Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

В продължение на три дни и три нощи, през един влажен февруарски уикенд в Палм Бийч, аз четох Набоков на Набоков. Бях отпътувала от Ню Йорк за Палм Бийч с ръкопис в багажа си, за да посетя Дмитрий Набоков, единствения син и изпълнител на наследството на Владимир Набоков.

Ръкописът, първата ми книга, съдържаше определен брой цитати от Набоков, за които трябваше да получа правата, преди да мога да се обърна към някой американски издател. Знаех, че през 1999 Дмитрий е заплашил с процес една италианска авторка на име Пиа Пера, заради книгата й Дневникът на Ло, нов вариант на Лолита от гледната точка на самата Лолита. За да избегне съдебен процес за нарушаване на авторски права, американският издател на Пера беше публикувал враждебен предговор от Дмитрий („Пиа Пера [оттук нататък П. П.], италианска журналистка и авторка на някакви разкази, които не съм чел…“). Освен това Дмитрий беше си създал отблъскваща репутация в литературния свят заради атаките си срещу немалко епигони на Набоков. Страхувайки се от най-лошото, аз бях му изпратила ръкописа, с надеждата, че може би ще го прочете преди да стигна до Флорида, и че може би ще прекараме вечерта в разговори за потенциалните спорни въпроси.

Книгата ми беше любопитна смесица от белетристика и есеистика, от измислица и интерпретация. В основата й се намираше твърдението, че Набоков е големият писател на щастието. Представа, която в течение на годините почти неизбежно беше превръщала дребните разговори в догматични тиради. Щастието, очевидно, не се понасяше добре с нимфетките и нимфеткоманите.

Палм Бийч създаваше усещането за някакъв вид гротескна инверсия на разказа на Набоков „Пролет във Фиалта“: гигантски борове, хвойнови храсти, унили редици от многоетажни сгради. Въоръжена с карта и велосипед, поех по пътя към Океанския булевард. Упражнявах се насаме как да отбивам различни видове атаки: дишай дълбоко, съгласявай се мълчаливо, оценявай. „Баща ви е мразел поучителните писания, ето защо тази книга трябваше да бъде безкрайно игрива… Трябваше да си го изфантазирам.“ С ускорен пулс позвъних на вратата на апартамента. Отвори ми сияеща медицинска сестра, след което влязох във всекидневна, окичена с плакати, представящи, в шрифтове от 19 век, различните продукции, в които Дмитрий беше пял по време на кариерата си като оперен изпълнител. Отчетливо се виждаше La Bohème  – забележително изпълнение, както Дмитрий разказваше по-късно, в Teatro di Reggio Emilia, където той беше пял дебютната си роля в една и съща нощ с Павароти, преди почти половин век. На вратата към спалнята му, отляво, лъскав плакат на Лолита от Кубрик представяше прословутия чифт слънчеви очила във формата на розови сърчица. Сред огледала и модерна мебелировка в кремав цвят човек можеше да открие множество миниатюрни модели на състезателни коли – една от страстите в живота му.

2013 05 Nab sinДмитрий Набоков (вляво) и баща му (вдясно), на снимка от 1970-те години.Самият Дмитрий, вече на 76 и необикновено силно напомнящ за баща си на същата възраст, седеше в инвалидна количка, на челото на голямата маса. От лявата му страна седеше Ариана, руса дама с нервно чувство за хумор, която се оказа негова стара приятелка и също като него бивша оперна певица. Ледено-сините очи на Дмитрий изглеждаха някак замаяни и сънливи онази вечер. Но, както винаги джентълмен, той обяви, че заедно с Ариана е прочел и оценил първите две глави. Най-конвенционалните от повествователна гледна точка, незабавно си помислих аз, и почувствах как температурата ми незабавно спадна. Беше прочел само един фрагмент и всичко си оставаше неясно. Присъединих се към тях на масата за обяд от три ястия и се опитах да започна нещо като дребен разговор. Той все пак беше в състояние да намрази и убие книгата, над която бях работила в течение на последните няколко години. Малко по-късно Дмитрий Набоков ме погледна, усмихна се и обяви, че му е хрумнала добра идея. Бил прекалено изтощен, призна той, за да чете ръкописа, така че дали бих могла, в течение на следващите няколко дни, да му го прочета на глас? Погледнах към Ариана, която кимна в знак на съгласие.

В течение на последните 20 години Дмитрий беше се превърнал в забележително педантичен преводач на по-ранните произведения на баща си, от руски на английски и италиански. Миналата година беше редактирал и ръководил публикуването на недовършения ръкопис на последния роман на Набоков, Оригиналът на Лаура. Но по време на онези три маратонски дни във Флорида той само лежеше в леглото, а аз седях на стола пред компютъра му, докато четях. И докато започвах глава трета – главата, в която се описват първите любови на баща му – часовете ни се прекъсваха единствено от изблици като „ПО-БАВНО!“ или „ПО-ВИСОКО!“. Дмитрий е бил басо профундо като певец, и до ден-днешен е запазил командирски глас, както и остро ухо. Сигурно съм го подлудявала, докато обърквах думите и се носех блуждаещо сред групи от изречения, които изглеждаха ясни на хартия, но звучаха почти неразбираемо когато ги произнасях. В края на всяка вечер той започваше да задрямва, а аз се качвах на колелото и се отправях обратно към хотела си.

Докато дните и нощите течаха, а сърцето ми често ускоряваше ритъма си, аз четях на Дмитрий пасажи от Лолита, Ада илиПламъкът, Говори, памет и безброй много разкази, но също и въображаеми интервюта и измислени разкази за еротичния живот на баща му. Понякога страниците предизвикваха силни реакции, дори изблици на гняв („Защо, моля кажете ми защо е трябвало да си измисляте това? Звучи ми почти като наистина!“), но също и моменти на нежност. Критично му ухо си остана остро по време на цялото четене. Той не само критикуваше и редактираше, но коригираше и граматиката (дали трябва да бъде „на“ или „върху“?), дикцията („Владимир и майка му никога не биха ‚спорили‘ за някакъв слаб сервис! Може би имате пред вид ‚кавга‘?“), и, най-ценно от всичко според мен, произношението. Дмитрий и аз често вземахме речника за да проверим различните британски и американски вариации на думите, а понякога, за мое облекчение, откривахме, че и двамата имаме право, както в случая с „бъркотия“ [skein], което може да се произнася и като „скийн“, и като „скейн“). Освен това той ме научи да произнасям названията на пеперуди (Lycaeides Samuelis), безброй много растения и латинизираните версии на много други думи, които бях чела и писала, но никога не произнасяла на глас.

Майка ми, ако и иранка, беше ме научила на английски точно две десетилетия по-рано в Париж (където съм родена) – неправилни глаголи, лексика, тонични акценти и модулации. И докато Дмитрий ме инструктираше, силните асоциации за уроците от детството с майка ми започнаха да се смесват със спомените за това как тя четеше Набоков когато бях младо момиче, в нейното собствено отражение на един свят-вътре-в-светове, в една страна и време, които никога не съм познавала. Боровите гори край каспийското езеро-море, прекрасната околност през лятото, дядото и баба й, които бяха пътували постоянно до Русия през първото десетилетие на 20 век, в един друг свят, който изглеждаше за нея също толкова далечен и мистериозен сега, колкото винаги е изглеждал за мен. Така че, в края на краищата, няколко поколения изглежда започваха да разговарят едни с други чрез Дмитрий и мен в онези следобеди – бащи и синове, майки и дъщери, обменящи слова, а понякога и роли, сякаш в някакъв светъл лабиринт, в който Русия, през Иран, беше оживяла отново, в най-малко вероятното за тази цел от всички американски градчета. Изглеждаше като някакво чудотворно съзвучно ехо на първите ми уроци по английски, че, години по-късно, един Набоков довършваше образованието ми по английски език.

Всички ние бяхме оцелели след революции по свой собствен начин. Бяхме си създали собствени истории. Аз бях родена в Париж и прекарала нищожно малко време в Техеран. Скоро след това революцията от 1979 изтри завинаги времето такова, каквото го познавахме. Чичо ми беше убит. Баба ми почина внезапно. Майка ми беше последната личност от безкрайния списък с чакащи, повикана за последния полет вън от страната, насред едно летище, треперещо от страх. Същата нощ границите бяха затворени. Братовчед й се беше промъкнал на Запад през кюрдските планини. Баща ми и аз вече бяхме далеч и никога нямаше да се върнем обратно. Аз израснах в Париж, заобиколена от иранци, които разговаряха единствено за родината си. Нещата, които те бяха видели, и които аз никога нямаше да видя. Древните градове, сънливите пристанища, звучните имена на улици, които вече не съществуваха. Създадох си мислена география и си въобразявах, най-вероятно, някаква съвсем друга страна.

В тази, нашата нова реалност майка ми се превърна в котва. Беше изгубила почти всичко за една нощ. Но силата й беше да вярва в културата. Тя искаше аз да получа онова нещо, което не може да ми бъде отнето никога. И така ние четяхме, слушахме музика, учехме непознати езици. Западната литература съществуваше редом с вековете на персийска традиция. Всяко ново откритие носеше със себе си своята капчица щастие. За час или два изгнанието се превръщаше по-скоро в усещане, отколкото вечен бодеж в стомаха. Пространството биваше отменено. А „културата“ ставаше нищо повече и нищо по-малко от мозайка от истории, в които домът, най-после, беше навсякъде.

И докато дните минаваха, аз все още не бях сигурна дали Дмитрий всъщност мисли за книгата ми. Но онова, което беше започнало като нервен опит за спечелване на одобрение, постепенно беше се превърнало в упражнение по споделяне, донякъде възторжено, с бдителния Набоков, на възбудата от впиването на ноктите в онези дребни неща, от които са направени историите и текстовете. Чак до третата нощ, когато след часове на въпроси и отговори, Дмитрий доста делово одобри ръкописа и изпрати авторката му обратно към собствения й живот. Беше заспал когато напуснах апартамента и се носех обратно по Океанския булевард, стискайки здраво изпъстрените от коректури страници и хилядите думи.

Източник