Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Следващият разговор е извлечен от интервю, което проведох с Дейвид Фостър Уолъс през септември 2006 като част от поредица статии и радиопредавания за важни чужди писатели, артисти и кинорежисьори, по онова време все още само малко познати в Русия. (За нещастие, читателите на Уолъс в Русия все още са много малко). Повод за разговора ни беше десетата годишнина от публикуването на „Безкрайна шега“. Бях планирал да говоря с господин Уолъс петнадесет минути, но в края на краищата разговаряхме почти два часа, а темите, които обходихме, варираха от циничния тон на американската политика, през ужасите на промишленото животновъдство, през състоянието на американската литература, до напредъка в собственото му творчество.

(Остап Кармоди  е руски журналист, който живее в Европа и работи за руски и европейски медии. Представял е различни теми, свързани с английската и американска литература (на руски) и руска литература (на английски). Автор е на известен туристически пътеводител за Прага.)

 

Остап Кармоди: Имате ли усещането, че живеем в епоха на консумеризъм или това е просто медийно понятие, което няма никакво реално значение?

2014 02 DFWДейвид Фостър Уолъс: Този въпрос, както и сам знаете, е много сложен. Мога да дам само отговори, които са доста опростени и ще говоря реално само за Америка, защото в действителност това е единственото общество, което познавам. Америка, както всички знаят, е страна на много противоречия – и едно от големите противоречия в наше време е онова между много агресивната форма на капитализъм и консумеризъм, и нещото, което може да се нарече морален или граждански импулс. В продължение на много години всички знаеха, че бизнесът си е бизнес и трябва да се правят пари, но същевременно хората се чувстваха малко притеснени или засрамени от това. На него се гледаше като на нещо някак грубо. Част от това противоречие идва от Англия и старите конфликти между буржоазията и аристокрацията. По някое време в Америка – не съм сигурен дали беше през 1990-те или 1980-те години – половината от този конфликт някак внезапно изчезна и сега вече има едно възхваляване на комерсиализма, консумеризма и маркетинга, което не е балансирано от никакво подобие на срам, притеснение, резервираност или усещане за това, че консумеризма и комерсиализма всъщност са само много малки части от човешкия живот. Мисля, че ежедневията на много хора тук в Америка вероятно не са мотивирани изцяло от консуматорски пориви, но при всички случаи те са в много по-голяма степен такива, отколкото преди двадесет или тридесет години.

Мислите ли, че това е естествена тенденция, която ще престане от само себе си по някое време?

Не съм съвсем сигурен накъде върви всичко това. В Америка, а предполагам и в големи части от западна Европа, е налице определен проблем, а именно, че корпорациите са получили все повече власт, както в културен, така и в политически смисъл. Тук в Америка днес са необходими огромни количества пари, за да се кандидатира човек за различните видове демократични служби. Корпорациите имат значително повече пари от частните граждани, корпорациите правят тези дарения, които след това водят до закони, отдаващи още по-голямо предпочитание на [правата на] корпорациите, така че се стига до един вид затворен кръг. А корпорациите са нещо много странно, те са съставени от хора, притежават законовия статус на личност, но не притежават съвестта или душата, които имат хората. В края на краищата се стига до това значително изкривяване на американските ценности, при което всичко започва да се върти около парите, купуването, продаването и изкарването на показ. При сегашния президент и администрация[1] сме стигнали до точка, при която корпорациите имат толкова голямо влияние, разполагат с толкова много контрол и причиняват толкова много вреда, че за всички е очевидно, че трябва да има някакво обратно движение, някаква конвулсивна реакция против това. Следващите десет години тук в Америка вероятно ще бъдат много интересни за гледане, от целия свят.

Интересни, говорейки оптимистично или интересни в смисъл да се наблюдава изригването на вулкан?

Хм, това са двете възможности. Или американските избиратели ще осъзнаят, че трябва да има някакъв обратен баланс срещу корпоративните и капиталистически сили, и че този баланс може да бъде постигнат чрез политическия процес. Или тук като нищо ще стигнем до някаква форма на фашизъм. Много хора в Америка подхвърлят лесно понятието „фашизъм“, особено когато става дума за близкоизточни терористи, но в действителност онова, което фашизмът реално представлява, е тесен съюз между, от една страна, едноличен водач[2] и държава, а от друга – големи корпорации и държава. Може би навлизаме в период, подобен на онзи, през който Русия премина в продължение на по-голямата част от двадесети век, с големи репресии, празнота и изкуственост на културата.

Един популярен съвременен руски писател, Владимир Пелевин, казва, че главният герой в голяма част от модерното кино и поп-литература – цялата поп-култура – е черно куфарче пълно с пари. Ние проследяваме преди всичко неговата съдба, а съдбите на останалите герои зависят от него.

Всичко, което съм чувал за Владимир Пелевин ме кара да мисля, че той е много умен и проницателен човек. Според мен една от причините за това, че неговата метафора е толкова смешна е в това, че тя е донякъде точна. Поне тук в Америка ние живеем във време, което е много, много цинично. Така че, когато имате произведение на популярната култура, в което се разкрива някаква много добродетелна личност или герой, хората гледат на тези качества повече като на представления, изпълнявани от човек, който се опитва да получи нещо, отколкото като на истинска човешка добродетел или истински качества. Едно от следствията на това, което американските учени наричат постмодерна епоха е, че всеки от нас е виждал толкова много представления, че като американски зрители и читатели ние просто приемаме, че всичко е представление – стратегическо и тактическо. Това е много тъжна ситуация и аз мисля, че народите вероятно преминават през периоди на голям идеализъм и голям цинизъм, и че Америка и Европа, поне западна Европа точно сега, се намират в периоди на голям цинизъм.

Има ли изход от това? Можете ли да видите някакви развития, колкото и малки да са, които биха могли да доведат до някакви добри резултати в бъдеще?

Говорейки изцяло като аматьор, а не като някакъв правителствен експерт, бих казал, че в момента Америка започва да се изправя пред някои икономически реалности, от които сме били защитени в продължение на много години. Цената на бензина бавно започва да се приближава до онова, което е в останалия свят. Осъзнаването, че климатът на Земята се влияе от всички народи и че Съединените Щати, като далеч най-големия производител на въглероден двуокис, носят някои специални отговорности за по-късния колапс на околната среда. Американците бавно се пробуждат от един вид сън – да бъдат специално изключение и да имат специални привилегии в света. За да използвам вашия израз, това би могло да доведе до един вид вулкан – Америка да се превърне в някаква кошмарна имперска сила, опитваща се да иззема насила ресурси от други страни, или пък да стигне, както според мен това се случва циклично при много страни, до един вид бавно осъзнаване на факта, че имането, консумирането и хабенето на ресурси всъщност не е особено добър начин а живот.

И така, по кой път ще тръгне тя? Не зная. И това е една от причините, поради които времето в днешна Америка е доста плашещо, особено при хората, които са сега на власт – мнозина от нас се намират в положение, при което се страхуват повече от собствената си страна и собственото си правителство, отколкото от някакви предполагаеми врагове, някъде си. За човек като мен, който е израсъл през шестдесетте, в разгара на Студената война и чието съзнание е оформено от „ние сме добрите, но има един голям, заплашителен, мрачен враг, и това е Съветския съюз“, идеята за осъзнаване на факта, че в днешния свят е твърде вероятно самите ние да сме злодея, ние да сме мрачната сила, да започнем да виждаме себе си поне малко през очите на хората от другите страни – сигурно можете да си представите колко трудно е за американците да направят това. Въпреки това, при много от хората, които познавам, то бавно започва да се случва.

Може ли, по ваше мнение, да съществува чисто изкуство, свободно от каквито и да било комерсиални или пропагандни ценности?

Отнасям се подозрително към думата „чисто“. Това е един прекалено висок стандарт, за да може да бъде прикачен към дума като „изкуство“, като се има пред вид, че базисната ситуация е продължение [на нещо предшестващо]. Нека дам един пример: жена ми е фантастична артистка и художничка, но тя не се опитва да продава изкуството си за много пари. Не е правила никакви опити да накара много галерии или музеи да купуват изкуството й. Има изложби и може да продава нещата си ако поиска, но ги прави най-вече под формата на подаръци за хората. За мен е много интересно да наблюдавам работата й. В Америка съществува цял един артистичен свят, в който си създавате име и репутация, а изкуството ви става все по- и по-ценно, в резултат на което можете да станете много богат. Тя се страхува от целия този процес, защото смята, че той ще отнеме нещо от изкуството и за нея ще бъде по-малко удоволствие да се занимава с него. А за нея то е най-важното нещо в живота.

Така че за мен тя е, макар и да съм женен само от две години насам… Искам да кажа, да наблюдавам работата й, а след това да отивам в гаража, където работя, и да се опитвам да работя, а не да мисля за „О, какво ли иска да каже този рецензент от Ню Йорк Таймс“… тоест да се оказвам прекомерно зает и отвличан от всевъзможни неща, които всъщност са много дребни, незрели и суетни – това е нещо много възпитателно. Може би единственият начин да се създава чисто изкуство в Америка е да се отдели човек от публичната сфера и да създава изкуството си само под формата на подаръци, при което няма замесеност с пари, нито пък опити за публичност или публикация. Проблемът е, че ако всички започнат да правят това, тук няма да има обществени изкуства. Така че всичко това се превръща в парадокс, в мислене за който прекарах доста време през последните години, и на който все още нямам отговор.

Нека да поговорим за добрите и за лошите времена. Общоразпространено мнение е, че има някакъв вид морален прогрес, социален прогрес, политически прогрес. Но като погледнем двадесети век изглежда така, сякаш той е бил най-жестокият от всички. Невероятно е какво хората правят на други хора и какво все още правим на животните. На практика сме изградили концентрационни лагери за крави и пилета, които живеят само за да бъдат убити и това е смисъла на целия им живот. Вярвате ли в социалния или морален прогрес? Или може би не сте съгласен с онова, което току-що казах и не смятате, че картината не е чак толкова мрачна?

Със сигурност е вярно, че с развитието на технологиите и икономическите механизми става все по-лесно да се извършват ужасни жестокости срещу други човешки същества и животни. Мисля, че и двамата ще се съгласим, че един от най-големите ужаси на модерния капитализъм е феноменът, известен като „фабрично животновъдство“. Тук в Америка, понеже това е най-евтино, животните се отглеждат в такъв голям брой, в такава теснотия, при такива мизерни условия, че ако приемете, че те притежават нервна система и са в състояние да страдат, то това е големият ужас на днешна Америка. Това не е гледище, от което биха се заинтересували повечето американци – те вярват, че е налице морална йерархия, според която нуждите на хората идват на първо място.

Лично аз също смятам, че нуждите на хората идват на първо място, но това е въпрос на степенуване: нуждите на животните трябва поне да бъдат взети под внимание.

Напълно съм съгласен. Спорил съм много пъти по тази тема с приятели. Според мен едва ли има по-добър пример за това защо е нужно да се балансират корпоративните интереси и икономическата логика чрез закони и ограничения върху корпоративното поведение от факта, че не само толкова много животни биват убивани, но и че са принудени да водят животи, в които не са способни на никакво действие, в които всеки момент от животите им е само страдание и мъчение – и всичко това, за да може да се произвежда месо с петдесет цента по-евтино на фунт. За мен това е нещо чудовищно.

От друга страна, поне в Америка, едно от нещата, които ни подлудяват, е заявяваният тук идеал да се опитваме да бъдем справедливи към всички. Да се опитваме да не изключваме или дискриминираме никого. И в определени отношения Америка е постигнала напредък в осъзнаването, като култура, колко ужасно са били третирани чернокожите американци, колко несправедливо са били третирани жените, как се е провеждала дискриминация срещу хората с увреждания чрез такива прости неща като стълбища, по които не могат да се изкачват колички. Но онова, което се наблюдава в днешна Америка е друго завръщане назад. Толкова скъпо и толкова трудно е да се опитваш да бъдеш справедлив към всички, и в края на краищата то води до толкова много съдебни процеси и толкова много хора, ревящи за правата си, че мнозина от десните, както и хора на бизнеса просто искат да вдигнат ръце и да кажат „По дяволите с всичко това, хайде да се връщаме обратно към естественото състояние и войната на всеки срещу всеки“. Всичко това става наистина сложно.

Самият аз вярвам, че понеже технологиите и икономическата логика са вече толкова сложни, в наши дни могат да бъдат извършвани жестокости, които биха били невъобразими преди двеста или триста години. Ето защо ние имаме едно по-голямо морално задължение да се опитваме много, много, много усилено, да развиваме милост и емпатия. Което означава, че тези времена са много лоши в Америка, защото в по-голямата си част американските избиратели просто не се интересуват от всичко това в момента.

Написахте „безкрайна шега“ преди десет години, а след това не сте писали никакви други романи, само есета и разкази. Имате ли чувството, че за вас е свършено с големите романи? По-интересно ли ви е да пишете разкази днес?

В Америка има писатели, които считат себе си единствено за романисти. Аз правя най-различни неща. Вероятно по някое време ще напиша нов роман. Дали ще бъде достатъчно добър за публикуване не знам. Обикновено започвам по три или четири неща за всяко, което успявам да довърша. Бях подготвен най-вече като писател на разкази и това беше начина, по който започнах да пиша, о освен това започнах да се интересувам много и от небелетристична литература, защото получих няколко поръчки от списания по време, в което бях много беден и ми трябваха пари, след което се оказа, че документалната литература е много по-интересна, отколкото бях мислил. Така че, като много други американски автори, и аз съм доста еклектичен. Не съм вземал определени решения относно един или друг жанр. Обичам да чета поезия, но вероятно никога няма да пиша нещо такова, просто защото нямам талант за нея. Но освен поезията вероятно бих се опитал на всичко.

Но в момента просто не ви се пише друг роман.

Хм, като ви слуша човек може да излезе, че да се напише роман е като да се седне за един следобед. През последните пет или шест години се опитвах от време на време. Не разбирам истински думата „роман“, но предполагам, че всичко над 150 страници може да се сметне за такова. Написах няколко дълги неща, но в момента просто не ги харесвам особено много и не знам дали ще ги преработя. Нямам сериозна нужда от пари. Жена ми и аз живеем много скромно. Сигурен съм, че ще напиша повече роани, но не знам дали ще ги публикувам или не. Много от нещата, които пиша, просто отиват в една голяма кутия в офиса ми и никой никога не ги вижда.

Разказите ви са много философски, а и много политически. Има ли за вас голяма разлика между разказ и есе?

Не знам дали ще се съглася, че прозата ми е чак толкова политическа.

Но поне философска.

Хората често са доста изненадани, но аз считам, че по същество съм доста традиционен, консервативен вид писател. Склонен съм да мисля за прозата като за нещо, което касае най-вече герои, човешки същества и вътрешен опит, докато есетата могат да бъдат много по-обяснителни и дидактични, да се отнасят много повече до теми и идеи. Ако някои хора разбират прозата ми като касаеща основно философски идеи, това най-вероятно означава, че става дума за неща, в които героите не са толкова живи и интересни, колкото съм искал да бъдат.

Какво мислите за сегашното състояние на американската литература?

Уффффф. Някой ме запита затова преди няколко седмица. Според мен това е много вълнуващ период, но вероятно хората от други страни няма да имат чак толкова много достъп до него. Защото допреди 30 или 40 години американската литература е съществувал в лицето на десет-петнадесет гигантски литературни фигури, докато днес те вероятно са 100 или 200, като всичките са доста добри и интересни, но никой от тях не притежава ръста или международната репутация на един Сол Белоу, Уилям Фокнър или Ърнест Хемингуей.

Може би това е въпрос просто на време?

Възможно е. Но освен това смятам и, че поради причини, които са изключително сложни, свързани с културата и медиите… Искам да кажа, сега съм на четиридесет и четири, така че съм някъде по средата между млад писател и по-стар писател. Започвайки с моето поколение, днешните поколения са много по-размити и много по-трудни за характеризиране или улавяне. Да се доловят два или три гласа на поколение става все по-трудно и вероятно това ще се прави по-скоро от някои класически телевизионни шоута или филми, отколкото от писатели. Писателите в [днешна] Америка се намират много повече по културните периферии отколкото преди, и това е много вълнуващо от гледна точка на свободата и възможността за експериментиране, но заедно с това то означава, че днес има много по-малко сцепление и единство. Сигурно ще бъде много трудно за хора от други страни, освен ако това не е техен основен бизнес, дори да следят докъде е стигнала американската литература в момента.


Източник



[1] Интервюто е от 2006-та година, тоест става дума за Джордж У. Буш. Бел. пр.

[2] Уолъс употребява тук понятието „unitary executive“, което е част от американската правна теория и според което президентът контролира напълно изпълнителната част от властта. Бел. пр.

 

Дейвид Фостър Уолъс
Дейвид Фостър Уолъс (1962–2008) е американски писател, есеист и преподавател по английска литература в Илинойския държавен университет. Най-известен е с романа си „Безкрайна шега“, считан за модерен шедьовър. Уолъс завърши живота си със самоубийство, неспособен да се съпротивява на измъчващите го депресии.
Други статии от този автор

Посетители

10
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Нери Терзиева писа Още
    Благодаря доземи,... преди 14 часа
  • Златко писа Още
    Да, снощи ми се случи... преди 14 часа
  • Лин писа Още
    Златко,
    надявам се до... преди 15 часа
  • марин писа Още
    Силата на Златко Енев... преди 23 часа
  • Гост писа Още
    Но невинен ли е тогава... преди 3 дни
  • Л Илиева писа Още
    Много силно, много... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря ти, Серкане.... преди 3 дни
  • Серкан писа Още
    Ти избираш

    Годината е... преди 4 дни
  • Серкан писа Още
    Прочетох наскоро една... преди 5 дни
  • Наблюдател писа Още
    Благодаря за всичко... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Сложна... преди 6 дни
  • Серкан писа Още
    Аз никога не съм си... преди 6 дни
  • Лора писа Още
    Благодаря. Страхотен... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря и на двама... преди 6 дни
  • Серкан писа Още
    Радвам се за теб,... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Кой, аз ли? Ще го... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    И пак в същия дух:... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Вярно. На Запад пък... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Само заглавието на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Изля се долу-горе по... преди 1 седмица
  • Лин писа Още
    Страхотен завършек на... преди 1 седмица
  • Росица Гичева писа Още
    Ани писа:
    От известно време ...
    преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Здравейте, Ани!

    Не... преди 1 седмица
  • Ани писа Още
    Здравейте!

    Случайно... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ухаа, току-що реших "да... преди 1 седмица