Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

На компютъра на Филип Рот в апартамента му в Горен Уестсайд тези дни е закрепена бележка, на която пише: „Борбата с писането свърши“. Това е напомняне за самия него. Рот, който през март 2012 навърши 80 години и е имал една от най-дългите и най-известни кариери в американската литература, е решил да се оттегли от писането – 31 книги откак е започнал през 1959. „Гледам към тази бележка всяка сутрин“, каза той преди няколко дни, „и това ми дава такава сила“.

За приятелите му идеята, че Рот би могъл да не пише, звучи все едно да престане да диша. Понякога е изглеждало така, сякаш писането е всичко, което той върши. Работел е самотно в продължение на седмици в дома си в Кънектикът, отправяйки се всяка сутрин към студиото си, където пише прав, често връщайки се отново вечерта. На възраст, в която повечето романисти забавят темпото, той придоби нова енергия и написа някои от най-добрите си книги: „Театърът на Сабат“, „Американски пасторал“, „Човешкото петно“ и „Заговорът срещу Америка“.

Но в хода на това тричасово интервю – последното му, както сам заяви – господин Рот изглеждаше бодър, спокоен и в мир със себе си и решението си, което за пръв път беше обявено във френското културно списание Les InRocks. Шегуваше се и си припомняше стари случки, разказваше за автори и за писането; очевидно беше, че гледа назад към кариерата си със задоволство и само малко разкаяния. Миналата пролет той посочи Блейк Бейли като свой биограф и оттогава насам работи активно с него.

Господин Рот каза, че всъщност е взел решението да престане да пише още през 2010, няколко месеца след като е завършил романа си „Немезида“, за историята на епидемия от детски паралич през 1944 в родния му град Нюарк.

„Не казах нищо тогава защото исках да съм сигурен, че е вярно“, казва той. „Мислех си, ‚Изчакай малко, не обявявай публично пенсионирането си, а после да се връщаш обратно‘. Не съм Франк Синатра. Така че не казах на никого, просто за да видя дали наистина е така.“

На масата във всекидневната му лежат няколко фотографии, които му е пратила една братовчедка: майка му в булчинска рокля, воалът се стеле по стълбите зад нея; самият Рот като дете, с родителите си и по-големия си брат Сенди, пред къщата им в Нюарк; отново Рот, красив тийнейджър, седнал на диван с първата си сериозна приятелка; редник Филип Рот в армейска униформа, с каска.

Наблизо лежи новичък iPhone, който Рот си е купил наскоро. „Защо ли?“, казва той. „Защото съм свободен. Всяка сутрин чета по една глава от ръководството за ползване ‚Айфоун за идиоти‘, и сега вече се справям. Не съм чел нито дума в продължение на два месеца. Вадя това чудо и си играя с него“.

След това се поправя: „Не съм чел само през деня. През нощта чета. Чета по два часа. Току-що свърших една чудесна книга от Луиз Ердих, ‚Кръглата къща‘. Но чета преди всичко истории и биографии от 20 век. Живял съм ги. Бил съм или дете, или в училище, или на работа. Време е да наваксам малко“.

Доколкото смият той може да каже, единственият друг писател, който се е „пенсионирал“, макар все още да е имал енергия и сила, е Е. М. Форстър, който е престанал да пише още през 40-те си години. Но Форстър е престанал най-вече защото е имал чувството, че не може да публикува книги по темата, която го е интересувала най-силно: хомосексуалната любов. Рот спира просто защото има чувството, че вече е казал каквото е имал да каже.

„Мотах се един-два месеца, опитвайки се да мисля за някаква друга работа и си виках, ‚Може да е свършило, а може и да не е‘“, казва той. „Дадох си нова доза белетристичен сок, като препрочетох автори, които не съм чел от 50 години насам и които означаваха много за мен по времето, когато ги четях. Четох Достоевски, четох Конрад – по две или три книги от всеки. Четох Тургенев, два от най-великите разкази, писани някога, „Първа любов“ и „Пролетни потоци“. Препрочел също Фокнър и Хемингуей.

А след това реших да препрочета собствените си книги“, продължава Рот, „и започнах отзад напред, с хладен поглед. И си мислех, ‚Добре си се справил‘. Но когато стигнах до ‚Портной‘“ – „Синдромът на Портной“, публикувана през 1969 – „вече бях изгубил интерес, и не препрочетох първите четири книги“.

„И така, изчетох всички тия страхотни неща“, добавя той, „а след това изчетох моите собствени, и знаех, че няма да ми хрумне друга добра идея, или ако все пак, то не е нужно да се пребивам от работа с нея“.

Господин Рот е във великолепно здраве, след операция на гръбнака през април миналата година, и прави упражнения редовно. Но все пак казва: „Знам, че няма да пиша така добре както преди. Вече не притежавам издръжливостта да удържам на фрустрацията. Писането е фрустрация – ежедневна фрустрация, да не говорим за унижението. Същото е като в бейзбола: две трети от времето не се справяш.“ И продължава: „Не мога вече да понасям дните, в които пиша по пет страници, а след това ги изхвърлям. Не мога да го върша повече“.

Когато залязващото слънце започва да блести прекалено силно, Рот придърпва завесите пред големите прозорци във всекидневната си. Това е базата му в Ню Йорк, но той все още прекарва много време в дома си в Кънектикът, където времето, свободно от писане, му позволява повече развлечения.

„Това лято къщата ми беше пълна с хора“, казва той. „Имах гости практически всеки уикенд, а понякога оставаха и през седмицата. Сега имам готвачка, която готви вместо мен. Преди не можех да имам толкова много гости. Когато идваха за уикенда, не можех да се измъкна, за да пиша“.

Рот не се е отказал напълно от писането. В момента сътрудничи с осемгодишната дъщеря на своя бивша приятелка, върху нейната новела, по Е-мейл, а освен това пише дълги бележки и записки за биографа си.

„Сега работя за Блейк Бейли“, казва той. „Заплатата не е много добра“. След което добавя, че никога през живота си не е бил толкова искрен с някой друг човек.

„Блейк пое бремето от раменете ми“, обяснява той. „Вече не съм отговорен за живота си, нито пък да извличам нещо ценно от него. Разбирате ли, имах нужда от живота си като трамплин за писането. Нужно ми е нещо солидно под краката когато пиша. Не съм фантаст. Подскачам нагоре-надолу по дъската за отскок и скачам във водата на фикцията. Но трябва да започна с живота, така че да мога да вдъхна живот на цялото.

Бележките, които Рот е подготвил, запълват цели кутии, казва господин Бейли. „Те са сладкодумни и обхватни“, добавя той, „но са толкова много, че някои от тях няма да мога да прочета с години“.

Има нещо, което Рот би желал да уточни: той винаги е бил цитиран погрешно с твърдението, че романът умира. „Не мисля, че романът умира“, настоява той. „Казах, че умират читателите. Това е факт, и го повтарям от петнадесет години насам. Казах, че екранът ще убие читателя, и така стана. В началото киноекрана, после телевизионния, а сега последния удар, компютърния екран“.

Но, макар и читателите да намаляват, продължават да се пишат големи романи. „Ед Доктороу“, казва той, цитирайки някои от авторите, на които се възхищава. „Дон ДеЛило“. А сега това момче Денис Джонсън – все много, много добри писатели. Това все е нещо“.

И добавя: „Защо са ни повече читатели? Цифрите не означават нищо. Книгите означават нещо“.

Но сега вече се стъмнява. Филип Рот става, прекосява стаята и запалва няколко лампи.

Източник

Pin It
Чарлз Макграт
Чарлз Макграт е американски журналист и автор, сътрудник на New York Times. Той е специалист в областта на най-новата американска и англоезична литература.

Посетители

13
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    И накрая - последното... преди 3 часа
  • Нели писа Още
    Тук обаче не става... преди 3 часа
  • Златко писа Още
    А пропо, майката на... преди 3 часа
  • Златко писа Още
    Опасна тема, която... преди 20 часа
  • Нели писа Още
    И все пак е толкова... преди 21 часа
  • Златко писа Още
    Казват, че, веднъж... преди 1 ден
  • Just passing by писа Още
    Авторката е преди... преди 2 дни
  • Серкан писа Още
    "Сговорна дружина... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    За всички хора, които... преди 4 дни
  • Георги Пейчинов писа Още
          До Георги... преди 5 дни
  • Сухи писа Още
    Както казва един... преди 5 дни
  • петьо писа Още

    ще има да вземаш. за... преди 5 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Авторът очевидно не... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Това издание не го... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Наистина ли? Колко... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Любим разказ от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Странно нещо са... преди 1 седмица
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Да, с голямо... преди 1 седмица
  • Пенка Ангелова писа Още
    Есето на Георги Карев:... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Господин Карев, това... преди 2 седмици
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Както всички текстове... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Хубава история,... преди 2 седмици
  • Цончо писа Още
    Спомням си, бях в... преди 2 седмици
  • Цончо писа Още
    Що за коментар?... Абе,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Годината по-горе е 1979,... преди 2 седмици