От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2015 04 Grass

 

През 1982, когато бях в Хамбург във връзка с германското издание на „Среднощни деца“, бях запитан от издателите си дали бих искал да се срещна с Гюнтер Грас. Аз, разбира се, исках, и така бях закаран в селцето Вевелсфлет, извън Хамбург, където Грас живееше по онова време. Той имаше две къщи в селото; работеше и живееше в едната, a ползваше другата като ателие. След известно време на взаимно опознаване – от мен се очакваше, като от по-младия автор, да изкажа почитанията си, което направих с удоволствие – той внезапно реши, че аз съм приемлив гост, заведе ме до един шкаф, в който съхраняваше колекцията си от старинни стъклени чаши и ме помоли да си избера някоя. После извади бутилка шнапс и когато стигнахме до дъното ѝ, вече бяхме приятели. По някое по-късно време се доклатушкахме до ателието му и аз бях запленен от предметите, които видях там, и които разпознах като идещи от романите му: бронзови змиорки, калкани от теракота, офорти за суха игла, изобразяващи момче, което бие тенекиен барабан. Завиждах му за художническия талант дори малко повече, отколкото се възхищавах на литературния му гений. Колко възхитително, в края на писателския работен ден, да прекосиш улицата и да се превърнеш в напълно различен вид артист! Той е оформял сам кориците на книгите си: кучета, плъхове и крастави жаби се преместваха от върха на писалката му върху обложките на книгите.

След онази среща всеки германски журналист, с когото се срещах, искаше да знае какво мисля за него, и когато отговарях, че го смятам за един от двамата или трима най-големи живи писатели, някои от тях изглеждаха разочаровани, и казваха, „Е, може би да, при ‚Тенекиеният барабан‘, но не беше ли това много отдавна?“ На което аз се опитвах да отговарям, че дори и ако Грас никога не беше написал този роман, другите му книги биха били достатъчни, за да му спечелят възхвалата, която му отдавах аз. Фактът, че освен това беше написал и „Тенекиеният барабан“ просто го поставяше сред безсмъртните. Скептичните журналисти изглеждаха разочаровани. Изглежда те биха предпочели нещо по-лукаво, но аз не разполагах с нищо лукаво за казване.

Обичах го заради писанията му, разбира се – заради любовта му към приказките на братя Грим, които беше преправил в модерни одежди, заради черната комедия, която беше привнесъл в изследването на историята, за игривостта на сериозността му, за незабравимия кураж, с който той гледаше в очите голямото зло на времето си и превръщате неизказуемото във велико изкуство. (По-късно, когато хората започнаха да го заливат със злост – нацист, антисемит – аз си мислех: нека оставим на книгите да говорят вместо него, най-великите антинацистки шедьоври, написани някога, съдържащи пасажи за доброволната слепота на германците по адрес на Холокоста, която никой антисемит не би бил в състояние да напише),

На седемдесетия му рожден ден множество писатели – Надин Гордимър, Джон Ървинг, плюс цялата германска литературна сцена – се бяха събрали, за да го възпяват в театъра „Талия“ в Хамбург, но онова, което си спомням най-добре беше, че когато хвалебствените слова приключиха, започна да свири музика, сцената на театъра се превърна в танцова площадка и Грас се разкри като майстор на онова, което бих нарекъл „съвместно танцуване“. Той можеше да танцува валс, полка, фокстрот, танго и гавот – и, както изглеждаше, всички най-красиви момичета в Германия се редяха на опашка, за да танцуват с него. И докато той с видимо удоволствие се полюшваше, завърташе и приклякваше, аз разбрах, че това е неговото „аз“: големият танцьор на германската литература, танцуващ сред ужасите на историята към красотата на литературата, надживяващ злото поради личната си грация, но също и поради личното си усещане на големия комик за смехотворното.

На журналистите, които искаха от мен да го омаловажавам през 1982, аз отговарях, „Може би той трябва да умре, за да можете да разберете какъв голям човек сте изгубили“. Този момент дойде днес. Надявам се, че те ще го направят.


Small Ad GF 1

Източник

Салман Рушди (р. 1947 г. в Бомбай) е британски писател от индийски произход. Стилът му, смесващ митология и фантазия с реалния живот, често се определя като магически реализъм, примесен с исторически измислици, а темата за взаимните прониквания, противоречия и недоразумения при преплитането на двата тъй различни свята – света на Изтока и света на Запада – минава като основна нишка през произведенията му. Той си спечелва признание още с публикуването на втория си роман „Среднощни деца“ (1981), за който е удостоен с наградата „Ман Букър“ през същата година. През 1988 г. неговият четвърти роман „Сатанински строфи“ предизвиква силна реакция в ислямския свят, книгата е забранена в много страни, иранският аятолах обявява автора за вероотстъпник и за убийството му е определена голяма парична награда.

Във Великобритания той получава от кралицата рицарско звание за заслугите си към литературата (2007), във Франция също е отличен с най-голямата литературна награда, избран е и за член на Американската академия за изкуство и литература. Сред основните му произведения, освен споменатите вече, са „Срам“ (1983), „Последната въздишка на мавъра“ (1995), „Земята под нейните нозе“ (1999), „Ярост“ (2001), „Шалимар клоунът“ (2005), „Чародейката от Флоренция“ (2008).


Pin It

Прочетете още...