Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Беше юли 2005 г. Време на горещини, порои, наводнения, раждане правителството на тройната коалиция и операция на десния ми крак.

Излязох в дълга отпуска по болест, имах повече свободно време, обикалях книжарниците и един следобед си купих дебютния сборник на Радослав Парушев „Никоганебъдинещастен“ (2004).

С риск да бъда оприличен от него на провинциален селянин ще посоча, че ако не четях лъскави издания като „Егоист“, „Хъслър“ „Плейбой“ или „Капитал лайт“ надали името на корицата щеше да ми говори нещо.

Защото всъщност Парушев е продукт на лайфстайл средата и аурата на тези списания.

Самият той тръгва уверено в литературата след спечелен конкурс за разказ в „Егоист“.

И ако и да носи в себе си налепите на мейнстрийма и хашлашкото поведение на тежкаря от идеалния софийски център – „адвокатската ми кантора е на „Витоша“, а живея на „Раковски“, той се формира като автор след много упорит труд, четене на класици като Борхес, Еко, Достоевски, Маркес, Еймис, покрай безкрайното слушане на парчетата на „Мегадет“ и приятелски подадената ръка на фигури като Емил Спахийски, Богдан Русев и Тома Марков, без чието съдействие той не би се реализирал толкова бързо и успешно в нашата проза – за осем години шест издадени книги, добивайки култов статус и дефилиращ до безкрай по тв екрани.

Днешните читатели трудно могат да си представят каква атмосфера излъчваха издания като „Хъслър“ и „Егоист“.

За тях трябва да съдят ако се затворят в някоя богата библиотека и прелистят теченията на тези легендарни списания, но аз убедено твърдя, че както „Никоганебъдинещастен“ нямаше да има такъв летящ старт без „Егоист“, така и „Преследване“ не би станал хит без появата на откъсите в „Хъслър“.

Тогава, в горещото лято на 2005 погълнах дебютния му сборник и след прочитане на последния разказ „На теб“ се чувствах като боксова круша.

„Колко е талантлив!“ – си казах.

„Но е толкова различен от колегите си, драстично необичаен и странен!“

Още тогава знаех, че това е автор, който или го приемаш безусловно и веднага, или предизвиква отвращение в теб и мигновено трябва да го захвърлиш.

Той няма как да стимулира интереса на днешните 50 или 60-годишни чичковци.

Но си мисля, че не би бил понятен и за традиционно мислещите млади читатели.

Защото в разказите му сюжетът е направо въздушен, а където го има е твърде рехав, героите се появяват и изчезват като гномове – какъв ти тук психологически реализъм или архитектоника, какви пет лева!

Парушев – подобно на Богдан Русев, Калин Терзийски и Стефан Кисьов – не се уморява да превръща живота си в произведение на изкуството, мачка ни с инвенциите на своя самобитен магически реализъм, но дори и в най-абсурдните си прозаични забежки ни кара да го четем в захлас, със зяпнала уста.

С риск да се повторя – ще отбележа, че Парушев-Чарли е продукт на Новата Модерност, знаещ, че всеки сюжет, за който се хване е част от всеобщата структура на Битието и според силите си се стреми да е забавен и увлекателен по начина, който най-добре владее – като бъде НЕВЕРОЯТЕН.

И същевременно е присмехулно-тъжен хроникьор на родната Цървулания, в която интелигентът се трепе за смешни пари и мечтае да спечели 11 000 лева чрез Националната литературна награда, за да посети гаджето си в Швейцария и ТАМ да поживее като бял човек...

Прозата му – още от първия сборник – е до болка нарцистична и субективна.

Той се забавлява да се саморазголва и да споделя безхитростно своите находки и фантазии – абсурдни, нестандартни и омайващи.

Пише хипнотично-провокативно, на границата на играта, вица и суровите обобщения, а посветеният читател вярва на неговата искреност и го следва неотклонно.

В дебютната му книга веднага откроих „За връзките между нещата“, „Един умира, бейби...“, „Безсмъртният“, „Калина, Шамана и аз“.

Вторият му сборник „Projekt GiGAMoNo“ (2006) до голяма степен реализира амбицията му „ да избие окончателно всичката литературна риба“.

В него покрай откровено самовлюбени парчета като „Епифания, или за участието ми в Стогодишната война“ и „В дните на кучия студ“ се откроявват скверни анекдоти като „420 грама“ и проникновени опуси като „Една сънувана история“, „Историята на Любо, когото наричаха Идиота“ и прекрасната новела „Поема от есента“, към която добавям две изключителни постижения, каквито са късите разкази – „Париж“ и Двайсет лева“, както и неповторимият мемоар“Детство мое“, директно кореспондиращо с „Ода за моето семейство“, втора част от прочутия роман на Богдан Русев „Ела при мен“(2007).

В началото на 2011 г.Парушев ни изненада с третата си книга с разкази – „Животът не е за всеки“.

За него той се готви пет години.

И тук има лежерни и майтапчийски истории, и такива, писани под знака на Голямата Криза.

Получил се е цветен, многолик и многопланов сборник, в който Изтокът и Западът си дават парадоксална среща на Моста на влюбените до НДК, шарен и магичен свят,изпълнен с болка, абсурди, копнежи, черен хумор и горчиви размисли за живота.

Парушев умее да превърне един банален анекдот в пълноценен творчески акт – „Лафа на годината“, „Железният конус“, „Илюзия без заглавие“, да погледне с горчива ирония на лични неблагополучия –„Единайсети август 2008 г.“, да разкаже непосредствено и завладяващо „Коледна приказка за кризата“, да сърфира до нивото на мръсна приказка – „Брутално“, да докаже, че може да сътвори и стойностен романтичен разказ – „Камелия“, успешно да се конкурира с класиците, творили векове наред по вечната тема за Христовата саможертва, при това съвсем непринудено, но пък зашеметяващо-въздействено – „Веднъж в петък“, да създаде силни и ярки новели – „Пътят на Карлито“, „Сриване Сриване“, „Help!“, с които за пореден път демонстрира разказваческото си майсторство и постигнатия от него през годините качествен напредък.

Логично бе постигнататото от него да бъде дооформено и дообогатено в „Смъртта не е за всеки“(2012), най-бързо написаната му книга, която се оказва и най-добрата, сборник, който „формира смислово и художествено цяло с предишния – „Животът не е за всеки“.Вътре в собствената си преценка чувствам двете книги като части от едно цяло, с което обаче не желая да ангажирам публиката – ако ви е харесала предишната, не се чувствайте ангажирани да ви хареса и тази.“

Запознати с неговия стил и с особеностите на дискурса му, ние поглъщаме безпроблемно както упражненията му по Борхес „Отново за другостта“ или мемоарните му ескепийтски фантазии като „Дъщерите ни“, „Пощенска кутия за приказки“ и „Обратно намиране“, така и проникновените му усилия в по-обемните прозаични форми, тежнеещи към новелата, където и постиженията му са категорично безапелационни – „Без мярка“, „Писма от Кур“.

Подобен успех Парушев реализира и с първия си роман „Преследване“(2007), разкриващ с подкупваща искреност екзистенциалната раздвоеност на млад писател и адвокат в горещото софийско лято.

Прозаикът като един модерен Кардашев разкрива напористо конфликтът между двете свои същности – творецът, гладен за сюжети и адвокатът, обслужващ мафията.

Трагикомичното е, че двамата харесват една и съща жена и имат много недостатъци и добродетели, с които смущаващо си приличат, а драматичното е, че преследването в стил „Доктор Джекил и мистър Хайд“ може да приключи само, ако един от тях умре, отстъпвайки триумфа на своя конкурент...

„Projekt Dostoevski“ (2009) е най-амбициозният и зрял роман на Радослав Парушев.

Той е великолепна дистопия, съпоставима с „12 маймуни“ на Тери Гилиам, „Майстора и Маргарита“ на Булгаков и „Чапаев и пустота“ на Пелевин.

Едновременно страшна и романтична приказка за странстванията на главния герой – безработният банков служител Алексей К. из порталите на времето, докато открие голямата си любов в лицето на Настася Фьодоровна, гротескна антиутопия за парадоксите на днешния и вчерашния ни ден, суров и нелицеприятен размисъл за абсурдите на корпоративния капитализъм и същевременно иронично разследване на поредния кух медиен мегапродукт, свързан с издаването на втория том на „Братя Карамазови“, уж написан от Достоевски през 1886 г.и появил се в столицата ни през 2008 г.

В романа има страхотно чувство и логически обоснован сюжет.

На лице са емоции, необикновено, хипнотично настроение, все едно следиш риалити шоу на плазмен екран, интересни и готини персонажи като Накасото Мицушима, прекрасно пресъздадени лафове от тарикатския жаргон на софийската бохема и ъндърграунд, тъга и печал, добре разказана история и неочаквано-старомоден финал.

Откъдето и да погледнеш – яка книга, написана, за да доставя удоволствие.

Роман, разбиващ традиционните ни представи за литературата.

В него звучи езика и пулса на днешното юпи-поколение.

То се вълнува от правене на пари, силни емоции, сбирки с екстазни сблъсъци и трудно уловими духовни щения.

Обременено е от разкъсаните междуличностни отношения, отровено от реклами, PR стратегии и кампании, вярва в прагматичния си усет, въпреки че носи в себе си и щипка романтика, като е готово да рискува със защитата на обречени каузи.

Което пък означава, че не е съвсем загубено и смачкано от тежестта на виртуалния бизнес.

А Радослав Парушев се очертава да е сред най-добрите анализатори и хроникьори на това юпи и сайбърпоколение.

Може би е нашият нов Брет Ийстън Елис?

Искрено му пожелавам да продължи напред и нагоре своето развитие.

При това и в други сфери на развлекателната индустрия – той чете с неподражаемо комично чувство творбите си, което вече установих в you tube при виртуалната премиера на „Смъртта не е за всеки“, разяснява ясно и логично проблемите при „Създаване на музей за съвременно изкуство в България“ във видеото на Иван Мудов от 2010 г., а като артист е органичен и забавен в образа на нахалния келнер от кинодебюта на Димитър Коцев „Лора от сутрин до вечер“(2011)...

Борислав Гърдев
Роден в „железничарското сърце на северна България“, Борислав Гърдев завършва Великотърновския университет, по-късно започва да се занимава с политика, „по стълбата, която води надолу“, по собствените му думи…Пише от 1989 по проблеми на литературата, българската история и киното.
Други статии от този автор

Посетители

18
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 2 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 4 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 4 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 4 дни
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 1 седмица
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 1 седмица
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 2 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 3 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 3 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 3 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 4 седмици
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    Много емоции - малко... преди 4 седмици
  • Психолог писа Още
    "Браво, браво,... преди 4 седмици