Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 80% (3 гласувания)

 

Rajko AlexievПроекция е психоаналитичен термин, обозначава един от механизмите на личностна защита. В своя „Критически речник на психоанализата“ британският психоаналитик Чарлз Райкрофт, последовател на Доналд Уиникът, дава две тълкувания на термина – широко и тясно. Широкото се отнася за изкривяването на психическата дейност в съновиденията и халюцинациите, което е присъщо на всеки индивид, тясното засяга един определен защитен механизъм, който представлява: „процес, посредством който конкретни импулси, желания, присъщи черти на личността или вътрешни обекти се локализират от въображението в някакъв обект, външен по отношение на индивида. Проекцията на тези черти се предшестват от отрицание, тоест индивидът отрича, че той изпитва такова и такова чувство, че има такова и такова желание, но утвърждава, че те са налични у някого другиго“. Французите Жан Лапланш и Жан-Бертран Понталис също диференцират два аспекта на проекцията: по-общо психологическо и по-приватно психоаналитично, за второто пишат: „В собствено психоаналитечен смисъл – операция по отделяне и локализация в друго лице или вещ на тези качества, чувства, желания, накратко – тези „обекти“, които субектът не признава или отхвърля в самия себе си“. Зигмунд Фройд използва понятието при анализа на параноята на председателя Шребер. Два са основните изводи, които докторът извежда от направеното проучване: първо, параноята представлява защитна невроза, второ, главният механизъм на тази защита е проекцията:

Всеки път когато у нас се поражда една вътрешна трансформация, ние можем да я отдадем или на вътрешна, или на външна причина. Ако нещо ни възпрепятства в избора на причина, то е в полза на външния мотив. На второ място, ние сме приучени да разкриваме нашите вътрешни състояния на хората около нас (чрез изразяването на емоциите). Това е причината, която дава място на нормалната идея, че сме наблюдавани, и на нормалната проекция. Тия реакции биват нормални до момента, до който ние продължаваме да осъзнаваме нашите вътрешни модификации. Но ако ги забравим, ако държим сметка единствено за умозаключението, ориентирано навън, това вече е параноя с нейните постоянни преувеличения, що се отнася до това какво хората знаят за нас и до онова, което ни причиняват – това, което те знаят за нас, а ние не знаем за нас, е това, което ние не можем да приемем. Отнася се за неправилно използване на защитния механизъм, наречен проекция.

Фройд открива у Шребер латентна хомосексуалност, проявяваща се в неговото отношение към Бога и бащата. По формулата: конфликтното безсъзнателно желание: (аз го обичам) се отрича: (не го обичам – аз го ненавиждам), а то се връща в съзнанието като проекция: (той ме ненавижда и ме преследва).

Проекцията е заложена в базата на т.нар. проективни психологически тестове от рода на мастилените петна на Роршах, Т.А.Т. (Thematic Apperception Test), PFT (Picture Frustration Test), дело на американския психолог Саул Розенцвайг, различните рисувателни тестове за деца и за възрастни – Дом, дърво, човек, Нарисувай човек!, Нарисувай несъществуващо животно!, незавършените изречения и др. Идеята е, че тестуваният индивид проектира във всички тези психологически инструменти за изследване на личността свои страхове, притеснения, неудовлетворени желания, фрустрации, безпокойства – всичко онова, от което той се бои и което не иска да му се случи или пък другите да мислят за него. Проективните тестове са атрактивен, но, за жалост, не особено точен измервател на човешките състояния, всичко при тях е в зависимост от интерпретационните способности на психолога. Но, така или иначе, те са индикатори на един действителен психически процес на защита, който от никого не се поставя под съмнение; съмнението е само доколко проективните тестове са в способност да измерят и интензитета, и модусите, и спецификите на този защитен механизъм.

Между другото, точно по повод проекцията се случва едно от големите разминавания в динамиката на психоаналитичната теория между Анна Фройд, дъщерята на доктора от Виена, и Мелани Клайн, разработила учението за „обектните отношения“ на развитието в ранните години на детето, – разминаване, сериозно разбишкало устоите на общността от последователи на Фройд във Великобритания. Според Анна Фройд Аз-ът първоначално се обособява от външния свят и чак след този процес и вследствие на него се зараждат проекцията и интроекцията (това е, когато индивидът възприема и присвоява в личностната си структура свойства и качества на обекти от външния свят, вкл. хора като по този начин им се отъждествява, създавайки си въображаем образ както за тях, така и за себе си; терминът е въведен от унгарския ученик на Фройд Шандор Ференци в неговия труд „Интроекция и пренос“); за разлика от Анна, Мелани Клайн поддържа напълно противоположното мнение – взаимодействието между интроекция и проекция в хода на детското развитие стои в основата на отграничаването на вътрешно от външно, тоест на Аз-а от света. И двете обаче виждат в проекцията необходим психичен процес, не просто психопатологичен феномен. Тя става болест (както и интроекцията), когато се превръща във възлов регулатор на личностното поведение, в основния му оформител. Фройд също свързва неразривно двата процеса. Те, според него, се конструират още на орално равнище, тоест при най-началната фаза на онтогенезиса: „Аз-удоволствието в чист вид се изгражда посредством интроекция с всичко онова, което поражда удоволствие, а посредством проекцията изхвърля навън всичко, което поражда неудоволствие“, пише той през 1915 година във „Влечения и съдба на влеченията“ (Triebe und Triebschicksale). 10 години по-късно в статията за отричането (Die Verneinung) повтаря същата мисъл: „Изначалното Аз-удоволствие се стреми да интроецира всичко хубаво и да изхвърли от себе си всичко лошо“. Той нееднократно подчертава, че проективният механизъм на защита е съвсем нормален; и го открива „в предразсъдъците, в митовете, в анимизма“, както регистрират Лапланш и Понталис. Възгласява: „Неясно осъзнатите (така да се каже, ендопсихичното възприятие) на психическите фактори и отношения в безсъзнателното се изразяват в […] изграждане на свръхестествена реалност, която трябва отново да бъде преобразувана в наука от психологията на безсъзнателното“. В своя класически „Речник на психоанализата“ френските учени отчитат в механизма на проекцията реализирането на два смисъла:

а) смисъл, съответен на разбирането за проекция в кинематографията: субектът пренася навън образа на това, което безсъзнателно съществува в самия него. Тук проекцията се дефинира като специфичен начин (manière) на неразбиране, нежелание да знаеш, парадоксална форма (manière) на предположение, че другите разбират това, което субектът отказва да види в себе си; б) Обозначаване на квазиреален процес на отхвърляне: субектът изхвърля навън всичко, което не иска да има, но след това отново открива изхвърленото във външния свят. В случая проекцията се проявява не като „нежелание да знаеш“, а „нежелание да бъдеш“. При първия способ проекцията се свежда до илюзията, при втория се вкоренява на мястото на първоначалното раздвоение между субекта и външния свят.

Двата процеса, проекция и интроекция, се откриват и в литературата. Вторият донякъде наподобява баснята: „Субектът отъждествява себе си с други хора или, напротив, отъждествява други хора, одушевени или неодушевени същества, със самия себе си. Както е известно, читателят може да проецира (според мен е по-правилно да се каже интроецира) към самия себе си герой на роман или обратно: в своите „Басни“ Жан дьо Лафонтен, например, е проецирал антропоморфни чувства и разсъждения върху животни“. Това от Лапланш и Понталис, аз само ще добавя към техните думи, че като литературен случай на проекцията в класическа психоаналитична интерпретация може да приемем сатирата, която може да четем и като „отхвърляне: субектът изхвърля навън всичко, което не иска да има, но след това отново открива изхвърленото във външния свят“. Пламен Антов в своята обширна студия „Бай Ганю“ – трансформации на гласа: кой, кому, как и защо говори в творбата“ посочва апропо за сатирата:

Същностен за сатирата въпрос е антитетизмът между действително и идеално, съпоставянето и сблъскването им (Брайън Лий), при което първото е негативно маркирано, функционира като зона на тъмното и пошлото, а второто – обратно – представлява позитивната анти-сила, доброто и светлото. В художественото поле на „Бай Ганю“ идеалното по традиция се търси именно в различните персонификации на автобиографичното/автопортретното, тоест в няколко образа, които изследователите са склонни единодушно да отъждествяват със самия Алеко, да ги четат в условно автобиографичен план – проекции на едно относително ясно заявено авторово присъствие в творбата.

Тук, за жалост, терминът „проекция“ се схваща от „изследователите“ праволинейно, в една директна връзка между автора Алеко и, както уточнява Пламен Антов, неговите герои: „Иваницовият син от глава V на първата част и Иваница Граматиков от „Бай Ганю прави избори“ от част втора“ (така праволинейно е разбрана и проекцията и в цитирания вече пасаж от студията на Едвин Сугарев: „[…]проекциите му са неограничени както в миналото, така и в бъдещето[…]“), докато, мисля, защитният механизъм „проекция“, осъществен от Щастливеца, не е тъй видимо оголен, а е по-завоалиран и се транспонира в почерка му по един травестийно-трикстерен начин не при Иваниците, а в самия главен герой на книгата, в Бай Ганю. Героят е не опакото на Алеко, а е същият Алеко – ипостаз на това, което Алеко не иска да „има и бъде“. Изобщо не го иска, ама никак и затова го изхвърля навън; плод на това изхвърляне са и Бай Ганю, и „Пази, Боже, сляпо да прогледа“, и Бодкова, и Асланова, и Гочоолу, и Хаирсъзина, и Гуньо Адвокатина, и „Разни хора, разни идеали“… В този смисъл Алеко Константинов е бил сякаш обречен да пише сатира, той не би могъл да пише друго, защото това е бил единственият начин да разчисти Бай Ганю от себе си, от лустрото си на цивилизован, фин, изискан, изтънчен и изящен джентълмен, какъвто ни го представя Илия Бешков в предсмъртния му стон. Щастливеца пише Бай Ганю, защото в противен случай хич не би бил Щастливец, а Нещастник, изтерзан от самоугризения неврастеник и параноик. И, без съмнение, словата, изречени от автора на „Бай Ганю“ с устата на неговото алтер-его разказвач Васил:

[…] Като че някой ми внуши: „Недей презира този простичък, лукавичък, скъпичък нещастник, той е рожба на грубата среда, той е жертва на груби възпитатели; злото не се таи в него самия, а във влиянието на околната среда. Бай Ганю е деятелен, разсъдлив, възприемчив – главно възприемчив! Постави го под влиянието на добър ръководител, и ти ще видиш какви подвиги е той в състояние да направи. Бай Ганю е проявявал досега само животната си енергия, но в него се таи голям запас от потенциална духовна сила, която очаква само морален импулс, за да се превърне в жива сила…“,

са призив не за снизхождение към Бай Ганю, а за снизхождение към автора му Алеко. Към непрестанно треперещия Алеко не чак толкова от „влиянието на околната среда“, колкото от самия себе си, че може да престане да бъде Алеко и да се превърне в Бай Ганю. И Доктор Джекил да стане Мистър Хайд. Тази е причината, когато се връща в България, Бай Ганю да стане „страшен“. Метаморфоза, която така и си стои неизяснена от „изследователите“, а обяснението ѝ всъщност не е къртовско: във втората част на книгата (съответно третата, тъй като във втората действително влизат едва три истории – „Бай Ганю се върна от Европа“, „Бай Ганю прави избори“ и „Бай Ганю журналист“) Алеко Константинов, наречен Щастливеца описва преди всичко и най-вече собствените си тукашни страхове и безпокойства, собствените си фрустрации и суматохи, собствените си чудовища и караконджулища; а понеже българщини са страшни и зли, затова и Бай Ганю е страшен и зъл. Българското у себе си Алеко Константинов е възприемал като ужасяващо, следователно героят му в Българско не може да бъде друг, освен ужасяващ. Алеко е писател, и то талантлив писател, той знае: големият страх можеш да пребориш единствено с голямо страшилище. Трябва ти монстър, колосален монстър, за да прогониш колосалния монстър вън от себе си… Колосалният монстър Бай Алеко-Ганю.

Бай Ганю мистификация

Всъщност Алеко, ако би живял в любимата си Швейцария, безусловно не би носил фамилията Константинов, а със сигурност Франкенщайн. И кой знае, може и първото си име е щял да смени, на Виктор, да речем. Защото онова, което той извършва с Бай Ганю, е същото, което доктор Виктор Франкенщайн извършва в научната си лаборатория със своята прехласнатост и сляпа вяра в науката – и двамата създават чудовища, съвременни Прометеевци. Които се обръщат срещу своите създатели.

На всекиго е познат романът на Мери Шели: д-р Франкенщайн, млад и ерудиран швейцарски учен, който безкрайно се уповава и възхищава на перспективите, които знанието отгръща пред човека, решава да сътвори за своя прослава и за доброто на човешкия род изкуствено същество. То трябва да помага на хората в усвояването на природата и естеството. За съжаление обаче, сътвореният безименен гигант се оказва толкова грозен, толкова страшен, толкова уродлив, че никъде, където подирва подслон, не го получава: „Никога не съм виждал нещо по-ужасно от това лице, от неговата отблъскваща и страшна уродливост“, описва го Уолтън, английският полярен изследовател, комуто Виктор изповядва премеждията си. Самият му създател избягва урбулешки от дегенерата. Озлобен заради злочестините си, породени от изтъканото от предразсъдъци човечество, демонът (тъй докторът нарича своето творение) се обръща срещу него, за да си отмъсти, че е отхвърлен и прокуден. А най-много се вбесява от отказа на учения да му създаде невеста. Поради ината си Франкенщайн загубва своя малък брат Уилям, приятеля Анри Клервал, любимата си Елизабет Лавенца, удушена преди брачната им нощ. Когато разбира, че за всички тези смърти вината носи произведения от самия него грозник (нещо средно между Квазимодо и Голèм), докторът се заклева да го намери и убие: „Кълна се отново, че ще ти отмъстя, отново те обричам, жалък изроде, на мъчения и смърт“. След гонитба из почти целия всемир двамата – творецът и творението, се засичат съдбоносно във „вечните ледове на Севера“, където Виктор Франкейнщайн умира, а разкаялият се „нов Прометей“ поема към кладата, която сам си е подготвил.

Мери Шели пише своя роман заради един облог: лорд Джордж Байрон, този вездесъщ провокатор, в една скучна лятна нощ, „неприветлива, влажна и дъждовна“, предизвиква съпруга ѝ Пърси Биш Шели, лекаря си Джон Полидори (той също пишел стихове) и нея самата да съставят история, която смразява кръвта: „Нека всеки от нас напише по един разказ за призраци“, предложил лордът. Грозотията на Франкейнщайн се явил на авторката в полусън:

Видях — със затворени очи, но изострено умствено зрение — бледия студент по скверни изкуства, коленичил пред нещото, което бе сглобил. Видях как ужасяващото привидение се протяга, а след това, задействувано от някаква мощна машина, показва признаци на живот и започва да мърда с непохватни, полуживи движения. Ужасна трябва да е тази гледка, както би бил безкрайно ужасен всеки човешки опит да се възпроизведе изумителният механизъм, създаден от Твореца. Успехът ще изуми студента; полудял от страх, той ще хукне да бяга далеч от собственото си гнусно творение. Ще се надява, че останала сама, слабата искрица живот, която е вдъхнал в това същество, ще изгасне и оживено по несъвършен начин, то ще се разпадне на мъртва материя, а той ще заспи с вярата, че тишината на гроба е погълнала завинаги краткотрайното съществуване на отвратителния труп, който му се е сторил люлка на живота. Заспива, но се стряска; отваря очи: о, ужас, чудовището е застанало до леглото му, разтваря балдахина и вперва в него воднисти, ала пронизващи очи.

Същото „изострено умствено зрение“ ще да е било налично и у Алеко, когато му е щукнала идеята за „Бай Ганю“. Сам признава, че това бил един от най-щастливите моменти в живота му. В литературната анкета, озаглавена „Моята изповед“, дело на проф. Иван Шишманов, на въпроса: „Кой е най-хубавият момент в живота Ви?“, той отговаря: „Пътуването ми в Америка и когато ми хрумна идеята за „Бай Ганя“. Не можем да гадаем дали Алеко е съзнавал, че сътворява образ, който ще се превърне в емблематичен за българина, за Мери Шели обаче знаем на сто процента, че не е съзнавала това. Въпреки че още през 1820 г., само 2 години след публикуването на романа, при дебат в английския парламент, посветен на съдбата на робите в Западните Индии (тоест в Америка – другото щастливо събитие в живота на Алеко, според него), един от ораторите сравнява отчаяната участ на афроамериканците в южните щати с изрода на Виктор Франкенщайн. И той рано или късно щял да се опълчи срещу своя съчинител и мъчител, робовладелската система. Без съмнение, на Илия Бешков вероятно му е пробляснала мисълта и за книгата на Мери Шели, когато е рисувал „Бай Ганю убива своя автор“. Защото също като нейния млад злощастен Франкенщайн (изразът е на проф. Цочо Бояджиев) нашият Щастливец Алеко извиква на бял свят едно изцяло уродливо същество, слепено от всичките му страхове да не бъде като него, да не се въплъти в него. Пуснал му е литературно електричество и го е заставил да издрумва първоначално Европата, а след това и Българията, без може би да си дава сметка, че неговият „херой“ ще пресича не само пространствата, но и времената. Като причина за това е не друго, а обстоятелството, че страховете на автора му са изобщо наши страхове, български и отколешни. Изрича ги например Иван Вазов в писмо до „Развигор“ (3/1921): „Българска, архибългарска черта е да се самоотричаме, да не припознаваме нищо свое – добро е само чуждото, макар и да не най-нехелното“. Бай Ганю на Алеко Константинов ни идва дюшеш, че да потвърдим и затвърдим тази наша, както я нарича Патриарха, „архибългарска черта“. Не случайно Константин Гълъбов, когато споменава „нашите аргонавти, поети и писатели“, че били „имали усет повечето за отрицателното у българина“, се сеща най-напред именно за Щастливеца и неговия Бай Ганю. Този усет за „отрицателното у българина“ е ни повече, ни по-малко, а отхвърляне въобще на българското у българина Алеко, иск да се откаже от себе си, че стане най-сетне „цял европеец“. Забележете тук прилагателното „цял“: Бай Ганю го „помислюват“, че е такъв, а пък цялото произведение се старае да покаже, че не е. И да, точно така е: трябва Бай Ганю да не бъде цял европеец, за да бъде Алеко цял европеец. Да рекат другите за него, че е цял европеец. Да го признаят за такъв, независимо от понякога твърде неевропейските му постъпки. Че и неевропейското му обучение. Не стига, че е руски възпитаник, а в онуй време „руските и европейските възпитаници са в остра битка за престиж и реализация“, но и държанието му баш не се е вписвало в европейските норми. Като в онази вечер, припомнена от проф. Инна Пелева: „[…] Когато сред ескалиращото семейно веселие сродниците Найчо Цанов и Алеко подскачат върху леглото на домакините, гледайки се в очите и тананикайки „Момиче малък дяволо“, докато креватът не издържа и двамата – сред объркани завивки, скъсани пружини и странни остатъци – се оказват на пода“. Що ли ми идва на ум тук едно друго скачане: „И се хвърли във въздуха, изкриви краката си на кравай и – бух! – сред басейна“. Всичко това трябва да изчезне, да се изличи, да се припише на друг, за да не го свързват с мен, та да съм аз чист и неопетнен, и цивилизован. Така Алеко Константинов задава вкостенилата се през годините матрица на едно на Балканите откривано като че ли само в България поведение, което е склонно да гледа на тукашното единствено през призмата на байганювското, не през призмата на бойчоогняновото, да речем. Поведение, което като че ли най е видимо в п(р)остъпките на българските интелектуалци. Получава се ето какво: Алеко се е страхувал да не бъде заподозрян, че не е цял „чист“ европеец, поради туй написва/проектира Бай Ганю; българският интелектуалец се страхува, да не бъде заподозрян, че не е цял „чист“ европеец, поради туй съглежда/проектира едва ли не във всичко „българско и родно“ Бай Ганю до Бай Ганю. Едно изобилие от Бай Ганювци, свръхизобилие чак; и валят те върху българското битие, както валят облечените в черно сериозни господа с бомбе и шлифер в картината на Магрит „Голконда“. Дори можем да конципираме един своеобразен „Синдром „Алеко“ у преобладаващата част от българската интелигенция, синтезиран в следното твърдение: „Аз толкова много мразя българското у себе си, че единственият начин да оправдая тази своя омраза, е да превърна това българско в чудовище“. Et voila, Бай Ганю се роди! В този смисъл Алеко Константинов е наистина „вечният съвременник“, както го определя в заглавието си един сборник на БАН (2006): през цялото си българско следосвобожеденско битие всъщност ние, българите, непрестанно и вечно сме откривали/конструирали у/в себе си и около себе си, у/в всичко българско, него, вездесъщият Бай Ганю. Ето защо „Бай Ганю“ не е книга, написана окончателно в 1895 г., „Бай Ганю“ я пишем всички ние през всяка една българска година. И я пишем просто защото не се харесваме, както проникновено намира моята сръбска приятелка и преводач от български Ѝвана Стоичков. Това не-харесване-на-себе-си като че ли ни го е заложил в генетичния код именно Алеко. Или поне той има най-голямата заслуга за него. А след тази заслуга е поета като щафета от българският интелектуалец, за когото Бай Ганю е навсякъде, където открива българи и българско. И дотолкова е (пред)убеден в това си мнение, дотолкова е самоуверен „ентелегентът“ български, че „няма нужда самото доказване да се разнищва и аргументира“. Също като при разказвачите в книгата: дето и да ги пуснеш, ако видят българин, все Бай Ганю ще видят. Затова и говори интелектуалецът така, както малчуганите разказват виц: Бай Ганю Българинът. Само че предпочита множествено число – Бай Ганю Българите. Презумпцията е тази: колкото по-малко българин, толкова повече си европеец. (Пред)убеждение, срещу което членовете на Кръг „Стрелец“ са възроптавали най-енергично. Атанас Илиев, философът и естетикът, изрича в „Конфликтът между родното и чуждото“:

Родното би могло да ни изведе към чуждото, тъй както и чуждото би могло да ни отправи към родното и да улесни процеса на вдълбочаването ни в него. Необходимо е само да преодолеем създадения в миналото конфликт между родното и чуждото. Необходимо е да преодолеем предходната епоха, която създаде този конфликт. Необходимо е да хвърлим мост през „епохата на бай Ганя“ – и да сродим европеизирания българин с виталната любов към родината, която създаде „Подвига на първите“ („Подвигът на първите“ е статия на проф. Асен Златаров, публикувана във в. „Изток“, 47/5.12.1926).

Впрочем, струва ми се, че може да кажем: Бай Ганю е измислен образ по същия начин, както в западноевропейската масова литература е измислена Руритания – процес, описан в подробности и скрупульозно от сръбско-английската изследователка Весна Голдсуърти. Или пък както е въобразен Ориентът, за технологията на която интелектуална операция пише в класическата си книга „Ориентализмът“ Едуард Саид. Само че, ако „измислянето на страната Руритания“ е теоретично-литературоведско разобличаване на един „външен колониализъм“ по отношение на Балканите, както отбелязва Албена Вачева, то Бай Ганю е своеобразен литературно-имажинистки (и доброволен) вътрешен колониализъм по отношение на България, българското, българите. Пишещият човек Алеко Константинов, наречен Щастливеца, приема безкритично чуждата гледна точка, за да опише с тукашни, местни, автохтонни, бих казал, думи неприемливите в неговите очи черти на своите сънародници. В този смисъл Бай Ганю, „Невероятните разкази за един съвременен българин“ са мистификация, може би първата по рода си мистификация в съвременната българска литература, сторена цели 15 години преди Пенчо-Славейковата „На Острова на блажените“ (ако пропуснем, разбира се, „Веда Словена“ на Стефан Веркович). С огромната разлика, че ако Пенчо Славейков се опитва да създаде един положителен национален мит, то Алеко Константинов успешно създава негативния национален мит. Но за да се сдобие замисъла му с късмет, а словото му с повече авторитет, за да се чуе то и прогърми на всички страни, той се превръща във франт, в денди, в конте – Илия Бешков е имал усет за това превращение в рисунката на неговото убийство. И това конте от висотата на собствената си свръх цивилизованост кори собствените си сънародници, изостанали там долу в ниското, блатното, мочурливото – целите в кир и утайки, с цървули и потури. Зловонни и злокобни. Алеко не просто си намята „белгийска мантия“, той слага си и цилиндър, ръкавели, гети, смокинг, лачени обувки – нищо по него не трябва да подсказва, че е българин, че може би на времето някога в Свищов е носил калпак, пояс и антерийка. И след тази своя промяна в „дресинга“ Алеко прави още нещо: попресилва, обостря, понадува, хиперболизира недолюбваните от него национални черти, поукрасява ги в тъмни антипатични краски, преувеличава ги неимоверно, праща ги дори в Европа, за да се видят те колко са ретроградни, артисали от едно време, когато може и да са вървели, но сега само куцат. Прави го, защото иначе няма да разгеляса цивилизационната му инвектива, няма да отврати българина от самия него, както той самият е отвратен от българското в себе си. Така на бял свят изскача от главата на Алеко Бай Ганю, също както Атина Палада изскача от главата на Зевс. Алеко мистифицира този свой несимпатичен българин, въ/из-образява си го, представя го като карикатура. Сторва го безупречно: мистификацията Бай Ганю продължава да тегне като проклятие над всеки българин…Георг Зимел, който определя човека като „преувеличаващо същество“, поставя точно преувеличението във фундамента на карикатурата:

Карикатурата възниква тогава, когато един извънмерен елемент не бъде компенсиран от другите, а без да се съобразява с тях, застине в трайно образувание и по този начин разруши представата за идеал на цялостния образ или изискването той да бъде единен. Карикатурата се дължи не на конкретната прекомерност сама по себе си, а на липсващия баланс между неспирното разрушаване и възстановяване, в които се изразява единството на формата и на жизнения процес; тя възниква като неподвижност и окончателност на извънмерното, като непомирено фиксирано отношение между частното и цялото.

Според Зимел, тъкмо заради преувеличението, заради това, че хората сме преувеличаващи същества, карикатурата е вкоренена дълбоко в „метафизическата основа на нашата природа“. Тоест, тя не е външен принцип, не е повърхностност, а недра, глъбини, вътрешност, утроба. В този смисъл Алеко не си съчинява изцяло българина Бай Ганю, той просто го преувеличава. И всъщност, преувеличавайки българското – такова, каквото го е страхувало и каквото той не е искал нито да има, нито да бъде, Алеко го изписва тъмно, безднено, пъклено, ужасно. Не че не е и такова, Зимел казва, че: „[…] Художествената карикатура е убедителна единствено когато изобразената личност сама по себе си е карикатура – в противен случай в какво би следвало да ни убеждава тя?“, ала той го „фиксира“ единствено като такова. Всички народи си имат мрачни страни, единствен българският народ си има само мрачна страна. Тази свръх-мрачна фиксация е прегърната с охота от нашата интелигенция, превърната е от нея в общо място, в commom sense – оттук насетне в очите ѝ българското е винаги байганювско, никога, да речем, христоботьовско. Хич не случайно Тодор Цонев спрята и такава карикатура, плод е тя на същата нагласа: мургавичкият (тъмен, тоест) Бай Ганю е приклекнал над мъртвия бял Ботев – над мъртвия Ботев с извадена сабя и четническа униформа, в дясната ръка на разбойника дими револвер, показалецът на лявата е поставил върху устните си, шепне: „Бай Ганьо: – Ш-ш-т! Никой да не разбере, че и Ботев е убит от мен!“ Ето как, ако в Бай Ганю неговият автор е проектирал своите индивидуални страхове, в Алековият герой българската интелигенция проектира своята общежитийна обсесия; обсесия от това, че е именно българска. Затова той трябва да е монстър, затова българското трябва да е монстър, защото в противен случай нито Алеко ще е справедлив към своя герой, нито пък интелигенцията ще е справедлива към своя народ. Трябва да са те чудовища, трябва да са черни и почернени, от дявола по-черни, както се казва, иначе ще излезе, че по време на всичката си изпълнена с нападки, ругатни и злословия към тукашното деятелност, българският интелектуалец се е занимавал просто с разпространяване на клевети, с ръсене на компромати. Ето защо тук нищо хубаво не бива да става, нищо свястно не трябва да се появява, тук всичко трябва да е мерзко, дребно, нищожно. Защото ако така не е, интелектуалецът ще се окаже не интелектуалец, а най-обикновен мърморко, свадлив и заядлив нехранимайко. А тъй като словото му се чува надалеч и отеква през годините, и тъй като това негово слово е единствено черно, никога цветно, затова и Бай Ганю не е бил никога цветен, а винаги черно-бял. Да го нарисуваш в цвят, това ще означава да го приемеш. Ала кой приема в душата си дявола, освен ако не носи името Фауст? Бай Ганю няма багрен портрет не защото не заслужава, а защото – ако го създадем, ще признаем, че сме сгрешили. Сгрешили и по отношение на него – сътворявайки го по-черен от дявола, и по отношение на себе си – сътворявайки се по-черни от дявола. Затова го рисуваме черен, затова се рисуваме черни – не защото сме такива, а защото изобщо не ни стиска да се изправим пред горчивата истина, че цялото ни досегашно високоинтелектуално битие се е градяло на една проективна грешка. Грешката на Алеко, наречена Бай Ганю…

Бай Ганю грешка

Грешка, в която ние, българите, батакясваме вече цели 150 години…

Митко Новков
Митко Новков e психолог, културолог, публицист, литературен критик и медиен наблюдател, журналист. Роден е на 25 юли 1961 година в старопланинското село Бързия, в подножието на връх Ком и прохода Петрохан. Средното си образование получава в ПГ „Д-р Иван Панов“ в град Берковица. През 1988 година завършва висше образование в СУ „Св. Климент Охридски“, специалност психология и философия. Работи известно време като училищен психолог, в периода 1994-2001 година е журналист в бургаския вестник „Черноморски фар“ като 13 години „пристанува“ в морския град. В момента живее в София. Публикува в местни и национални периодични издания от 1989 година. Неговите текстове са печатани във вестниците „Култура“, „Литературен вестник“, „Литературен форум“, „Литературен глас“, „Черноморски фар“, „Дневник“ и др., в списанията „Демократичен преглед“, „Витамин Б“, „Мост“, „Страница“, „Сезон“, „Български месечник“ и др. Носител за 1999 г. на наградата за белетристична книга „Пегас“ на община Бургас и наградата за критика в конкурса, организиран от „Литературен форум“ през 2001 г. по случай 150-годишнината от рождението на Иван Вазов и Захари Стоянов. Автор е на книгите „Изядената ябълка. 101 управител'ски истории“ (1999), издателство „Аб“ и на „Бартвежи. Разни и по-разни писаници по повод и без повод“ (2001) от поредицата „Тълкувания“ на издателство „Литературен вестник“. Книгата му "Подир сенките на литературата" беше сред номинираните заглавия в секция "Хуманитаристика" на наградата "Хр. Г. Данов" през 2008. Телевизионен наблюдател на вестник „Култура“.
Други статии от този автор

Посетители

4
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 1 ден
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 3 дни
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 3 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 5 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 5 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 1 седмица
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 1 седмица
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 1 седмица
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Нищо лично, г-н Енев!... преди 2 седмици
  • Весела Йорданова писа Още
    Обикновено гневът,... преди 2 седмици