Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Толкава далеч е България от умонастроенията на западноевропееца, че на него не би му хрумнало ни едно клише отвъд стандартния репертоар за балканското. И наистина не е лесно да бъде ситуирана черноморската страна в полето на напрежения между Запад и Изток, Север и Юг. С изключение на няколко имена съвременната българска литература тук е почти непозната, което същевременно е и шанс за един автор с амбиции като родения през 1968 г. Георги Господинов. Той знае как да оползотвори този шанс.

Не говорят ли за Габриел Гарсия Маркес, че със „Сто години самота“ пръв е поставил Латинска Америка на световната литературна карта? Подобно на него Господинов не само приключва с реализма, а поставя на дневен ред един експериментално-игрови, абсурдно-остроумен, постмодерно-противоречив, саморефлексивно-ироничен стил на разказване. Стремглаво лъкатушейки, пътят се издига по стръмни височини и слиза в бездънни бездни. Ако ще е отчаяние, то нека да е с чувство за хумор, това би могло да се каже за неговия „Естествен роман“, вече издаден на над 23 езика. С „Физика на тъгата“ (2012) в превод на Александер Зицман Господинов предлага роман, който не само изтласква българската литература в центъра на вниманието, но и катапултира самия него в първа лига на европейските автори.

Потайните пътеки на паметта

Щом България влачи жалко полусъществуване между Азия и Европа, архаиката и модерността, колективизма и индивидуализма, то с калейдоскопичния аранжимент на мита за Минотавъра Господинов е изнамерил гениална метафора на нереалната реалност на своята родина. Той тълкува естествената история на един народ, притиснат от „физиката на тъгата“, в странен пролог, в който разказвачът се открива като колективно „ние“. Някой, който „аз сме“, чието съзнание обхваща — макар и центрирано в ядрото на изконната личност – не само своя собствен живот, но и този на семейството, а по магически начин през времето и съществуването на всички хора и веригата на всичко живо. Не само че неговият аз е бил „винаги роден“ или „предстои“, той се появява на бял свят първо като дядото през 1913 или отива с бащата на фронта през Втората световна война. Младият разказвач може да се вчувства във всичко и всеки с натрапчива емпатия, която му открива неподозирани хоризонти, ала го подлага на мъката да помни неща, които трябва да останат тайни.

Някак травматично е отиването на панаир на 12-годишния „дядо в мен“, там в една полутъмна палатка с желязна клетка може да се види „момче с бича глава“, което се оказва съвсем изплашен Минотавър. Този Минотавър е чудовище и „въпреки това повече човешко същество, отколкото всичко останало. Има тъга в него, която никое животно не притежава“. В неговата история от миналото, разказана от импресариото, „времената се догонват и преплитат“, събитията се сливат и пространствата се объркват, „история с глухи коридори, нишки, които се късат, слепи места и очевидни несъответствия“ – не е другояче и с романа.

И друг страх на дядото се открива на внука, впуснал се по потайните пътеки на паметта – тригодишен е забравен от майката в една мелница сред хаоса на войната, изоставен и спасен само благодарение на намесата на сестра му. От солените сълзи и брашнения прах по кожата е омесен „първият хляб на тъгата“ – хляб, който цял живот ще го храни. А после трябва да се разкрие и еротичната тайна на трофейните унгарски думи, които дядото донася от фронта вместо задължителните подвизи, заедно с навика да поглъща живи голи охлюви заради язвата. При това внукът винаги е едновременно всичко – “поглъщащият охлюви и погълнатият охлюв“, но и писателят, който оставя след себе си следа от думи. Вместо онемелия дядо той поема предизвикателството на разказването – защото където има лабиринт, има и нишки. Трябва обаче да се внимава Минотавърът да не бъде предаден на касапите, както е направила Ариадна.

Тази книга е истински чувал с изненади. От страничното на пръв поглед (списъка на вещите на новобранците в народната армия) се стига до голямото цяло (квантовата физика) – при което Господинов, спестявайки съвременната история, може да черпи от изобилието преди всичко по отношение на абсурдните жизнени светове на реалния социализъм. Романът непрестанно (и въпреки това с автореференциално-иронични паузи, през които събира своите разсеяли се читатели) описва епизоди от целия ХХ век, леки като перце и тежки като звезди, прости и заплетени, в които се кръстосват моменти от детството, история и митология. В ушите на читателя трещи словесен фойерверк от истории и спомени, находки и хрумвания във всевъзможни форми (миниатюра, очерк, документ, фотография) – така че в края остава сандък със съкровища, поетични лакомства, от които понякога може да те заболи стомахът. Снопът не се разпада и това се дължи, от една страна, на преминаващата митологична нишка, а от друга, на непрестанната разказваческа ирония и поетологична авторефлексия. Отдавна никой автор не е размишлявал за себе си така дълбоко и остроумно.

„Минотавърът е невинен. Той е момче, затворено в мазето. Уплашено е. Изоставили са го. Аз, Минотавъра.“ В пледоария срещу клеветническото класическо предание, обрекло обвиняемия на самота и мълчание (при Плутарх, Вергилий, Овидий) разказвачът се въздига до негов адвокат, не на последно място и защото той сам – като мнозина в тази книга – е бил българско дете, захвърлено в мазето: „Също като в античността децата на соца бяха невидими“. През деня, докато родителите са на работа, в приземното жилище детето изпадало в „булимията“ на четенето. Когато всесилието на неговата емпатия намалява, той започва да събира в бомбоубежището съобщения и артефакти в кашони. Те са капсули на времето, от които се подхранва неговото разказване и стига до ярост след 1989, когато в България започват да се ширят първо забравата, а после прославата на катастрофата, наречена комунизъм. Трябва да се защити истината на собствената изгубена младост от предателството по отношение на историята – и така романът с неговото тайно знание сам се превръща в капсула на времето или в Ноев ковчег.

Елементарна физика на тъгата

Когато собствените му истории се изчерпват, разказвачът, който снове напред назад между аз и той, започва да купува чужди истории – от една преносвачка на бебета, от естествоизпитател на изневярата на благоверни съпруги или емигрант баскетболист без капка талант. Тук би могло да се докладва още 99,9% съдържание, но нека всеки сам преживее опиянението от безпомощността в този лабиринт. Георги Господинов е написал книга, с чиято „елементарна физика на тъгата“, колкото комплексна, толкова и комична, едва ли можем да се справим с критика, а единствено само с възхита. И ако емпатичното разказване се обръща в патологично, това в „най-тъжната страна света“ се явява жизнена необходимост за тръгналия по стъпките на Шехеразада. Ала един автор, избягал от провинцията, като него, който по този романтично-своенравен начин се издига над низините на романовата комерсия и конвенция, спасява не само себе си, но и литературата, а с нея целия свят.

 Материал на Портал за култура,
изкуство и общество „Култура“

Превод от немски Людмила Димова

Източник

Андреас Брайтенщайн (1961) е швейцарски журналист и автор, сътрудник на Neue Zürcher Zeitung.

Посетители

10
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • peterpup писа Още

    Статията е супер... преди 13 часа
  • Олег Витов писа Още
    Здравейте г-н Златков,... преди 1 ден
  • Анастасия писа Още
    Благодаря за това че... преди 2 дни
  • Peterpup писа Още
    Златко,
    Защо не... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ще повторя тук... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Chavdar...
    преди 6 дни
  • Б. Илиева писа Още
    Всяка емоция, описана... преди 1 седмица
  • Мими писа Още
    Благодаря Ви, открих... преди 1 седмица
  • Liliana Deyanova писа Още
    Blagodaria ti za texta, Zlatko, nai -... преди 1 седмица
  • Петър Пейчев писа Още
    Хубаво! 
    преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Малко хора си дават... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Здравейте, Лин, ще ви... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Оригинално заглавие... преди 2 седмици
  • peterpup писа Още
    Г-н Дуранкев,... преди 2 седмици
  • peterpup писа Още

    Здравко поздравявам... преди 2 седмици
  • Лин писа Още
    Много познато и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    "Опитът прави хората... преди 2 седмици
  • Ema Veneva писа Още
    Не мога да повярвам,... преди 2 седмици
  • Пенка Ангелова писа Още
    Надявам се повече... преди 3 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Страхотна писателка!... преди 3 седмици
  • Анти-анти писа Още
    Колкото и клакьорите... преди 3 седмици
  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 4 седмици
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 4 седмици
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 4 седмици
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 4 седмици