Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)

Бай Ганю Балкански(?)

Conev GanjoЕдвин Сугарев, един от най-фрустрираните български интелектуалци вследствие тази „местностност“, „свойскост“, извечност на Бай Ганю в пространствата на българското общежитие, изрича с отчаян патос:

Бай Ганю не може да бъде изличен, забравен и омаловажен поради една много проста причина: той изобщо не е литературен герой. Той е бил, е и ще остане нещо повече – матрица на балканщината, сърцевина на балканската народопсихология, движеща сила на балканската история – и поради това, проекциите му са неограничени както в миналото, така и в бъдещето. Доказателствата са около нас. И са дотолкова явни и натрапчиви, че няма нужда самото доказване да се разнищва и аргументира.

Забележете обаче в този горък вопъл, първо, използваната частица: „доказателствата са около нас“, казва Едвин Сугарев, не казва „доказателствата са в нас“ – ярка демонстрация на дистанциране и разграничаване от героя на Алеко: той е само около българските интелектуалци, но никога не е вътре в българските интелектуалци. Те и той живеят тук уж съвместно, но всъщност на различни планети: Бай Ганю е тук, аз също съм тук, но моето тук не е неговото тук! Второто любопитно в това погнусено омерзение е, че и Едвин Сугарев (както Боян Пенев и Светлозар Игов преди него, а и не само те) предпочита да говори за балканщина, а не за българщина: по-едрото югоизточно полуостровно локализиране бленува да избегне, да отстрани, да анихилира поне малко от малко връзката на печалния български херой с неговата изконна българскост. Своеобразно приплъзване, изместване, подсулване на Бай Ганю от нас към всички около нас – гърци, сърби, турци, румънци, хървати, словенци… По този начин частицата „около“ отново прикрива частицата „в“, отново я замъглява и одимява. Да, вярно, наш е Бай Ганю, ама и не е само наш, другите около нас също са като него/нас… Прозрачни са, разбира се, целите на изместването: колкото повече Бай Ганю е балканец, толкова по-малко Бай Ганю е българин. Макар че, ако решим да погледнем с непредубедено око литературната и изобщо културната история на съседните ни балкански народи, силно ще се затрудним да открием персонаж, идентичен на (подчертавам) българина Бай Ганю; да не говорим, че трудно ще открием еднакъв нему протагонист, който да е вдигнат до степен на образ-обобщение за цяла една балканска нация.

Съществуват аналогии, разбира се, но те са по-скоро слаби, мършави, хилави, крехки, на свети крепки крепящи се: например при Бранислав Нушич, но героите му в никакъв случай не са се превърнали в сръбски племенен символ – нито комедията „Доктор“, нито „Покойник“, нито „Госпожа Министершата“ са се преобразили във фолклорния юнак, в какъвто е преобразен, дори бих казал, в какъвто е въобразен (имагинизиран) Бай Ганю. Моята сръбска приятелка Ѝвана Стоичков, преводач от български и преподавател в ЮЗУ, ми даде следния отговор, когато я запитах имат ли в тяхната литература персонаж като Бай Ганю: „[…] Аз, доколкото се сещам, няма такъв герой. Опитах се днес да мисля по този въпрос и не се сетих за нито един. Ако случайно, въпреки че се съмнявам, разбера, че има такъв, веднага ще ти кажа“. Е, още не ми е казала… При хърватите и словенците същото: Ксения Банович, преводачката на Георги-Господиновия „Естествен роман“, ме насочи към две хърватски литературни фигури – Вели Йоже (Veli Jože) и Петрица Керемпух (Petrica Kerempuh), макар че, както отбелязва изрично Ксения: „[…] Те не са толкова емблематични като Бай Ганьо“. И наистина не са: Вели Йоже, героят на Владимир Назор (Vladimir Nazor, 1876-1949), е добродушен гигант, мъничко наивничък, „силен като бик и с рошава глава“, превърнал се в символ на Истрия (която, според преданието, е била земя на великани в миналото, Вели Йоже е един от тях), който – съвсем обратно на Бай Ганю, – хич не се бута в обществените дела, а бяга от тях, за да остане свободен човек. Той защитава своите съграждани от Мотовун само срещу храна – цял печен бик (великан е все пак J), ала на тях им се досвидяло, най-напред го заситили с агне, после само с мършава кокошка. Вели Йоже се обидил и се прикътал в планината, но след време склонил на молбите на неблагодарните си земляци и се заел пак да ги защитава. Местният велможа обаче скроил хитър план да го окове – пречел му Вели Йоже на козните, но тогава добрият гигант здравата се ядосал и тъй ударил камбанарията в Мотовун, че тя се пропукала и наклонила. И до днес е такава, изкривена. В повестта на Назор Вели Йоже пътува по море, извършва чутовни дела и се връща; само че – огорчен от градските интриги и подлости, се оттеглил високо при върховете от мизерната градска суетня. И още там се крие, в джебела, а в Мотовун вярват, че ще се върне, когато положението стане напечено. Петрица Керемпух, от своя страна, е сякаш по-близо до българския герой, но още по-близо е той до Тил Уленшпигел (или Ойленшпигел, зависи на кой от немските диалекти звучи името му – фламандски или германски), хитрецът, за чийто прах спорят два града – Мьолн край Любек (немски) и Даме край Брюге (фламандски). В Хърватия най-прочути за Керемпух (името буквално значи „черво“, „търбух“, а в преносен смисъл – тарикат, шмекер) са създадените от Мирослав Кърлежа (Miroslav Krleža, 1893-1981) „Балади“, издадени през 1936 г. в Любляна, Словения. Хърватският зевзек свири на тамбура и прави за смях где когото свари. На т.нар. „Malo tržište“ (Малък пазар) в Загреб, където се продават предимно цветя (мястото е безкрайно живописно с разстилащия се пред очите багрен килим), има паметник на Петрица, дело на скулптора Ваня Радауш (Vanja Radauš). Издигнат е през 1955 г. От монумента отлично личи шегобийският характер на героя. Някои критици сродяват Керемпух (особено в интерпретацията на Кърлежа) с главния герой от написаната на кайкавско наречие комедия на друг хърватски писател, Титуш Брезовачки (Tituš Brezovački, 1757-1805), „Matijaš Grabancijaš dijak“, в която всички, опитващи по нечестен път да се облагодетелстват, биват на свой ред измамени от Матиаш Грабанцияш, писар и компетентен в тайните магьоснически науки младеж. Търбухът е също такъв умелец – вярно, не в езотериката, а в житейската правда и обърквация, но устройва шегите си не в ущърб, а в полза на унижените и оскърбените. Съвсем различно от българския Бай Ганю, който е всичко друго, ала не и защитник на унижените и оскърбените, акò и да е търбух отвсякъде. Петрица впрочем – вижда се от името му (дали този адашлък е случаен?), е повече сходен с българския фолклорен герой Хитър Петър, и почти никак с Алековия литературен герой Бай Ганю. Донякъде си съвпада Керемпух и с Голчо от Голтупан, но с Бай Ганю – тцъ, йок, отнюдь!…

Подобна е ситуацията и при словенците: проф. Людмил Димитров, великолепният наш русист, преводач от руски и словенски, който известно време прекара като лектор по български език в университета в Любляна, ме насочи към Мартин Кърпан (Martin Krpan), прочутия контрабандист на сол. Героят битува дълго в словенските легенди и предания, докато през 1858 г. Фран Левстик (Fran Levstik, 1831-1887) – писателят, титулуван като родоначалник на словенската проза, не се захваща да го опише в краткия си разказ „Martin Krpan z Vrha“, публикуван в издавания в Клагенфурт (на словенски Целовец, столица на Каринтия, Южна Австрия) вестник Slovenski glasnik. Също както истриеца Вели Йоже и Кърпан притежава титанична сила, с която учудва всички – и сънародници, и властници. Благодарение на тази си сила бива поканен във Виена от австрийския император, където да се опълчи на главореза Бърдавс (Brdavs, едно от тълкуванията на името му означава точно „главорез“, другите са „поробител“ и „смешник“), победил дотогава всеки юнак, осмелил се да му излезе насреща. В една от илюстрациите на чутовния двубой, дело на художника Хинко Смрекар (Hinko Smrekar, 1883-1942) Бърдавс е изобразен с дрехи на еничар, с великански ръст, заплашително измъкващ ятагана си от ножницата. Разбира се, Кърпан го побеждава и получава от императора правото да превозва съвсем легално сол от Адриатика до земите словенски. Любопитното е, между другото, как в записаните по-късно устни разкази на словенци и хървати иде реч все за герои и борци срещу злото, които се възправят срещу него единствено със силата на своите мишци, докато разказите за нашия Бай Ганю са съвсем различни – неговите подвизи са праматарски, хич не юнашки; а силата си той упражнява върху слабите и баламите, докато от бабаитите се бои и им подлизурства. Затова, ако ще търсим, спрятаме и осъществяваме аналогии, при хърватите и словенците те са повече с освободителя на трите синджира роби, Крали Марко, не с продавача на гюлево масло Бай Ганю. Някаква неясна, бегла прилика с него ще намерим единствено във факта, че множеството ширещи се из народа историйки (ако се съгласим с казаното от проф. Беньо Цонев за извора на Алековото творчество) се превръщат в художествени произведения. Иначе в сравнение с Йожи, Керемпух и Кърпан нашият е дупка, клоака и миазма, низконизък низостник…

Северните ни съседи, румънците, сякаш са по-склонни да ни харижат самочувствие със своя Митика, „ербаб“ героят от фейлетоните на Йон Лука Караджале. „Ловецът на леи“ (така се самоназовава той в една от своите плоски шеги) е фанфарон, бърборко, дрънкало, приказливец, повърхностен тип, мърморан и дърдоран, от когото произлизат само празни думи, никога реални дела. Руският биограф на Караджале, Иля Константиновски, говори за своеобразна поведенческа характеропатия – митикизъм, която румънците си приписвали със самоукорителна безпощадност. Проф. Румяна Станчева обаче, румънист и преводач (тя ме упъти към караджалевския персонаж), изрично ме предупреди, че Митика е представител на конкретна градска прослойка, наричана от отвъддунавските ни комшиии „махленци“: „букурещянин от крайните квартали, тарикат, посетител на кафенетата, където бистри политика, подиграва събеседниците си или се оказва той самият излъган“. И макар Митика да не е особено привлекателен, особено в описанието на Йон Лука („Между двете войни, друг писател, Камил Петреску, създава за този персонаж една комедия, вече с името Митика Попеску, в която е по-симпатичен“, продължава просветителската си мисия проф. Станчева), пак не може да се мери с нашия Бай Ганю. Най-малко поради това, че ако румънецът в Румъния само бръщолеви, българинът в България не губи време в приказки – засуква мустак, запретва ръкави, плюе си на ръцете и… прави вестници. Първият е безобиден бърборан, докато вторият хич не е непорочен сопаджия и гьостераджия. При единия имаме словоблудно изобилие, при другия – злоумишлено насилие: не се спира пред нищо и никого, за да постигне целите си. Цели мерзки и противни, не възвишени и светли… Келепир!

Подобна е ситуацията и с останалите ни съседи: албанците предлагат Настрадин Ходжа, ама той никак не подхожда; в Турция през 1961 г. Азиз Несин публикува романа „Зюбюк“, където разказва за идентичен на нашия герой безчинстващ политикан. Но самата дата на издаване сочи, че турският писател е търсел остра вътрешна социална сатира, с която да осъди царуващите в страната му по време на предизборните борби порочни нрави и прийоми (романът е преведен почти веднага на български, издаден е през 1967 г. от „Народна култура“). Неговият герой е турчин отвсякъде и никой никога не е опитвал да го въздигне до по-солидното географско понятие „балканец“. Азиз Несин, между другото, е комунист, което със сигурност е повлияло върху сюжета… Известният турски българист Хюсеин Мевсим, преподавател в Анкарския университет, който ме осведоми за това произведение, дори смята да направи сравнително проучване между Бай Ганю и Зюбюк-заде, героя на Несин. И кой знае, може пък да открие Алекови интерференции върху творческата инвенция на турският писател, извикала на бял свят байганюподобния Зюбюк. Знае се, че Алековата творба е преведена на турски още в началото на 30-те години на ХХ век от Али Хайдар бей, десет години по-късно се появява и втори превод на Р. К. Налбандоглу. Между другото, и в двата български отзива за културното събитие се подчертава, че Бай Ганю е не просто български, но и общобалкански тип (ех, колко много ни се ще да е такъв!): в. „Знаме“ (бр. 75/1931) отбелязва, че: „недостатъците на Бай Ганю са почти всички общи за балканските народи“, почти същите думи четем и в списание „Младежко слово“ (бр. 2/1941-1942): „типът „Бай Ганю“ не е характерен само за българите – Бай-Ганювци има вред по Балканския полуостров“. Тези литературни просмуквания сто на сто са познати на Несин, а може и да е идвало реч за тях, както и за „Бай Ганю“, когато той посещава България през 1965 г. Гостува тогава големия български поет от турски произход Реджеб Кюпчу, живеещ в Бургас. С Азиз са също Яшар Кемал и Факир Байкурт, други двама турски писатели. Първият известен у нас с книгите си „Индже Мемед“ (1957, „Народна култура“), „Тенекия“ (1964, „Народна култура“), „Безсмъртниче“ (1981, „Народна култура“) и „Жерави“ (1982, „Профиздат“), вторият – с „Десетото село“(1963, „Народна култура“) и „Отмъщението на змиите. Съдбата на Ъразджа“(1983, „Отечествен фронт“). Но и самото посещение многозначително говори – Азиз Несин не е бил безразличен към културните и литературните процеси в България, следователно бил е запознат и с произведението на Щастливеца, така че може да предположим някакви влияния. Прочее, както и ние не сме безразлични към неговото творчество: заедно с Назъм Хикмет Азиз Несин (името е псевдоним, истинското му име е Мехмет Нусрет) е сред най-обичаните от българските читатели турски писатели, дори днес Стоянка Мутафова играе с успех неговата комедия „Палавите вдовици“. Сходни манталитети, няма спор: Бай Ганю е и ориенталски тип, но е български ориенталски тип, не турски, нито сръбски или гръцки… Защото няма, както се опитва да ни втълпи Боян Пенев, „ориенталец изобщо“: ориенталското е специфично и съвсем различно в Леванта, на Балканите, в Близкия изток или в Магреба. И Бай Ганю е специфичното българско ориенталско, което е наистина подобно, но едновременно с това и различно от ориенталското, което носи някой „невъзпитан сърбин, влах, арменец или грък“ (отново Боян Пенев).

Като изцитирах по-горе грък, се сетих за прословутия герой на Никос Казандзакис Зорбас Гъркът, към когото май най ни се иска да залепим гнетящия ни персонаж на Алеко. Непрестанно се правят усилия да се уподобят двамата, непрестанно се сравняват, изравняват, уравняват и подравняват: „От друга страна пък – пише в студията си „Бай Ганю като Homo balcanicus“ проф. Светлозар Игов, – у Зорбас Гъркът на Казандзакис, който също има известни прилики с Бай Ганю, виждаме естетизирана трансформация на някои нелипсващи у Бай Ганю добродетели, но лишени от основния му порок – „келепирджилъка“. Други анализатори отново приравняват героите, ала противопоставят авторите: „Зорбас Гъркът е гръцкият Бай Ганьо, но Казандзакис не е гръцкият Алеко – пише писателят Антон Баев. – Зорбас е огрян от слънце простак, Бай Ганьо е слънчасал простак. Казандзакис обаче не излъчва нищо светло за разлика от Алеко“. Честно казано, не разбирам защо трябва Никос Казандзакис да е тъмен, може би защото на младини се е увличал по тъмната идеология на комунизма, но – длъжни сме да признаем – бързо-бързо се е осъзнал, след като видял на практика болшевишките злокобия и бяс. Като служител в гръцкото Министерство на общественото благополучие Казандзакис е трябвало да спасява близо 150 000 свои сънародници, приклещени в Кавказ от разразилата се гражданска война и свирепите интернационалисти. Цели три години престоява той в държавата на съветите (от 1920) и това му стига, че му и артисва, за да го изцели от комунистическата заблуда. Своя любим Зорбас Казандзакис описва като критянин (писателят е роден на остров Крит, в Мегалокастро, сега Ираклион), но прототипът на героя е от Северна Гърция, от Катерини – град, разположен малко пò на юг от Солун. Реалният Зорбас дори е живял през последните 20 години от живота си в Скопие, където и умира. Името му не било Алексис, а Йоргос Зорбас. Казандзакис споделя, че не бил виждал друг тъй себеотдайно да се забавлява. Това географско уточнение сякаш приближава Зорбас до нашия Бай Ганю, един постинг чак ги отъждествява: „Кой е според Вас гръцкият Бай Ганьо? – Ами Зорбас Гъркът!!!“ Но проф. Игов е скепетичен, с него и аз: „Можете ли да си представите келепирджията Бай Ганю да танцува като Зорбас Гъркът след краха на голямото си предприятие?“, пита. Не, не можем: Бай Ганю, първо, изобщо не предвижда крах, а и да има такъв, второ, „ша цалува на още по-друго място“, но няма да танцува…

Прочее, в българската културна история има един такъв безгрижен танц – естествено, не гръцко сиртаки, а българска ръченица. Танцува я популярният детски писател Чичо Стоян (псевдоним на родения на 21.VI.1866 г. в Дивотино, Пернишко, Стоян Михайлов Попов). Ако се чудите кой е Чичо Стоян, спомнете си стихотворението „Сърдитко“:

Все за нещо ще намери да се начумери:
ту му млякото горещо, ту пък друго нещо.
И задето Петко вкъщи често тъй се мръщи,
Николинка, Ваньо, Митко викат му сърдитко.

Чичо Стоян бил лудетина от дете и безумно влюбен в театъра. Когато баща му решил, че най-после се е кротнал, му дал голяма сума, та да завърти някоя търговийка. Само че изобщо не отворил младият Стоян дюкян, нито пък Lafka, а запрашил към Пловдив на организирания в Града на тепетата Първи промишлен панаир (1892 г.) с международно участие (директор на изложението е писателят Михалаки Георгиев), че да спретне театрален спектакъл. Събира трупа, уговарят се да играят драмата на Паоло Джакомети (италиански драматург, роден в Генуа, автор на близо 120 пиеси) „Семейството на престъпника“ (La morte civile), но малко преди да излязат на сцената се извива буря и декор, реквизит, костюми – всичко хвръква по вятъра и дъжда. Отгдето и да го погледнеш – лош късмет! Бъдещият Чичо Стоян обаче не се кахъри и вайка, а насред разбушувалата се стихия му друсва една ръченица, докато ураганът отнася отколе лелеяната му мечта. Стоян Михайлов Попов е и първият, влязъл в ролята на Бай Ганю на екрана, режисьор на кинолентата е Васил Гендов, а продуцент – „Янтра филм“. Гендов споделя за играта му: „Не беше тежко да подготвя Чичо Стоян за ролята му, тъй като той вече беше участвал в миналото като артист в театъра с другарката си – известната българска актриса Роза Попова“. А „другарката си“ пали по театъра отново той, Чичо Стоян…

Чичо Стоян, запален по театъра, запален по киното – съвсем иначе от Бай Ганю, който наистина, както отбелязва Светлозар Игов, е запален единствено по келепира. И това е, което го отделя от Зорбас, колкото и да ни се иска гъркът да е също като българина, че дори и по-недъг. Цитираният по-горе постинг, където се уеднаквяват двамата герои, има следното знаменателно продължение:

Кой е според Вас гръцкият Бай Ганьо? – Ами Зорбас Гъркът!!! Пройдоха, нехранимайко, мързеливец, измамник, садист; при това горд с недостатъците си любител на лесния живот, никога нищо не свършил докрай в скапания си живот, който той смята за весел. Е, понеже е без комплекс за малоценност, стана световно известен, че и обичан мърльо хедонист. А нашият Алеко Константинов описа в най-противни краски един работлив, комбинативен, неуниващ български тип, за да могат да ни се смеят и да ни се подиграват!

Ам’чи да, прав е в яда си нашият апологет на Бай Ганю, да не казвам, че писателят е можел да опише в най-светли краски ръченицата на Чичо Стоян, която той изиграл в Пловдив, а не вампора на Бай Ганю, който той изплува във Виена. Щастливеца е правораздавал в София по онова време, бил е съдия в Апелативния съд (в периода 1890-1892, когато е уволнен), все ще е стигнал до ушите му слухът за екстравагантния танцов инцидент. Човек чува само онова обаче, което ще и му уйдурдисва на концепцията, другото изпуска. Алеко е имал намерение да обрисува един „несвоепространствен“ българин в сърцето на Европа и го прави; Казандзакис е пожелал да обрисува един несвоевременен грък в сърцето на Гърция и също го прави. И то така, че неговият Зорбас се превръща във фигура ако не народностна, то поне дълбоко завладяваща чуждоземното съзнание. Не без основание Яна Букова – българска писателка и преводачка, която близо две десетилетия живее в Гърция, го нарича „леко туристически герой“: „Зорбас като герой, по някакъв начин олицетворяващ чертите на гърка, не ми си струва подходящ пример. Той е доста идеализиран, не е сатиричен герой. Освен това по-скоро хората отвън отъждествяват гърците със Зорбас, отколкото те себе си с него. Леко туристически герой се пада Зорбас по мое скромно мнение“. Яна е категорична: „Не се сещам за герой като Бай Ганьо в гръцката литература. Но дори и да го има някъде из по-неизвестни автори, щом не съм чувала за такъв случай, не е навлязъл дотолкова в националната митология, тоест не е аналогичен на Бай Ганьо“. Тя също споделя нещо съответно на прозренията на Светлозар Игов за Зорбас, че е: „Бай Ганьо с обратен знак“. След това ме препрати към героя от гръцкия (и турския) народен театър на сенките – Карагьозис (на турски Карагьоз, в превод Черноок, в Бурса са му издигнали дори паметник), който „олицетворявал бедния и хитър грък по време на турското робство, тоест е вид трикстер. Името е станало нарицателно и се използва като обида“. В България Карагьоз също навлиза, е име отново нарицателно, но не за народност, а за професия – карагьозчия, актьор. Професията хич не се слави с добър имидж, Кръстьо Сарафов разказва за своя баща, че го спуквал от кютек заради страстта му към театъра: „Едва ли някога човек е бил преследван и бит по-жестоко от мен заради „престъплението“ да обича, посещава и играе в театър. Строгият ми баща в никой случай не се съгласяваше да стана „карагьозчия“, тоест артист. Той се срамуваше и презираше това „позорно“ занятие“. Следователно и Карагьоз не прилича на Бай Ганю, макар героят да е с нелицеприятен външен вид, също както Бешковия джелатин: „грозен като сатир, кучешка муцуна“, го нарича друг от персонажите на театъра, Велигекас. Гърбав като Квазимодо (прочее, в рисунката на плевенчанина, тази лявата, и Бай Ганю е изгърбен), беден и лукав, той постоянно крои планове, за да нахрани себе си и фамилията (жена и четири деца). Кроежите му всеки път се провалят, яде пердах и се прибира в колибата си без покрив все така гладен и сиромах. Има си предан приятел, Хадзиаватис (на турски Хадживат): константните персонажи напомнят и за commedia dell’arte в Италия, а самият Карагьозис – на Пулчинела или Арлекино. В краен случай би могъл да прилича на Бригела, ала на Бай Ганю – хептен хич…

Да обобщим: Бай Ганю носи презимето Балкански, но на Балканите не срещаме герой от неговия калибър: ако е описан в литературата, той е или по-скоро великодушен и щедър, или фукара и трикстер, но никак не е такъв безсъвестен и безогледен тип като нашия прочут българин. Още по-малко откриваме пък персонаж, прескочил от литературата в действителността и превърнал се в олицетворение, в нарицателно за цяла нация, какъвто е Бай Ганю. Много дирехме, нищо не открихме, макар че Светлозар Игов, с мерак да оправдае своята хипертеза за г-н Балкански като homo balcanicus, изнамира сходни мотиви в полето на дубровнишко-далматинската литература:

Героят от комедията на дубровчанина Марко Държич (1508-1567) „Дундо Марое“ (представяна и у нас) притежава – в сходна ситуация „балканец в Европа“ – ред от байганювските „тревоги“ и „защитни механизми“, а синът му – ред от чертите на байганювците Асланов и Бодков, който тип и Иван Вазов изобрази във вече споменатата „Нова земя“ чрез сина на Рачко Пръдлето – „конт Брадлов“. Така че литературната генеалогия на Бай Ганю като homo balcanicus отвежда към разцвета на дубровнишко-далматинската литература през XV-XVI век, ако, разбира се, не го потърсим още в античната гръцка литература, която е също балканско наследство.

Съзнателно засега оставям без коментар последното изречение, ще посоча само простия факт, че в хърватското обществено-ментално пространство няма термин „дундомароевщина“, докато в българското „байганювщина“ има и всеки от нас, който го чуе или използва, знае какво точно (се) има предвид. Че дори в лексиката на проф. Игов го срещаме за Бодков и Асланов, тоест Бай Ганю е не само литературно име, Бай Ганю е народностно въплъщение, инкарнация; наш символ, плът от българската плът и кръв от българската кръв. Не можем да го преглътнем, не може да го смелим, затова намираме оправдание за него (а и за нас) в балканските ни съседи. Че и по-надалеч: Тартарен Тарасконски е дал името си на хероя, за да го разберат по-добре във Франция, а опитите да бъде присламчен той я до Швейк, я до Санчо Панса, та дори и до Дон Кихот не престават. Както видяхме, Светлозар Игов го локализира чак в древногръцката литература, имайки предвид вероятно т.нар. „менипови сатири“ (по името на сириеца Менип, роденият в Хадара, днешна Палестина, философ киник и писател сатирик), където сред важните персонажи е „паразитът“ – готованец и хрантутник на аристократичната трапеза, готов на всякакви унижения, подлости и подлизурковщини, само и само да запази мястото си близо до нея. Но това са единствено интелектуалистки оправдания, които и изпод вола теле ще измъкнат, за да приплъзнат Бай Ганю не само топосно към Балканите, а и темпорално към балканската литературна, културна и изобщо история. Че всичкото това е празна работа, личи и от обстоятелството, че акò и да се намират чужденци-балканци, които да настояват, че и техните народи също трябва да се припознаят в Бай Ганю, това не се случва. Инна Пелева цитира поета Кирил Христов, според когото Света Симич, книжовник, а по-късно и пълномощен министър в София, „взе да доказва надълго, че тая книга в сръбски превод би имала мисъл на същински оригинал – тъй общ е тоз тип в двата съседски народа“. Проф. Пелева цитира доста подобородни свидетелства в своята забележителна книга „Алеко Константинов. Биография на четенето“, отбелязвайки недвусмислено: „българската преса настойчиво огласява всеки подобен жест, идващ от съседите, който би могъл да наложи разбирането, че героят е представителен за региона“ (видяхме, че е така в отзивите за турските преводи на „Бай Ганю“). Например в дописката „Алеко Константинов и балканските народи“, публикувана във в. „Черно море“ (бр. 603/17.05.1931), която тя привежда, акцентът е върху думите на „професорът при Солунския университет Пападопулос“, който бил казал: „Българи, сърби, гърци, ромъни и албанци трябва да проучат добре това творение на Алеко Константинов, да го изучат най-внимателно и в образа на Бай Ганя да намерят своя собствен лик, своя собствен портрет без ретуш. Положението на всички балкански народи е едно и също. Специална разлика не се забелязва…“ Цялата тази психоаналитична в същността си операция на изтласкване, на преместване, на разреждане на Бай Ганю като българин показва, че той ни е огромна травма, която умните иностранци разбират и се стараят да излекуват или поне смекчат. Големият полски българист проф. Войчех Галонзка ме успокоява:

Уви, няма в полската литература произведение, което да прилича функционално на „Бай Ганьо“. Има произведения, които се занимават със сблъсъка с чуждото или го ситуират като контекст, но героите им нямат стратегии за покоряване на чуждото. Дано да се появи нашият Бай Ганьо, докато съм жив. Ако става дума за Бай Ганьо, хич недей страда. Той е отмъщение на Хердер, който ни е направил, нас, славяните, до такава степен идеални и романтични, че самите ние до ден днешен не можем да повярваме, че това е истина. А истината е Бай Ганьо, но за да стане по-истинска, е подложена на малка хиперболизация. Универсалиите се отнасят за всички, но като такива не е необходимо да се провъзгласяват навсякъде.

Унгарецът д-р Дьорд Сонди, също извършил многобройни дела в полза на българската литература, е още по-доброжелателен, посочва в своя паметна бележка:

Мисля, че всяка литература си има свой Бай Ганьо, паралелите са много, може би степента на обобщението, формата на изобличаването, на рисунъка е различна. Алековият герой носи чертите на Миксатовите (Калман Миксат, 1847-1910) герои в нашата литература от онова време. Тези черти са разпръснати из страниците на нашия класик. Почти същият тип живееше и сред нас, унгарците, обаче не така точно изобразен, охарактеризиран от един писател. Живее в страниците на няколко наши автори. Той е Габор Гъре, героят на Гардони (Геза Гардони, 1863-1922). Само че като литературен герой е слаб, като проза е безсилна, карикатура. За Бай Ганьо трябваше и талантът, и дълбокият гняв на Алеко. Една изповедна публицистика, която вечно те занимава. В българската литература именно тук виждам една от най-типичните особености в жанрово отношение, фейлетонната сатира. Бай Ганьо в Европа само е на присмех, като се върне в България става страшен.

Не зная обаче дали биха могли да бъдат за нас, българите, някакво утешение идеализацията на славяните от страна на Хердер, на която обръща внимание проф. Галонзка, или пък възхвалата на Алековата творба, която тъй ласкателно съгражда д-р Дьорд Сонди; не зная също дали ако ние, българите, продължаваме да пришиваме Бай Ганю и на други народи, не си правим мечешка услуга. Защото така си затваряме очите пред основния български въпрос, пред съдбовния български въпрос: Какъв ни е Бай Ганю? Напълно прав е Светлозар Игов: „Почти всеки разговор на тема „кои сме ние“ започва и завършва с Бай Ганю“. Тези думи трябва да знаем и помним, а не да препращаме нашия херой отново из Европата, че и из цялата планета с цел не толкова да го обясним, колкото да се отървем от него, да се спасим. Вярно, човешкият ум е способен всичко да навърже, всякаква аналогия да произведе: проф. Милена Кирова например открива в Алековия герой пародийни черти на Христос. На мен пък нищо не ми пречи да кажа, че Бай Ганю е и своеобразен пародиен Сократ, тъй като през/със себе си изтръгва от нас онова, което искаме да изтръгнем, от което искаме да се изтръгнем. Един особен подтик към индивидуална, личностна, субективна авто-майевтика, идеща точно от този нашенски доморасъл философ Бай Ганю-Сократ. Или защо да не е титан като Прометей?! Че нали и той се мъчи из Европа, а разни нахалитети опитват да изкълват безценното му розово масло, както Зевсовият орел е кълвал черния дроб на непокорния огненоносец. Не бива обаче да прекаляваме, не бива с изсмукани аналогии и сравнения да спекулираме и жонглираме, а това значи да приемем този толкова компрометиращ ни образ веднъж завинаги без „Ох!“ и без „Ах!“, без хък и без мък… Да разберем, че Бай Ганю не е само около нас, Бай Ганю е и в нас. Наш е, български е, и с тази реалност трябва да живеем, нещо повече – тази реалност трябва да (я) надживеем. Но това няма да стане, като го отблъскваме от себе си, това ще стане само тогава, когато го приемем и разгадаем вътре в себе си. Разгадаване, за което ще ни помогне най-много неговият автор Алеко Константинов, наречен Щастливеца.

Бай Ганю проекция

Добре известна е точната дата, когато Алеко Константинов обявява на всеослушание прозвището си Щастливеца – „25 октомврий 1895 г.“, Същата година „Бай Ганю“ излиза като книга, а Алеко Константинов „поставя началото на масовото организирано туристическо движение у нас с изкачването на Черни връх“, както гласи клишето. На тази дата в органа на Демократическата партия „Знаме“ излиза фейлетонът му „Страст“ – творба, която той класифицира жанрово като „безделица с претенции на художественост“. По свидетелствата на неговата вуйна Екатерина Иванова още преди това обаче той се е самонарекъл така, в трагичен момент от живота си, когато през 1890-а починала сестра му Веселина, последният негов близък човек. Вуйната помислила дали не се е побъркал, тъй като писателят мърморел машинално: „Щастливец, щастливец, щастливец…“ Реакцията, макар да е необичайна, не е нещо непознато, може да я оприличим донякъде с оня терапевтичен прийом, който Виктор Франкл назовава „парадоксална интенция“. Това е начин на справяне със страхова невроза: когато не бягаш от нея, а извикваш нарочно в съзнанието си стряскащото те събитие. Тъй е и с мъката: не ѝ се поддаваш, макар че – ако го сториш, никой няма да те обвини, а откриваш в нещастието „добри“ страни: „Да жаля? За кого? За себе си? О, не заслужава… Аз останах сам, ще му намеря леснината. Сега няма вече за кого да се грижа!“, успокоява Алеко своята вуйна. Не му е било леко, разбира се, още повече, че със смъртта на сестра си той остава единствен продължител на рода, за който свищовлията съвсем сериозно смятал, че води потеклото си от царския род Шишмановци. Още в невръстните му години, признава Екатерина Иванова, в главата му е набивана вярата, че е аристократична издънка на Иван Шишман. С благородния си произход Алеко Константинов се е гордял, Цветан Радославов пише в биографията си за него: „Аристократичността […] се проявяваше винаги, когато той се намерваше между най-интимни другари, гдето не го смущаваха политически и партийни или други огледи и задължения и той можеше да се яви такъв, какъвто си беше“. Инна Пелева в коментар на тези думи подчертава: „Но така или иначе почти всички, писали за класика, също като д-р Цветан Радославов, отбелязват гордостта (понякога разпознавана като „студена“), силното чувство за лично достойнство, себеусета за другост спрямо околните, понякога предизвикващ упреци в надменност, родовото самочувствие като много важни присъствия в характера на написалия „Бай Ганю“.

Себеусета за другост спрямо околните, понякога предизвикващ упреци в надменност… Не прилича ли ви това биографично очертание на едно друго отграничаващо се от околното очертание, което вои: „Той е бил, е и ще остане нещо повече – матрица на балканщината, сърцевина на балканската народопсихология, движеща сила на балканската история – и поради това, проекциите му са неограничени както в миналото, така и в бъдещето. Доказателствата са около нас“… „Чорбаджийското“ у Алеко Константинов се оказва подобно на „интелектуалното“ у Едвин Сугарев: по един и същ начин и двете се отдръпват, отстраняват се и се отдалечават от тукашното, осъждат го и обругават. Под обсада са: фрустрирани, алиенирани, дистанцирани; своето им е чуждо, външно, враждебно. Не свое, несвойско: „[…] Сред страниците – казва Инна Пелева – също както в Алековото живеене, една враждебна среда постоянно малтретира мъжа, който иска и не получава това, което иска“. И тази перманентна неудовлетвореност от местното общежитие си има следствия: „[…] Оттегляне на неуспяващия в „отвъдсоциални“ пространства, където регресивни удоволствия (на яденето и пиенето, на ненаситното фантазиращо говорене) отменят необходимостта от съизмерване с делничните критерии за справяне с живота. Тъкмо „Весела България“ е подобен топос за Алеко и някои от другарите му“ (отново Инна Пелева). Хич го не дишаш общежитието, дето те об/за/в-гражда, бягаш в горите, че да се отървеш от него: и хоп! – появява се „Какво? Швейцария ли?“: „Превърналото се в идея фикс желание за махане, втвърдяващият се усет за пленничество, за невъзможно измъкване натягат неприязънта към лепливото място, което отказва да пусне копнеещия за другаде […]“ Тъй е то: съзнателното, нарочно, че и напук, ако щете, себе-маргинализиране винаги е резултат на отврат от средата, на желанието не да комуникираш, а да си в дистинкция с нея. Точно дистинкция: разграничаваш се вербално, отделяш я от себе си с думи на неприемане, неодобрение, нехаресване. Винаги в такива случаи средата (ти) е отблъскваща, мерзка и мръсна, пошла и болна, недостойна и подла; винаги е ад, същински земен ад и като такъв ад ти я представяш, описваш, разказваш в словото си. Или, изговорено с по-засукания литературоведски език на Петър Стефанов от неговата книга „Щастливеца и Бай Ганьо“:

Ако обобщим: в светоотношението на Алеко съсъществуват два момента на „истинност“, които условно можем да определим така: телеология на вярата – по същество дълбинната ориентация на личността, оставаща константна почти до края на живота му, и телеологията на мрачното битие, която е по-скоро функция на първата и – чрез характерните си модулации – има характер на средство за справяне с конкретната емпирична реалност. Според теорията, характерната за поезията творческа потребност от саморазкриване и споделяне при сатирическия натюрел се проявява като лично необходим и социално полезен отдушник на едва сдържаните афекти на възмущение и презрение.

Боян Пенев квалифицира това състояние като „нервен темперамент“: „лесно се възбужда, лесно се дразни и веднага реагира на всяко външно въздействие“, аз пък бих го рекъл пряко и открито, без грам да се притеснявам: Алеко Константинов, наречен Щастливеца издъно не е могъл да понася България и българите такива, каквито са били по негово време, всичко българско и родно в социално-битов план (не в природен – тук Алеко се явява за пореден път предвестник на още едно типично българско мироусещане: България е прекрасна страна с отвратителна държава; страна, която би била в най-великолепна, ама да ги нямаше нейните жители, българите) му е било отвратно и всеки път, когато го е откривал у себе си, се е отвращавал тъкмо от себе си. А че го е откривал често, в това няма съмнение: казано метафорично, също както своя герой, който „засвири със зъбите си „Зелен листец“, тъй и Алеко, акò и декларативната му привързаност към maestro Verdi и „Я запретни, Вело моме, ръкави“, е предпочитал и той да засвирва със зъби „Зелен листец“ вместо да си тананика „Хора на пленените евреи“ от „Набуко“. И всеки път, когато е усещал у себе си тоя изблик на българското, тоя ориенталски гейзер, той е искал да си прехапе езика, че да скъса най-сетне с натрапливия пошъл „Зелен листец“ (или с „Момиче, малък дяволо“, по спомените на Екатерина Иванова, която песен обаче по „културна и функционална типология е по-близо до „Зелен листец“, отколкото „Я, запретни…“, безсърдечно отчита проф. Пелева). Да скъса и с пустите му цигани, които обичал да му свирят на ухо. Както много фино отбелязва пак Инна Пелева: „Омраза към себе си“ – това е важна за Алековата психичност фигура…“ Нещастен и погнусен от това настойчиво, не оставящо го на мира българско, той прави единствено възможното, за да се освободи – товари с това противно българско своя герой, приписва/завещава му го изцяло, за да пречисти себе си и да се изчисти в бяло. Бай Ганю като катарзис, катарзисът на Алеко. В този смисъл героят не е друг на своя автор, Бай Ганю е също така и Алеко, само че оня Алеко, когото самият Алеко не е можел да понася и от когото се е срамувал. Затова е искал да скрие всяка общност с него. Или – ако употребим понятие от психоанализата, Бай Ганю е проекция на Алеко; Бай Ганю е всичкото онова, което Щастливеца не е искал да намира в себе си, макар че го е намирал и то безспорно в цъфтеж и изобилие…

Митко Новков
Митко Новков e психолог, културолог, публицист, литературен критик и медиен наблюдател, журналист. Роден е на 25 юли 1961 година в старопланинското село Бързия, в подножието на връх Ком и прохода Петрохан. Средното си образование получава в ПГ „Д-р Иван Панов“ в град Берковица. През 1988 година завършва висше образование в СУ „Св. Климент Охридски“, специалност психология и философия. Работи известно време като училищен психолог, в периода 1994-2001 година е журналист в бургаския вестник „Черноморски фар“ като 13 години „пристанува“ в морския град. В момента живее в София. Публикува в местни и национални периодични издания от 1989 година. Неговите текстове са печатани във вестниците „Култура“, „Литературен вестник“, „Литературен форум“, „Литературен глас“, „Черноморски фар“, „Дневник“ и др., в списанията „Демократичен преглед“, „Витамин Б“, „Мост“, „Страница“, „Сезон“, „Български месечник“ и др. Носител за 1999 г. на наградата за белетристична книга „Пегас“ на община Бургас и наградата за критика в конкурса, организиран от „Литературен форум“ през 2001 г. по случай 150-годишнината от рождението на Иван Вазов и Захари Стоянов. Автор е на книгите „Изядената ябълка. 101 управител'ски истории“ (1999), издателство „Аб“ и на „Бартвежи. Разни и по-разни писаници по повод и без повод“ (2001) от поредицата „Тълкувания“ на издателство „Литературен вестник“. Книгата му "Подир сенките на литературата" беше сред номинираните заглавия в секция "Хуманитаристика" на наградата "Хр. Г. Данов" през 2008. Телевизионен наблюдател на вестник „Култура“.

support

Посетители: 112

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 14 часа
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 16 часа
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 18 часа
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 18 часа
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 1 ден
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 2 дни
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 2 дни
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 2 дни
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 2 дни
  • Горски пътник писа Още
    Много емоции - малко... преди 2 дни
  • Психолог писа Още
    "Браво, браво,... преди 3 дни
  • Петров писа Още
    В продължение на... преди 4 дни
  • Петров писа Още
    Малко допълнение към... преди 5 дни
  • Възражение! писа Още
    Наистина,Господин... преди 1 седмица
  • Николай Колев писа Още
    Имам чувството, че... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Калин Ангелов е прав. ... преди 2 седмици
  • Калин Ангелов писа Още
    Докато няма научни... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря, научих... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Бай Броди, ако не те... преди 2 седмици
  • Палмзонтаг писа Още
    "Палмова неделя" на... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                         ... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Към широкото и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    За съжаление подобни... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                           ... преди 2 седмици