1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Да, Франкенщайн действително е написан от Мери Шели. Това е очевидно – защото книгата е толкова лоша

Последната сензация, която галванизира апатичния свят на лит-ист-крит-ската върхушка е „откритието“ на маркетинговия анализатор Джон Лоритсън, че Мери Шели не била написала Франкенщайн (или модерния Прометей, за да дадем на книгата пълното й заглавие). Джон Лоритсън, нека си припомним, е онзи гей-активист, който води една доста самотна битка срещу общоприетата представа, че вирусът на имунната недостатъчност причинява СПИН. Собственото му убеждение е, че причината за поява на Капозиева саркома[1] сред мъжете-хомосексуалисти е не ретровирус, а честото използване на амилонитрати (стимулатори). Тъжно за господин Лоритсън, но никой досега не пожела да обърне внимание на неговия зов в пустиня, така че той беше принуден да си потърси друго умряло куче, на което да извади нож. Колкото и да е странно, в този случай той изглежда действително се радва на известен успех. Книгата му, наречена Мъжът, който написа Франкенщайн, излиза в САЩ едва през следващия месец, но бърборковците вече бърборят за нея.

Логиката му върви долу-горе така: Франкенщайн е шедьовър; шедьоврите не се пишат от самообразовани момичета; следователно Франкенщайн не може да е бил написан от Мери Шели. Ако Франкенщайн не е шедьовър, логиката се разпада. Макар че милиони хора в САЩ биват ежегодно принуждавани да изучават и пишат есета за Франкенщайн, това не е добра, камо ли пък велика книга и едва ли заслужава вниманието, което й се отделя, независимо от историческия факт, че темата й е вдъхновила повече от 50 (най-вече лоши) филми.

Литературните университетски курсове в САЩ са странно изкривени накъм романите, защото от учениците рядко се изисква да четат поезия. Ако Лоритсън беше чел достатъчно поезия, той сигурно щеше да знае малко повече от това да твърди, че известното заявление на чудовището, че то „ще напълни гушата на смъртта“, убивайки всички ония, които доктор Франкенщайн обича, било „чисто Шели“. Разбира се, то е „чисто Милтън“ (Изгубеният Рай, книга десета).

През 1818, когато Франкенщайн бива публикуван анонимно, с предговор на Сър Пърси Биш Шели, повечето критици предпоставят, че самият той е написал книгата – освен ония от тях, които са подозирали, че тя е била написана от някой по-неопитен дори от него, като например дъщерята на един известен писател, каквато Мери Шели е. Признаци на неопитност могат да бъдат открити на всяка страница. В книгата има трима повествователи: Томас Уолтън, Виктор Франкенщайн и самото чудовище. И тримата, включително и зле артикулираното чудовище, говорят много, с една и съща тенденция към множество подчинени изречения и фрази, както и спорадични театрални възклицания. Върховите точки на действието са зле описани, обикновено защото ненормално чувствителният мъж-разказвач е припаднал или избягал, или се е разболял смъртоносно. В повествованието има повече свободни краища, отколкото в една пола от лико. Съществото, създадено от полуразложени съставни части, познава функцията на дрехите и дори намира с какво да облече двуметровата си фигура преди да изчезне от лабораторията с нечовешка скорост. Авторът схваща невероятността на тази последователност от събития едва в третия том, но вече не може да я поправи. Разказът за образованието на чудовището в течение на една година, от неспособно да говори до напълно грамотно, би бил смешен ако не беше приликата между него и собственото откъслечно образование на Мери.

Най-невероятното в историята на Мери е онова, което тя в най-малка степен е способна да погледне в очите. Един мъж, който е способен да произведе човешко същество, сигурно би бил също толкова способен и да го унищожи, за да започне отново, но вместо да удуши грозното си творение още при раждането, Франкенщайн побягва и скита из Инголщад цяла нощ. В течение на целия роман той си остава неспособен да убие съществото, което е създал – дори когато разбира, че е негов дълг да го направи. Той по-скоро прилича на майката на едно чудовищно дете, отколкото на създател на фалшиво човешко същество.

Всъщност чудовището е представено като също толкова човечно колкото и всеки друг герой от книгата. Неговото падение е следствие от окаяното му съществуване, а съществуването му е вина на доктор Франкенщайн.

Движещата сила на тази непоследователна история се крие в един неизказан женски ужас – ужасът пред мисълта да родиш чудовище. Всеки масов убиец, всеки престъпник, дори най-садистичният педофил, има майка, която не може да се отрече от него. Сър Пърси може би е бил в състояние да си представи такъв един кошмар, но именно слепотата на романа за неговата главна тема е онова, което всъщност доказва, че предачът на тази история е жена. Едва в края на книгата чудовището е в състояние да опише самото себе си като недоносче. Ако влечението на жените към готичния жанр може да бъде обяснено чрез благоприятната възможност, която той предлага за въплъщаването на неморалното женско подсъзнание, то Франкенщайн е връхната точка на женската готика.

Мотивацията на Лоритсън се крие в неговото отвращение към хората, които той нарича радикални феминистки – и които той вижда като доминиращи в областта на литературните изследвания, задушавайки по този начин гласа на гей-активистите в литературата. Това е една доста изкривена интерпретация на факта, че „женските изследвания“ сега са „социални изследвания на пола“ (gender studies), и че теорията на алтернативните сексуални връзки (queer theory) сега е част от всяка университетска програма. Някои хора никога не могат да бъдат задоволени. Лоритсън вярва, че истинската тема на Франкенщайн е любовта между мъжете и че когато Сър Пърси е писал книгата, той е кодирал в нея собствената си версия за любовта, чието име не е могло да бъде произнесено. Човек трудно може да си представи какво ли мисли той за връзката между поемите на Сър Пърси и Мери. Вероятно смята, че всъщност ги е написала тя.

Джърмейн Гриър, The Guradian
 

[1] Злокачествено заболяване, обикновено свързвано с появата на СПИН (бел. пр.)

Pin It
Джърмейн Гриър
Родената в Австралия Джърмейн Гриър е известна писателка, активистка за права на жените и дългогодишна професорка (вече в пенсия).  Нейните идеи предизвикват непрекъснати спорове още от момента, в който книгата Женският евнух я направи световно известна в началото на 70-те години.

Посетители

46

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Светослав Живков писа Още
    Дискусиите са хубав... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Ами да напише друга... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Погледът не е на... преди 5 дни
  • Боян писа Още
    Поредната... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Присвивам се всеки... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Но не съм съвсем прав:... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Доживях и такава... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    В Евангелието Иисус... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Християнинът е човек,... преди 1 седмица
  • Кирилка Петткова писа Още
    "Налагането на... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Другарю проф., Рейгън... преди 1 седмица
  • Кирилка Петткова писа Още
    Споделям много от... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Златк писа:
    Ако искаш, след това...
    преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Аааа, така кажи бе,... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Значи да не се мъча да... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    иван сухи писа:
    Това да си докторант...
    преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Да се обръща внимание... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    В славянската... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Не са "журналисти",... преди 1 седмица
  • иван сухи писа Още
    Взаимно се надъхват... преди 1 седмица
  • иван сухи писа Още
    Това да си докторант в... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Смея да твърдя, че... преди 2 седмици
  • Проф. Пенка Ангелова писа Още
    Радвам се, че започва... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Пропуснах, че онова,... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    "лоялно към... преди 2 седмици