Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 93% (3 гласувания)

 

2015 04 vonnegut

 

Непоправимо регресивен, вечно игрив инфантилист, наскоро Кърт Вонегът нахвърля резултатите от кариерата си върху страница от ученически бележник, подписа я и я закачи на дъската с работните си бележки. Докладът е хронологичен и в него работите му се оценяват с бележки от А (5) до D (2). Ето как изглежда той:

 

Механично пиано A
Сирените на Титан A
Майка нощ A
Котешка люлка A+
Бог да Ви поживи, мистър Розуотър A
Кланица 5 A+
Закуска за шампиони C
Фарс, или Никога вече самота D
Затворникът A

 

Посланието на доклада изглежда достатъчно ясно: Кърт е започнал уверено, преминавал е от успех към успех в продължение на дълго време, след това е преминал през падина на отпадналост и несигурност, но сега отново показва признаци на възстановяване.

Оценките, дадени от американския литературен истеблишмънт – разглеждан от Вонегът като, в най-добрия случай, стадо от невежи мързеливци, а в най-лошия, като банда мъчители, затворнически надзиратели и погребални директори – биха били значително по-резки и по-малко хвалебствени. Техният доклад вероятно би изглеждал по този начин: B-, B, B-, A, A-, B-, B, D, C.

„Във всеки случай докладът ви не е съвсем актуален“, казах аз, някъде по средата на обяда в един препълнен италиански ресторант на Второ авеню. Тук Вонегът е позната знаменитост, но беше средата на декември и ние бяхме опитали късмета си сред тълпите от ожаднели и задъхани коледни купувачи от Ню Йорк. Масата ни изглежда се намираше точно по средата на пътя между лобито и тоалетната. Питах се, може би в резултат на защитна реакция, дали бихме получили по-добри места по времето, в което Вонегът е бил в зенита на славата си. (Предполагам, че оберкелнерът също не е харесал Фарс, или Никога вече самота). „Какво ще кажете за новия си роман?“, попитах аз. „Как бихте оценили Точния мерник?“ Вонегът изглеждаше изпълнен със съмнения. „Мисля, че е някъде към B-минус“, каза той.

Дори и според американските стандарти кариерата на Вонегът представлява изключителен случай на критически ревизионизъм и двумислие (double-think). Той е невероятно популярен, неизменен автор на бестселъри, култов герой и гуру на университетските кампуси; всички негови книги са в непрестанен печат; той е най-широко преподаваният сред съвременните американски автори. От друга страна творчеството му има удивително ниско реноме сред официалните литератори; неговата пацифистична, псевдо-наивна философия, се разглежда като хипарска и маловажна; той е от онзи вид писатели в наши дни, за които Сериозните Хора се срамуват, че някога са ги харесвали. Хубавичък, сдържан, ловък, сладникав – факирско писане, материал за комикси.

„Опитът ми с литературните критици и академичните среди в тази страна показва“, писал е той, „че за тях яснотата изглежда до голяма степен като мързел, невежество, детинщина и евтиния. Всяка идея, която може да се схване незабавно, е за тях по дефиниция нещо, което те винаги са знаели.“

„Трябва непрекъснато да си повтарям“, казва ми той, „че аз съм написал онези ранни книги. Аз съм написал това. Аз съм написал това. Единственият начин да получа признание за ранните си произведения е да умра.“

Формиращото преживяване в живота на Вонегът е лесно за откриване. То се е случило на 13 февруари 1945. През онази нощ той оцелява след най-голямото единично клане в историята на войните, бомбардировката на Съюзниците върху Дрезден. Загиват над 135,000 души (два пъти повече, отколкото в Хирошима). Дрезден, Флоренцията на Елба и град, красив колкото онзи на вълшебника Оз (и напълно маловажен от военна гледна точка), е изличен от лицето на земята. Вонегът, който по онова време е военнопленник, висок и слаб редник, е заключен в мазето на една кланица – Schlachthof-fünf. Кланица-пет е заглавието на неговия най-известен роман, книгата, която променя кариерата му с един удар. Всичко, което той е написал преди 1969 води към Кланица-пет; всичко, което е написал оттогава насам, води настрана от нея.

Но Вонегът е уникално подходящ да пише за Дрезден, войната, насилието и унищожението в още един, друг смисъл – с максимална ирония. Той е германски американец. Родителите му са говорели немски; всичките му осем прародители са част от тевтонската миграция в Средния Запад между 1820 и 1870, както сам той разказва в една нечетимо-подробна генеалогия на име Палмова неделя (един от двата тома с негови автобиографични криволици). Във великолепния ранен роман Майка нощ, тази генетично-политическа случайност – заедно с особения чар и морална изтънченост като писател – му позволяват да се опита да извърши невъзможното: да напише смешна книга за нацизма. И той успява. Хитлер е негова дългосрочна фиксация и подобаващо играе съответна роля в новия му роман Точния мерник.

Вонегът е израснал в Индианаполис, Индиана – един културен никъде-град, подобно на [британските] Суиндън и Стоук. Героите в книгите му идват отникъде: Илиум, Мидтаун, Мидланд сити. Индианаполис, настоява Вонегът, си остава център на неговата културна вселена: „Не Рим, не и Париж – Индианаполис.“ В литературата му най-решаващият навик на въображението си остава гледането надолу към човечеството сякаш откъм някакъв друг свят. Той е запленен от земляните, но още повече смаян от нашата конвулсивна потребност от ред, сигурност и справедливост. „Това отношение е резултат от следването на биохимия [в университета Корнел], преди войната, и антропология след войната [в Чикаго]. Научих се да разглеждам човешката култура като артефакт, каквато тя си е – уязвима, несигурна и вероятно излишна.“ Последният му роман, Галапагос, се занимава с Дарвинизма – „нашата единствена алтернатива на конвенционалната религия. Това е всичко, с което модерният човек разполага.“

Във времето преди Кланицата, Вонегът беше свободно разглеждан като научно-фантастичен автор, човек на определен жанр. Всъщност единствено Механично пиано (1951), плюс няколко кратки разказа, могат да бъдат класифицирани като твърда научна фантастика. Реалният му модус винаги е бил нещо по-мечтателно, откачено, по-дидактично, по-близо до Марк Твен, отколкото до Фред Пол. Стандартният Вонегът-роман функционира по следния начин: полуфантастичен сюжет (с ужасяващи превратности и обрати), атака срещу някаква морална цел с размерите на плевня (атомна война, икономически несправедливости, самота) и, междувременно, по краищата, очарователно-премерена сатира срещу обикновената, непремислена, невинна Америка.

Ранните романи са стегнати, кратки и остро конструирани. „Първият ми знаят беше вестникарството“, казва Вонегът, типично по южняшки. „Казваш колкото можеш, колкото се може по-скоро, а след това си затваряш устата.“ По-късните романи, от друга страна… Е, аз все пак се наслаждавах на обяда ни и реших да отложа разговора за по-късните романи. „Публичната ми поза е да не се вземам на сериозно“, беше отбелязал той. „Правя го, за да се харесвам.“ Вонегът е наред, да. Но пък и се взема на сериозно. Разбира се, че го прави.

През шестдесетте години Вонегът е имал „добър средно-класов доход“ от журналистика и писане на кратки разкази за „лъскавите“; отговорностите му обаче са били значителни. В резултат на страховито съвпадение, което би звучало невероятно дори и в някой от собствените му сюжети, сестра му и зет му почиват в разстояние от 24 часа един след друг. Той почива във влакова катастрофа в Ню Джърси; тя почива в болницата на следващия ден, от рак. Вонегът и първата му съпруга осиновяват трите осиротели деца. А вече имат три собствени. Алис е единствената сестра на Вонегът. Той все още пише, мислейки за нея. „Алис щеше да хареса това“, казвам си понякога. „Това сигурно щеше да развесели Алис.“

Алис, както човек може да се досети, сигурно е била малко откачена. Такава е била и майката на Вонегът, която в един момент се самоубива, когато семейството се разорява в резултата от борсовия крах през 1929. Също като лудостта, „самоубийството е наследство“, казва Вонегът. „Като средство за решаване на проблеми, то стои на предно място в мисълта ми през цялото време. Това е като да се разхождаш по ръба на пропаст. Аз съм във вилата и водната помпа престава да работи. Какво да правя? Знам аз: ще се самоубия. Покривът тече. Какво да правя? Знам си аз: ще си пръсна главата.“

Но накрая се появи Кланица пет и всичко се промени. Вонегът се е опитвал да пише за Дрезден през цялото време откак се е върнал от войната. Изписал е 5,000 страници, които след това е захвърлил. Но книгата, когато се появи, беше изящна новела, синтезираща в едно всички елементи от по-ранното творчество на Вонегът: факти, фантазия, ироничен реализъм и комична научна фантастика. По мое мнение Кланица пет ще запази статуса си на ослепителен по-малък бестселър, както може би и два или три от предшествениците му. Но само качеството едва ли може да обясни грандиозната му популярност.

Може би отговорът е, по някакъв начин, в демографията. Макар че Виетнамската война промени настроението на Америка, тя не създаде белетристика, която да изрази тази промяна. В резултат на това протестните движения грабнаха и възприеха два романа за Втората световна война като свои собствени, като романи, изразяващи абсурдисткия тон на модерното отвращение. Тези романи бяха Параграф 22 и Кланица пет. Те се превърнаха в манифести, както и крайъгълни камъни на белетристиката. Феновете на Кланицата се обърнаха към по-ранното му творчество и откриха, че същия акорд се повтаря отново и отново. Вонегът беше си осигурил следовничеството.

Освен това той беше изгубил първата си съпруга, Джейн: „В продължение на дълго време това беше добър брак – а след това престана да бъде.“ Джейн Вонегът беше открила религията. Кърт Вонегът все още си имаше своя скептицизъм – както и странната нова свобода на полу-планетни хвалебствия. Той напусна Кейп Код и се пресели в Ню Йорк, като заживя с известната фотографка Джил Кременц. Както изглежда – и моите собствени бегли впечатления потвърждават това – Джил е пълна противоположност на Джейн, а също и на Кърт. Тя е бляскава, бъбрива и рязка; днес за Вонегътови се говори като за двойка знаменитости, доста активни в светското общество и маргиналната политика. Когато успехът споходи някой английски автор, той се сдобива с нова пишеща машина. Когато успехът споходи някой американски автор, той се сдобива с нов живот. Трансформацията е повече или по-малко неизбежна.

След обяда отиваме пеша обратно до дома на Вонегът в Ийст Сайд. Минаваме покрай уличната пощенска кутия, където в три различни случая Вонегът се е разхождал мрачно в ранна утрин, за да си поиска от пощенския служител обратно писмата, написани предишната нощ – писма, изпълнени с обвинения, отправени до враждебни критици. „Не знам какъв е законът в Англия“, казва той, „но тук при нас писмата все още са твоя собственост и пощаджията е задължен да ги върне обратно, ако бъдат поискани.“

Той се смее с хрипкав, кънтящ смях. Вонегът е пушил силни Pall Mall в продължение на четиридесет години. На два пъти е преставал. Първият път е стигнал до деветдесет килограма. Но вторият опит е проработил като магия. Чувствал се добре; бил „невероятно щастлив и горд“. Единственият проблем бил, че никой не можел да понася да се намира в негова близост. „Бях престанал да пиша. Освен това бях полудял. Така че започнах да пуша отново.“ Той е рошав, спонтанен, самоуверен. Големите велурени обувки на големите му американски крака изглеждат масивни и патрави. Жилетката му е епично оплескана.

Също като собственика си, градската къща на Вонегът изглежда висока и тънка. Мебелите са анонимно-красиви. В приземния етаж Джил води бизнеса си. На втория етаж Кърт прави същото със своя. Там горе той продължава със своята пост-кланицова белетристика – неясни, лъкатушещи параболи върху американското безсмислие, пълни с детски игри (Закуска за шампиони съдържа десетки детински рисунки; Точният мерник е изпъстрен с готварски рецепти), пълни със свивания на рамене, потръпвания и повторения, пълни с ярки фрази, поговорки, бебешко гугукане. И така нататък. И нататък, и нататък…

До 1969 Вонегът е бил, по собствените му думи, „трафикант на кулминации и трепети, и характеризации, и чудесен диалог, и напрежение, и конфронтации.“ Днес той е… какво точно? Късните романи на Вонегът са пустини, изпъстрени тук-там от странни райски оазиси. Тези добри моменти са просто завръщания към по-ранния му стил, което обяснява защо е по-голямо удоволствие да се препрочете някой стар роман на Вонегът, отколкото да се човърка някой нов. И така аз включих магнетофона и се върнах обратно към Големия въпрос. От всички писатели, които съм срещал, Вонегът оставя най-слабо впечатление за am amour propre (самолюбие, бел. пр.). Но никой писател не обича да бъде питан дали не е изгубил нишката.

Той ме изслушва с няколко „хм, хм“ и казва: „Американските литературни кариери са много кратки. Имах много занижени очаквания. Винаги си мислех, ако бих успял да напиша нещо за Дрезден, това ще е . След Кланица пет вече написах много повече от онова, което очаквах да направя през живота си. Сега, тъй като няма нужда да правя нищо повече, станах някак по-личен, по-свободен да бъда странен. Това е като историята на джаза: по някое време музикантите стигат до точка, при която свирят на проклетата джаджа с мундщук, преобърнат надолу, тъпчат в тръбата тоалетна хартия и се ебават, и произвеждат всички откачени звуци, за които могат да се сетят.“

Един честен и акуратен отговор. Запитах се на глас дали всичко това не е свързано с някакво усещане за безсмислие, с отхвърляне на мелодията, фразирането, структурата, контрола, с отхвърлянето на изкуството.

„Някога имаше Дрезден“, отговори Вонегът. „Красив град, пълен с музеи и зоопаркове – човекът в неговото величие. А когато дойдохме ние, градът си отиде… Нападението не скъси войната и с половин секунда, не отслаби германската съпротива или нападение никъде, не освободи нито един човек от някой концентрационен лагер. От всичко това полза имаше само една-единствена личност.“

„И кой беше това?“

„Аз. Получих по няколко долара за всеки убит човек. Представете си само…“

Observer 1983

Мартин Еймис
Мартин Еймис (род. 1949) е английски романист, литературен критик и професор. Той е син на Сър Кингсли Еймис.
Други статии от този автор

Посетители

11
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Анти-анти писа Още
    Колкото и клакьорите... преди 9 часа
  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 4 дни
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 6 дни
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 6 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 1 седмица
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 1 седмица
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 1 седмица
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 2 седмици
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Нищо лично, г-н Енев!... преди 3 седмици