Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

2012 06 lit fameВ 1929 година читателите на Manchester Guardian са запитани кои автори според тях ще  бъдат четени през 2029. На върха на популярността в резултатите от това допитване се намира Джон Голсуърти. Разбира се, днес той все още има читатели, пък и до 2029 остават няколко години, но той едва ли е върха, дори върха на поредицата Penguin Classic, която някои хора четат в сутрешното метро. Не че тогавашните читатели са били особено авантюристично настроени; Голсуърти е един от най-важните автори на своето време (един вид хладна съвест на Едуардовата  ера[1]), който тогава е продавал купища екземпляри, и чиято Сага за Форсайтови – за която вероятно сте чували или може би чели – му спечелва Нобеловата награда за 1932 г.

По онова време е изглеждало, че историята е на негова страна, но още в късните тридесет години репутацията на Голсуърти вече започва да запада. Джордж Оруел – който в есето си Спомени от книжарницата изковава паметната фраза „Голсуърти-с-вода, такива неща“, с което се позовава на „средния роман“ (от вида, който хората са купували с дразнещо постоянство в прашната му книжарница) – обяснява продажбите на Голсуърти по следния начин: „Голяма част от късната проза на Голсуърти е тъпичка, но някои от ранните му пиеси и романи… съдържат поне известен вкус, някаква атмосфера – една доста нездравословна атмосфера на преувеличение и съжаление, примесена със селски пейзажи и вечери в Мейфеър.[2]“ Но, допълва Оруел, „личните разправии [на Голсуърти] с обществото свършиха [и стана] очевидно, че той не се различава по някакъв съществен начин от хората, атаките срещу които бяха го направили известен.“

Проблемът със списъка на Guardian обаче е по-дълбок от онзи на нечий променлив късмет. Следващите четирима автори след Голсуърти са Хърбърт Уелс, Арнолд Бенет, Ръдиард Киплинг и Дж. М. Бари. И отново, днес всички те са четени, всички цитирани, всички известни с едно или друго нещо, но пък едва ли най-блестящите звезди в литературния канон. Което ни изправя пред въпроса: има ли някакъв начин да се предскаже кои от днешните книги ще оцелеят по-дълго от едно или две поколения читатели, кои ще избегнат превръщането си в очарователно-любопитни или бомбастични късове от историческата социология? Съществуват ли различими ориентири? И защо е толкова трудно да се предскаже литературното бъдеще?

Първият спорен въпрос е онова, което може да бъде наречено „проблемът на гимназиалната популярност“. Всички познаваме онзи тип всеобщ любимец, окичен с училищни почести, алфа-водачът, следван от цял легион почитатели, който след това потъва в напълно незабележим живот. Междувременно съществува и вечно стеснителният тип, когото обикновено всички дразнят (и може би дори разглеждат като незаслужаващ дори и тази специална форма на презрение) – един привидно незначителен тип, който след това потегля, за да завладее света. Идеята в случая е, че нещата, които създават гимназиалната популярност (скалъпени конкурси, груб конформизъм, лесна за впечатляване публика), обикновено се оказват недостоверни предсказатели на успеха в реалния свят. По същия начин нещата, които могат да направят от една книга титаничен успех в дадено време, често имат само слаба връзка с по-късната й съдба. Най-очевидният пример тук са списъците на бестселърите. Избирайки която и да е случайна година, например 1903, човек открива заглавия като Дъщерята на лейди Роза от Мери Аугуста Уорд, Гордън Кийт от Томас Нелсън Пейдж, Малкото овчарче от оня свят от Джон Фокс младши, и така нататък – които изглеждат като хроника на предсказуемата незначителност. С известно облекчение се открива Ямата от Франк Норис – една важна книга! – и Човекът от Вирджиния от Оуен Уистър (по нея е заснет филм! Много филми!).

Но защо бестселърите рядко оцеляват под „зъбите на времето“? Една от теориите е, че много бестселъри просто не са били особено добри или интересни книги на първо място; те са били празни истории без питателна стойност. Или може би всяко поколение просто изобретява отново списъка на бестселърите за собствените си цели, със собствени времеви политури, по същество публикувайки версии на предишни бестселъри, сякаш чрез някаква тайна формула (поредна запотена любовно-семейна драма, поредна приказка за християнско спасение, поредна изсмукана от вестникарските заглавия криминална халтура). И така днешната Четиричасова работна седмица е нова версия (за информационната епоха) на бестселъра на Арнолд Бенет за утилитарното издигане на „белите якички“, Как да живеем по 24 часа на ден. Вегетарианска кухня за месоядни е полувегетарианска версия на бестселъра на Мери Грийн от 1917, По-добри ястия с по-малко пари. Хитрата Тайна на Ронда Бърн навява асоциации с мистичните бъркотии от Тайното учение на Мадам Блаватска. Някои книги изглеждат толкова здраво закотвени в собственото си време, сякаш са напълно неповторими – като например Специалистът от 1929 г. – едно ръководство за строеж на селски къщи, което е продало над един милион екземпляра – но дори и тук човек може да открие паралели с някои съвременни трактати на тема „назад към простотата“.

Друг фактор, който допринася за провала на допитването от Guardian е това как самите ние като индивиди не сме особено добри в предусещането на промените, които ще определят бъдещите вкусове. Ако бихте ме попитали каква кола съм си желал, когато съм бил на осем години, то отговорът вероятно би бил „Понтиак Файърбърд“. Сега вече не съм сигурен дали изобщо си желая някаква кола, но при всички случаи тя не би била Файърбърд. Според психолозите Джордж Лъвенстийн и Ерик Ангнър, „хората се държат така, сякаш бъдещите им предпочитания ще бъдат повече или по-малко същите като сегашните – те сякаш проектират сегашните си предпочитания върху бъдещите“. Двамата наричат това „склонност към проектиране“. Културите също могат да страдат от такава склонност; читателите от времето след няколко десетилетия може би ще се питат кое ли ни е накарало да се заслепим толкова много от някакви шведски мъже на средна възраст, които се хранят от притоплени в микровълновата печка готови ястия и разрешават студени криминални загадки. Критиците са не по-малко податливи на тази слабост. Джейн Томпкинс, пишейки за Натаниел Хоторн, посочва, че историите, разглеждани като най-важни от критиците, живели по онова време, са били не Младият Гудман Браун или Пролетен празник в Меримонт, а „периферни и слаби“ скици като Скиталчествата на малката Ани. Критиците от деветнадесети век, пише тя, са пропуснали „напълно онези качества на писането на Хоторн, на които критиците от двадесети век се възхищават постоянно: символичната му сложност, психологическата дълбочина, моралната изтънченост и плътността на композицията.“ Думите може и да са същите, твърди тя, но текстът се е променил безвъзвратно.

Но какво да кажем за книгите и авторите, които наистина остават? Някои вероятни показатели, като литературните награди, имат малко значение в дългосрочен план (да сте чели наскоро някакви книги на Пърл С. Бък?). Действително, първото правило изглежда е, че правила няма. В изследването си Най-добрите книги на света: Вкус, култура и „Модерната библиотека“, ученият Джей Садърфийлд отбелязва, че Великият Гетсби на Скот Фитцджералд, въпреки че е била един от „личните ентусиазми“ на основателя на Модерната библиотека, Бенет Сърф, в края на краищата е била премахната от серията (самият Сърф отбелязва, че това е „една от най-слабо продаваните книги от поредицата“). Междувременно, сред бестселърите се е намирала антология на Фройд. „Нямаме си никаква представа кои са хората, които четат тази книга толкова старателно“, чуди се Сърф. И отново, кой чете Фройд днес?

Въпреки непредсказуемите съдби на книгите, ще си позволя да нахвърлям няколко общи правила за това кое помага на една книга да остане. Най-очевидното: да бъде филмирана, за предпочитане от ВВС. Това помогна на Голсуърти през 1960-те, и отново с една по-късна продукция от 2002. Друго: да се превърне в прилагателно име. Това, че наричаме някои неща „кафкиански“ или „борхесиански“ означава, че творчеството на тези хора е станало символично и че ще продължава да витае из учебните програми по литература за вечни времена. Не е зле и човек да измисли една-две максими. Колко читатели са стигнали до творчеството на Л. П. Хартли само поради споменаването на това, че миналото е чужда страна.

Едно друго правило може би е следното: авторите, които постоянно пишат бестселъри няма да останат, но всеки автор, който би искал да остане, се нуждае от поне един бестселър. Ричард Оман, в статия за Critical Inquiry, отбелязва, че сред 48-те значителни американски романисти, споменавани в дългогодишните публикация на списанието Contemporary Literary Criticism, „поне тридесет и един от тези романисти са публикували между 1960 и 1975 една или повече книги, които са станали бестселъри.“ Критическият интерес, ако и ключов, не е решаващ – всеки автор се нуждае от поне един, ако и може би случаен, флирт с голямата слава.

По същия начин: не е важно колко, а по-скоро кои хора ви четат. Има един вид писатели, които напомнят старата история на групата Velvet Underground – никой не ги е виждал на живо, но всеки, който го е направил, е създал собствена група. През гладните тридесет и четиридесет години Фитцджералд пребиваваше в критическа неизвестност, но се появяваше като самиздатски призрак в творбите на хората, които имаха значение – от Доктор Сакс на Керуак до Спасителят в ръжта на Селинджър и Дългото сбогуване на Реймънд Чандлър. Онова, което поддържа една книга жива са бъдещи книги, които говорят за нея и, ако човек изпробва услугата Ngram на Гугъл (която позволява да се проверява честотата на появяване на думи и имена сред огромния журналистически и литературен корпус), лесно може да се види разликата в наследството, което оставят след себе си хора като Ървинг Уолас – фигура с огромна популярност от средата на 20-ти век, който вече е почти залязъл – и Томас Пинчън, култов автор, чийто култ нараства все повече и повече. Някои учени изследват техники като „класификация на отношението“, които им позволяват да анализират какво се казва за авторите по собственото им време – с което може да се провери например съотношението между царуващия (тогава) Голсуърти и току-що появяващия се Д. Х. Лоурънс.

А това ни води до друг ключов фактор в литературното дълголетие: да станете интересен за някое литературно движение. Джоузеф Конрад имаше зад гърба си анти- и пост-колониализма. Айн Ранд – радикалния либертарианизъм. Зора Нийл Хърстън – мощна комбинация от феминизъм и афро-американски изследвания. Том Бисел (който, в качеството си на редактор в издателството W. W. Norton, помогна да се съживи задрямалата кариера на Пола Фокс), отбелязва в книгата си Магическият час турбулентното пътуване на Моби Дик, който винаги е получавал подслон в някое критическо пристанище. Когато е публикуван за пръв път, той е разглеждан като лудешка бъркотия от религиозни алегории. По времето на Лоурънс това е първият роман, който показва на Европа къде се намират стрелките на часовника. По-късно той става ключов текст за Новите критици, по онова време кошче за боклук на пост-колониалните теоретици. През 1927 статусът на Моби Дик е почти осигурен, Е. М. Форстър му посвещава дълга, внимателна възхвала в Аспекти на романа, и така най-великото произведение на Мелвил, както всички го знаем днес, се ражда едва 76 години след първоначалната си публикация.

Тук може да бъде открита и друга поука: пътят към литературното възнесение може да бъде много дълъг. Вземете например пленителните траектории на Шарлот и Емили Бронте. Шарлот винаги е била, както отбелязва Том Унифрид в Годишник на английските изследвания, „навсякъде“, докато Емили и била повече или по-малко „никъде“. Той обяснява това не само с критическото възприемане на романите им по съответното време, но и с факта, че „Шарлот е била по-известна, живяла е по-дълго, написала е повече романи и е имала повече приятели, които са предоставяли критично важна информация за живота й“. За да се върна към гимназиалната си аналогия, Шарлот е била популярната, а Емили – стеснителното горско цвете; но, както често се случва, в края на краищата по-странното се оказва и по-завладяващо. И докато различни критици, с различни мотиви, са се двоумели между двете в хода на годините, използването на Гугъл Ngram показва ясно, че Шарлот е много „по-непостоянна“, докато кариерата на Емили представлява едно дълго и спокойно въздигане.

И така, читатели на Ню Йоркър: кои са авторите, които четете днес и кои от тях ще бъдат четени и в бъдеще?


Източник



[1] Едуардовата  ера или Едуардовият период във Великобритания е периодът на царуването на крал Едуард VII, 1901 до 1910. Бел. пр.

[2] Аристократичен квартал в Лондон. Бел. пр.

Том Вандербилт
Том Вандербилт е американски журналист и автор, сътрудник на множество американски издания като Wired, Outside, The Wall Street Journal, The Wilson Quarterly, Artforum, The Wilson Quarterly, Travel and Leisure, Rolling Stone, The New York Times Magazine, NewYorker и др.

Посетители

6
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Всъщност, защо да не... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Както казваше... преди 1 ден
  • Юрий Проданов писа Още
    Катя, какво търсите на... преди 1 ден
  • Катя Георгиева писа Още
    Златко Енев е пълен... преди 2 дни
  • Катя Георгиева писа Още
    Златко Енев е пълен... преди 2 дни
  • Катя Георгиева писа Още
    Златко Енев е пълен... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    В съвременния... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    А за мюждето разбрах... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    LOL (също без превод)... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    "Радке, дай мюждето!" -... преди 1 седмица
  • Мария писа Още
    Въпросът е в калпавия... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    За мен важна е липсата... преди 1 седмица
  • Серкан писа Още
    Магия, жива магия...
    ...... преди 1 седмица
  • Пенчо. писа Още
    Тя работата ясна.... преди 1 седмица
  • Цончо писа Още
    Ако ще се заменят... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Хайде и вие, г-н... преди 1 седмица
  • Станой Станоев писа Още
    Само не ми стана ясно... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    George...
    преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Хората винаги... преди 1 седмица
  • Иванка Петрова писа Още
    Прочетох последната... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Харесва ми това... преди 1 седмица
  • Дарина писа Още
    този неграмотен човек... преди 1 седмица
  • Красимира писа Още
    Историята е... преди 1 седмица
  • Мариета писа Още
    Благодаря Ви за тези... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Дано никога не се... преди 2 седмици