Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 80% (1 гласуване)

 2014 07 Requiem Cover burned

Спомняте ли си жегите на отчаянието в средата на 80-те? Поредицата от сушави години, довели селското стопанство почти до колапс, картофите, внасяни от „бедстващата“ Полша, режима на тока и водата, купоните за хляб, перспективите на кризата и задаващия се глад, пред които беше изправена „перестроечната“ ни система – измъчена, горката, от зловредните западни диверсии и комплоти... Спомняте ли си Чернобил? А „възродителния процес“? Спомняте ли си езоповия език и дървения език, на който говорехме? И пишехме всички думи без кавички… А днес прекаляваме с кавичките, мъчейки се да уловим точния смисъл на думите, отдавна изгубили смисъла си. Думите и нещата, впрочем… изпразнени от смисъл. В България нищо не е така, както трябва, нищо не е това, което всъщност е. Фукоянска ни работа… Ако сте позабравили всичко това, ако сте потънали в блажена дементна носталгия по миналото, прескочете до „Преспан, някъде в България през 80-те“. Това е заглавието на втория от четирите обемни разказа от романа „Реквием за никого“ на Златко Енев. Разгръщайки виртуалните листове на тази електронна книга, човек се изкушава да я вмести в някаква класическа жанрова парадигма – това са разкази, обединени в цикъл, пък не, това са повести? Необходими са значителни емоционални и волеви усилия, тласкани обаче от попътния вятър на непреодолимия интерес, за да достигнеш ти, читателят, до последните страници. Тогава, с риск емпатията да ти е дошла вповече, вдъхновен, ужасен, омерзен (най-вече от себе си) си даваш сметка, че това е епос. Епос за нашето време. За прехода, тъй прословут, още неживян и непразнуван, неосмислен, необговорен и… вече забравен. Тук герои и сюжети странстват и прехождат във времето – от 80-те до първото десетилетие на ХХІ век, от едно към друго място на провинциалния български свят към европейските светове… Кьопеник-Берлин-Преспан – различни места из Европа – и отново Кьопеник. Къде е Кьопеник? А Преспан?

Литературният свят на Златко Енев ни приема в блаженото безвремие на един глух провинциален градец, в който цари едновременно виталността и разрухата. Витален и красив е светът на Дядо Бончо, който като някакъв йовковски персонаж гадае съдбата по природни, космични и божии знаци, вгледан в живота на калинките. Романтичната колиба на Бай Ранко пък ще приюти виталния дух на циганчето Стамко, подушило в прелестната тийнейджърка Мария жената-самка. Сцените на техните ухажвания са изпълнени със стаена и явна, но органична (само каквато може да бъде циганската забранена любов с българка) еротика. Като че ли съзнателно търсени от разказвача са етно-естетски пипнатите етюди на техните срещи, погледи, мисли и диалози, изпълнени с напрежения и емоции. Изключително диалогичен е Златко-Еневият наратив, задъхан, забързан, понякога нервно-холеричен, понякога лиричен. Светът е слово, движение, страст, партийна или пък философска полемика, хъшлашки разговор, драматичен диалог.

Читателят обаче не бива да се заблуждава – това не е романтичен разказ за любовта през соц-а. И ако го предупредим, че любовта на Мария и Стамко е „осъдена“ ще бъдем романтично неправи (друг е въпросът колко блудкаво-клиширани сме). В света на „Реквием за никого“ няма любов или ако въобще има, тя единствено проблясва, стаена в жестове на еротична нежност, симпатия, егоцентричен бунт на свободолюбие или спорадично проявено милосърдие. Или безмълвна неосъзната жертва – каквато е смъртта на Бай Ранко, изгорял в колибата си след зловещото отмъщение над Стамко, или зверското убийство на самия Стамко.

Героите с човешки лица в тези разкази притежават лични имена и те са красиви: Мария и майка й Севда, Ранко, Бончо, Стамко, берлинчанката Марион (учителката по немски, пред чийто ужасèн поглед на чужденец ще се разиграят кървави драми), Никола – синът на съдията и др. Техните стремежи и желания – понякога високоблагородни, друг път грубо еротични или неосъзнато поривни – са човешки, въпреки всичко. Захвърлени в полуразрушената паянтова постройка на Югоизтока, в провинцията на времето и географията, героите обитават своето малко градче „разгримиран клоун“, своите „паянтови къщи“, напомнящи „прогнили, клатещи се зъби“ или сивите бетонни блокове, които гледат със „зли очи“ (с. 9). Впечатляваща метафорика и смели аналогии хващат още в самото начало читателя за очите, за сърцето, за гърлото. И те, ключовите думи в този разказ, не са „политика“, „насилие“, „секс“, „престъпление“ – въпреки че в крайна сметка те са сърцевината и съдържанието на живота в 1985-та. Пред смаяния поглед на читателя се разиграват кървави сцени на побои и насилия, изнасилвания в милиционерски кабинети, насилия и лутания по границите, мастурбации в дворни тоалетни, секс в автомобили и в полицейски подземия, преименуване на мъртъвци, самообесвания, разпити и разжалвания, семейни грубости и скандали, лъжи, подигравки, разстрели и заколения… Цигански погребения… В ушите на живелия тогава и спомнящия си днес читател оживяват в един миг всевъзможни патетични и лицемерни конструкции на партийно-официозния сленг: лозунги като „врагът не спи“, „Турция води яростна антибългарска кампания“, „изопачена картина на ставащото у нас пред световната общественост“, „профилактиране на преименуваните лица с общопризнат български корен“, „методи на идеологическата диверсия“, „новите, възродените българи“. Не е за вярване, че говорехме и пишехме по този начин. Че се вслушвахме в подобни думи. Или дори, че допускахме да преминават покрай ушите ни. Че мълчахме. Или още по-лошо – че не мълчахме. А гротесково-циничният партиен псевдоним на геноцида „възродителен процес“ (с още по-ужасяващите синоними – „покръстването“ или „преименуването“ на българските турци) беше в състояние да вдъхнови не един или двама, не дори стотици или хиляди, а милиони „истински“ българи да забогатеят в мътните времена на „голямата екскурзия“, изкупувайки, тарашейки, мародерствайки имуществото на изселниците. Всичко това е разиграно в сюжета на тази книга. И още по-страшно – геноцидът „възродителен процес“ беше в състояние да породи някаква странна веселост и жесток, безогледен присмех, който разказваше вицове за насилието (включително и в стихове). „Реквием за никого“ е книга, която почти по фройдистки разбулва тази язва на съвременния български дух, изначално съгрешил още в зачатието на своето възраждане. Обърнат и гротесков обаче е не само светът на думите: преименуване – „възраждане“, прокуждане – „голяма екскурзия“, обиране – „осигуряване на възможност“… Експулсиране, екстрадиране… Имам усещането, че българският т. нар. „възродителен процес“ ни осъди, само няколко години преди рухването на Берлинската стена, никога да не прекрачим стената. Роб се оказа насилникът, не поробеният. Липсата на катарзис, така нужен на обществото ни от 90-те години та до днес, се състои в отказа ни от покаяние и смирение. Затова и възмездието не закъснява – и то съвсем не се стоварва само върху главите на „най-заслужилите го“, а над всички ни. Не може да бъде спасено общество, което се самоизяжда от омраза. Да не говорим за държавата му. Спасение, уви, не дебне от никъде…

„Реквием за никого“ на Златко Енев е безпощадна книга. По Антон-Страшимировски братоубийствено-безпощадна. Ключови думи в разказите-реквиеми са „имена“ и „очи“. Симптоматични са имената на героите-грешници с човешки лица; но и на „възродените“, приели жертвата и простили, съхранили свръхчовешката способност все още да се влюбват герои: Ширин – Сирма Байрактарова, Зейнеп – Звездомира, Ремзие – Румяна, непокорният бай Хюсеин, бащата на Зейнеп. И имената на палачите, превърнали се в жертви на самите себе си: Денчо Паладински, Братоев, Карталов, Главоча; съдията Богомил и напористата му съпруга Стефана (която след промяната от 89-та става по-демократка от демократите), милиционерът Ангел. Поредица от нравствени падения и наказания са и техните съдби. Съдията Богомил убива бременната си любовница Ширин-Сирма, Ангел потулва престъплението, но Богомил се самоубива. Ремзие, попаднала в любовно-еротичния триъгълник на Стокхолмския синдром (жертвата се влюбва в палача на съпруга си) заплашва Ангел с мъст, а жена му Севда се пропива. Ангел и Главоча убиват зверски Стамко, а Мария е прогонена от погребението на своя любим.

„Господи, защо се раждаме с такива ледени очи?“ (с. 160) – ще възкликне Марион, но не тук, а там, попаднала на точното място в точното време – в навечерието на 10 ноември в родния Берлин. „Стената падна“. Не и за българите, там… Не и за немците, тук… Завърнала се от мрачния и чужд, екстатичния и неразбран свят на Балканите, интензивно наситен със страст, грях и смърт тук, в сърцето на Европа, Марион ще осъзнае, че свободата всъщност е едно празно понятие. Че и турци, и българи, и германци, всички, повече от всичко ги е страх от свободата, към която тъй въжделено са се стремили. Че независимо кой какъв компромис прави със свободата си, неминуемо е осъден. И в нейно име е в състояние да загине само един… циганин. Стамко. Че границата между добро и зло, свое и чуждо, е толкова размита, че е страшно лесно да бъде прекрачена. Че тя, Марион, европейката, германката, е много по-ясно разбрана и обичана от любимата си ученичка Зейнеп (която ѝ пише покъртителни писма от Истанбул), отколкото от своите роднини. Че спасена тук, в Берлин, всъщност е изгубена. Както и самата Зейнеп. Че грехът на немците и българите е идентичен, много подобна е и тяхната съдба. Два народа, а всъщност един? Един народ, а разделен на две? И финалът на писмото на Зейнеп от Истанбул всъщност се отнася до всички тях, до всички нас:И така пъплим напред, без да знаем нито къде отиваме, нито даже кои сме, хора по средата на всичко, хора отникъде, хора помежду… Не знаем какво ни чака, …, напуснахме едно място, където не ни искат, дойдохме на друго – пак същото. …, ще намерим ли и ние най-после мястото си на тоя свят, или цял живот ще се носим така като сенки, без да знаем кои сме, къде сме, откъде сме?“ (с.129) Финал, който остава без отговор. Отговор все още няма.

Герои на новите времена след „промяната“ са Ангел-изрода и Главоча. Ченгета и мутри, наркопласьори и проститутки, югоембарго и куфарна търговия, прекупвачи и рекетьори, изнудвачи, изчезнали хора, нови босове на мътни времена, когато се натрупва капитала – всичко това е обилно озвучено със сръбска музика. Тя е екзотичният бекграунд на кодата на Реквиема. Финалните акорди все още отзвучават. Реквием за никого. А всъщност за всички нас.

Понякога имаме нужда да прочетем книга, която да ни разболее. Поне за ден. За да успее имунната система на късотрайната ни памет да се пребори с вируса на забравата. Особено когато сме изпаднали в съмнения, в объркване, когато, подвластни на тоталния циклон, идещ непрестанно от медийния остров на лотофагите, сме почти склонни да повярваме „колко хубаво беше“ времето, в което живяхме. За да не се подхлъзнем да повярваме на лицемерни политически извинения за „възродителния процес“. За да не вземаме на сериозно лицемерно формулирани (и може би затова и искрено никога ненаписани) дисертационни теми като „Литературата на българските турци-изселници“. За да не заставаме на нокти, когато се появи антропологично изследване с лъскави корици и заглавие „Турците в България“. За да престанем да се забавляваме с кресливи телевизионни шоупрограми, които хазартно сборват напудрените 70-те срещу гелосаните 80-те? Брилянтинените 60-те срещу брокатените 90-те? Почти като в новогодишна телевизионна програма продължаваме да си живеем. Къдрици, минижупи, светлини и крясъци. Дискомузика. Гласувайте! Не. Трябва да четем жестоки и безпощадни книги, които да ни разболяват и разтърсват. Екстатични и катарзисни. Като „Реквием за никого“ на Златко Енев (под егидата на издателство със симптоматичното име „Екстаз“). Като „Всички на носа на гемията“ на Деян Енев. Не се сещам за други творби в най-новата ни литература освен тези двете, на двамата Еневи, които са дръзнали да посегнат смело към сюжета на близкото минало. Към нашето минало – последната четвърт, която живяхме. Когато бяхме на 16 или пък на 30, на 40 – без значение. Време, в което всички вкупом съгрешихме и се оказахме ненужни. И, Господи, как ли преживяхме?

Евдокия Борисова
Евдокия Борисова е родена през 1968 г. Завършила е Българска филология в Шуменския университет. Доцент по журналистика в Шуменския университет. Чете лекции по медийни жанрове, новинарство, публицистика, специализирани печатни медии, нова българска литература. Доктор по теория и история на литературата. Автор на книгите „Жанр и норма в българската драма от началото на ХХ век“ (2001), „Жанрове в медиите“ (2007), „Паралитературата. Текстология, социология, медиатори“ (в съавторство с П. Шуликов и Я. Милчаков, 2009), „На ръба на Изтока и Запада. Романите на Орхан Памук“ (2011), „Мелодрамата в телевизионния сериал“ (2014).
Други статии от този автор

Посетители

19
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Всъщност, защо да не... преди 3 часа
  • Златко писа Още
    Както казваше... преди 3 часа
  • Юрий Проданов писа Още
    Катя, какво търсите на... преди 5 часа
  • Катя Георгиева писа Още
    Златко Енев е пълен... преди 9 часа
  • Катя Георгиева писа Още
    Златко Енев е пълен... преди 9 часа
  • Катя Георгиева писа Още
    Златко Енев е пълен... преди 9 часа
  • Златко писа Още
    В съвременния... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    А за мюждето разбрах... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    LOL (също без превод)... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    "Радке, дай мюждето!" -... преди 1 седмица
  • Мария писа Още
    Въпросът е в калпавия... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    За мен важна е липсата... преди 1 седмица
  • Серкан писа Още
    Магия, жива магия...
    ...... преди 1 седмица
  • Пенчо. писа Още
    Тя работата ясна.... преди 1 седмица
  • Цончо писа Още
    Ако ще се заменят... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Хайде и вие, г-н... преди 1 седмица
  • Станой Станоев писа Още
    Само не ми стана ясно... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    George...
    преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Хората винаги... преди 1 седмица
  • Иванка Петрова писа Още
    Прочетох последната... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Харесва ми това... преди 1 седмица
  • Дарина писа Още
    този неграмотен човек... преди 1 седмица
  • Красимира писа Още
    Историята е... преди 1 седмица
  • Мариета писа Още
    Благодаря Ви за тези... преди 1 седмица
  • Николай Колев писа Още
    Дано никога не се... преди 1 седмица