Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Запознах се със Сибиле Левичаров на Лайпцигския панаир на книгата, където тя получи наградата за литература за 2009г. Познавах я преди това от предните й два романа – „Понг“ (1998) и „Consummatus“ (2007) и от няколко интервюта. Но не я попитах, дали това чудновато създание Понг й е бил любовник или дали баща й наистина се е самоубил – вторият въпрос изключително вълнуваше някои ортодоксални православни участници в български интернет-форуми, които се заклеваха, че няма да четат книгата на дъщерята на самоубиец, дори ако тя излезе на български език. А това, че няма сестра, вече го знаех. Не я попитах за баща и, защото такава намеса в личния живот е недопустима. За едно художествено произведение на първо място е важно, какво казва и по какъв начин го казва, а след това вече идва въпросът за това, как е възникнало и колко автобиографичен материал е „изсипан в него“. Романът като жанр е фикционална литература и въпреки че е написан в аз-повествование, това не е достатъчно основание да бъде смятан за автобиографичен.

В едно от интервютата си в „Тагесшпигел“ преди презентацията на книгата й в Литературния колоквиум Берлин (ЛКБ) Сибиле Левичаров отбелязва:

Не става въпрос за явната бедност. Виждала съм и по-бедни страни, живяла съм дълги години в Южна Америка, но нищо не ме е потрисало така силно. България беше страна почти без разрушения от войната. След 1945 година там започва под подчертано сталинистката диктатура разруха, която продължава и до днес под знака на суровия капитализъм и която е унищожила почти цялата някогашна красота на България. [...] Сега обаче може да се види, че България е унаследила от комунизма най-ужасния, най-примитивен, абсолютно чужд на гражданските добродетели и държавно-правни традиции капитализъм. Навсякъде порнография, проституция, открит цинизъм във всякакви варианти. И навсякъде можете да наблюдавате тънката прослойка от печалбари, тъй като те въобще не се крият зад тъмните си очила и босовски бронираните си коли и безсрамно показват, че за тях например не важат правилата за движение и в случай на съмнение те са купили полицията[1]

Аз лично не познавам България от тридесетте години, но съм слушала спомените на български емигранти, които твърдяха, че България е била райска градина, икономически добре сложена през тридесетте години и че комунистите са разрушили страната. Докато поколението на нашите родители беше осъдено на мълчание, а на нас, второто поколение на следвоенна България, ни беше внушавано, че комунистите са спасили страната и че да се живее в блокове е много по-добре, отколкото в старите буржоазни къщи. „Радио грамофони, панелки с балкони“. Също както на мода беше „купешката“, а не ръчната изработка. Подобни внушения имаше и в другите социалистически страни, където също поголовно се рушаха „буржоазните“ останки.

В очите на емигрантите България се беше запазила такава, каквато е била през 30-те години, докато в очите на живеещите в България съвременници тя незабелязано се променяше, погрозняваше по начин, който беше внушаван като панелно разхубавяване, бетонни гори от блокове по Черноморието, които трябваше да се възприемат като стожери на социалистическия стандарт. И просто не забелязахме, как този бетон влезе в главите, бетонира погледа и мисленето ... Но за това по-късно.

Тук ще предам моята интерпретация на романа на Левичаров „Апостолов“ [2] и топоса България, който е изграден в него. Поводът за посещението на аз-повествователката и нейната сестра в България е щурата идея на единствения оцелял старец от поколението на техния баща, български имигрант, да пренесе и погребе тленните останки на умрелите му 19 сънародници на родна земя. И така 14 огромни черни лимузини пресичат пет страни, за да намерят уреденото с връзки късче „родна земя“ за вечния мир на бащите и за бъдещото възвисяване след Страшния съд. Това е до болка познатият мит на голяма част от българската емиграция, да бъде погребана „на родна земя“. Животът в чужбина е нещо временно, но вечността трябва да бъде на родна земя, за „вечността“ тази емиграция се подготвя чрез строителството на къщи в родината. Животът в чужбина е нещо временно, докато се осъзнае, че всъщност целият живот е нещо временно с оглед на вечността, че е само малка брънка в тази вечност. Но може би причината за това гротескно пътешествие е съвсем друга и се крие в изпробването на някакъв нов белгийски начин на погребение? Въпросът остава отворен. Седмицата пътуване през страната между това гротескно пренасяне на мощите и не по-малко гротескното погребение е използвана като повод за размисъл и рефлексия на аз-повествователката за нейните български корени, за българщината и прабългарщината, за разчистване на сметките й със заложените в нея самата митологеми.

Ролята на „другия наблюдател“ е възложена на втората протагонистка, сестрата, едно алтер-его, което от време на време се обажда, за да наруши или потвърди потока на мисълта на аз-повествователката, което се проявява като взаимодопълваща комплементарна половинка на повествователния Аз. Едната е добрата, чувствителната, гъвкавата, обичливата, другата е намаханата, опърничавата, твърдоглавата, щурата, която винаги казва това, което мисли, на която в спорта й се е удавал само пинг понгът, може би защото там се удря. И шофьорът Румен Апостолов, българинът par excellence, на когото е наречен и романът:

Румен Апостолов иска да ни покаже съкровищата на България. Сестра ми и аз знаем по-добре от него: такива съкровища съществуват единствено в българските мозъци. И двете сме убедени, че България е ужасяваща страна – не, чак толкова драматизъм не е нужен: тъпа и лоша. [...] Да запазиш трезвост е истинско изкуство. Ние непоколебимо го упражняваме, щом подушим български въздух или дори направим първите предпазливи стъпки по земята българска. (А.10/11)

Посещението в България е повод за повествователката да рефлектира и осмисли собствената си традиция, да се замисли върху татко-вината, татко-родината си, в българската литература би се казало, да осмисли „корените“ си, но за корени в немскоезичната литература отдавна не се говори, тъй като хората не са дървета, дърва и други разни чукани. Очакванията на повествователката предварително са дефинирани като негативни и те на няколко места се подчертават, например, въпреки че си е намислила да не харесва Велико Търново, то все пак не било чак толкова ужасяващо. Очакванията на повествователката са предизвикателство както към нея, така и към читателя. Ролята на „многознайка“ (Besserwisserin) като каквато тя представя себе си и сестра си, които „по-добре знаят“ за какво става въпрос не буди симпатии у читателя. Тя не е завидна нито в българската, нито в немската литература – това многознайство предпоставя нетърпимост, противоречаща на всички видове толерантност и диференцирано мислене. То всъщност представя една предубедена повествователка, водеща непрестанен диалог със стереотипите на българските емигранти за тяхната родина, които обаче също така разцъфтяват в стереотипите на всякакъв вид туристически брошури, представящи България за „пред чужденците“ („да не се излагаме пред чужденците“) и заложени в българското историческо и „пожелателно“ мислене: да се представяме такива, каквито бихме желали да бъдем, а не такива, каквито сме.

В романа тези „корени“ се представят от противоречивия образ на бащата, български емигрант в Германия, гинеколог, обичан и уважаван в обкръжението си, омагьосал с чара си много свои почитателки, поддържал много мъжки приятелства, ценен от сънародниците си. Който обаче от някакви вътрешни противоречия след няколкократни опити стига до самоубийство чрез обесване. Духът на този баща, явяващ се в сънища и видения като вездесъщо присъствие, непрекъснато съпровожда повествователката и като че ли тя спори с него, оборва го за митовете, които й е внушил, опитва се да се еманципира от тези негови внушения. А еманципацията се осъществява единствено чрез отрицание.

Културолози-изследователи на смесените бракове ще подходят психологично-психоаналитично към една подобна еманципация, ще я сложат в чекмеджето на проблемната идентичност на емигрантските деца, които се „срамуват“ от произхода си и чрез отрицание се дистанцират. Мисля, че в този случай нещата не са толкова прости и ясни. И че ако това беше така, то за такова дистанциране щеше да е достатъчна и една новела или разказ, който едва ли би получил наградата на Лайпцигския панаир на книгата. Мисля че тук става въпрос за много по-дълбинен анализ на изключително високо художествено ниво на разликите между две култури, градящи се върху различни митове на възникването (Gründungsmythen) и на различни стереотипи. За българския читател трябва да подчертая, че дистанцирането, „разплащането“ с мита от „майчината линия“ авторката осъществява в романа си „Консуматос“, една също толкова неумолима критика на германското консуматорско общество. В настоящия роман „Апостолов“ духът на бащата в процеса на повествованието прераства в едно вездесъщо присъствие на Отеца дух, за да стигне до явление, надхвърлящо границите на разума.

Съпътстващата сестра, пътуваща при обиколката из страната обикновено на предната седалка до шофьора, е представена като едно алтер его на повествователката-протагонистка. Чувствено-чувствителна, женствена и влюбчива, тя се поддава на „вживяване“ и се увлича в любовен „роман“ с Румен Апостолов, който е внимателно и тактично загатнат в процеса на повествованието. Докато повествователният Аз присъства предимно с рефлексията си и вътрешния монолог, сестрата присъства с външните си непосредствени реакции. И там, където нейната емпатия отказва, тя реагира импулсивно, хвърляйки например стол срещу гърмящите тонколони на поредния ресторант, в който не може да се седне спокойно и да се разговаря. Или се затваря в себе си, недостъпна за бетонния терор на паметниците.

Какъв е топосът България в това повествование, с какво разчиства сметките си повествователката? Много точно Стилиян Йотов определя този подход към мъртвите в един по-широк контекст като „сенките на хората и митовете на историята“.[3] За българската култура на паметта действително е много характерна тази „служба“ на подземното царство, този паноптикум на дедите – велики мъртъвци. В изследването си „Маса и власт“ Елиас Канети описва „невидимите маси“ на мъртъвците, като разкрива тяхната пагубна роля за живите с два примера: южноафриканското племе Ксосас и Германия между двете войни, където в името на загиналите от Първата световна война два милиона германци се подготвя втората война, която поглъща 20 милиона. Невидимите маси на мъртъвците поглъщат живите благодарение на собственото им изглупяване чрез пропагандните стратегии. Преклонението пред мъртвите е вид рецепция на техните идеали, приложена в съвсем други социо-културни условия и приложени pars pro toto върху съвременността.

Пътешествието на повествователката се осъществява през един подобен паноптикум на мъртъвците. При пътуването край ужасяващите ръждясали, безутешно стърчащи в замърсената атмосфера останки от великия строеж – „дете“ на българо-съветската дружба „Кремиковци“, повествователката забелязва, че тя и сестра й са „рожби на немско-българската дружба, не по-малко съмнителна от българо-съветската“, „дружба от лъжи, желязо и ламарина, от която не е останало нищо повече от бракувани танкове и отдавна разложени купища трупове. Под една отделна купчинка, като късен труп, не като труп от войната, се е разложил и баща ни.“ (А.9) Този баща, наречен Kристо, в конотацията на романа изкупва с христосова жертвоготовност мъката на емигрантството, но все пак без да освободи децата си от двойствеността на родината и татко-вината –проблем, определян в немскоезичното литературознание като „генерационен проблем“, който от различни гледни точки се разглежда и в романите на други автори, като например Роберт Менасе (Изгонване от ада[4]), Дорон Рабиновичи (В търсене на М.) и др. Децата на емигрантите остават двойни емигранти, както за „родината“, в която са родени, така и за родината на техните родители. Децата на българските емигранти при Левичаров са останали извън страната, по каквито и да било причини, но в случая по всяка вероятност поради непримиримостта между двете дружби – българосъветската и българогерманската. И тези деца все пак са имали възможност да посещават родината на родителя, да се запознаят с обичаите. А когато гостът разчита само на погледа си, тъй като ушите са конфронтирани с непознати звуци, очевидството се превръща в очевадство, нещата стават крещящо ясни и отчетливи. А това е и призванието на твореца. Да вижда това, което другите, повлечени от хода на времето и насочени към най-близките намерения и проблеми, заслепени от обичайността на обичайното, не виждат и не раз-читат като проблем. Необходима е някаква дистанция, за да се разпознае необичайността на обичайното, неговата културна обусловеност, неговата нормативна предпоставеност. И това е дистанцията между културите.

Погледът на повествователката е по един фрапантен начин „разсъбличащ“ – тя разсъблича гримираните митологеми на българската култура по един типично разумен начин, с помощта на етиката на разума, като по този начин се противопоставя на някои инфантилно любвеобилни и милозливи немскоезични описания и хвалби на страната като екзотична другост. За повествователката България не представя екзотиката на другостта, а нейната собствена втора другост, нейната вменена чрез разказите на бащата другост. За повествователката романът започва с „компасната роза на омразата към бащата“ (А.8). за да свърши с примирението с мъртвия родител чрез осмисляне и осъзнаване, но все пак дистанцирано държане „в шах“ и в едно явление, което спокойно можем да определим като чудо.

Интересно е да се проследи функцията на „очилата“, които повествователката носи в този роман: критичността се появява с поставянето на очилата, те засилват погледа, да вижда зад лустрото на излъсканата туристическа повърхност, изострят светоусещането и критичността.

Тук ще се спра на няколко митологеми, с които Левичаров конфронтира протагонистката си и от които повествователката се разграничава. За чужденеца-читател, евентуално немския читател, това биха могли да бъдат отделни сцени от българската действителност, които са го впечатлявали, на които се е смял или ядосвал, или които просто е подминавал, например кънтящата наподобяваща начало на „гражданска война“(А,173) музика по заведенията. За повествователката обаче това не са повърхностни впечатления, а картини от една изложба, внимателно подредена и спретната, блокове от един свят, намиращ се в шпагата между самоилюзия и дезилюзиониране. Всяка една глава в романа представя не само географската си определеност – Шумен, Варна, Несебър, София, Велико Търново и др. – но също така и определен културен топос в пъзъла на българската култура, който си заслужава да бъде изследван и по-обстойно от тук определеното му място.

На първо място естествено е гордостта. С историята и ... с красивите жени например. Задължително млади келнерки с полички, които в изправено положение едва успяват да прикрият бельото. Родна картинка, разположена в рамките на абсолютно нормалното, на българската норма за нормалност, изненадваща всеки чужденец или чужденка с унизителната предизвикателност. И задъл­жител­­ният въпрос за красотата на българските жени. Като че това трябва да е гордостта на страната и на жените, да бъдат обект за пожелаване! Романът на Левичаров разкрива пропастта между капсулиран вътрешен и неприкрит външен поглед, който не се свени да погледне към тази пропаст. Ще си позволя малко отклонение: Колега от съседна балканска страна отбеляза, че и при тях има такива красиви жени, но те не се движат по улиците. Швейцарски писател даде критично интервю относно тази поднесена като на тепсия красота, което не беше излъчено по радиото. Германски студент с известно задоволство реши, че е открил ивицата на проститутките в български град: оказа се, че е минал край университета. Млади германски лекторки в България с години се опитват да проумеят, защо българските девойки се предлагат като стока на пазара. А българските девойки просто не знаят за това. Естествено, че всяко общество си има нормите, които въвежда като нормални. Но при тези норми е също така нормално по облеклото да може да се съди за статуса на човека в обществото или на групата, която се облича по този начин. Българските проститутки не се различават по облеклото, което носят, а по мястото, на което се намират. В България все още трудно се срещат социални прослойки, които да се разпознават по външни белези. Нито по облеклото, нито по колите, които карат и с които си мислят, че си създават статус. Разпознават се само тези, които в рамките на българското общество се наричат „дебелите вратове“ – и за които в романа също е отделено място.

Втората гордост: историята, представена като Дисни-ленд или като Батман-комикс (след като видях първите комикси за Батман си помислих, че скулпторите на монумента над Шумен са заимствали убийствената каменна строгост на фигурите си от американските комикси. Може би най-силна и внушителна е критиката на величествения паметник в Шумен, нарочен за гордост българска, поставена на централно място – в единадесетата от общо 23 глави на романа.

Намираме се пред паметника 1300 години България.

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Срив в речевите способности.

Обичайните компенсаторни рефлекси не задействат. На човек му се приисква, да се е научил да лети, за да се махне оттук.

Гадост. Угнетителна гадост. Всесилна гадост. Народна гадост. Която и дума да ми хрумне, не е достатъчна. Грубо, брутално, чудовищно – да, това подхожда, но то подхожда и за повечето паметници от последните сто години, както на Изток, така и на Запад. Насилствено, просташко, прекомерно – да, вярно е, само че това нещо тук е далеч по-неумолимо и отвратително. Грозно, отблъскващо, недодялано – да, така е, но все пак не обхваща целия ужас. Груба гадост, некадърна гадост, коварна гадост, противна, изнудваческа гадост – да и пак да, но с думи това чудовище не може да бъде щурмувано.

Метлище. Сутрин швабската ни баба метеше с едно такова метлище тротоара. Тук има нужда тъкмо от небесно метлище, с километрична дръжка и цялата от стомана, за да измете това плато, та българите пак да могат да гледат волно наоколо, да си вземат отпуск от насилствено наложената им история, да не виждат никога вече тия артефакти, чиято цел е да им внушат, че предците им са родени като кютюци, че като кютюци са съсичали всичко, което е попадало под копитата им. И само как са навъсени тия фигури – като за вечни времена!

Как не са се сетили да турят в разполовената грамада и високоговорители, за да обливат страната с ревове и крясъци, с блъскане на мечове и тропот на копита? Или фонтан, от който да плиска кръв?

Струпаното тук не само е грозно, то е зловещо. Ненормално и зловещо. Насила те натикват в тая зловеща бърлога, в този разцепен, разсечен, разполовен череп, в който българските герои от миналото – не, те не дремят в своите скални люлки, за да израснат полека от камъка, а изскачат навън, като разбиват бетона и смазват при това невзрачния като бълха човек, който, гледащ плахо нагоре със схванат врат [...] се е сгушил край пръстите на нозете им. На циклопски коне, с дрънкулки на шлемовете си върху челата, излети от бетон, грамадни и отблъскващи като етажите на панелен блок.

Арно Брекер, любимият скулптор на Хитлер, бил ваял гиганти? Ами! В сравнение с тоя войнствен цар и свитата му избраници Брекер е правил джуджета и то в точни пропорции (А.112/13)

Този дълъг цитат е показателен сам по себе си. Може да послужи за размисъл както за изкуствоведи, така и за историци: тук се сблъскват два типа култури и светоусещане. Едната култура, резултат на просвещението, отнасяща се критично към собствената си история и митологии, преживяла и осмислила тоталитаризма във всички негови художествени и архитектурни изяви, дистанцирала се от манията за величие и културен аутизъм. Този тип монументални паметници и архитектура са позната история от времето на Хитлер, за която в немската литература е писано много и чието въздействие е унищожително унифициращо и парализиращо. Другата култура: идеологически капсулирана в културния си аутизъм и мания за историческо величие, обвързана от историческата митология, в която тоталитарната архитектура не се осмисля в нейната историческа обусловеност, а се свързва единствено с „национални ценности“, измислени и наложени от същата политическа идеология. Тези наблюдения не са направени, за да обиждам съвременното изкуство, което постепенно се освобождава от веригите на тази идеология, а за да фиксирам една масова нагласа, налагана от поколения на масовия потребител. Обиколката на тези тоталитарни паметници беше задължителна възпитателна мярка за гордост за редица поколения ученици, формираща определени стандарти и стереотипи за изкуство, откъснати от историческата им обусловеност и идеологическа натовареност.

Особено точно е уловено и „пожелателното мислене“, наложило се в българската литература и историография, свързано със сляпо бягство от най-близката действителност:

Фантазията на българите е особено развинтена. Те твърдят, че в продължение на столетия са се борили далеч по-ожесточено за свободата си, отколкото всички останали балкански народи заедно. [...] Механизмът на тяхната фантазия не обръща внимание на цифри и вероятности. [...] Предпочитат да държат превратностите на най-новата история далеч от фантазията си.

Липсват: Германският Вермахт и СС.

Липсва: съветската армия.

Липсва: съсипването на страната, на градовете и на селата благодарение на съветската система. (А.126)

 

Показателен в това отношение е и националният празник – 3. март. Националните празници затвърждават националната идентичност, укрепват националното съзнание: на този празник ежегодно и циклично се празнува и припомня един договор, просъществувал малко повече от четири месеца, който обаче налага лексиката на историците[5], един договор за несъществуващи граници, който превръща пожелателното мислене във фиктивна реалност.

Още един парализиращ момент са характерните български теории за световни или по-малко световни заговори. Роднините по бащина линия в романа не могат да приемат смъртта на бащата, те подозират, че майката го е убила, естествено не дословно, а може би му е „отровила живота“ и други подобни предположения, и когато долавят нещо за страданието на майката, прехвърлят подозренията си върху някаква конспирация (А94-97). Могат да се приведат много примери с такива „заговори“:

Българите мигновено се усъмнили, че Хитлер е наредил да го отровят [царя] Упорито го вярват и до ден днешен, макар че доказателства за това не са намирани когато и да било (А,82).

В България много често смъртта се свързва с някаква вина или конспирация. Има нещо много вълнуващо и митично в това неприемане на смъртта. В „Маса и власт“ Канети споменава едно племе, което при смъртен случай обявява война на съседното племе, тъй като е убедено, че смъртта е резултат на някаква магия. И всички ясновидки по почти всички български телевизионни канали непрекъснато ни убеждават в някакви магии или провидения[6], а и те самите са магията на незавършилото българско Просвещение. Това „магическо мислене“ създава някаква макар и тъжна сигурност и спестява необходимостта да се разсъждава.

„Размагьосването“ на света е също един от процесите на модерността. И този процес е уловен от Сибиле Левичаров в едно чудесно описание, което бих определила като размисъл за Философите и морето: Пътувайки през разрушеното, изпълнено с мегаломанни строежни площадки и купища боклуци Южно Черноморие протагонистките едновременно чувстват съпровождащия поглед на бащата, съпоставят видяната разруха и захаросана духовна нищета с идиличното бащино описание на морето и рибарите, съпоставят двете перспективи в едно ново измерение.

Постепенно образът на бащата, с който повествователката е в непрекъсната разпра, непрекъснат диалог и противопоставяне, придобива свръхдимензионалните измерения на вездесъща божествена инстанция от митологичен тип.

Забелязвам, че баща ни ни държи под око. Как точно, не знам. Но то е отворено, бащиното око. Наполовина спящ, наполовина буден баща ни си почива в края на хоризонта. Окото му, което е разположено над хоризонта, наблюдава заедно с нас брега, любимия му черноморски бряг, за който винаги ни е разказвал с най-ярки цветове. (А185)

Като преструктурира образа на бащата в един свръх-Аз, в едно вездесъщо божествено Око, повествователката противопоставя съвременната разруха на бащините места на паметта:

Пътуваме все по протежение на задръстеното с мръсотия крайбрежие.. Навсякъде строителни площадки, планини от боклук, изровени терени, тежки камиони, а между тях, макар и по-рядко, отколкото във вътрешността на страната, изникват и магарешки каручки. Сталинските грамади и последвалите строежи в брутален, макар и леко омекотен стил междувременно са обградени от архитектура тип „ Уолт Дисни“. Навсякъде заоблени инфантилни постройки, които наподобяват торти от розов марципан. Надуваеми пластмасови чудовища ти се хилят за „добре дошъл“ във въздуха. След розовия цвят най-любимият е сладоледово жълтият. (А.185)

Една неумолима трезва просвещенска критика на всичко, от което българският гражданин е недоволен, но държи другите да не го виждат, критика и на това, от което сме „доволни“, защото не сме забелязали, кога и как то е взело връх над нас и ни е деформирало, превръщайки ненормалното в норма. Защото нормите също се деформират, а с тях и хората.

Морето в разказите на бащата е място за търпеливо съзерцание и философска нагласа:

Твърдеше например най-уверено, че единствено рибарите били истински философи. Който не се взира часове наред в морето и не се приучи на търпение, докато изкърпва мрежите, не е никакъв философ.[...] Още преди да мога да пиша тази дума, вече знаех, че философът е най-прекрасният човек, който може да съществува. Той беше извисен над всички останали, дори над баща ми. Когато години по-късно чух, че Хегел бил прочут философ, при това от Швабско, не можах да повярвам. Че на Хегел му е липсвало морето. Как тогава може да е философ? (А.186).

Мислил ли си някога, татко, че един ден твоят бряг ще изглежда толкова гадно? (А,186)

Това привидно повърхностно описание, предадено през „жабешката“ перспектива на детето, кореспондира с други моменти в романа и задълбочава образа на митично-митологично мислещия българин. Не случайно авторката Сибиле Левичаров се е занимавала със сравнително изучаване на религиите. Зад привидно наивистичната картинка на кърпещия мрежите рибар-философ прозира характерния за православието мистицизъм, прозира разликата между протестантско и православно „философстване“. В православното мислене представата за философията и мъдростта е свързана със съзерцанието, със самовглъбяването, с откриването на единството между световния и вътрешния мир, с вселенската мъдрост, която излиза от сърцето и диафрагмата при това единение в уединението: това е митологично възприятие и митологичен образ на света. Протестантското понятие за философстване е свързано с разума, като върховен жрец и съдник, то е „раждане из главата“, дете на логоса. То е логическо възприятие на света.

Естествено, че образът на кърпещия мрежите рибар е едно преувеличение и изкривяване и все пак, ако се „взрем“ и се вслушаме в медийното измерение на българските философи, несъмнено ще открием първо близостта до теологията, а след това и до рибаря. Слушайки един от участниците в познатото и гледано „философско каре“ откривам за сетен път, че българската философска мисъл е направила сериозна крачка напред – след тълкуването на Марксовото слово тя се е въздигнала към тълкуване на Божието слово.[7] И цел на по-знанието, което е разбира се повече от знание, е трансценденцията, която още Имануел Кант изключи като обект на философстване в трансценденталната си философия, единението с Божието слово, което разбира се не подлежи на съмнение в българския си вариант. За един такъв философски поглед, реещ се в дълбините на трансценденцията, чиято метафора е морето, и търсещ абсолютната и неделима истина, естествено реалните социални и екзистенциални проблеми на личността с оглед на вечността са без значение. При едно такова риторично възвисяване естествено с оглед на вечността можем да подминем и цялата корумпирана, захаросана или „разфасована“ действителност на ежедневието.

Но нека се върнем към „действителността“ на романния свят! Въпреки просвещенската нагласа на повествователката там все пак в крайна сметка става нещо, надхвърлящо границите на знанието и на разума, разкрива се някаква пролука между просвещенски и митологичен образ на света, една малка закачка на авторката, едно малко „недоглеждане“.

Тържествено-божественото поклонение и погребение е отминало, където повествователката по някаква случайност е забравила очилата си и не може да прочете името на бащата на никоя от трите редици по пет урни и още три единични урни. Три пъти се споменава тази подредба на урните, първо в църквата, след това и на Софийските гробища и на внимателния читател не може да не направи впечатление, че 3х5+3 не прави деветнайсет.

Ковчежетата бяха не много по-големи от кутии за обувки… Ковчежетата бяха деветнадесет, седемнадесет мъжки и две женски, грижливо поставени върху черно кадифе в три редици от по пет и в една от три, при това леко под наклон…[8] (А.227)

Повествователката няколкократно отбелязва невъзможността да открие името на баща си:

Но като че някой ме бе урочасал. Не можах да открия името на баща си. Дали защото бях без очила. Бих могла да го прочета дори на кирилица. Затова пък ми се наби в очите ковчежето на Лило, навярно защото името й бе изписано и с двата шрифта. Лизелоте Амалиа Табаков, прочетох, по баща Верн, 1921-1981. (А.228)

Евентуалното предположение, че в църквата може би не е допусната урната на самоубиец се разсейва на гробището, където подредбата от се запазва.

Къде е деветнайсетият ковчег, къде освен в романа и в спомените е името на бащата. Повествователката може да проследи церемонията „само приблизително, поради липса на очила“ (А.227), успява да прочете името на Лизелоте Амалиа Табаков, обаче: „Дори не разбрах в коя точно ниша попадна баща ми“ (А.234). Както в бройката на урните, така и в имената на починалите бащата отсъства.

Но именно тук, в църквата Света Неделя повествователката преживява светото великолепие на църковната служба, „светата утвар беше благословена, благословени бяха и ковчежетата, а песнопението не секваше. Речитатив и песен, песен и речитатив, които разумът не бе в състояние да следи. Акустиката беше уникална.“(А.227)

И именно след този момент възкръсва видението на бащата, колата на тяхното детство преминава в забързан кадър покрай пътуващите, бащата с накривеното кепе, децата на задната седалка и това възкръсване е окончателното „примиряване“ на повествователката с мъртвия родител.

Сега очите ми отново са отворени, и ето, на съседната лента от платното се появява джип, изравнява се с нас и продължава редом с нас. Сякаш магическа ръка прави тъмните стъкла прозрачни. Отпред на волана е баща ми, а майка ми седи до него, и двамата са вперили поглед напред, той е с неизменното си кепе на главата, а на задната седалка, виж ти, ние дъщерите седим неподвижни като нарисувани. (А.236)

Чудото-възкресение е една тайна, която в този роман се постига по два различни пътя: емоционалния път на любовта и омразата от една страна и пътя на осмислянето и преосмислянето на традицията, от сливането на Logos с Mythos от друга. Сестрата и Румен Апостолов са влюбени и преживяват малък любовен роман и болката на раздялата. В това единение на противоположностите на романната действителност и отново разделение е заложено и примирението. Мъртвите чакат своя час… Не любовта държи мъртвите в шах, мисля си, а единствено добронамерено поддържаната омраза. (А,236)

Много критики бяха отправени към романа, много лични забележки и лична засегнатост, отнасяща се към едно „НИЕ“, свикнало на двуезичието, че ние си ги знаем тези работи, но защо другите да пишат за тях. Твърде дословно беше приемана романната действителност като реална. Всъщност в този роман отново се срещаме с възвръщането на автора, смесващ биографичната и реалната действителност, боравещ свободно с фикцията и преувеличаващ действителността, за да я дистанцира и я направи по-узнаваема. „Изопачена до узнаваемост“ – това е свободата, която фикцията предоставя на авторката. И озлоблението, с което тя пише срещу тази узнаваемост, срещу наложената от митовете духовна нищета, може би с надеждата, тя да стане по-узнаваема и преодолима.

 



[1] В: Der Tagesspiegel Nr.20185 от 25.02.2009, стр. 23 "Bulgarien, das ist die Selbstzerstörung" [България, това е саморазруха” – Сибиле Левичаров за страната на баща си и фона на нейния роман “Апостолов”. Едно разчистване на сметки.]

[2] Sibylle Lewitscharoff: Apostoloff. Roman. Suhrkamp Verlag, Frankfurt am Main. 2009. Цитатите от романа в този текст се дават със съкрашението А. и страница и са съгласувани с превода на Любомир Илиев: Сиболе Левичаров: Апостолов, Атлантис КЛ, София 2009.

[4] Роберт Менасе: Изгонване от ада. Изд. Леге Артис 2003. Превод Елисавета Кузманова.

[5] Така например понятието „Западни покрайнини”, с което биват запознати още децата в шести клас, реферира този несъществуващ договор.

[6] Така например ясновидци и други телевизионни говорители потърсиха причината за загиналите при катастрофа в областта Бакърджик край Ямбол на Спасовден 18 души в някакво Божие наказание на българите, а не в лошото състояние на автобуса.

[7] Професорското каре по Re:TV. Някои от професорите обикаляха градовете за да проповедничат. Превърнаха се в онова, което предизвика съпротивата им, не смениха начина на мислене, а само актантите в структурата на мислене: „С благословението на Русенския митрополит Неофит в Русе ще изнесат поредица от лекции и беседи проф. д-р Калин Янакиев, проф. д-р Георги Каприев и д-р Свилен Тутеков на тема „Христос – единственото ново под слънцето”. Първият диалог ще бъде на 12 декември, събота, от 17 ч. в зала „Култура” на Община Русе (срещу Регионалния телевизионен център). На 13 декември, неделя – проповед на Литургията и беседа в храм „Св. Николай” от 9 ч. и беседа в катедралния храм „Света Троица” от 16 ч.” (информация от РусеИнфо от 09.12.2009г).

[8] Sibylle Lewitscharoff: Apostoloff. Roman.Suhrkamp 2009. S. 238. „Neunzehn Kisten waren es wohl, siebzehn Männerkisten und zwei Frauenkisten, akkurat auf schwarzen Samt gestellt in drei Fünferreihen und einer Dreierreihe, und zwar in einer leichten Schräglage“. За съжаление точно на това място българският преводач е сбъркал цифрите и е написал: „в две редици от по пет и в една от три”, малка грешка може би от недоглеждане, но която разваля „магията”.

Пенка Ангелова
Пенка Ангелова е професор по немскоезична литература и култура към катедра Германистика и нидерландистика, ВТУ, и професор по европейска цивилизация и немскоезична култура към катедра Европеистика, РУ и БРИЕ – Русе.
Други статии от този автор

Посетители

29
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    „Либерален преглед“... преди 1 ден
  • деду Въсу писа Още
    '' Не знаем точно какви... преди 5 дни
  • Румен Петров писа Още
    Много добър и полезен... преди 5 дни
  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 3 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 4 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 4 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 4 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... Сряда, 21 Август 2019
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    Сряда, 21 Август 2019
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... Сряда, 21 Август 2019
  • Петров писа Още
    Златко прави един... Сряда, 21 Август 2019
  • Златко писа Още
    Без да съм... Сряда, 21 Август 2019
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    Вторник, 20 Август 2019
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... Вторник, 20 Август 2019
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... Вторник, 20 Август 2019
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... Вторник, 20 Август 2019