усвояване на понятието в контекста на балканската литературна романова традиция обаче ще потърси проблематизирането и театрализираното философстване върху темата как Изтокът променя Запада (и обратно)? Ако потърсим това, което Памук нарича „център на романа“ отвъд териториите на т.нар. „жанров роман“[3], ще забележим че в такива диаметрално раздалечени като поетика, традиция, стил и тема романи като „Прокълнатият двор“ на Иво Андрич, „Случаят Джем“ на Вера Мутафчиева и „Бялата крепост“ на Орхан Памук съществува поразително общ център. И той е не само конструктивен, но и тематичен – това е общата голяма тема за съдбата на човека в Средновековието на Югоизтока на Европа. Откриваме този общ център върху екзистенциалната ос на двата паралелни сюжета за пътуването, намирането, интелектуалното познание и двойничеството. И в крайна сметка – в дефинирането на ролята на личността в историята, отвъд чиято персонална маска, подобно на концепцията от „Война и мир“ на Толстой, се мержелее констатацията за крехкостта на индивидуалната човешка съдба.

„Случаят Джем“ е роман за исторически герой, твърди Мутафчиева. Или пък легенда? Поне така нарича разказа си за братята султани Баязид и Джем в „Прокълнатият двор“ Иво Андрич. Двете творби са литературни съвременници, затова и междутекстовите диалози помежду им никак не са случайни. В този смисъл Вера Мутафчиева разсъждава върху своя Джем в сравнение с Андричевия по следния начин: „В „Прокълнатият двор“ – отбелязва тя – Джем е само повод, бележещ въобще липсата на избор в историята. Литературата обича да експлоатира този мотив, защото неудачникът всякак е по-близо до читателя“[4]. Тези автокритически разсъждения по отношение на героя са важни въобще в дефинирането на жанра на нейната история, наречена „случая Джем“.

Мутафчиева непрекъснато си играе с търпението на читателите, които си задават въпроса кой е Джем, какъв е случаят Джем? История за малшанса на просветения деспот? Или просто съдбата на един неудачник-поет, комуто не е съдено да бъде султан. Разказ за героя-водач или роман, в който историята разтваря и погубва личността? Мелодраматична картина, която представя любовта на двама поети – Джем и Саади, между които за кратко застава жена, при това чужденка? Или „сурова, жестока драма“ за съдбата на отделната личност, попаднала на злощастно място в критично време, сред „користните интриги на европейски крале, на папи и султани“[5]? Роман за човека или съдебно-психологически „казус“[6], в каквато форма впрочем се разисква Джемовата история – една скандално модерна за времето си литературна форма, която, оказва се, съвсем не е персонално откритие на авторката[7]? „Разпрострях се по въпроса за живота и смъртта…“ – иронично отбелязва тя.


Small Ad GF 1

Джем султан е герой, олитературен едновременно като Граф Монте Кристо, Вилхелм Майстер, Евгений Онегин и Дон Кихот на Ориента. В класическите романи пътуванията на героите към Изтока са обвити в тайна и съзерцание. Монте Кристо заминава на Изток и Ориентът го учи на изтънченост и на изкуството на отмъщението. Пътешествието на Онегин на Изток е обвито в тайна, а романът на Пушкин е осеян с многоточия, бележещи изгубени-унищожени уж глави.

„По правило Западът е този, който се движи към Изтока, а не обратно“ – напомня Едуард Саид, дефинирайки понятието „Ориент“ като: западният поход на Изток, като тема за изучаване, сбор от мечти, образи, речников запас, стил, фикции, „параноя“, „въображаема география“, „колективен блян“ и театрализирани граници на битието „отвъд“ собствения ни опит.[8] Западът обикновено не среща и не опознава Изтока на собствена територия, а отива при него. Дори и в подобен план сюжетът на „Случаят Джем“ на Вера Мутафчиева е екстраординерен.

И така – западният човек обича пътуванията на Изток и този жест е смисло-историко-и-жанрово пораждащ.

Какво се случва обаче със странстванията на източния типаж на Запад? Възможна или не се оказва хипотезата на уподобяванията, с други думи – по същия начин ли ги преживява той? Знаем, че западният човек е възможно да се превърне в източен, ако е да кажем Пиер Лоти или пък Лоурънс Арабски. Оказва се, че независимо дали е реален или фикционален и все пак исторически реален, той успешно играе маскарада (на езика на съвременната масова телевизионна култура това е костюмна драма) на превъплъщенията. А обратното дали е възможно – източният човек да озападнее?

Още през 1770 г. французинът Дени-Доминик Кардон казва следното: „Колкото по-малко ориенталците ни приличат, толкова повече трябва да ги изучаваме, за да се убедим, че безкрайно различните нрави не променят никога човешката същност и страсти, а имат същата цел“[9]. Впрочем, самата Мутафчиева ни тласка към тази идея със своята „светотатствена“ литературоведска аналогия, твърдейки, че нейните герои от един друг роман „Летопис за смутното време“ могат да бъдат мислени съответно: Селим като Хамлет, Пазвантоглу като Валенщайн, а Кара Фейзи като Робин Худ или Скарамуш.[10] По тая логика и Джем Султан, героят от едноименния ѝ роман, който с появата си се превръща действително в „литературен случай, звучащ съвсем по европейски“ [11] , успешно играе костюмната драма на преобличанията-превъплъщения. Освен това може да бъде мислен и в плана на европейския трубадурен модел. Още повече, че самият Джем е поет – изискване, очевидно наложително, за да се сбъдне иначе невъзможната метаморфоза източният човек да стане западен. Въпреки, че и това е поредният вреден стереотип, защото знаем, че поезията е рожба на Изтока, а философията – на Запада. В частност ориентализмът като философия на мисленето на различния, отстранения „на изток от центъра“ културен продукт, е рожба на Запада[12].

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

На Балканите, в този смисъл, твърди Мутафчиева, цари тотална семиотическа, културна и историческа немота и слепота. Слепота, която, не правейки разлика между профила на азиатския ориенталски човек и западния прагматичен тип (които преживяват по различен начин перспективата на смъртта), раздава присъди.[13] Което пък дали би трябвало да означава, че уподобяванията и идентификациите въобще, независимо от посоката Изток-Запад, са повърхностни, привидни, изкуствено режисирани или направо невъзможни? Както се случва именно в историята за Джем султан с неговите периодични симптоматични преобличания ту в европейски дрехи, ту в царствения източен костюм в бяла сърма и злато? Разбира се, в тези думи на писателката, следвайки вече изпитания реторичен модел на интерпретация да, ама не има и немалко поза, но и благодатен материал за историко-литературни наблюдения.[14] Те обаче буквално заставят бъдещите изследователи да се изкушат в посока на интертекстуалното и компаративистко четене на този роман.

Как стои „Случаят Джем“ сред големите балкански литературни разкази, развълнувани от този исторически сюжет? Двама братя Баязид и Джем, претенденти за султанския престол след смъртта на баща си Мехмед ІІ Завоевателя, в ключово историческо време (края на 15 век) се превръщат в заложници на коварната европейска политика. А как се вписва наративът на Вера Мутафчиева в модерния и постмодерния балкански романов опит от втората половина на 20 и началото на 21 век? Какви естетико-филологически, но и идеологически и политически послания изпращат към съвременните читатели – тогава, в началото на 70-те и днес – така модерните за времето си разказвачески стратегии и похвати, употребени в романа на Мутафчиева като:

хрониката,

– изповедта и полемиката,

– дневниковите записки[15],

редуването на гледни точки (антагонистични, протагонистични, резоньорски),

полифонизма на епическото изказване,

– ролевите маски на разказвача, който се разтваря в героите си,

гласът на всевиждащия и всезнаещ, но ироничен разказвач-провокатор,

– функцията на автокоментара,

– сливането и раздалечаването на позициите на реалния и потенциалния адресат на историята,

– функцията на историографско-философски и публицистични отстъпления в тялото на романовия сюжет.

Случайно ли е пристрастието на балкански автори като Вера Мутафчиева („Случаят Джем“), Иво Андрич („Прокълнатият двор“), Антон Дончев („Време разделно“) и др., но и десетилетия по-късно Орхан Памук („Бялата крепост“) към темата задвуликия Янус на Балканите? Известно е, че римският Янус няма древногръцки аналог, че това е Пазителят с двойствено лице, близнакът, охраняващ вратата на храма, но и на времето (месец януари е неговия месец). Той е и Посредникът между варварщината и цивилизоваността; младостта и зрелостта; между половете. Той е хранителят на брака и плодородието. С други думи – кое поражда литературната обич към двойствения образ на източния и западния човек, роден от срещата на векове, времена и конфликти, преживял вековната метаморфоза Аз съм Ти и зареден с амбивалентите чувства към Другия? А той може да споделя идентичността на коварния Стопанин на новата земя или пък на вероломния Завоевател-неверник. Но също и на лицемерно-угодния съглашател Съсед. Подобни чувства се роят и преливат в гневно възхищение, пиетет, примесен с отвращение, ужасéн възторг, влюбена омраза. Как в крайна сметка историческите разкази се превръщат в уроци по нравственост, себепознание и идентичност? Как от историческите трусове и катастрофи се ще роди това, което днес наричаме балканска идентичност? А идентичността, твърди Антъни Смит[16], е продукт на усвояване на множество от роли (героите на романа ги играят повече от успешно): етнически, кастови, религиозни, джендер, териториални, семейни. Осмислянето им се таи в познанието.

Другостта и смъртта

„Как можем да кажем какво е животът, когато не знаем какво е смъртта?“ Това е любимата Конфуциева фраза на В. Мутафчиева[17] в опитите ѝ да прочете художествено балканската и родната ни история. Първият историософски план на романа залага провокативно на невъзможния въпрос, с който романистката Мутафчиева дразни историографката Мутафчиева: какво би станало ако и как би се променил ходът на историята ако съдбата бе избрала тази вместо онази личност? Ако поетът-музикант се бе преборил за престола с хладнокръвния, агресивния държавник-стратег? Джем срещу Баязид? Просветена монархия срещу кърваво робство? Или консолидирана Европа, предвождана от християнски хоругви и… управлението на поет-султан? Дуална християнско-мюсюлманска монархия или още повече – възродена Византия, България, Сърбия, Арбрия (средновековното име на Албания)? Каква щеше да е балканската ни съдба, ако се бе сбъднал Волтеровият ужас (описан в „Кандид“), състоящ се във възкачване на просветен монарх на трона на една завоевателна чуждоверска империя? Впрочем, точно Волтер твърди, че Мехмед ІІ Завоевателят е бил не по-малко просветен монарх: „той бил най-добре възпитаният и образован владетел на своето време… и не бил нехаен към възпитанието на наследника на властта. Той говорел гръцки, арабски, персийски, разбирал латински, рисувал, знаел география и математика, обичал живописта.“ [18] Самият Баязид преди възкачването си на престола има своето духовно дервишко минало, той също говори езици, пее и свири, проповядва.

Съответният историко-аналитичен аргумент срещу това какво би станало ако залага на концепцията (твърде смела впрочем, не само за времето си), която дефинира романът на Мутафчиева за фактическото начало на Източния въпрос. Да, Източният въпрос се поставя именно тогава, в самия край на 15 век, твърди тя, а не в далечната 1774 г., когато един договор на Екатерина Велика допуска Русия да погледне от Черно море към проливите с имперски надежди за доминация. След като отказва да се съюзи и доброволно отстъпва Константинопол на османците, от завист или пък за да спаси собствената си кожа (поне така твърди Волтер), Европа повдига Източния въпрос. Кой ще владее югоизтока на Европа и топлите морета е въпрос, колкото източен, толкова и западен, за чието решение Западът търгува недостойно. Цената на нашето „закъсняло, задържано, изоставено развитие“ на Балканите е една романтична жертва на конкретна историческа личност -“романтичната жертва на Зизим“, както я нарича Мутафчиева[19]. Романтична, да, но затова пък неминуема, обича да се шегува дори с най-сериозните и драматичните казуси романистката. „Какво би станало ако“, ли? Нищо особено, твърди тя, Джем би се превърнал на престола в своя брат Баязид[20]. При това не защото кръвта вода не става, не и поради екстравагантното пристрастяване на модерната литература въобще към темата за двойничеството – просто такава е същността на човешката природа и нечовешката сила на властта. Джем е Саади, а Саади – Джем; всички врагове или пък благодетели на личността и каузата Джем в един момент започват изключително много да си приличат, да уподобяват функциите си, да разместват местата си: Д`Обюсон и Каитбай, Папата и Баязид, Шарл, Корвин и т.н.

А Джем? „Зизим-Джем, това са Балканите, предверие към Изтока, поели върху себе си всички варварски нашествия.“[21] – твърди Мутафчиева. Нашествия и от Изток, и от Запад. Пропадайки в абстиненцията на различни исторически двойничества, те, Балканите, периодически пропадат или пък възкръсват, оцеляват, разцъфтяват. Аз съм Ти…

Далекоизточната констатация на любимия на писателката Конфуций за мъдростта на смъртта пред живота пък можем да заложим като втори концептуален план на романа „Случаят Джем“, излязъл от печат през 1967 година. Иначе казано: Случаят Джем post mortem. Историята за неосъществения султан-мечта на османския двор, който попада в козните на коварния си брат Баязид в съперничество за престола, се оказва натоварена с извънмерен авантюрно-приключенски и мелодраматичен, но и историко-психологически потенциал. Странно, но тя не се превръща в популярна и артикулирана сюжетна схема както в историографския, така и в големия балкански литературен разказ. „Днес случаят Джем е осъден на забрава“, възкликва Мутафчиева.[22]

Преди Вера Мутафчиева, историята е разказана по коренно различен начин десетилетие по-рано[23] в „Прокълнатият двор“от Иво Андрич. Приказно-митологичната схема за двама братя-съперници за престола ще постави Джем в неизгодната позиция на „кротък човек с лоша съдба и погрешна първа стъпка“[24], комуто е предначертан исторически провал. Защото, на всичкото отгоре, Баязид е в правото си на първороден, макар и нелюбим син. Но, в стремежа да обезпечи царуването си, той елиминира по-малкия си брат чрез поредица от интриги, контракти и преговори с неверниците, които задържат знатния пленник в своите далечни земи. Джем е приказният принц, юнак и хубавец; чаровник, музикант и поет; висок, рус и снажен, тъй различен от своите. В спор за престола, Баязид разбира се не склонява на компромиси да раздели империята на две. Джем губи всички словесни и кръвопролитни битки с брат си, при все че е подкрепян от войските си, от поданиците, от султанката. Андрич разказва безстрастно третолично от името на героя си Кямил, сам пленник в прокълнатия двор. Джем странства в Египет, търси подкрепа от рицарския орден на Д`Обюсон на остров Родос, след което настава почти две десетилетната му одисея в Европа. Първо е знатен гост, впоследствие заложник във Френския двор, след това попада във „водовъртежа от сплетни и комбинации“ на всички европейски държави – Дубровник, Неапол, Ватикана, Унгария. Парите в подкрепа на Джем потъват в европейските хазни, откупът на Баязид държи враговете, свои и чужди, на еднакво безопасно разстояние. Ситуира се парадоксалната политическа схема, според която папа Инокентий VІІІ действа по създаване на лига против Турция, но едновременно влиза в съглашателство с Баязид; Баязид преследва плановете си във Венеция и Унгария; а Джем е двоен пленник и на източните, и на западните интереси. Карл VІІІ и Чезаре Борджия, френският крал и папа Александър VІ (Родриго Борджия), кралят на Неапол и Венецианският додж, египетският султан и наследниците на унгарския престол, всички те съпровождат в интригите си Джем до и след самата му смърт. Оттук нататък разменна монета ще бъде ковчегът с неговия труп. „Около това мъртво тяло се водила дълга преписка“[25] между новия папа Александър, неаполитанския крал и Баязид чак до 1499, когато то ще намери покой в султанското тюрбе в Бурса.

В романа на Мутафчиева Джем е романтически непримирим и трагично смирен, капитулирал пред съдбата, но щастлив в своята горестна участ герой, защото е съпровождан от своето друго Аз – любимият и поетът Саади. Според историческата фактология тези две личности са реални, но разделени от няколко века. В литературата обаче всичко е възможно – тя среща реалии и фикции, прескача смело бреговете на времето. А Саади се намесва като доминиращия глас в полифоничната интертекстуална, нерядко вътрешно противоречива режисура на романа, решен като „някакъв неназован, но натрапчиво присъстващ съд в обвинителния процес“[26].

„Папство и османски двор са плели своята кошница, а Джем е вярвал в непримиримостта им“ – обяснява пристрастно-емоционално драмата на своя Джем Вера Мутафчиева. И това го казва и разказва именно тя, Разказвачката, разроила се в образите на герои-разказвачи (една любопитна джендер-метаморфоза, предвид на това, че само един от тях в романа е… жена). Разказвачката Вера е „заличила границите между исторически епохи, живи и мъртви“ в своето „полифонично повествование с нелинейна темпоралност“[27], влизайки в кожата на Съдията на историята и превръщайки се в реално действащо лице, наравно със своите герои. А най-солидната аргументативна позиция е тази на Другия Аз – поетът Саади.

Интересни и провокативни в този смисъл да игровите рефлексии с гледните точки на Разказвачката и Поетът – и двамата по своему влюбени в своя Джем. За да заключи Тя по мъжки, с поглед, вперен не в историческия детайл и подробности на средновековното минало, а в картината на своето днешно настояще (края на 60-те години на ХХ век), с оглед на конкретната човешка съдба на Джем султан: „Силите са винаги от едната страна на барикадата, от другата сме битите. А съдбата на Джем и Саади е съдбата на Източния блок.“ И добавя разпалено, връщайки се доста по-късно (вече в 90-те) в спомените си за комунизма: „Защо не въставахте тогава? – ме питаха. Как да не им отвърнеш с философията на Петър Дявола?“[28] А тя гласи: „съществуват два свята, между които няма и не може да има истински допир, нито възможност за споразумяване. Два страшни свята, които са осъдени на вечна война в хиляди форми. А между тях стои един човек, който по свой начин се бори с тези два воюващи свята…“[29]. И тези светове – ще добавим ние – съвсем не е задължително да притежават прокълнатия Хънтингтънов отпечатък на културно-религиозния антагонизъм. Просто диалогът между културите в илюзорния днешен мултикултурен проект понякога се оказва невъзможен. Читателите на Иво Андрич и на Вера Мутафчиева остават с усещането, че тогава- в края на 60-те, този факт изглежда безпощадно ясен на всички. Днес – не.

Факт е, че Андричевите типажи Кямил и Фра Петър – съответно мюсюлманинът и католикът – филологически преживяват Джемовата съдба, разказвайки я. Евреинът Хаим върши това мълчаливо, сподиряйки разказа им като сянка. Но всеобща е и възхитата, и неразбирането им на Джемовите стихове, изговаряни „ту с турски, ту с италиански“ думи. Кямил симултанно превежда френско-испанските цитати. Слушателите не разбират Джемовите пиянства, драми и любови „към хубавите момичета и момчета“. Кямиловият разказ е страстен и объркан, „без ред и без край, … неизчерпаем“[30]. На финала, Хаим ще подеме разказа за Джем Джемшид – „победител или победен, жив или мъртъв“, „роб, осъден да бъде султан“. А „това е робство, за което няма бягство дори и след смъртта.“[31]

Андричевият Кямил-Джем хипертрофира преживяната си, несподелена любов, идентифицирайки се с образа на Джем султан. Този му интерес се превръща в мания, той постепенно изтрива същността си и се превъплъщава в Джем, смята се сам за шехзаде Джем, „дори така говори, посреща гости, имитира шехзаде… Дори старите му приятели го наричат Джем. Легендата Джем се ражда в съзнанието на хората.“[32] Тихият умопомрачен затворник разказва дни наред в транс историята за Джем султан – а всъщност за себе си. Тази история се оказва въобще „неизчерпаемо съкровище“ още за хората от средновековието, но и по-късно, когато се изживяват и съизмерват чрез собствената си драма на похитени, поробени, пленени или онеправдани…

В опита си да интерпретираме романовия сюжет според логиката на романовия разказ вече не според Иво Андрич, а според Вера Мутафчиева, в ретроспективен порядък жанрово ще преоткрием схемата на съдебния разпит, автобиографичния разказ, или фийчър, както и обърнатия модел на средновековното житие, което разказва за чудесата, които вършат мощите на светеца след смъртта му. Романите на Мутафчиева, но особено „Случаят Джем“ носят, според Сабина Беляева, онзи ефект на „кутия с двойно дъно, представяща една скептично дистанцирана и демитологизираща авторска позиция“[33], която едновременно играе на сериозно с фактите на историческата фабула, и с автентичния контекст и нрави на времето.

Историческият живот на неосъществения султан Джем в романа започва в началото с презумпцията на неговата смърт и завършва със странстванията на ковчега с тялото му, непогребан, превърнал се в залог на политически интереси. Разбира се без да върши реални чудеса. Но парадоксалната рамка на исторически роман в средновековно християнско житие сама по себе си е чудесна (ясно е, че става дума за имитационни модели). Със смъртта не приключва странстването-страдание и на любимия-поета Саади. Той, Саади, вече мъртъв, ще разказва от преизподнята на морските дълбини, където попада неговият удушен труп, съдбата на своя любим, приятел и господар.

С разказ на мъртвия от дъното на кладенеца пък започва повествованието си романът „Името ми е Червен“ на Орхан Памук. Дали е случайно подбран ефектният криминален съспенс именно в завръзката там у Памук – подобно на развръзката тук у Мутафчиева? (В случая на всичкото отгоре „тук“ е „някога“, а „там“ е „сега“!) А структурно-композиционната рамка на целия роман се гради върху така модерната за времето си (края на 60-те) наративна техника монтаж на гледните точки в сказа. Тази техника се оказва знаменателно модерна десетилетия по-късно и в постмодерното повествование на турския нобелист. Героите и на Мутафчиева, и на Памук, заредени с Монтеновото самочувствие, че обсъждат цялото човечество и пишат голямата история, разказвайки всъщност за себе си, оперират с разнообразната поетика на гледните точки, въвличайки читателя в собствените си позиции, карайки го да ги съпреживява.

Пред съда на Голямата История и нейното справедливо следствие ще дадат показания вече отдавна мъртвите свидетели и герои, взели участие в историята на Джем Султан. Пред съда на Приватната История героите на Орхан Памук ще разказват за съдбата на миниатюристите, дръзнали да нарушат един естетически (оказал се всъщност верски) закон: рисуването по подобие на западните майстори в перспектива. След почти четири десетилетия Памук ще организира композицията на романите си „Бялата крепост“(1985) „Името ми е Червен“(1998) именно по начина, по който разказва Вера Мутафчиева. Но възторжената критика ще каже: „Памук разказва като Шехерезада“, „като Калвино“ или Борхес, „като Умберто Еко“. Не и като Вера Мутафчиева. Историята за прокълнатите художници-миниатюристи, които умират от неизвестна ръка на техен събрат ще бъде артикулирана през призмата на разнообразни гледни точки, между които е изтрита границата на човешкото, както и на живота и смъртта. Това са: Кара, Кучето, Убиецът, Парата, Конят, Маслината, Пеперудата, Щъркела, Лелин ефенди, Естер, Шекюре. Гледните точки на хора, животни, предмети; на живи и мъртви… Постмодерният роман вече може свободно и безпрепятствено-разбираемо да си го позволи. Да размести и размеси местата на убийци и жертви, взаимно мотивирани от собствените си любови, пристрастия, съперничества и омрази. Световете на видимото и невидимото се оказват своеобразни реципрочни двойници. А земният свят впрочем е едно очарователно място, в което се губят очертанията на доброто и злото, красивото и грозното, възвишеното и низкото, достойното и недостойното, смисълът и безсмислието. Животът и смъртта. За да възтържествува накрая задължително любовта.

Модерният български роман (буквално репресиран от соцреалистическата и романтична тенденциозност на съвременния канон в 60-те и 70-те, за когото подобни размити граници и представи априори не съществуват) експлоатира всички гледни точки на вече мъртвите очевидци, които заговарят пред „снизходителния“ съд на историята. А „тяхната е лесна“, иронично подхвърля романистката Мутафчиева, защото присъдата, която могат да получат е със сигурност „задочна и условна“.[34]

И така: пред съда на Историята в „Случая Джем“ говорят всички персонални явни присъствия, герои носещи до един идентичността на другостта – била тя андрогинна или своечужда. Всички те непрестанно разменят местата си и влизат в чужди роли, чрез всички тях говори и авторът, те са лицата на Двуликия Янус.


[1] Памук, Орхан. Наивният и сантименталният писател, София, Еднорог, 2012, с.113. Памук споменава началото на тази литературна османо-турска традиция с романа „Любов към файтона” (1896) на Реджайзаде Махмуд Екрем, сюжет, в който османски интелектуалци от края на ХІХ век смехотворно се опитват да имитират западните порядки. Българският аналог на подобна културно-шокова ситуация е комедията „Криворазбраната цивилизация”.

[2] Пак там, с.113.

[3] Такива са романите от типа: научна фантастика, криминални, исторически фантазии, любовни и пр. – Виж: Памук, Орхан. Наивният и сантименталният писател, София, Еднорог, 2012, с.134.

[4] Виж: „Случаят Джем” – интервю на Магда Карабелова с Вера Мутафчиева. – В: Литературен форум, бр.12, 30.ІІІ-5 ІV.1999, с.6.

[5] Пак там.

[6] „Подхванах романа… вече бях на ясно, че се отнася не до индивидуална съдба, а до казус… в тъй сполучливата форма на съдебен процес, повторяема форма, процесуална практика…” - Цит. интервю, с.6.

[7] Дъщеря й Яна я информира след години, че: „подобна аналогична форма е използвана в японската новела „Вратата Рашомон” – не съм си въобразявала за някакво откритие” – уточнява Мутафчиева. – Цит. интервю, с.6.

[8] Саид, Едуард. Ориентализмът. София, Кралица Маб, 1999, с.62, 66, 89, 90, 92.

[9] Дени-Доминик Кардон пише това в „Сборник с ориенталска литература”, а годината е 1770. Той преподава източни езици в Кралския колеж в Париж. - Цит. по: Заимова, Рая. Пътят към „другата” Европа. Из френско-османските културни общувания ХV-ХVІІІ век, София, Изд. Кралица Маб, 2004, с.214.

[10] Виж: Мутафчиева, В. Избрани произведения в 12 тома, Пловдив, 2008, т.12, с.285.

[11] Виж: Мутафчиева, В. Избрани произведения в 12 тома, Пловдив, Жанет-45, т.12, 2008, с.161.

[12] Виж: Саид, Едуард. Ориентализмът., София, Кралица Маб, 2005.

[13] „Азиатецът е човек намъчен, така че и смъртта не го плаши. От, друга страна, щедрата природа му е гарантирала един минимум блага, необходими за физическото му оцеляване. Той отрича непрекъснатото действие в името на чисто земни амбиции и предпочита медитацията, която го сродява с безмълвието на отвъдното. Обратно, европеецът е човек намъчен, принуден исторически да отнема от природата със зъби и нокти благата или сам да ги твори, за да оцелее. За него животът е непрекъснато движение, напрягане, грижи. Но пък през последните столетия той е произвел толкова много, че му е останало и излишък. И се получава така, че вече не му се мре. Не знам дали има граници за страданието, но има една област, където всички се смиряваме - когато се стигне до смърт - на исторически герой или на наш близък. Тогава усещаме, че всички ние на този свят сме все гости незвани.” – В: Мутафчиева, Вера: Човекът разбира само от бой, от беди всякакви, а не от уроци сп. Факел// 12.05.2014 6// http://www.fakel.bg/index.php?t=3646

[14] Повече виж В: Хранова, Албена. Историография и литература, т. 1, София, Просвета, 2011.

[15] По повод на финалните глави, представени във вид на записки от дневника на Саади, френската изследователка Мари Врина-Николов забелязва, че те внасят „различно ускорение в динамиката на сюжета” и повествователната полифония. – Във: Врина-Николов, Мари. Българският роман в преломните 50-те и 60-те години на ХХ век. Срещата на историята, догматизма и художествената измислица. – В: Литературна мисъл, 1999, кн.2, с.149.

 

[16] Виж: Смит, Антъни. Националната идентичност. София, Изд. Кралица Маб, 2000, с.14.

[17] Виж интервюто й В: Гроздев, Георги. Откриването на Балканите nonfiction, Навиканите Балкани. София, Балкани, 2006, с.78

[18] Виж: „Есе за нравите” (Voltaire. Essai sur les moeurs et l’esprit des nations. Paris, 1990, p.818-819). Цит. по: Заимова, Р. Пътят към „другата” Европа. Из френско-османските културни общувания, ХVІ – ХVІІІ в., София, Кр. Маб, 2004, с.211-212.

[19] Почти три десетилетия по-късно така я нарича и една турска изследователка – Виж:Tagizade-Karaca, Nesrin. Batılı Üç Eserde ‘Romantik Kurban’ Cem Sultan (İvo Andriç ‘Uğursuz Avlu’, Vera Mutafçıyeva ‘Cem Sultan’ ve Eduard Sablier ‘Cem Sultan - Bourganeuf Mahpusu’) (Sultan Djem As Romantic Victim in Three Western Works: ‘The Damned Yard’ by İvo Andric, ‘Sultan Cem’ by Vera Mutafciyeva and ‘Djem Sultan: The Prisoner of Bourganeuf’ by Eduard Sablier.) Bilig-Türk Dünyası Sosyal Bilimler Dergisi, Kış / 2006 sayı 36: 167-186. http://yayinlar.yesevi.edu.tr/files/article/11.pdf.

[20] Виж цит. интервю с Магда Карабелова: Литературен форум, бр.12, 30.ІІІ-5 ІV.1999, с.6.

[21] Мутафчиева, В. Случаят Джем, роман, Пловдив, 1977, с.7.

[22] Днес, ще добавим ние, романът на Вера Мутафчиева е осъден също на забрава, покрай своя „случай”, което е направо непростимо, като се има предвид релефът на естетическите и познавателни вълнения на съвременната екранна публика, която периодически е завладявана от телевизионни сериални сезони, посветени ту на викингите, ту на Изабел Кастилска, ту на Сюлейман Великолепни и точно толкова великолепната Роксолана-Хюррем („Великолепният век” реж. Я. и Д. Тайлан, 2011-2014). Единствено в италиано-френско-холивудската мегапродукция„Борджиите” (реж. Н. Джордан, 2011), може би поради естествените исторични обстоятелства, е преоткрит авантюрният заряд на сюжета Джем. В протежение на два епизода се появява младият османски знатен пленник (неизвестно защо обаче интерпретиран в от чернокож актьор), вероломно отровен в папския двор. Явно е, че нашата-ориенталска история изглежда в очите на западния свят свръх екзотично. И точно както в Джемовите времена – събитията като че ли не се отнасят до тях.

[23] През 1954 „Прокълнатият двор” излиза на сръбски, а първият български превод е от 1961. Мутафчиева аплодира тази „чудесна повест” на Андрич, в която обаче просто „мнимият Джем се идентифицира с един турски шизофреник към края на 19 век.” – В: Мутафчиева, Вера. Герои, отчасти сюжети. Избрани произведения в 12 т., Пловдив, 2008, т.12, с.289.

[24] Андрич, Иво. Прокълнатият двор, София, Панорама, 1976, с.82.

[25] Пак там, с.93.

[26] Този процес е странен, особен, той цели да преодолее историографските противоречия и „да обоснове претенцията да се разкаже истинската история”, смирявайки „писано и (условно) устно слово”. - Виж: Ангелова-Дамянова, София. Жените за/в историята . Част І. Вера Мутафчиева. Историята и историите . Част ІІ. // Неслученият канон: Български писателки от 1944 година до наши дни. (съст. М. Кирова) София: Алтера, 2013, с. 223−250 .

[27] Твърди Мари Врина-Николов: Vrinat-Nikolov, Marie. L’Affaire Džem et Moi, Anne Comnène de Vera Mutafčieva: de l’Histoire-héros à l’Histoire-prétexte. - La R e v u e des Etudes slaves, Paris, Institut d’Etudes slaves, 2001, t. 73, fasc. 1, p. 185-195.

[28] Мутафчиева, В., Избрани произведения, т.12, с.290-291.

[29] Андрич, И. пак там, с.94.

[30] Андрич, И. пак там, с.97,99.

[31] Андрич, пак там, с.101.

[32] Твърди Несрин Тадзиджаде-Караджа в статията си „Романтичната жертва Джем Султан в три западни произведения”. – В: Tagizade-Karaca, Nesrin. Batılı Üç Eserde ‘Romantik Kurban’ Cem Sultan (İvo Andriç ‘Uğursuz Avlu’, Vera Mutafçıyeva ‘Cem Sultan’ ve Eduard Sablier ‘Cem Sultan - Bourganeuf Mahpusu’) (Sultan Djem As Romantic Victim in Three Western Works: ‘The Damned Yard’ by İvo Andric, ‘Sultan Cem’ by Vera Mutafciyeva and ‘Djem Sultan: The Prisoner of Bourganeuf’ by Eduard Sablier.) Bilig-Türk Dünyası Sosyal Bilimler Dergisi, Kış / 2006 sayı 36: 167-186. http://yayinlar.yesevi.edu.tr/files/article/11.pdf.

[33] Беляева, Сабина. „Аз още съм сред вас…” – Българска книга, № 2, 1992, с. 46.

[34] Мутафчиева, В. Случаят Джем. Роман. Пловдив, Изд. Хр. Г. Данов, 1977, с.7.

 

Евдокия Борисова е родена през 1968 г. Завършила е Българска филология в Шуменския университет. Доцент по журналистика в Шуменския университет. Чете лекции по медийни жанрове, новинарство, публицистика, специализирани печатни медии, нова българска литература. Доктор по теория и история на литературата. Автор на книгите „Жанр и норма в българската драма от началото на ХХ век“ (2001), „Жанрове в медиите“ (2007), „Паралитературата. Текстология, социология, медиатори“ (в съавторство с П. Шуликов и Я. Милчаков, 2009), „На ръба на Изтока и Запада. Романите на Орхан Памук“ (2011), „Мелодрамата в телевизионния сериал“ (2014).

Pin It

Прочетете още...