(разговор с Етгар Керет)
През 2006-та, големият обобщител на книги (book-blurber) и романист Гари Щейнгарт, нарече книгата на Етгар Керет Откачането на Нимрод (The Nimrod Flipout ) „най-доброто литературно произведение, произлязло от Израел през последните 5000 години – по добро от книгата Левит и почти толкова смешно“. Керет може би наистина е най-обичаният и широко четен израелски писател в наши дни. Познат е с много късите си къси разкази, които често са описвани като „сюрреални“ и „абсурдни“. При всички случаи обаче те не се придържат към законите на физическата вселена.
В последния му сборник, Изведнъж, почукване на вратата (публикуван наскоро от Farrar, Straus and Giroux), говореща риба изпълнява желания; жена дърпа ципа на приятеля си, за да открие вътре в него германския чужденец; мъж на средна възраст е отвлечен и заведен обратно в детството си. Но в сърцевината на писането при Керет се крие дълбоко състрадание. Героите му може и да са заплетени в парадокси, уникални за Израел – с неговите трудни граници, разпокъсано население и нов-древен език – но онова, което просветва през тях, е винаги човечност.
Освен това Керет е кинематографист. Заедно със съпругата си Шира Гефен, той е създал филма Медузата (2009), който спечели на фестивала в Кан Златната камера, наградата за първи филм, а творчеството му е филмирано и от други творци, например Резачите на вени: любовна история (2006). В течение на две седмици, през които баща му почина от рак, Керет щедро кореспондира по електронната поща за това интервю.
Наистина ли е вярно, че вашите книги са най-крадените в Израел?
Така казват. Веднъж дори получих много мила поща, в която ме молеха да не публикувам книгите си през лятото, тъй като е много по-лесно да се крадат когато човек носи палто.
Кои писатели са имали най-голямо въздействие върху вас? Когато започнахте да пишете много къси разкази, ориентирахте ли се по някакви модели?
За пръв път се запознах с творчеството на Кафка по време на базисната поготовка при задължителната ми военна служба. По онова време литературата на Кафка ми се струваше хипер-реалистична. Преди това бях чел множество неща, които ме бяха вълнували също толкова, колкото и Кафка, но едва след прочитането на неговите къси разкази почувствах, че и сам бих могъл да се опитам да пиша.
Не мога да чета иврит, така че съм ви чела само в превод. Какво според вас се губи при това?
Много. Ивритският сленг, на който пиша, е уникален език, който е съществувал изключително под формата на писменост в продължение на две хиляди години, само за да се окаже „размразен“ в една произволна историческа точка. Това е създало говорим език, който от една страна е запазил древните си библейски корени, но заедно с това е много отворен за измислени или привнесени думи, по необходимост – има две хиляди години на необходими думи, които не са съществували в езика. Това напрежение между традиционния език и един друг, много хаотичен и анархистки, създава говорим език, който пращи от уникална енергия и който ви позволява да сменяте регистрите по средата на изречението. Всички тези лингвистки аспекти не могат да бъдат предадени в превода. Имам късмета да работя с може би най-добрите за момента преводачи, но онова, което правим най-често, е да ревем заедно и да споделяме успокояващи прегръдки.
Описвате историите си като такива, които се пишат сами; казвате, че не знаете как ще свършат когато ги започвате. Простете ми глупавия въпрос, но ако не ги запишете, какво мислите, ще се случи с тях? Дали ще намерят някой друг, който да ги напише?
Не мисля, че ще намерят някой друг да ги напише, защото идват от моите много специфични преебавки (fuckups), но пък знам, че историите, които не напиша, притежават склонността да се появяват години по-късно в различен и много изненадващ контекст.
В Изведнъж, почукване на вратата има няколко истории, които изследват акта на писане и разказване. Как изглежда собствения ви процес на писане?
В главата ми винаги има по някоя история, която трябва да се запише, или поне така си мисля. Но обикновено не мога да намеря време да я напиша. Има някакъв естествен процес на подбор, при който историите, способни да останат достатъчно дълго и да ме гризат отвътре, са онези, които биват записани – което, струва ми се, е много справедлива система. Нямам специфични времена за писане. Просто го правя когато мога.
Какво е мнението ви за преподаването на творческо писане?
Гледам на уроците по творческо писане като на един вид среща на АА.[1] Това по-скоро е група за взаимопомощ сред хора, които пишат, отколкото реален курс, в който можете да научите някакви писателски умения. Тази група е изключително важна, защото в писането има нещо много самотно. Повечето от нещата, които вършим, са мотивирани от някакво външно търсене. Може да идва от нашия шеф, от доктора, семейството или приятелите ни. Никой обаче не изисква да пишем, така че това винаги изглежда като последния приоритет в животите ни – и класовете по творческо писане могат да предоставят мястото, в което това странно желание се разглежда като важно и легитимно, а и може да се превърне в място, което да предостави перфектната акустика, за да чуем собствените си текстове за първи път. Тази опция не е добра за всекиго, но може да се окаже от помощ за някои.
„От нещо – нещо“ се превърна в един вид анонсираща фраза за книгата ви. Идва от заглавния разказ на сборника, в която един писател е принуден, под дулото на пистолет и насочен нож, да напише история за неизвестни нападатели. Вие пишете, „беше дълго време откак беше написал последния си разказ и той му липсваше“. Приключи ли този сборник някаква писателска блокада?
О да, със сигурност. И тази блокада приключи в момента, в който осъзнах, че не измислям историите си от въздуха. Те не са от нищо – нещо, а трансформация на съществуващи емоции и опит, които получават формата на разказ.
В този сборник има още една говореща риба! Имате ли представа откъде идва тази идея и защо ви харесва толкова? Тя изглежда малко като руска народна приказка. Макар и в момента да осъзнавам, че може би казвам това просто поради руския главен герой от „Какво от тази златна рибка, ти би си пожелал“.
Говорещата риба, която изпълнява желания, действително идва от руска приказка, написана от Пушкин, мисля. Има нещо много мощно в една говореща риба. Тя не може да говори докато е във водата, нито пък да живее извън нея. Така че по някакъв потиснат за една говореща риба начин, да се изразиш е много трудна и смъртно опасна задача. Мисля, че и писането е малко нещо такова. Не мога да говоря от името на всички писатели, но самият аз със сигурност съм такава говореща риба.
Има един повтарящ се образ във вашите истории, на герои, напускащи гробищата и поставящи обратно в кутия до вратата картонената ярмулка (кипа).[2] Какво в този образ е толкова силно за вас?
За мен ярмулката е символ на еврейската идентичност. А картонената ярмулка представлява идентичност, която не ти принадлежи напълно – вземаш я, преди да влезеш в гробищата, и я връщаш обратно преди да си тръгнеш. Направена от картон, тя освен това е временна и мимолетна по самата си същност. Картонената ярмулка представлява за мен сложното отношение, което самият аз имам, като невярващ човек, към еврейската си идентичност. Понятието „светски евреин“ често се използва с много прозаичен тон, но зад него се крие много неяснота и сложност.
Възприемате ли писането си като сюрреално?
Разликата между реалното и сюрреалното съществува само в обективната плоскост. В субективната, важното разграничение би било между истинното и неистинното. Нашият субективен опит може да бъде сюрреален и истински, също както често може да бъде реалистичен и напълно фалшив. Аз пиша субективни истории – просто не знам начин за писане на обективни – и след като ги напиша се интересувам единствено от това да представят онова, което чувствам и мисля, а не дали са научно коректни.
Творчеството ви все още ли е противоречиво възприемано в Израел? В миналото хората се дразнеха от начина, по който засягахте определени табута – например Холокоста – но сега вече сте в гимназиалната програма.
Мисля, че съм спорен сред някои хора в Израел и приеман от други, но същото може да се каже и за еволюционната теория. Между другото, в Израел има силно изразено съотношение между анти-еволюционистите и хората, които смятат, че аз съм спорен – което за мен е много по-успокояващо, отколкото ако беше точно обратното
Обичам анекдота, в който се разказва как закуската ви с Дерида довела до това, че [книгата] Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог била публикувана на арабски от палестинско издателство. Как се продаваше? Имате ли надежда и други ваши книги да стигнат до арабски читатели по този начин?
Да бъда публикуван на арабски е силно и постоянно желание, което изпитвам. Живея в Близкия изток и бих искал да бъда ангажиран в някакъв вид непрагматичен диалог със съседите си. Би ми харесвало и ако е прагматичен, но при сегашното правителство на страната ми, дори и оптимист като мен не може да си представи подобен сценарий. Що се отнася до продажбите, след първата седмица по книжарниците издателят ми каза, че доста хора я купували, но той не бил съвсем сигурен дали екземплярите били закупувани от любопитни читатели, или от хора на Хамас, за да ги изгорят.
Мислили ли сте някога за преселване в друга страна?
Да. Но това са мисли, които много приличат на ония, от-утре-започвам-да-спортувам – още докато ги мисля, вече знам, че това никога няма да се случи.
Ребека Сакс живее в Бруклин. Тя е свободен сътрудник на списание Departures.
[1] „Анонимни алкохолици“ – известна организация за взаимопомощ сред хора с алкохолна зависимост в САЩ. Бел. пр.
[2] Обредна еврейска шапчица, покриваща само темето на главата. Бел. пр.
