„Либерален преглед“ – Съдържание

Видно е, че „Granta България“ няма традиционната визия на списание. С големина над 300 с. и чудесна хартия, първото издание на планираното да излиза два пъти в годината литературно списание изглежда чудесно, макар картинката на корицата да е твърде абстрактна за моя вкус, но това е пренебрежимо, естествено.

Прочитайки емоционално-възторженото ревю на Преслав от „Литературата днес“, се бях запасил със солидни предварителни очаквания, още повече, че имената в редакционната колегия вдъхват доверие. Личните ми опасения, че някои нашенски халтурници с медиен ореол ще получат служебно участие се оказаха неоправдани (засега). Бързо обаче се усетих, че ако сборникът ще ми харесва, няма да е заради това, заради което се харесал на Преслав – той се е израдвал на „Рожденият ти ден дойде и отмина“ на Пол Остър, когото от този разказ и романа „Човек на тъмно“ вече окончателно категоризирам като нечетим за мен автор, убива ме от раз с протяжните си душетерзания. Другият разказ, възхвален в края на ревюто на колегата, е „Дюната“ на Стивън Кинг (ревю за гигантския „Сблъсък“ в петък!), чийто край стана явен още към средата и цялото неоспоримо майсторство на Краля не може да изкупи това. Ок, ок, оставям ревюто на колегата настрана :)

Защото всъщност в „Гранта“ има прекрасни неща и повечето са на българските автори – абсолютна изненада за мен. Да, не мога еднозначно да кажа, че списанието е велико от раз, но според мен това е едно повече от добро начало, една основа, върху която да се надгражда, още повече, че с тема като „Бъдеще“ няма как да бъде лесно. Вместо чисто фантастичен брой, какъвто темата предполага, редакторите са съумяли да сплетат адски различни жанрово творби, чиято „бъдещност“ се появява по много различен начин.

Ето и моят поглед към разказите. За поезията и думица няма да издумам, аз не я разбирам и тя не ме разбира (сред страниците на списанието поне, но и не само). Фотографиите ми допаднаха в голямата си част, прекрасно допълнение към текстовете.

Началото е за антиутопична фантастика в „Човешки мигове от Третата световна война“ на Дон ДеЛило, кратка и възнагарчаща история на лудостта. „Белег от подкова“ на Красимир Дамянов е лек и забавен откъс от негов бъдещ роман за преживелиците на млад автор с мерак за слава, който попада сред едно много различно общество от това, с което е свикнал.

„Девет на осми“ – дебютният разказ на Зорница Гъркова – е абсолютният ми фаворит сред всички разкази в списанието. Мрачна, тежка история за група младежи, оказали се капан в сякаш безкрайна пещера… а в края на безкрайността ги чака нечаканото. Препоръчвам и чакам с нетърпение бъдещи неща от авторката!

Прескачам с въздишка на облекчение почти 30-те плътно изписани страници от Остър (опитах да ги прочета, но на петата се предадох!) и падам директно в острия разказ „Шахта“ на Христо Кърджилов, който от битова история с налудничави елементи се връща към политико-криминалното минало и „завещанието“, което то е оставило на бъдното. „Те ме мразят“ на У Цин е сложничко оформен хумористичен разказ за сблъсъка на един просяк с побой между непознати и методите на защитниците на закона в бъдещето, които са… роботи. „Как той не стигна доникъде“ на Джонатан Францен ме остави равнодушен – мъж от бъдещето така и не успява да надмогне нелепата смърт на родителите си и не успява да намери своето място в света. „Разходка по Западния бряг“ е силен разказ с политически елементи, в когото са чудесно показани противоречията, които в наши дни са вплели тази област в гордиев възел, от когото страдат милиони. „Гентек“ на Владимир Сунгарски е наистина много готин разказ за бъдещето, в което генетичните манипулации с цел удължаване на живота са забранени на Земята и специална полиция преследва нарушителите – напомня доста на „Специален доклад“, но е написан чудесно. „Усещане за Челси“ на Артър Милър (писал съм за страхотния му роман „Фокус“) е шантавелски разказ за шантавелски хотел с ретро привкус и куп знакови личности от миналото, шестващи из него. Джонатан Сафран Фоер (ахам, същият с „Да ядеш животни“) ми е напълно неразбираем в „Стая след стая“. Всъщност следващите до „Дюната“ не са оставили никакъв спомен в мен 3 дни след изчитането им, така че няма да ви занимавам и с тях.

Заключението си вече го написах – „Гранта“, бр. 1, е едно чудесно начало, в което всеки ще хареса по нещо за себе си – ясно е, че не разнопосочността на творбите предполага именно досега с максимално широка аудитория и обговаряне на централната тематика от много различни гледни точки.

„Гранта България“ има Бъдеще.