Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

„Страшно беше, скучно стана, пушех и мълчах, мълчах и пушех…“

Той прекрасно знае въпросите и би могъл да си ги задава и сам – по стар навик, придобит от дългото пребиваване в утробата на Кита. Ето така: „Къде беше – (питат ме – повече от три десетилетия) – Бях в утробата на Кита. (Всички виждате (нарочно питате) )… – Страшно ли ти беше – (питат ме – (толкова десетилетия?) – (Страшно беше), скучно стана – (пушех и мълчах, мълчах и пушех.)…“ Та затова можем да започнем без излишни уговорки.

 

Всъщност още след първата стихосбирка престанаха да ме печатат.

Как го мотивираха това нещо?

Мотивацията започна от горно „до“ – „Той е враг…“

На кого враг? На народа?

Казва се „враг“, без повече да се уточнява. Като звание. Ако уточнят, може да се окаже полезна личност. Явно съм враг някому. И аз, като всеки човек, не само съм пасивен консуматор на враждебни чувства, и аз излъчвам същото в отговор понякога. После казваха, че такъв човек не съществува. Това и в чужбина са го казвали, когато някъде съм бил превеждан… През 60-а или 61-а година, не помня точно, един ме среща на площад „Славейков“ и ми казва: „Ние тебе за 24 часа можем да те ликвидираме, но не искаме да даваме храна за шум на запад…“

Ами да благодарим на Запада…

Всяко „наше“ детенце, което избягваше на Запад, докато беше в България, и то ме псуваше, а там си вади хляба, като ме хвали…

И какво прави там в утробата на Кита? С какво се занимаваше толкова време?

Мога да върна само части, само мигове оттам, още не се e „хармонизирало“ усещането за цялостното ми пребиваване. Направил съм частни равносметки на частни моменти. Нужна ми е цялата картина – и като плът, и като философия – искам да се разположа вътре и в никакъв случай тази равносметка няма да бъде опит да се поставя на уютно в онзи живот, който вече е част от историята… Искам просто да видя как изиграх собствения си живот… А и чувствам, че единият ми крак е още в утробата, и не искам да предизвиквам Кита, докато не се измъкна целият, докато не повярвам на себе си, че вече не съм там. Още съм там. Там съм дори със спомена… С различни неща се занимавах. Имаше момент, така, на стъписване. Аз наистина бях изненадан и с един такт по-късно разбирам, че тези хора не са заслужавали никакво доверие, че е трябвало малко по-рано да знам как действат и съответно или по-малко внимание да им обръщам, или някакви контрамерки за съхранение да намеря. Смятам, че някои са по-глупави от мен, но те имат една специфична хитрост, една генетична пъргавост – да изпреварват, те са просто животни с такава функция… И как между тях не се намери нито един интелигентен, нито един талантлив… А страхотно ефективни се оказаха тези хора. И винаги ми е било… сега вече ми е смешно, че глупаци са ме изиграли – като си помисля кои са ми били врагове, кои са доносничели, съчинявали… Ние говорим бюрокрация, чиновници. Глупости! Най-страшната бюрокрация са тия, дето се бият в гърдите, така наречените поети. Те какво зло извършиха спрямо културата! Че мен директно никой от началниците – партийни, административни, не ми е направил злото. Направили са ми злото моите така наречени колеги – поети, белетристите, всякакви… критици. Как ще кажеш: „Той е чиновник“? Напротив! Те такива не ходят на работа. Само слухтят кой какво казал…

Можеш ли да споменеш имена?

Мога, разбира се, но нека да не правя предварителен списък. Това е разбъркано в съзнанието ми… Хайде да говорим за нещо друго. Изведнъж почувствах конфузия… Да споменавам имена в моите очи ми се струва недостойно… Ще прозвучи като дребнава разплата. Особено сега…

Да, но на тях не им се струвало недостойно това, което правят…

Още по-смешно е, че и на мен не ми се е струвало недостойно. Приемал съм го като правилата на играта. Човек свиква с изкривяванията, със социалните изкривявания и изведнъж хармонията може да го шокира като нещо неестествено и патологично.

Това е част от нашата трагедия – че хармонията може да ни изглежда като патология, а патологията – като нещо нормално.

Точно това имам предвид. Дете, захвърлено в гората и оцеляло, никога няма да може да се върне към човешкия си образ. Само в романите на Киплинг и във филмите на Трюфо детето вълк може да стане човек. Загубва се всичко човешко, човекът се превръща в естествен враг. И цялото това трупано капка по капка облагородяване на човека се срива за много кратко време. Та като заговори за деформациите – страшна е не самата деформация сама по себе си, а това, че ако 50 години си деформиран, няма да бъдат достатъчни 50 години, за да се формираш отново. Може би векове ще бъдат нужни, за да се възстановят отново нормалните човешки норми, това, което наричаме хуманизъм, човешка нравственост.

Мисля си, че човек дори една секунда в живота си да не е истински, да не е това, което може, да не е това, което е, после хиляда светлинни години няма да му стигнат, за да компенсира тази ЕДНА секунда…

Ако човек има 30 процента съхранено съзнание, то стои нащрек, то се опитва да го предупреждава за погрешни ходове – извършени и още неизвършени. Въпреки това не мога да си обясня един странен феномен… Не обичам думата „жертва“, затова няма да говоря в първо лице… Странно ми е, когато жертвата започва да придобива психологията на палача си… Разбира се, аз знам и друго – че и палачът придобива нещо от психологията на жертвата. Господ е заложил някакъв много разумен баланс – винаги трагедията да бъде двустранна, да няма абсолютен победител. Абсолютният победен парадоксално може да се окаже победител, и обратно.

Казваш, че палачът заприличва на жертвата, и обратно…

Без да си разменят местата! В никакъв случай!

При тебе каква беше приликата?

Приликата е в това, че съм се замислял дали нямат право: „Какво става? Аз психопат ли съм, нормален ли съм?“ – това беше в много ранни години, но като рецидив, като някакво ехо се повтаря и досега. Започнах да търся своята грешка. Понеже знам, че не съм съвършен. Мен от хиляди неща ме е срам – от жест, от фалшива усмивка, някога съм постъпил несправедливо, някога съм се подиграл някому, а не е трябвало да се подигравам, трябвало е да разбера човека, не е било време за шеги… Озлобявал съм се – неправомерно и с неточен адрес, защото се натрупва енергия, зла у човека и не винаги се насочва към този, който я предизвиква. Често пъти става един разпилян огън, от който невинни могат да пострадат… Десетки неща се натрупват в човек, когато е достатъчно изморен, когато инстинктът му за съхранение започне да прави отстъпки, когато се появяват мазохистични усещания и започва да се себеупреква. Самото себеупрекване е вече един аванс за онези, които смяташ за несправедливи, некоректни…

Все пак не си бил сам в оня Кит. Все още някой друг се е разхождал вътре.

Да, някои бяха с точна визуална конкретизация, други – като духове… В началото компанията е доста голяма и доста шумна, когато се тръгва към Кита. После някои се превръщат в риби пилот на Кита. Усетих някак механично как за миг, за 24 часа, като в анимационен филм хора изчезнаха, не смееха да ме поздравяват и почнаха да говорят против мен, да работят против мен, за да набират точки… Това е нещо като някакво военно положение, като някаква екстремна ситуация, като сюжет от пиеса, стара… Веднага се поляризираха характерите… Но останаха! Останаха много и тези, които останаха, ще са верни и след смъртта си, както се казва – не верни на мене, верни на себе си останаха, кой съм аз, че…

Кои най-дълго ти правеха компания?

Ами компанията се сменяше. Защото, за да влезеш в утробата на Кита, трябва да докажеш, че имаш качества. Там всеки не пускат… Най-напред заварих Валери Петров, друг мен завари – да кажем, Борис Христов… А някои не издържаха и бяха купени за грошове… Сега се появяват хора с по 20, по 30 години по-млади от мен, които са открили нещичко по собствен път. Това са приятелствата, които най-много ценя, защото са абсолютно чисти, никаква сметка не се намесва. Защото аз съм не само никой, но съм и неудобен приятел във всяко отношение. И това са нещата, в които вярвам. Аз си представям нещо като абстрактно същество, което в различни моменти придобива различни форми… То е нещо като надежда, като пазител на кодова памет, на генетическото добро и в различни периоди, в различни свои прояви, то понякога се появява като изкуство, понякога – като човек… Понякога това същество става много голямо и върви към понятия като нация, народ, добро… Понякога става много мъничко, но съществува… Може би това е разликата между народ, история, надежда и тълпата, сборището. Тълпата не е само понятие, тя е действаща категория. Тя е нещо много опасно и много гнусно, обича да се кичи с прогресивни лозунги, опасен заместител, сурогат на истинските стойности…

Какво научи за себе си през цялото това време?

Един еврейски учител прекарал в пустинята 40 години, за да разбере какво е животът. И като го попитали, казал: „Животът е поток“. „Наистина ли?“, попитали го. „Пък може и да не е поток…“ – казал. И аз май толкова научих. Но постоянно се изненадвам. Без да съм суетен, ме интересува какво съм аз като нравственост.

Как се издържа толкова години в Кита? Та това е почти целият ти живот?

Бях на 32 години и тогава дойде вторият и решителен удар, който продължи дотогава, докато не се смилиха да ме вземат в киното. Това е един откъс от 7-8 години без нито един лев. Не става дума за пари – лев като символ на парчето хляб… Моята безотговорност много им помогна. Мен ме мързи да правя кариера, после – малко суета с обратен знак… Освен това – някакво доверие в биологическото безсмъртие и утешението, че О!, аз винаги ще си наваксам и винаги ще си отмъстя! Като казвам „отмъстя“, разбирам, че моите стихове ще изтрият този или онзи. За себе си не знам дали съм талантлив, но едно от упованията ми е, че като чета „гениите“ на нашата литература – говоря за сегашните, за живите „гении“, виждам, че съм по-добър от тях, и ми става смешно, защото ако това, което правят те, е изкуство, тогава изкуството е много жалко и смешно и не заслужава човек да има сериозно отношение към него… Аз имах дълго време, в което лежах и броях петната по стените и правех комбинации от тях, те оживяваха… Имаше меланхолен момент, но това е било защитна реакция на организма… Но се събуждах, постоянно се събуждах. Като се събуждах – играех, като спях – също играех: с петната, те ставаха герои, ставаха дни и месеци, оживяваха, имаха си взаимоотношения, едни бяха за мен, други против мен… Сега, ако някой ме чуе, ще каже, че това е шизофренична картина… Много пъти съм бил на ръба на нервното разстройство и ако е зависело от мен, бих прекрачил оттук или оттатък, но на мен ми е било приятно и по този ръб да вървя.

В тая ситуация кое е най-страшното – да се отчаеш, да се самосъжалиш, да се озлобиш или да решиш, че си герой?

Всяко от тях, когато доминира, е страшно. Но когато се появяват по своя естествен път – доколкото е естествено да се предизвикват подобни усещания и чувства, когато те са в движение, всичко това всъщност прави човека. Нищо страшно няма да се озлобиш и да се отчаеш, и да се самосъжалиш, пък и да се мислиш от време на време за нещо повече, но това трябва да бъдат динамични състояния. В крайна сметка личната човешка душа намира вярната формула от всички тия движещи се елементи… Същността на човека не е в нито едно отделно качество. Много често човек живее, твори, умира и ние казваме – той беше еди-какъв си. А той просто е разиграл едно свое качество, хората са го възприели така и го е било страх да види другите неща в себе си и да ги покаже. Не говоря за тия користни хора, които си правят маски и хитруват – това са хамелеони, които преживяват по по-лек начин. Аз обичам да бъда циничен и към себе си, обичам да се видя и като шут на самия себе си. Благообразните и благородните маски повече ме плашат, отколкото една гротеска, защото тя е по-демократична, по-честна. По-добре да излъжеш хората, че си лош, отколкото да ги излъжеш, че си добър.

Добре, не ти ли предложиха 30 сребърника, за да се предадеш?

Странно е, че на мен не посмяха да ми предложат. Знам за такива неща със задна дата: „А бе, що не говорите с него!“ „А, той няма да приеме никога!“… Това е едно от щастията – че винаги са ме надценявали: надцениха ме творчески и ядох пердах, нравствеността ми надцениха и не ме вкараха в некрасиви взаимоотношения, на които бих могъл да се поддам. Решиха, че аз няма да приема, държаха се така и ми създадоха добра биография. Аз бях възпитан романтично – от литературата, не от живота, – и винаги можех по тази романтична струйка да бъда подведен да извърша престъпление, без да се усетя…

От това ли те е страх?

Да… От физическата болка нямам страх… Но ме е страх от унижението, насочено към мен и в което бих могъл да участвам, без да съзнавам да се превърна в предател на самия себе си…

Значи, ако ти бяха предложили сребърниците, може би…

Може би нямаше да имам такава красива съдба!

Сега мислиш така…

Допускам го! Човек трябва да допуска абсолютно всичко, трябва да бъде нащрек. Аз понякога усещам, че аха! – може да ми сложат трънен венец, мъченическа маска…

Тя е сложена вече…

Не, успявам да ги озадача, за да не завърши процесът. Най-важното е пред самия себе си да не допусна чувство за някаква изключителност. Аз не смея да говоря пред телевизия, пред микрофон… Един-два пъти съм бил изнасилван и все имам чувството, че трябва да говоря бързо, за да пестя лентата, защото лентата е държавна. А като е държавна лентата, трябва да изказвам държавни мисли. Сега лентата е частна и съм малко по-спокоен. Но и сега, виждаш как на пресекулки говоря, това отново ми създава чувството, че трябва да погледна по-особено на себе си и се усещам, че се мъча да бъда скромен – ти казваш: „Има ореол“, аз викам: „Не! Сакън!“…

Ти прекрасно знаеш, че тръненият венец ти е сложен и са капнали тук отляво на челото трите капки кръв…

Знам, че има ескизи за такова нещо… Най ме е страх сега, точно в този момент да изглеждам герой. Това ме ужасява просто. Сега как се става герой? От глупост, да кажем, държавата наругае някого и той стане герой. А най-странното е, че другите започват да завиждат: „Аз какво казах едикога си! Аз бях пръв!“… Много е слаб човекът на изкуството точно по тая линия на суетата, която толкова много ме плаши, когато видя в себе си такива блуждаещи атомчета… Знам какъв наркотик е самооблъщаването, но щом го съзнавам, винаги ще бъда защитен…

Нали си спомняш Еклезиаста: „Има време за мълчание и време за говорене, време за смях и време за плач…“ Как се подреди твоето време? Много дълго беше времето за мълчание…

Дори сега процесът не е завършен. Дори сега, когато са пуснали тук-таме някои стихотворенийца – това е само от неудобство пред новите словосъчетания и думи, които се появиха напоследък, и трябва да се изтанцува един танц за привидност…

Танцуват ли го с теб?

Да, чрез подставени бардами – поканват ме за половин танц…

Издават „Стари неща“… Всъщност какво избраха за „Избрано“-то?

Най-напред стиховете не искаха да издават. Аз имам 7 рецензенти, в това число и председателя на съюза (б. а. – Л. Левчев). И като ги питах защо не искат да издават стиховете, викаха, че щял съм да нося цигари на редактора… Сиреч – щял да влезе в затвора заради мен…

И сега викат: „Ние сме смели! Ние пускаме Коцето Павлов“?

Не само това! Казват: „Идва преустройство, а някои мълчат!“ – и гледат към мен. Това беше в началото. После станаха някои уволнения тук-таме и почнаха: „За какво преустройство говорите, бе!“ И още: „Ние очаквахме от него нещо по-дръзко!“ Виждаш ли, те са дълбоко разочаровани.

От тебе?

От мене. Но защо ми е тази „дързост“? Тя ме отвращава. Аз искам да запиша своя път, защо трябва да описвам пътища, които не съм видял и които не съм искал да изминавам и които няма да измина в никакъв случай. Ами да си напишат сами тези стихотворения!

Сега е моментът, в който могат да създадат легенда за себе си.

И я създават понякога. Сега гледам в СБП разни бунтуващи се хора (не говоря за ръководството, то само се е оценило, достатъчно факти има) – всеки е огорчен, но е огорчен от собственото си бездарие, от това, че цял живот се е стремил към някаква властчица, някаква известност, някакво постче, а пък е бил толкова глупав, толкова малко качества е имал, че в това удобно за такива типове време нищо не е станало от него освен доносник, лакей някакъв на този или онзи, на някоя групичка….. И сега говорят, че ги били потискали, правят списъци кой ще бъде в ръководството… От такива ме е страх – от лумпените – те хвърлят лоша светлина върху добрия ход на времето и върху най-добрите умове на една нация. Те тичат по другия тротоар и викат: „Братко! Победихме! Ела да те прегърна!“ – ще ме оцапат, ако ме докоснат. Има други, които дълбоко ме мразят, скърцат със зъби, беснеят, унижава ги самото излизане на стиховете ми… Има една добра категория – без шум, без истерия, без гръмки жестове, без нервни хвалби, с едно добро чувство… Това е абстрактното същество…

Някога си замълчал по принуда. Ако замълчиш по собствено желание, кога ще стане и защо?

Това ще бъде пълно отчаяние от самия себе си, пълна убеденост, че съм бездарник, че моето присъствие е излишно. Това вече е луксозен избор… Сигурно бих го направил. Но по-нормалното е друго – когато искам, ще мълча, когато искам, ще говоря. Това е идеалното. Аз не мога да се навирам всеки ден в очите на хората и да ги поучавам.

А ако отново бъдеш обречен на мълчание?

Сега вече ми е много по-лесно. Сега знам какво да правя, сега няма да имам тези излишни тревоги, че може да не съм прав. Сега съм наясно! Видях! Вече не могат да ме измамят. Освен това в момента нямам никакво желание да печатам, не ми е интересно просто. Ако се опитат да ме оставят без хляб, сега има повече хора, които ще ми дават по 2-3 лева, а аз ще им завещая съчиненията си – за компенсация… Трябва да се работи, независимо че непубликуването – чак сега разбирам – много пречи. Но няколко приятели истински винаги има, знаеш, че ще възкликнат, ще се зарадват и трябва на тази малка аудитория да погледнеш като на вселена. Това е вселената, с която в момента разполагаш и трябва да я направиш обитаема и уютна за творчество. Сега го знам… Иначе имах много пропуски, много синкопи от обърканост, от липса на душевен опит, не само на жизнен опит. Може страхотен житейски опит да имаш и да не си съзрял за него. Сега вече съм съзрял за опита, житейския… Често пъти журналистите питат: „Ако трябваше да започнете отново, как щяхте да преживеете живота си?“ Повечето отговори са: „По същия начин.“ В никакъв случай по същия начин! При положение че се запазят същите условия, аз няма да го преживея по същия начин.

А как?

Много по-достойно, по-интензивно, с повече действие, с повече кураж… Щях да си избирам много по-внимателно приятелите, много по-малко хора щях да допускам – половината се оказаха доносници, които подпитваха… Знам вече правилата на играта, т. е. знам как те нарушават правилата. Някога бях постоянно в тяхна клопка – те вършат престъпления, обвиняват мен. Това нещо не бих го позволил… Това животно, което ме е плашело, ако живея повторно, ще го превърна в мишка. Досега бяха разменени ролите просто защото не съм знаел каква мишка е.

Ти си като Котарака в чизми, дето вика на великана: „А сега се превърни в мишка!“ и хоп! – схрусква мишката!

Котарака може и да го изядат, но в крайна сметка ще остане усмивката на котарака – както в „Алиса“…

Преди малко каза, че ти е достатъчно да напишеш стихотворение. И двамата знаем, че не е достатъчно. Ето сега пускат филми отпреди 20-30 години, стихове пускат и виждаш не само филми и стихове, виждаш илюстрацията на едно престъпление – спрямо отделни творци, отделни културни факти и спрямо цял културен процес…

Престъпление е. Но има и по-висш абсурд – изведнъж се оказва, че се питат хората защо е било спирано! Колко къса е човешката памет! Но кой е този, който е спирал? И кой е този, който сега пуска?!

Те са едни и същи…

Ето! Виж колко е весело в крайна сметка!

Много от спрените неща са живи! Понякога изпадам в ужас – пиша, пиша – нищо не излиза. Ако остане живо и след пет години – хубаво. Ами ако не остане?

Ще остане, ако нищо не се промени. Само тогава времето ще ти бъде съавтор, ще ти помогне. Сега избирай между това – да останеш безсмъртен автор или…

Да променям времето?

Или да променяш времето. При мен това пропуснах. Веднъж казах, че стиховете ми са по-умни от мен. Понякога написвам стихотворение, което е глупаво – глупаво е 1, 2, 3 години и изведнъж страшно поумнее, понеже му създават условия за себеосъществяване на вътрешния, на духовния си потенциал. Понякога се замислям – какво ще остане от мен, когато изчезнат всички тези причини и се забравят всички тези причини? Може би, когато се махне трънчето, ще изчезне болката от живота?

Трънчето изчезва, животът остава – с всичките му болки…

Може би това е тайната… Трънчето изиграва ролята на съавтор, на провокатор, на детонатор на всичките болки. Но ако се вглеждаш само в трънчето, ако описваш само трънчето, тогава това стихотворение няма да остане, ще изчезне заедно с трънчето…

Я да видя какво още съм си записала от това листенце…

Ако ще говорим за компромисите – това е спекулативна тема…

Вече те питах за 30-те сребърника и ти каза, каквото имаше за казване… Искаш ли сега да ти казвам разни думи, пък ти да ми отговаряш?

Без да мисля ли?

Аа, ще мислиш! Иначе няма да играем.

Дай да пробваме…

„Свобода“.

Персифедрон! Свободата и нейните две дружки – братството и равенството, са дълбоко компрометирани и унизени и трябва да бъдат обезсмислени с една такава безсмислена дума като „персифедрон“.

„Смърт“.

Представям си разговор, в който някой ми се извинява унизително и подмазвачески за нещо, в което е виновен пред мен, а мен този разговор не ме интересува въобще и тоя човек ми е досаден като насън, когато има нещо постоянно лепкаво…

„Самота“.

Ура! Ура – аз и моето куче Орон!

„Любов“.

Една хидра с две глави, които са в конфликт – едната ми е доста неприятна, защото нещо хленчи, нещо се превзема, а другата само се върти наляво, надясно.

„Поезия“.

Уф!

Защо? Нали си поет?

Когато някой ми каже, че съм „поет“, ми иде да го ударя. Слава Богу, че имам чиновническа служба и като ме питат какво работя, казвам – редактор в киното. Поезията, както и свободата, е лишено от смисъл понятие и то само се е съгласило да бъде унизено…

„Мишена“.

Тук пак има нещо патетично. Пак заради спекулациите. Навремето ни обвиняваха, че не сме в крак с времето. Сега ни обвиняват, че изпреварваме времето… Бич! Използваха го като бич! Като слугиня! Излиза, че няма само едно време. Излиза, че има много времена. Живяхме в един и същи исторически отрязък с моите връстници, но имахме различни времена… Времето има хиляди писти… И не само времето – всички свещени понятия бяха превърнати в слугини, в съдове за хранене, в прибори, оцапаха ги, унижиха ги…

Нещо написал ли си напоследък?

Написал съм!

Какво?

Ами стихчета…

Хубави ли са?

Минимум 10 дни ми трябват, за да разбера дали е добро или лошо! Минаха тия 10 дни и дори 15 минаха и все още са безсмъртни.

Кажи тогава нещо безсмъртно. Ако искаш…

Това няма да влезе, нали?..

Изход винаги съществува. Ако изведнъж се изправи
пред великия абсурд на своето съществувание,
ако отрече самия себе си,
ако собственото ми съзнание се разбунтува,
ако обяви за карцер черепната ми кутия и ако избяга,
ако сетивата ми помръкнат,
унижени от бездарната ми кариера,
ако полудея изведнъж,
ако неусетно стана някой друг,
ако този друг е двойникът-предател,
ако изведнъж полудея –
на какво да се надявам?//На това,
че миг преди това,
като скорпион,
инстинктът ми за себесъхранение
ще насочи жилото към собственото си коремче.

Може би така,
единствено така,
ще опазя нещото, което ми се искаше да бъда,
и което
до известна степен
Бях…

Скромно; както виждаш. До известна степен…

 

3. XI. 1988 г.
Разговора проведе Велислава Дърева
в. „КУЛТУРА“, бр. 21, 25 май 1990 г.

Източник