1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Румен М. Еверт. „Чужда земя“. Превела от немски Емилия Драганова.
ИК „Жанет-45“, 2014. Цена: 13 лв.

2014 10 Rumen EvertЗлокобен, готически, психотичен и гъст като избуял трънак, в който с цената на много рани търсиш пътя си – това са впечатленията, които много бързо оставя краткият, но крайно интензивен роман „Чужда земя“. Неговият автор, Румен М. Еверт, е немец, свързал живота си с България, но действието на романа се развива в източна Англия – сред блата, мочурища и западнали градчета, в същия онзи регион, който Греъм Суифт нарече waterland и извлече от него подобно усещане за заплаха и безнадеждност. Не че, строго погледнато, „действието“ излиза много извън налудното съзнание на главния герой – художника Андерсон, който, страдайки от амнезия и обсебен от догадки, че е убил жена си, постепенно пропада все по-дълбоко в халюцинативен свят, населен от чудовищни видения.

Изграждането на такъв свят в романово произведение е доста амбициозна задача и „Чужда земя“ по необходимост насилва не само повествованието, но и езика до граници, отвъд които дебне хаосът. Но заложеният в основата поглед на художник помага много: изпъстряйки своите страници с графични, сюрреални и символно натоварени образи, Румен М. Еверт успява завладяващо (и в същата степен отблъскващо) да въведе читателя в кошмарните селения на болното съзнание. В своята анотация на задната корица Борис Минков отпраща към „Степния вълк“ на Хесе; аз, от своя страна, бих казал, че методът на Еверт силно напомня търсенията на един английски писател (и художник) от високия модернизъм – Д. Х. Лорънс, чието име, впрочем, е „изтървано“ на едно място в текста. Също като него, но още по-радикално, Еверт се стреми да възсъздаде душевния живот не чрез потока на съзнанието, т.е. не толкова чрез тясно езикови стратегии, колкото чрез образа и цвета. Оттам и пристрастието на този стил към синестезията, към снаждането на различни сетивни усещания. Ето един типичен пример: „Тръстиковите стебла тананикаха железносиви сарабанди“. Изцяло съзвучен с идеите на Лорънс е и подчертаният интерес към примитивното, към първичната сексуалност, към животинските инстинкти. До голяма степен личността на художника Андерсон се разпада по този диаболичен начин именно защото той става неспособен да организира инстинктивните стимули в свързан, логически последователен свят.

Това, разбира се, е патология и романът на Еверт гази решително в тресавищата на тази „чужда земя“. Книгата е разделена на три части, в които състоянието на героя очевидно се влошава, а с това и литературният експеримент става все по-радикален. Няма да скрия, че първата част смятам за най-успешна, бих я нарекъл дори майсторска в начина, по който балансира между съзнанието на героя и все още разпознаваемата действителност, надвиснала застрашително над него. Там Андерсон се оттегля в някогашната семейна вила, за да търси ключ към изтрити от амнезията събития, но властното изобилие на природата на това изолирано място го смазва и прогонва. Повествуващият поглед набляга на знакови за психоанализата детайли като например смазващото изобилие от птици с множество имена; а обстановката е графична, ярка и, впрочем, по много интересен начин навява асоциации с вещерския „рай“ от „Антихрист“ на Ларс фон Триер. По-нататък, приемайки рискования танц по ръба на безумието, „Чужда земя“, поне за мен, попренавива пружината. Все пак – за разлика от книгите на Лорънс – романът на Еверт удържа своя експеримент в малък обем и това съхранява силата му. В съчетание, готическата атмосфера, халюцинативната образност и пътешествието в жестоките дебри на болния ум правят тази щедра и зловеща книга впечатляващо четиво.

Материал на в. „Култура“

Източник