Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Салман Рушди вече не се страхува от никого. На 64 г. е написал нова книга, работи върху филм, пише автобиография и най-важното, зареден е с оптимизъм. Като човек, предсказал терористичните атаки срещу Америка, днес той се примирява с утешителното пророчество: „Идеологията на терористите е разказът им от вчера“.

Преди няколко седмици, в приятен вечерен час, писателят Салман Рушди крачеше без охранители към мемориала, посветен на трагедията на Кулите близнаци. „Беше много странно да дойда на това място след цяло десетилетие“, припомня си той, докато седим в офисите на литературната агенция Уайли в центъра на Ню Йорк. „Помня, че след 11 септември журналистите от цял свят ми казваха: „Сега най-после разбираме какво ти се е случило“, а аз им отвърнах: ‚Така ли? Трябваше да се случи нещо като това, за да разберете?!‘ Но това изглежда наистина беше миг, в който хора от различни места разбраха какво означаваше атаката срещу Сатанински строфи и последвалото преследване на други хора. Това се превърна в тема, заредена със смисъл“.

Преди няколко години един човек успял да предизвика усмивка върху лицето на Рушди, като му разказал не виц, а го попитал: „Кое е по-зле – да живеете в продължение на години в скривалище, когато смъртната присъда е надвиснала над главата ви или да ви питат хиляди пъти как се живее в сянката на тази присъда?“ „Приблизително едно и също е“, отговорил писателят иронично. Оттогава, от началото на 1989 г., когато иранският диктатор Аятолах Хомейни отсъди смъртна присъда заради романа му Сатанински строфи, фамилното име „Рушди“ вече е не просто индийско име от мюсюлмански произход, но и общо название за хората, преследвани от ислямски фундаменталисти. Писателят Магди Алам, който публикува книга, атакуваща исляма, спечели в международната комуникация званието „италианският Рушди“ и бе съпровождан от охрана. Аян Хирзи Али, наречена „холандската Рушди“, протестирала преди години по повод насилствените репресии срещу жените в мюсюлманското общество, бе принудена да избяга от Холандия поради заплахи срещу живота й. Това са само няколко от членовете на все по-голямото семейство. „Навсякъде има по един Рушди“, твърди Салман.

„Името ми се превръща в код за мюсюлманите“, писа той някога, „и това събужда в мен антипатия, но при повторно замисляне, може би не е толкова зле да бъдеш реалният Рушди измежду другите „Рушди“. Но къде е мюсюлманският гняв срещу тези събития? Когато древната и богата култура се отвлича във фалшива посока от параноиди, расисти, лъжци, вярващи в мъжкото превъзходство, фанатични тирани и хора, пристрастени към насилието, то защо останалите не крещят срещу тях?“

Защо това винаги се случва само на мюсюлманите? Защо Мартин Скорсезе не избяга, за да се спаси след „Последното изкушение на Исус?“ Защо никой не поиска да бъде убит Уди Алън, подиграващ се на евреите?

В мюсюлманския свят има проблем, свързан с начина, по който хората учат историята си. Около по-голямата част от нещата са поставени твърди граници – просто в този свят е забранено да се дискутира. Смисълът на този материал се диктува от религиозни хора, а не от учени и историци.

Като историк аз бях възпитан да разглеждам раждането и развитието на исляма като част от историята. При исляма, много повече отколкото при юдаизма и християнството, знаем за социологическите, икономически и политически обстоятелства, които са довели до развитието и разпространението му. Ние можем да учим за този период, но има голямо количество материали и изследвания, които са абсолютно забранени в мюсюлманския свят. Ако вярвате, че коранът е един вид божествен разказ, то тогава социологическите, икономическите и политическите обстоятелства нямат особено значение. Но ако вярвате, че този текст е израсъл на това място поради специални обстоятелства, вие разбирате нещата по друг начин.

Научих се да разглеждам нещата по този начин от баща си и това беше един вид пресичане на границата на някакъв защитен и укрепен район. Въпросът винаги е „кой притежава силата и правото да разкаже този разказ?“ Отговорът за всеки, за когото свободата е важна е, че всички имаме правото да разкажем определен разказ и да го дискутираме. Това е истинският смисъл на свободата. Във всяко авторитарно общество онзи, който поддържа властта насила, диктува разказа – и ако действаш по друг начин, той ще те преследва. Това е така в държави като Русия и Китай, и разбира се при много от ислямските държави. Най-опасната комбинация е онази при някоя авторитарна държава, която поддържа мощта си чрез вярата в някаква свръхестествена сила.

Това, което ми се случи, получи огромно внимание, защото се случи в Англия, на писател, пишещ на английски, а не на арабски език. Тукашният терор пресече границите на търпимото, излезе от очертанията им. Но хората в Египет, Саудитска Арабия и други  места са убивани и хвърляни в затвора заради неща, които са много подобни на ония, в които бях обвинен аз – и на това се обръща много по малко внимание. Дълго време се опитвах да кажа – това не съм само аз. Вижте какво става там.“

Свободен човек ли сте днес?

„Да, това е така вече десет години.“

Страхувате ли се все още?

„Не. Живеем в страшен период, в който хората се самоцензурират поради страха от насилие. Понякога става дума не за истинска заплаха, а за страх, спотаен вътре в хората. Това е една от големите вреди, нанесени на културата ни през последните 20 години. Някой  ме попита дали се страхувам да напиша мемоарна книга. Казах му: Трябва да престанем да подписваме сметки на страха! Живеем в общество, в което е позволено и е добре да се разкаже собствения разказ – и именно това е, което правя. Аз съм писател и пиша книги.“

Историята от вчера

Въпреки че заплахата срещу живота му беше формално отстранена в края на 90-те години, крайните ислямисти продължиха да искат смъртта на Рушди, сред тях някои иранци, готови да продадат дори бъбрек, за да финансират идеята.

Когато през 2007 г. Великобритания му отсъди орден за рицарство, правителствата на Пакистан и Иран призоваха държавните си представители да изкажат енергични протести. В няколко пакистански града се проведоха демонстрации с викове „Смърт на Рушди“ и изгаряне на кукли с образа му. През 2008 г. в голямата джамия в центъра на Техеран, в рамката на изложбата на ръкописни преписи и преводи на корана, бе приготвен даже гроб за Рушди заедно с още един, с флага на Израел.

Както се случва при подгонено животно, усещането, че е преследван, изостря сетивата на Рушди. През първото десетилетие на новия век известният писател, прекарал в криене по-голямата част от 90-те години, се превърна в пророк на апокалипсиса, който предвиди терористичния акт на Бин Ладен и подобните му. В книгата си Ярост, публикувана няколко месеца преди 11 септември, Рушди описа една Америка, намираща се под терористични атаки. През 2004 г. малко преди атентата в метрото на Мадрид, той предупреди, че няма да мине много време и Европа също ще се превърне в цел на масовия тероризъм. Но днес, след Арабската пролет, изглежда, че Рушди е оптимистичен. „Времето на терора може би е достигнало края си“, прогнозира той.

Защо? Развълнувахте ли се от Арабската пролет?

„Да, това бе много вълнуващо. Това е революция със светски принципи: свобода, подобрение на жизнения стандарт и заплащането. Арабските въстания преобръщат терористичната идеология на Ал Кайда и приемат съществуването и на други начини за промяна на света, освен онзи чрез самовзривяването. Главното, което изпъква, е смелостта на множеството млади хора, вършещи онова старомодно нещо, наречено „директно действие“: те просто се изправят и променят страната, в която живят. Не е нужно да се опасват с натъпкани с експлозиви колани или други подобни глупости.

Няколко от държавите, в които имаше въстания, може и да не постигнат желаната свобода; това е много трудна битка. Но ми се струва, че дори и сега може да се види, че идеологията на терористите е разказ от вчера и че те са губещите.“

Писахте веднъж, че на исляма е нужна компактна реформа. Какво имахте предвид?

„Не на исляма е нужна реформа, а на самото ислямско общество. Не можеш да създадеш модерно общество според принципи с изтекла годност отпреди хиляда години. Опитах се да кажа, че ако ислямските общества не започнат да приемат принципите на модерния свят, те ще продължат да бъдат не само авторитарни, но и бедни. Тези страни страдат икономически, въпреки нефта. Цялото им богатство е нефтът, който е всичко. Нямат нищо друго.

Когато казах тези неща тогава, хората мислеха, че съм безнадежден оптимист или някой, който драска западни глупости, но за мен арабските бунтове в Египет, Тунис и Либия показват, че хората търсят възможност да участват в дискурса за реформирането на страните си и получаването на лична свобода, забранена им в продължение на поколения. Те разбира се искат и работа, но за да бъдат осигурени работни места, трябва да се създаде модерна държава. Това е толкова ясно. Не е нужно да си пророк, за да кажеш, че не може да се създаде модерна държава според принципи от седми век.“

Защо революционната вълна пропусна Иран?

„Двата най-големи проблема са Иран и Саудитска Арабия. В Иран нямаше въстание, защото там има по-силни лостове за потискане. Но това не са моллите, а революционната гвардия. Хилари Клинтън каза миналата година, че страшното е в това, че от религиозна държава Иран се превръща във военна. Считам, че потисничеството в Иран достигна невъзможно, брутално ниво. Ако това, което се случи на площад Тахрир в Египет, беше станало в Техеран, те просто щяха да разстрелят всички въстаници.“

Щяха да се държат също така брутално като Асад в Сирия?

„Там би се случило нещо по-страшно. Винаги съм мислил, че за новите световни идеи ще е най-трудно да проникнат в Иран, Сирия и Саудитска Арабия, въпреки че именно те са онова, което хората искат.“

Ще падне ли накрая властта в Иран?

„Не съм пророк, но винаги съм смятал, че е естествено диктатурите да падат. През 89-та, месец преди падането на съветския блок, ако бяхте споменали, че крахът му предстои, никой нямаше да ви повярва. Тогава изглеждаше, че става дума за много стабилна, неразрушима система. И изведнъж тя падна за една нощ. Тогава се изясни, че е била слаба и прогнила отвътре. Живеем във време, в което промените, след като веднъж започнат, се случват с огромна скорост.“

Наскоро Рушди – заедно с други писатели, сред които добрият му приятел Давид Гросман – се обърна към ООН с искането да се осъди убийственото вилнеене на Асад в Сирия.

Наистина ли вярвате, че интелектуалците имат някаква роля в политическата игра?

„Зависи къде. В страните, в които свободата е винаги застрашена, ролята на интелектуалците е по-важна. Вижте какво се случи в Китай на Ай Вейвей (художник, политически активист, преследван от властта). Защо Китай трябва да се страхува толкова много от един художник? Но понеже там толкова малко хора имат смелостта да кажат нещо, онези, които го правят, се превръщат в опасни хора.

„Действията на Амос Оз и Гросман според мен също са героични. Гросман е голям писател и журналист, човек с висок морал, открил възможност да се издигне над личната си трагедия и все още да говори културно[1]. Много хора, преживели убийство на близки, говорят със злоба, но насилието поражда насилие. Фактът, че той има широко скроено сърце и мироглед, и че успява се държи без злоба, според мен е прекрасен и изумяващ.“

В миналото интелектуалците направиха и глупости. Мишел Фуко например прослави Хомейни.

„Вярно. Интелектуалците не са светци и понякога могат да се държат глупаво. В Щатите те нямат почти никакво влияние. В Европа – малко повече. Не познавам Фуко, на няколко пъти се срещах с Жак Дерида и не бях особено впечатлен. В него имаше арогантност, която приглушаваше блясъка, с който той обикновено се изразяваше.

Когато се вглеждаме в събитията, те ни изглеждат хаотични и безформени, но човек изпитва остра нужда от ред, структура и форма. И онова, което интелектуалците могат да предложат, сред цялата безформеност на ежедневието, е именно един особен „начин на гледане“, така че  безформеното да придобие ред и форма. Вярно е, че част от тях могат да бъдат изключително глупави, но те все пак помагат за намирането на смисъла, на част от разбирането.“

Завръщане в Индия

Салман Рушди, който е много приятен мъж с чувство за хумор, е роден в Бомбай през юни 1947 г., два месеца преди Индия и Пакистан да получат независимостта си. Разделянето на Британска Индия е тема с травматичен характер, която присъства в немалко от историите му. Семейството му, което е от Кашмир, е част от мюсюлманското общество, останало в Индия. Във вече класическата си книга Среднощни деца Рушди говори за себе си, от името на разказвача, като роден заедно със среднощните деца в преходните часове между създаването на Пакистан и независимостта на Индия. „Среднощните деца“ са хора, надарени със специални сили, които са били осакатени в резултат на извънредното положение, обявено от Индира Ганди в средата на 70-те години.

Семейството му е либерално. Майка му Негин Бхат е учителка. Баща му Анис Ахмед Рушди, по образование юрист, превърнал се в индустриалец, е любител на питието, със склонност към непредсказуеми изблици на ярост. В едно есе, написано за филма Магьосникът от Оз, Рушди описва баща си като човек, склонен към „експлозии, гръмотевици, светкавици и други емоционални видове заплахи.“ Накратко, той е бил „Оз – великият и страшен магьосник, първият магьосник делукс“. С времето, казва Рушди, той е осъзнал, че баща му е бил добър човек, но лош магьосник.

Първият си разказ, Отвъд дъгата, Рушди пише на 10 годишна възраст, под влияние на филма Вълшебникът от Оз. Това е ранен знак за флирта му с киното (през последните години той е участвал в повече от 40 филма и телевизионни програми, играейки най-вече самия себе си). По-късно е изпратен в частно училище в Англия, където за първи път усеща „презрителния поглед на белия човек“. Преживяванията, свързани с емиграцията, не-принадлежността и скитничеството, ще станат централни теми в творчеството му. Размиването на границата между фантазия и реалност може би ще му помогне да преодолее основната тежест на отчуждението.

През 68-ма Рушди приключва магистратурата си по история в Кеймбридж. За да се издържа, работи в лондонския клон на рекламната агенция Дейвид Огилви. „Огилви ни остави безсмъртното мото: ‚Клиентката не е идиотка, тя съпругата ви.“, пише Рушди години по-късно..

Първият си роман, Гримус,  Рушди публикува през 1975 г., с доста скромен успех. Полученият аванс от 700 паунда решава да изхарчи в дълга екскурзия до родната си Индия – докъдето му стигнат парите. Именно по време на това пътуване се ражда романът Среднощни деца, който му донася международно признание и престижната литературна награда Букър.

След излизането на книгата бащата на Рушди престава да разговаря с него в продължение на месеци. Ахмед Синай, героят от романа, чийто прототип е бащата на писателя, прилича на него – лют и яростен алкохолик. Но през 1984-та, 3 години след появата си, Среднощни деца го въвлича в далеч по-голяма караница: този път с министър-председателката на Индия Индира Ганди.Това е и първият опит на Рушди с битка, засягаща границите на свободата на словото. Следващият такъв опит ще приключи почти със смъртта му.

В Среднощни деца, чийто сюжет представя сложната и конфликтна история на субконтинента, Рушди остро критикува насилието на режима, наложен от г-жа Ганди през 70-те години. Сред другите теми той описва и една унищожителна, подробна и чудовищна програма за стерилизация, замислена от „вдовицата“ (както Ганди е наречена в книгата), при която се отстраняват възпроизводителните органи на много индийци, включително и органите на среднощните деца, а след това се пържат в „железен тиган; меки, неописуеми неща, подправени с куркума, кориандър, кимион и сминдух… Чувстват се неприятните, смъдящи пари на онова-което-е-било-отрязано, оставено да къкри на слаб огън, бавно…“

Но не това ужасяващо описание предизвиква гнева на индийската премиер-министърка. „Понякога се твърди, че по-малкият син на г-жа Ганди, Санджай, обвинява майка си за смъртта на баща си, поради недостатъчните й грижи, и че това му предоставя неограничена власт над нея, така че тя не може да му откаже нищо“. (Бащата на Индира е първият министър-председател на независима Индия – Джавахарлал Неру.)

Ганди подава жалба за клевета само срещу този откъс. След преговори страните достигат споразумение и откъсът е изваден от следващите издания на книгата, но не преди Ганди да обяви, че това е единствената й забележка. „Готовността й да излезе с такова признание ми се стори като един вид потвърждение на портрета, който извънредните години бяха получили в романа“, твърди Рушди. Няколко седмици след въпросното споразумение Ганди е убита от телохранителите си сикхи.

Как стана така, че Индия, въпреки завета на духовния й баща за ненасилие, се превърна с течение на годините в корумпирана, брутална ядрена сила?

„Всеки човек, обичащ Индия, е много притеснен от случващото се там. Нивото на корупция е изключително високо. Няма място в индийската политическа система, за което може да се каже: там има почтеност или добра общност. Някои са по-лоши от останалите. А в момента, чрез възможността Нарендра Моди, главният министър в Гужарат, да се кандидатира за министър-председателското място… Искам да кажа, погледнат от всяка възможна гледна точка, това е един фашистки лидер. Междувременно в страната се провежда масирана атака срещу интелектуалната, академична и творческа свобода. Индуистки екстремисти пренаписват историята на страната и изтриват немалка част от мюсюлманската история на Индия. Има и физически нападения – срещу галерии за изкуство, книжарници, кинозали. Самият аз израснах в светската и толерантна Индия на [Махатма] Ганди и Неру – и ми е много трудно да гледам към днешна Индия, която се отдалечава от тези принципи.“

И все пак, не е ли икономическото чудо, забелязващо се в Индия през последните години, предназначено да създаде една средна класа, подсилваща демокрацията?

„По-рано населението на Индия беше разделено на 10% богати хора и 90%, живеещи в пълна нищета. Днес имате същите онези 10% много богати, 10% средна класа и 80% бедни. Така че наистина част от богатството е протекла надолу. Разликата между богати и бедни винаги е била голяма, но през последните години тя се увеличава още повече и предизвиква несигурност, тревоги и насилие. Аз действително обичам Индия от цялото си сърце, това е родината ми, но когато пътувам натам, съм постоянно травмиран. Това не е желаната от мен Индия.“

Когато кихне Макюън

През следващата година по екраните ще излезе филмовата версия на Среднощни деца на родения в Индия канадски режисьор Дийпа Мехта. „За първи път моя книга се превръща във филм“, разказва Рушди. „Това е комплексна и опасна задача. Има толкова много примери за неуспехи, когато добри книги се превръщат в изключително лоши филми. Книгите на няколко мои приятели бяха филмирани. Иън Макюън например – нужно е само да кихне и книгата му вече се превръща във филм, но аз не съм сигурен, че тези филми са изключителни.

Но има и изключения. По някои книги са правени отлични филми. Гепардът от Лампедуза, с режисьор Лукино Висконти. И книгата, и филмът са шедьоври. Също и Ерата на невинността от Едит Уортън, режисиран от Мартин Скорсезе е добър пример, или пък Тенекиеният барабан от Гюнтер Грас на режисьора Фолкер Шльондорф“.

Рушди е написал сценария за новия филм и е участвал последователно в създаването му. „За това има две причини“, казва той. „Първата е финансова. Ако не бих участвал в подготовката на филма, щеше да е много трудно да се осигурят финансовите средства, заради кризата. Другата причина за участието ми е, че от излизането на книгата са минали 30 години и днес вече мога да я разглеждам от друга перспектива. Освен това, тъй като аз съм авторът, за мен е най-лесно да се отнасям към текста без респект. За да се направи двучасов филм от книга, която е 600 страници, човек трябва да е напълно лишен от респект, той трябва да я накъса на парчета“.

Изглежда, че Рушди се вълнува от излизането на филма повече, отколкото от появата на нова книга. „Вече сме във фазата на монтажа. Видях целия работен материал“, разказва той „и мога да кажа, че спира дъха. Изглежда така, сякаш са инвестирани 150 милиона долара, докато реалните инвестиции бяха около 10 милиона. Изглежда като Ловецът на елени или Апокалипсис сега, което е удивително, като се има пред вид колко малък беше бюджетът ни. Един мой приятел, който е работил с Франсис Форд Копола и е виждал първата версия на Кръстникът, ми каза, че той е изглеждал като второкласен филм за мафията. Отнело им една година работа, за да го превърнат в шедьовър.“

От какво се влияе писането ви повече? От литературата или киното?

„Струва ми се, че отговорът е 50 на 50. Средата на 60-те години беше прекрасен период за киното. В Кеймбридж имаше малка зала, в която се прожектираха чужди филми с превод. На това място получих образованието си. Днес то се е превърнало в кафене. Прожектираха Фелини, Бергман, Куросава, Годар. Ходех на кино с широко отворени очи. Внезапната експлозия в световното кино действително ми повлия много. Хората, които обичат книгите ми, споделят, че те са много визуални, а онези, които не ги обичат, казват същото: че са прекалено визуални. Родих се и израснах в Бомбай – голям град на киното и много визуално място. Някои хора от семейния ми кръг се включиха в бомбайската киноиндустрия, наричана Боливуд. Две от моите лели бяха артистки, а един мой чичо беше сценарист. Поради липсата на телевизия ние бяхме последното кино-поколение.“

Може би през последните години телевизионните сериали станаха най-смислените от всички творчески произведения. Според вас има ли качествена разлика между тях и романа? Гледали ли сте „Клан Сопрано“ или „Подслушване“ (Тhe Wire)?

Да, всички харесват Подслушване и аз мисля, че той е ОК, но в края на краищата не е нещо повече от полицейски сериал. Харесвам и Сопрано. Най-любимият ми сериал, издържал малко време, беше Deadwood на НВО. Езикът му беше по-мръсен от всичко, което някога бях чувал по телевизията, но пък написан блестящо. От днешните сериали обичам най-много В обувките на Сатаната (Breaking Bad) и Декстър. Нещо много интересно се получи в кабелните телевизии – те са по-малко консервативни от големите мрежи. Можеш да направиш всичко в мрежа като НВО. Това освобождава един творчески взрив от продукции, какъвто не се е случвал дори и в киното. Интересното е, че в телевизионните сериали главни герои са образи като Дейвид Чейс в Кланът Сопрано или Матю Уайнър в Mad Men. В такива многосерийни сериали се ползва не само един режисьор, а четири.

„Разбира се, има и много боклук. Повечето романи, които излизат, са слаби, както и повечето филми, а това се отнася и за телевизията. 19 от 20 пъти просто заспиваш. Има голям потенциал, но аз не обичам всичко, което гледам. Игра на тронове, който беше много популярен сериал в Щатите, един вид пост-Толкин, беше абсолютен боклук. Боклук, подходящ за пристрастяване – много насилие, през цялото време жените се събличат. Правилно произведеният боклук е вид наслада. Има място и за това.

Гледам всичките тези сериали, защото ми предстои да работя в тази област. Просто преминавам маратони от гледане. Скоро ще започна да пиша свой собствен малък сериал.“

Какво е Фетва

Ето една история, която може да се използва като въображаем телевизионен сериал: „На 14.2.89, няколко минути преди 2 ч., един говорител прочете иранска фетва (религиозно ислямско решение), постановена от аятолах Хомейни: „В името на Аллаха… бих искал да информиран всички благочестиви мюсюлмани по света, че авторът на книгата Сатанински строфи, написана, напечатана и издадена в разрез с повелите на исляма, пророците и Корана, както и издателите й, които са знаели за съдържанието й, са осъдени на смърт. Призовавам всички вярващи мюсюлмани да ги убият бързо, където и да ги открият. Така че никой повече да не се осмелява да осквернява мюсюлманската святост.“ Обещана е награда от много милиони и за немюсюлманите, която по-късно е удвоена.

Първата реакция на Рушди, ужасен от декларацията на аятолаха, е да запали цигара. След години на отказ от цигарите, той започва да пуши отново. Четири дни след смъртната присъда Рушди пожелава да даде обяснение, в един опит да построи дига пред лицето на надигащите се цунами. Той публично заявява съжалението си пред „истинските вярващи в исляма, на които е причинил силен стрес чрез публикуването на романа.“ Отстъплението се оказва безнадеждно. В отговор на заявлението му Хомейни обявява: „Дори и ако Салман Рушди се покая и се превърне в най-набожния човек на нашето време, остава си задължение за всеки мюсюлманин да използва всички средства, с които разполага, за да отнеме живота му и да го изпрати в ада.“ Рушди минава в нелегалност. Британското правителство осигурява специална охрана за него и семейството му.

Сатанински строфи – една сложна и трудна за смилане алегория, е публикувана за първи път в края на 88-ма година. Тя съдържа познатата от други произведения на Рушди смесица от фантазия и реализъм. Историята започва с катастрофата на самолет, пътуващ от Индия за Лондон, от който изпадат двама пасажери: филмовата звезда Джебраил Фарища и Саладин Чамча, човекът с хиляда гласа. Книгата се движи в различни времеви пластове и една от темите й е отчуждението на мюсюлманските имигранти в Лондон. В други нейни части се описва началото на формирането на исляма. Сред различните характери, описани от Рушди, вниманието на мюсюлманите е привлечено най-вече от Махунд – образът, представящ пророка Мохамед и обект на хаплива сатира.

В една от частите на книгата Рушди описва бордей, в който проститутките играят ролите на жените на Махунд (от текста става ясно, че Махунд би бил много гневен, ако би узнал за тази услуга). „…през тези години Махунд – или може би човек трябва да каже архангел Джебраил? – или да каже ал-Лах? – беше обладан от закона. Измежду палмите в оазиса Джебраил се явяваше на Пророка и започна да лее правила, правила, правила, докато вярващият вече едва можеше да понесе изгледа за още някое откровение, каза Салман, правила за всяко тъпо нещо. Ако човек пръдне, нека обърне лицето си към вятъра; правило за това коя ръка да се използва за почистване на собствената задница.“

Книгата се натъква на гневни реакции. Още с излизането си е конфискувана в много държави, включително Индия, Бангладеш, Судан и др. В Пакистан се провежда бурна демонстрация срещу писателя („Да убием еретика“ крещят протестиращите демонстранти), при която са убити 6 човека. Един английски имам изгаря копия от Сатанински строфи пред джамията си. Демонстрацията срещу Рушди в Кашмир води до убийството на един човек и десетки други ранени. В издателства по целия свят се получават заплахи да не се отпечатва и дума от „тази мерзост“. Имамът на Брюксел е убит, след като изказва мнение, че е трябвало да се избегне издаването на смъртна присъда срещу този талантлив писател.

Днес Рушди е в състояние да описва дълбоките геополитически течения, които са го поставили на погрешната страна на този разказ. „След поражението на Хомейни във войната между Иран и Ирак, в залеза на живота му, той затърси начин за ново сплотяване на масите и съживяване на революцията. Мисля, че Хомейни беше блестящ политик от тактическа гледна точка – ако видеше възможност, той я използваше. И ми се струва, че някой го е посъветвал, че тук има възможност за съживяване на революцията.“

Четири месеца след присъждането на смъртната присъда Хомейни умира, но наследниците му не отменят смъртната присъда. Иранският президент Хашеми Рафсанджани твърди, че Сатанински строфи не са нищо по-малко от „организирано и подготвено усилие“ на тайните служби от Великобритания, Франция, Германия и САЩ.

Писателят-беглец се мести из различни скривалища, осигурявани от Скотланд Ярд – в първите четири месеца след излизането на фетвата той нощува в 56 различни легла. Според репортажи от медиите го охраняват шест детективи, на три смени дневно. Животът му се превръща в кошмар. Писателят определя този период като „лош роман от Салман Рушди. И, повярвайте, ужасяващо нещо е да бъдеш приклещен в някакъв лош роман.“ Приятелят му, писателят Иън Макюън, също се присъединява към усилията за прикриването му и го взема за кратко време във вилата си в Котсуолдс, централна Англия.

През 1989, след издаването на фетвата, в Англия има четири експлозии на бомби в близост до книжарници, продаващи книгата, а по целия свят продължават бурните демонстрации срещу автора й. „Интересно е как можеш да се окажеш случайно в центъра на нещата и още повече в центъра на събитието, което определя периода, в който живееш“, казва той.

Вследствие на фетвата избухва безпрецедентна международна криза. Държавите от Европейския съюз изтеглят посланиците си от Техеран. Великобритания прекъсва дипломатическите си отношения с Иран и плаща част от разходите около охраната на Рушди. Демонстрациите срещу книгата в страната продължават. Арабски професори, специалисти по ислямска култура, се явяват в предавания по телевизията във Великобритания и твърдят, че са готови да изпълнят смъртната присъда. Певецът Кет Стивънс, приел исляма, казва в една такава дискусия, че Рушди действително заслужава да умре. „Бритиш Еъруейс“ отказва да приеме Рушди като пасажер, заради опасения от терористична атака. Пакистански филм представя писателя като произраелски настроен алкохолик, убиващ мюсюлмани. Британската цензура спира излъчването на филма, но като рицар на свободата на словото, Рушди настоява филмът да се излъчи.

През лятото на 89-та в центъра на Лондон се взривява бомба, която разрушава два етажа на хотел. Години по-късно се изяснява, че млад мъж с мисия от страна на муджахедините е приготвял бомба, предназначена за Рушди, но се e самовзривил по погрешка.

Гротескни моменти не липсват и във времето на нелегалността му: в един момент британските служби за сигурност задължават Рушди да се движи с перука. „Дори близките приятели няма да ви разпознаят“, обещават му. След кратко време, прекарано под прикритието на „новата коса“, при което той непрекъснато бива разпознаван от напълно непознати хора, Рушди се завръща към оригиналната си фризура.

През 91 г. е убит японският преводач на книгата. Трупът на Хитоши Игараши е намерен в офиса му в университета Соква, след като е бил прободен повече от 10 пъти. През същия месец италианският преводач на книгата Алберто Каприоло е ранен от анонимен човек, твърдящ, че е иранец, който настоява да получи адреса на писателя. Когато книгата се превежда на полски език, името на преводача е запазено в тайна. В Израел книгата се публикува от издателство „Кетер“, а името на преводача (Моше Наоми (Сингер) става известно чак след смъртта му през 1994 г. Във Великобритания има още няколко случаи на пожари в книжарници, в които се продават книгите на Рушди. „Това е постъпка, оправдана от ислямските разпоредби“, твърдят мюсюлманските свещеници.

През 1991 г. Рушди се среща с няколко мюсюлмански духовници в една от тайните си квартири, а след това издава първата статия, в която потвърждава, „двата основни принципа на исляма: че няма друг Бог освен Аллах и че Мохамед е неговият пророк“. Изразява и известно съжаление за написаното от него. Малко по-късно публикува статия в „Таймс“, озаглавена „Защо прегръщам исляма“, в която разпръсва неяснотата, свързана с начина, по който публиката е възприела последните му публични изяви – като отричане от собствената му книга. „Въпреки че съм израсъл в атмосфера на светски хуманизъм“, пише той, „религията за мен винаги е била единствено исляма“. Пак там той описва шума около „Сатанински строфи“ като „семейна свада.“ По-късно Рушди съжалява за тези изявления, но истината е, че дори и този принудителен опит за разкаяние не му помага.

През юли 93 г., по време на демонстрация, проведена срещу четенията на Сатанински строфи, е подпален хотел в турския град Сивас, в резултат на което загиват 37 души. Всички убити са гости или сътрудници на хотела – сред тях немалко писатели и поети, участвали в литературния фестивал, провеждан там. Рушди се изказва горчиво, че западните държави не действат достатъчно активно, за да предотвратят заплахата срещу живота му и позволяват на Иран да продължи терористичните действия срещу него и всеки друг човек, свързан с книгата му. Продължава да живее в нелегалност, непрекъснато сменя адреси и е заобиколен от охрана.

През 1993 г. вандали раняват тежко норвежкия издател Уйлям Нигор, издал книгата на Рушди. Срещата на писателя с американския президент Бил Клинтън предизвиква гняв в мюсюлманския свят, чак докато Клинтън е принуден да обясни, че „в провеждането на срещата не е имало липса на уважение към хората, упражняващи тази религия.“

Мислите ли някога за онези, които платиха с живота си за тази книга?

„Да. Много хора пострадаха, бяха убити или почти ги убиха. Някои могат да си помислят, че щом не съм убит, то значи никой не се е опитвал да ме убие. Живеем в късопаметно време, пък и всичко това наистина се случи доста отдавна, още през 89 г.“

В края на прокълнатото десетилетие заплахите срещу живота на Рушди намаляха. Това се случи след като иранският президент Мохамад Хатами заяви, че Иран вече не желае да преследва писателя. Заявлението бе дадено като част от споразумение за пълно нормализиране на отношенията между Великобритания и Иран.

През 2000 г. Рушди се премести от Лондон в Ню Йорк. Тогава британската преса съобщи, че няколко знаменитости са напуснали нюйоркски ресторант, докато Рушди вечерял там, страхувайки се да останат заедно с него. Наскоро Рушди завърши обемиста автобиография, която се занимава най-вече с времето на фетвата и ще бъде издадена следващата година.

„В продължение на много време имаше неща, свързани с този период, които бяха държани в тайна и за тях не можеше да се говори. Дълго време не желаех да напиша тази книга. Преминах през определени преживявания и исках да вървя напред. Не да пресъздавам миналото непрекъснато. А след това изведнъж промених решението си. Осъзнах, че това е интересна история, която продължава да резонира в ежедневието ни. Сега, след като я завърших, вече съм доволен от книгата. Не исках това да бъде книга с признания или журналистически доклад. Исках да звучи като книга, написана от мен. Човек чете автобиографията на Габриел Гарсия Маркес и чувства, че това е негова книга. За мен като писател бе важно да намеря вътрешния си глас и да сътворя един художествен акт. Това беше и моя начин да завърша разказа веднъж завинаги. Ако някой ме попита за миналото ми, вече мога да му кажа просто да прочете тази книга. Исках да тегля черта под тази глава от живота си.“

Преди няколко седмици журналистка от британски таблоид попитала Рушди кой актьор самият той би предпочел да играе неговата роля, ако тази автобиография бъде някога филмирана. „Джони Деп“ отговорил й писателят без колебание. „Ние много си приличаме“. Журналистката побързала да публикува новината. „Това беше шега“ казва той с усмивка. „Синът ми, който работи в областта на рекламата, ми каза по-късно: „Никога не се шегувай с журналисти от таблоиди. Те не разбират от шеги.“

Обратно към огъня

Последният роман на Рушди, Лука и огънят на живота, беше публикуван през 2010. Предназначена за юноши и „възрастни с млад дух“, книгата е посветена на Милан, 14 годишния син на автора от третата му жена Елизабет Уест (Рушди е женен и развеждан четири пъти. Последната му съпруга беше индийската артистка и модел Падма Лакшми).

Лука и огънят на живота е продължение на книгата Харун и морето на историите, посветена на първия син на Рушди, Зафар. Харун е първата книга, която авторът пише по време на нелегалността си. В нея се разказва историята на момчето Харун, което тръгва да спаси баща си Рашид Халифа, загубил способността си да разказва истории, и по пътя си преминава през магически и страшни царства.

В новия роман Лука – по-малкият брат на Харун – също потегля на път, за да спаси живота на баща си, който е изпаднал в кома. Придружителят на Лука – магическо същество, което изцяло прилича на баща му – организира мистериозно пътуване до магическата страна, в която се намира огъня на живота.

Защо спасяването на бащата от сина му се повтаря в двете ви книги?

„Мисля, че това е така, защото децата спасяват родителите си всеки ден. В двете книги исках да изразя идеята, че по някакъв начин бащата не се намира на сигурно място, той е в опасност, но опасността е различна всеки път. В книгата ситуацията между бащата и сина прилича на онази между сина ми и самия мен. Малкият ми син се роди когато бях на 50 години. А когато сте възрастен родител, вие през цялото време си мислите, че трябва да бъдете до децата си и да следите развитието им. Искате те да имат баща. И тези желания са по-очевидни, когато ви се роди дете в по-напреднала възраст. Това беше естественият двигател на разказа.

В Харун и морето на разказите бащата загубва възможността да разказва, но в случая с Лука той почти загубва живота си. Всъщност става дума за въпрос на живот и смърт. Исках да напиша тази книга в лек и игрив стил, също като Харун, но и да запазя правдоподобната й основа. И това се случи съвсем естествено, поради отношенията ми със сина ми.

Има огромна разлика между образа на любящия баща в „Лука“ и онзи на гневния от „Среднощни деца“

Среднощни деца писах в младостта си, от гледната точка на дете. Когато станеш по-възрастен и се превърнеш в родител, гледната точка се променя. Осъзнах това повече или по-малко, когато станах баща преди 30 години, долу-горе по времето, когато приключих Среднощни деца. Това не стана изведнъж, но когато стане родител, човек минава през определени процеси – започва да разбира родителите си по начин, който не му е бил достъпен преди това.

Спира да ги обвинява?

„Да, защото изведнъж разбира колко трудна е ролята на родителя и колко грешки прави сам той всеки ден. Започва да изпитва състрадание към родителите си.“

И да им прощава?

„Да. Мисля, че е очевидно за всички, които са чели книгите ми, че съм имал трудни отношения с баща си. Той пиеше прекалено много и беше труден човек. Но днес не чувствам злоба, гняв или противопоставяне. Напротив, разбирам го и знам, че в самия мен има много неща от него.“

Написали сте тази книга по поръка на сина си?

„Да, първоначално защото той намираше нечестно това, че брат му има „своя“ книга, а той – не. И в двата случая им показах първите 30-40 страници, за да съм сигурен, че съм на прав път. В този случай бях притеснен от образа на „смъртта“, защото той ми се струваше прекалено мрачен, но скоро открих, че това е най-любимия му образ. Помислих си, че в това дете има и тъмна страна, а значи и аз бих могъл да изнеса нещата малко по-далеч.“

„Има нещо много специално в написването на книга за точно определен човек“, обяснява той. „Множество детски книги са били писани по този начин. И двете книги за Алиса например са писани за едно определено момиче. Когато пишете за някое конкретно дете, вие откривате, че историите ви получават по-широка привлекателност. Това е така, защото децата в тях се получават по-конкретни. Алиса от Алиса в страната на чудесата не е просто някакво малко, красиво и обикновено момиче, тя има особен характер, винаги има определено мнение и командва хората наоколо. Аз си мисля, че това е момиче, което авторът е познавал. Същото е и при Мечо Пух А. А. Милн пише за сина си. Има нещо много удовлетворяващо в написването на книга, предназначена за някого, когото познавате. А това прави книгата и по-качествена.“

Но компютърните игри и боговете от различни митологии заемат широко място в новата ви книга. А това са две области, в които смъртта не съществува.

„Това е вярно. Мислех си така: от една страна имате човешкия живот, той е само един и не можете да имате друг. Но Лука отива в този свят, където цари една много по-различна представа за живота – тук имате 1000 живота и можете да изгубите почти всички, но пък да съберете допълнителни, нови животи. Животът поевтинява. Исках книгата да изразява противоречието между тези две представи за цената на живота – в единия свят човек ги харчи през цялото време, защото на кого му пука? Но има и друг свят, в който животът е изключително скъп, защото е само един. И, разбира се, човекът, чийто живот е най-важен, е бащата на Лука.“

Не е ли опасно в младите хора да се посява илюзията за някаква вечност?

„Не, невъзможно е да ги измамите. Мисля, че те правят много ясно разграничение между фантазия и действителност, и се занимават със сериозни теми, включително и със смъртта. Може да разказвате на децата даже за много мрачни неща. Не трябва да се пише само за фантазии, за бягство от действителността. Можете да видите, че книгите за млади хора говорят за неща като наркомания, сексуални злоупотреби, престъпност и бедност.И младите ги четат с голямо удоволствие. Днес децата са шокиращо зрели, с всичко, което знаят, така че човек трябва да се отнася към тях като такива, каквито те са, а не като към някакви идеализирани деца. И тогава те се отзовават.“

Превод от иврит: Дора Дабаш

Източник


[1] Синът на Давид Гросман беше убит в последната израелска война в Ливан. Бел. ред.

Салман Рушди

Салман Рушди (р. 1947 г. в Бомбай) е британски писател от индийски произход. Стилът му, смесващ митология и фантазия с реалния живот, често се определя като магически реализъм, примесен с исторически измислици, а темата за взаимните прониквания, противоречия и недоразумения при преплитането на двата тъй различни свята – света на Изтока и света на Запада – минава като основна нишка през произведенията му. Той си спечелва признание още с публикуването на втория си роман „Среднощни деца“ (1981), за който е удостоен с наградата „Ман Букър“ през същата година. През 1988 г. неговият четвърти роман „Сатанински строфи“ предизвиква силна реакция в ислямския свят, книгата е забранена в много страни, иранският аятолах обявява автора за вероотстъпник и за убийството му е определена голяма парична награда.

Във Великобритания той получава от кралицата рицарско звание за заслугите си към литературата (2007), във Франция също е отличен с най-голямата литературна награда, избран е и за член на Американската академия за изкуство и литература. Сред основните му произведения, освен споменатите вече, са „Срам“ (1983), „Последната въздишка на мавъра“ (1995), „Земята под нейните нозе“ (1999), „Ярост“ (2001), „Шалимар клоунът“ (2005), „Чародейката от Флоренция“ (2008).

Други статии от този автор

Посетители

23
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Юрий Проданов писа Още
    Страхотна писателка!... преди 8 часа
  • Анти-анти писа Още
    Колкото и клакьорите... преди 1 ден
  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 5 дни
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 1 седмица
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 1 седмица
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 1 седмица
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 1 седмица
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 2 седмици
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 2 седмици
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 3 седмици