Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

2012 08 mailerГодината беше 1955. На тридесет и две, Норман Мейлър беше възхваляван и оскърбяван автор на три романа и известен скандалджия, мъдрец и пияница. По собственото му признание, в този момент той е бил арогантен, ужасèн, стиснат, разглезен – и наелектризиран от марихуана.

Въпрос: Мислите, ли, че възрастта би могла да ви накара да плесенясате и се превърнете в скъпо платен, ласкаещ публиката автор?

Отговор: Съмнявам се, но заедно с това знам, че изтощението на волята може да застигне всекиго.

Изкусително е, сега през 1981, да се припомни опияненото предсказание на младия Мейлър. Последният му печалбарски роман, За жените и тяхната елегантност, беше здраво набъхтен от американската преса, а най-вероятно ще бъде посрещнат на нож и тук[1]. С ужасното си заглавие (което някак гарантира вулгарността на цялото начинание), неподходящите си фотографии и опаковка, подходяща за кафената масичка в гостната, книгата изглежда сама излага уязвимостта си на атака. Докато разлиствате хлъзгавите страници, вие откривате, че това е втората книга на Мейлър за Мерилин Монро[2], и третата, разпростираща се върху наскоро починалите и техния сексуален живот (непосредственият й предшественик беше Песента на палача, историята на убиеца Гари Гилмор, който изиска собствената си екзекуция чрез разстрел през 1977). Какво се случи с човека, който беше казвал – високо и често – че се надява „да се осмели на ново изкуство за храбрите“? Очевидно е крайно време за някаква ревизия на мейлъровата американска мечта.

Сега, на петдесет и седем, Мейлър е насъбрал шест (повечето бивши) съпруги и осем (а може би девет) деца. Той е задължен да печели повече от 400.000 долара годишно, за да плаща издръжките и образователните такси. Миналата година лятната му вила беше конфискувана от данъчните власти. Получил е, и вече похарчил, 635.000 долара за един ненаписан роман. И все още има дългове за половин милион долара.

В триетажния му апартамент в сграда от червен пясъчник в Бруклин Хайтс, гледаща към нюйоркското пристанище и Манхатън, Мейлър се е разположил на стол с висока облегалка, а на мен казва да седна на старото кадифено канапе. „Не мога да седя на мек стол. Много се въртя. От това ме боли гърба“, казва той с извинително потрепване.

Старият, но удобен апартамент създава усещане за кораб. Система от въжета и макари води до горните етажи. Мейлър е имал кабинет, подобен на наблюдателен пункт на върха; някога-мощният автор се катерел до горния етаж по въже, за да започне ежедневната си работа. Сега ходи до нает офис по-долу по улицата и бъхти обратно за обяд. Деца на обезпокоително различни възрасти са се събрали за вечеря в къта за хранене. Шестата съпруга на Мейлър, тъмнооката актриса и модел Норис Чърч („тя е на половината от годините ми и два пъти по-висока от мен“), седи импозантно недалеч от нас, задълбочена в лъскаво списание.

Лицето му е по-деликатно и по-малко свадливо, отколкото бихте очаквали, тялото по-закръглено, спретнато и дребно. Разрошената коса е бяла, но изобилна, честата усмивка многозначителна, но откровена. Въпреки дългата си история на ексхибиционизъм, той вече не изпитва удоволствие от даването на интервюта. Чувства се, че вероятно се пита каква ли част от чара си ще трябва да разкрие.

Мейлър гледа меланхолично докато аз се наслаждавам на питието си. „Това е ужасната цена, която трябва да се плати“, казва той, говорейки за осеммесечното си въздържание. „Денят просто не беше достатъчно дълъг, а аз трябва да работя толкова здраво сега, за да печеля парите. Нервите ми, слава богу, са хванали здрава кора от пиячката. Всичко е наред. Това просто означава, че няма какво да се очаква в края на деня.“

„Благодаря много“, казва Норис. „Ами аз?“

„Не, сексът е великолепен. Шибането е чудесно. Онова просто ми липсва, това е всичко.“

Това ми напомня за другата жертва, която Мейлър е бил принуден да направи. Винаги е твърдял, че всеки сексуален акт е невалиден, корумпиран, покваряващ душата, и т. н., ако шансът за зачеване е предварително изключен. „Имам осем деца“, казва Мейлър. „Не мога да си позволя това повече. Надеждите и очакванията ми се промениха. Вече не се чувствам готов да се изправя пред стената в името на някакви велики идеи“.

„Омекнали ли сте“, питам аз предпазливо, „или какво“?

„Всъщност не. Нека да кажем, че съм се приспособил към обстоятелствата. В края на краищата.“

Е, дълго приспособяване е било. Това е човекът – и тук пред очите ми преминават заглавия и полу-импресии – който прободе съпругата си, който се кандидатира за кмет, който се сби с Гор Видал, който „спечели изборите на Кенеди“, който се появи по телевизията в боксови шорти, който каза на романиста Алан Лелчук, че когато свърши с него, „няма да е останало нищо друго освен кичур коса и няколко пломби“.

Това е Екзистенциалният герой, Философът на хипа, Шовинистката свиня, Изследователят на психиката, Пленникът на секса. В продължение на тридесет години Норман Мейлър беше галеното супер-гевезе на американската литература. Отне му доста време да порасне. Но пък процесът се превърна в завладяващ спектакъл.

„Ранен успех – това беше най-лошото проклето нещо, което би могло да ми се случи“. Умно еврейско момче от Бруклин, възпитаник на Харвард, Норман отива да се бие като пехотинец на Филипините. Демонстрирайки онази смесица от безразсъдство и пресметливост, която характеризира цялата му кариера, Мейлър отива с изричното намерение да събере материал за Великия американски роман за Втората световна война. Смел, но несръчен войник, той оцелява в няколкото си битки, връща се обратно в Бруклин и написва Голите и мъртвите. На двадесет и четири е.

Преди публикуването Мейлър заминава за Франция с първата си жена Беатрис. Отбивайки се в офиса на American Express в Ница, той получава нещо, което се оказва едновременно и чувалче с пари, и слава. С американска скорост! Номер-едно бестселър, ридаещи рецензии, продадени права за четиридесет превода, Норман, върни се обратно! Това „означаваше сбогом“, ще напише Мейлър в Реклами за самия мен (1959), „на живота на обикновения човек“.

Ранната слава няма да навреди на някой автор, ако той притежава силата, или цинизма, да не вярва на тази слава. Норман обаче я изпива жадно, и може би едва сега започва да се възстановява от измамата. Вярно, той е съвсем млад, успехът невероятно голям – а книгата много добра. Четейки Голите и мъртвите днес, човек е поразен от преждевременното разбиране на Мейлър за човешкото разнообразие, от начина, по който той стига крачка по-далеч в крайностите на изнемогата, копнежа и терора, и преди всичко, от способността му да слуша напрегнато обикновените гласове на Америка. Романът беше невъзможно зрял: цялата незрелост щеше да последва по-късно.

Трудно е да си представи човек степента на свобода, която изведнъж се оказва на разположение на Мейлър. След един подобен успех, някой английски автор може би ще се откаже неохотно от работата си като учител, или ще си купи няколко нови шкафа за папки. Вместо това Норман има на собствено разположение цяла Америка. Превъзнасян и възхваляван, той се шляе из Холивуд без да успее да напише сценарий, но пък открива едно друго предимство на литературната слава: „да свалям момичета, до които инак никога не бих успял да се добера“. „Бях нещо като възел в един нов електронен пейзаж, съставен от знаменитост, индивидуалност и статус“. Единственият проблем е, че не му е останало нищо, за което да пише.

Посрещането на втория му роман, Barbary Shore (1951), е също толкова истерично, но естеството на истерията се е променило. „Сравнително рядко може да се открие роман“, пише един от по-темпераментните рецензенти, „чиято очевидна цел е да поквари колкото е възможно повече читатели, умствено, морално, физически и политически“. Мрачна, безвкусна история за шпиони и предатели, хищници и импотенти, новият роман притежава само малко от стила и контрола на Голите и мъртвите. Прозата гъмжи от клишета, тавтологии и неудачни премъдрости. Онова, което обижда критиците, разбира се, е предполагаемото социалистическо послание на книгата. Онова, което обижда днешния читател, е посланието на книгата, точка.

Истината е, че във вакуума на успеха Мейлър е станал жертва на най-фаталната от всички писателски болести: идеите. Наивността му по въпроси като „голямото просветление“, „отговорите“, „тайната на всичко“, продължава и до ден-днешен. Почитател на Малро и също толкова лишения от чувство за хумор Жан Малакè, Мейлър обявява Barbary Shore за „първия сред екзистенциалистките романи в Америка“, а себе си за „марксистки анархист“ – „противоречие в определението, но не и неизгодно такова, защото се опитва да предостави известно самостоятелно мислене“. Прекалено лесно е, но не особено изгодно, да си представим Мейлър по онова време, как седи тук или там, и предоставя големи количества самостоятелно мислене. Започва пленничеството му в евтиния шаманизъм. Ах, да, а екзистенциализмът (доколкото мога да разбера от писанията на Мейлър по темата), означава никога да не ти се налага да кажеш, че съжаляваш.

През следващите няколко години Мейлър преминава през един вид естетическа нервна криза. Катурването, което преживява във връзка с Barbary Shore, освобождава един първичен крясък на ярост и болка; освен това то разбива артистичната му самоувереност. Последвалата от това комбинация от Велики идеи и голо отчаяние се оказва съдбовна за психологията на Мейлър. Затънал в дълбоката мъгла на болести, депресия и алкохол, той се хвърля в Еленовият парк (1955). Ръкописът се отхвърля от седем издатели.

Както винаги плуващ срещу течението, този път Мейлър се оказва в сблъсък със законите против нецензурността. Поне това е нещото, от което се страхуват издателите – или от което твърдят, че се страхуват. Мейлър беснее срещу „снобите, лекетата и тъпанарите“ на литературния истеблишмънт, но отказва – в началото – да смекчи маниеристкия си портрет на холивудската аморалност. Когато в края на краищата романът е приет, Мейлър отново преглежда ръкописа, не за да се съобразява с препоръките на адвокатите, а само заради „няколко стилистични поправки“.

На този етап Мейлър вече е „бомбардиран, подкопаван и атакуван от алкохол, бензедрин, сънотворни, Милтаун[3], кафе и два пакета дневно“. Артистичната му чувствителност започва да се кара с усета му за бизнес. „Имах нужда от успех, при това спешно… Еленовият парк трябваше да го направи, или…“, пише Мейлър в един удивително откровен откъс от Реклами за самия мен. Със засрамена физиономия, той започва да изчиства някои от съмнителните сцени. Желае „мощен бестселър“, но заедно с това иска „да спаси книгата от превръщане в нещо второстепенно“.

Направил книгата първостепенна (уау!) и дори още по-мощна, Мейлър тревожно очаква публикацията. Намирайки се под влиянието на мескалин[4], той пренаписва последните шест реда. Самоуверен за известно време, отново изпуска нервите си и изпраща екземпляри от книгата на различни големи клечки, с раболепни посвещения („ако не отговорите“, пише той в писмо до Хемингуей, „… да ви шибам тогава, и никога повече няма да се опитвам да разговарям с вас“. Хемингуей не отговаря). Еленовият парк е „полу-успех“, както и заслужава, а не „пробива“, по който Норман е копнял. Като окончателен жест, той публикува реклама на цяла страница с избрани цитати от рецензиите: „Отвратителен. Гаден. Жалък и евтин. Боклук.“

„Норман“, казва му един приятел по онова време. „Ти си писател. Не трябва да вършиш всичко това.“ „Грешиш“, отговаря Мейлър. „Точно това е, което трябва да върша.“

Американският успех е на два пъти жесток към него. Никога стеснителен, Мейлър приема съдбата си – и провежда израстването си пред очите на публиката. „Бях на ръба на много неща“, пише той по-късно, „и в мен имаше доста повече от само мъничко насилие“.

Малко по-рано тази зима бях отишъл да навестя Мейлър на 81-милионната снимачна площадка на Рагтайм, разхвърляната филмова версия на Милош Форман по романа на Доктороу. Ню Йорк от края на 19 и началото на 20 век беше пресъздаден на няколко хектара шепъртънска[5] кал. Напето облечен, с вчесана коса, Мейлър играеше ролята на архитекта Станфърд Уайт, а Норис, както си му е редът, играеше съпругата му. В сцената, която снемаха онази сутрин, Уайт трябва да влезе в Медисън Скуеър Гардън (чиято фасада беше пресъздадена за случая), за да бъде застрелян там от един побеснял хахо.

Сцената на убийството вътре вече беше заснета. В колата на път обратно от студиото същия ден, и по късно по време на обяда, Мейлър обясни екзистенциалните си страхове от „символичната смърт“ на екрана. „Слагат жици, заряди и пакетчета с кръв в косата ми. Неприятно, но това ме безпокоеше по-малко от представата да изиграя собствената си смърт. А след това беше застрелян Ленън, два дни преди да направим сцената. Тогава вече знаех чия смърт е била наистина“.

„Окей, Норман!“ беше изревал мегафонът на снимачната площадка сутринта. „трябва да го заснемем отново!“ За седми път таратайката спря пред стъпалата на Медисън Скуеър Гардън. Господин и госпожа Уайт си пробиха път сред очакващите вестникари, докато антични камери просветваха и пращяха. Норман трябваше да каже репликите си. Това беше последната сцена на Мейлър във филма и настроението беше превъзходно. Когато беше завършен последния кадър, Форман изкрещя: „Окей! Нека сега да чуем Норман!“ Норман се усмихна и кимна пред аплодисментите на екипа, поласкан, стегнат, несмутим до край.

По време на шестдесетте Мейлър режисира и играе в три собствени филма, Дивите 90, Извън закона и Мейдстаун, в които се преструва, че е, съответно, мафиот, ченге и филмов режисьор. И трите бяха катастрофи, а голяма част от изгубените пари бяха негови собствени. Въпреки това той едва ли вече имаше нужда от големия екран по онова време: по-голямата част от актьорската си игра той изпълняваше в реалния живот.

Така започнаха годините на Изпълнителското Аз. Защо да го описваш, когато можеш да го преживееш? Авторът вече не беше малодушна фигура, превита над писалищната си маса: Авторът беше Герой, Събитие, Спектакъл.

През есента на 1960 Мейлър дава парти с втората си жена, Адел Моралес, художничка от Перу. „Тя е индианка, примитивна и първична“, обича да се хвали той. Нещата обаче стават малко прекалено първични в онази нощ на Upper West Side. След няколко юмручни боя, намирайки се в полуда от алкохолна параноя, Мейлър насила разделя гостите си на две противоположни групи – ония които са за и другите, които са против него[6]. На разсъмване той пробожда Адел, почти смъртоносно. В едно написано по-късно стихотворение, което не успях да намеря, Мейлър пише, „Докато използваш нож/все още е останала любов“, или нещо подобно. Аплодисменти за Адел, която не повдига обвинение.

„Да ви шибам! Да ви шибам всичките!“ са думите, с които Мейлър открива речите си по време на кандидатурата си за кмет на Ню Йорк през 1969. „Никакъв трафик повече! Никакви простотии повече!“ Мечтата на Мейлър е да превърне Ню Йорк в петдесет и първи щат; той иска градът да бъде разделен на автономни единици, „някои от тях основаващи се на свободна любов“. В Президентските книжа (1963) Мейлър е предложил следното „екзистенциално законодателство“: щатите, които желаят да запазят смъртното наказание, трябва да го направят чрез публични гладиаторски игри; изследователите на рака трябва да бъдат екзекутирани, по същия начин „ако не успеят да постигнат видим прогрес в течение на две години“. Днес Мейлър ще ви погледне в очите и ще каже, „сигурен бях, че ще спечеля“. Джон Линдзи спечели. Мейлър не стигна доникъде.

„Изглежда, че хората искат идеите ми“, беше казал Мейлър озадачаващо посред кампанията си. Идеите на Мейлър: по това време те се изливат като порой. Есеистичните му книги „Разсъждения върху хипа“, „Белият негър“ и „Екзистенциалният герой“ са ключови за разбирането на това как той се чувства през онези дни. Привлечен от идеята на Хемингуей за „Доброто“ („онова, което ме кара да се чувствам добре, е Доброто“) и идеята на Лоурънс за „кръвта“ (същото[7]), Мейлър скърпва една философия, основаваща се на дрога и джаз, мощни оргазми, чести юмручни боеве и правене на каквото му харесва, през цялото време. Това кредо напомня обичайните дрънканици на софистиката от шестдесетте, но то е проникнато от един собствено мейлъровски вид екстремизъм.

Въздействието на тези размишльотини върху писането му става очевидно в Американската мечта (1964) – роман, който Мейлър композира в осем месечни продължения за Ескуайър. Непривлекателният герой, Роджак, е описан в ранния фрагмент „Времето на нейното време“, в който породистият мъжага, който нарича органа си „отмъстителя“, най-после довежда момичето си до първия й оргазъм, прошепвайки в ухото й (след анален секс) думите „ах ти, мръсна малка еврейка“. „Това я ошашави“ достатъчно.

Американската мечта докарва всички тези неща една степен по-далеч. В брутално резюме, Роджак убива жена си, содомизира германската прислужница, надхитрява полицията и забременява русата принцеса, след като е пребил нейния супер-хип черен приятел. Това е критичният изкупителен момент в романа, докато Роджак пердаши с юмруци русата си красавица:

и аз казах „да“ на гласа отвътре, и почувствах как любовта полетя вътре в мен която някаква голяма крилата птица, като някакво биене на криле в гърба ми, и почувствах как волята й се разтваря в сълзи, и някаква велика тъга, като рози, удавени в солта на морето, рукна от лоното й, и …

В Писмата на Ивлин Уо, Мейлър е накратко описан като „американски порнограф“. За тази книга описанието е напълно подходящо. Това е прозата на човек в преход; не толкова сексуална възбуда, колкото нервната възбуда на фалшива артистичност.

Нищо, което Мейлър пише, не е лишено от артистичност, или от солидна доза небрежна брилянтност, но Защо сме във Виетнам? (1967) до голяма степен се приближава до своеобразен връх. Силно повлияна от Уилям Бъроуз, книгата се състои от няколкостотин страници, изпълнени с джайв-сленга на диск-джокери, рехав разказ за ловна експедиция и мачовски мъжки ритуали. Провал по онова време, романът днес изглежда като позабравено откровение. Тук Мейлър е достигнал края на нещо. И в продължение на петнадесет години той не е писал белетристика.

Също като любимия поет на президента Картър, Джеймс Дики, за когото се разказва, че се разхождал наоколо, мърморейки под нос „О, аз съм толкова голям. Аз съм толкова страшно голям“, Мейлър винаги е виждал в романа предизвикателство към своята мъжественост. Той постоянно говори за авторския „размер“, „широта“, „величина“. Когато пише за писането, метафорите му винаги са конкурентни, сексуални или военни. В Канибали и християни (1966), Мейлър приветства романа като „голямата кучка в живота ви“. Оценявайки творчеството на някои съвременници, които „са спали с кучката“, Мейлър обвинява всички в раболепие, стеснителност и недостатъчна „широчина“, „височина“ – или „ръст“. „Не можеш да хванеш кучката по този начин, мой човек“, казва той на Уилям Стайрън, „ще трябва да занесеш нещо повече от тромбон в будоара й“. Статията завършва така: „Могат ли онези пехотинци на изкуствата, романистите, да ни вземат… в двореца на кучката, където се съхраняват истинските тайни“? С други думи: може ли Норман?

През последните петнадесет години Мейлър е най-търсеният журналист в Америка. Следвайки шедьоврите си на свръхгорещи репортажи, Армии на нощта (1968) и За един огън на луната (1969), той си играе бързо и безразборно с придобитата репутация, а качеството на работите му запада. През 1973 пише печално известния Мерилин, в резултат на което е съден за плагиатство (делото е решено извън съда) и оцелява с труд след вонята, надигнала се в резултат на твърдението му, че Мерилин е била чукана от Джак и Боби Кенеди. През 1975 пише Боят, пространни безсмислици върху мача Али-Фрейзър. А след това идва Песента на палача.

Само няколко седмици преди появата на книгата Мейлър убеждава издателите си да предложат историята на Гилмор като роман, или по-скоро „роман от истинския живот“, по примера на „не-белетристичния роман“ на Труман Капоти, Хладнокръвно. След „фактоидния“ спор около Мерилин, фактоидният спор около Песента на палача изглежда по-скоро като опортюнизъм, маскиран като нетърпение към жанра. Действително, първите 300 страници на книгата демонстрират безукорна артистичност в пресъздаването на местните хора и самотниците от средата на Америка, но след това Мейлър позволява на историята да му се изплъзне и разчитането на записи и доклади в края на краищата зачерква артистичните му претенции. И тук отново, фаталният копнеж по монументалност: Норман продължава да надценява картите си пред Великата кучка.

„Не знам, може би беше прекалено дълъг“, признава той днес. „Откак започнах да се нуждая от всичките тези пари“, казва той по начин, който те кара да мислиш, че го е казвал и преди, „написах два пъти повече книги, отколкото би трябвало, и може би те са само наполовина толкова добри, колкото би трябвало да бъдат.“

Мейлър е харесвана фигура сред нюйоркските литератори: има голяма доза защитна привързаност към кресльото и гневливеца, когото те са търпели толкова дълго време. „О, аз харесвам Норман“, беше типичният отговор на един издател от Медисън Авеню. „Искам да кажа, не бих искал да живея в една и съща стая с него догодина… но е приятно когато той е наоколо“. Изглежда, че всеки човек от бранша в Манхатън си има своя собствена Мейлър-история: „А след това той потроши тоя прозорец… А след това той прасна една глава на онзи тип… След това сграбчи онази бутилка…“ Но за него обикновено се говори с уважението, отдавано на хора, които живеят по-трудно от повечето от нас.

Винаги е възможно най-доброто от Мейлър да се появи тепърва. Възрастта в момента върши добра услуга на неговото безкрайно разнообразие. Макар че писането му от петдесетте изглеждаше пророческо, идеите на Мейлър станаха по-солидни през шестдесетте, въпреки опитите му да пише за екология, улични графити, юпита и какво ли не още. Той изглежда добре разположен за някакъв вид помиряване със собствените си граници. Паричните проблеми го ограничават засега; но по някое време жените ще се омъжат отново, а децата ще пораснат. И тогава отмъстителят може и да докопа своя пай от Великата американска кучка – или, на един език, по-подходящ за възрастта му, Мейлър може и да напише романите, които са вътре в него.

1986



[1] Тоест в Англия. Бел. пр.

[2] По въпроса за първата, може би си струва да се прегледа следния повече от показателен материал: http://nymag.com/print/?/arts/books/features/50435/. Бел. пр.

[3] Вид уиски. Бел. пр.

[4] Вид наркотик. Бел. пр.

[5] Шепъртън: град в Англия, графство Съри. Бел. пр.

[6] Става дума за „предизборната кампания“ по време на кандидатурата му за кмет на Ню Йорк, в която Мейлър се опитва да се позиционира като кандидат на „онеправданите“, в резултат на което предизборните му мероприятия се превръщат в сборища на криминални типове. Бел. пр.

[7] „Моята голяма религия е вярата в кръвта, тъй като плътта е по-мъдра от интелекта. Може да сбъркаме в умовете си, но онова, което нашата кръв усеща и казва, винаги е истина“. (Д. Х. Лоурънс, 1913) Бел. пр.

Мартин Еймис
Мартин Еймис (род. 1949) е английски романист, литературен критик и професор. Той е син на Сър Кингсли Еймис.
Други статии от този автор

Посетители

27
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 2 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 4 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 4 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 4 дни
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 1 седмица
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 1 седмица
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 2 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 3 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 3 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 3 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 3 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 4 седмици
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    Много емоции - малко... преди 4 седмици
  • Психолог писа Още
    "Браво, браво,... преди 4 седмици